Робърт Лъдлъм
Клопката на Тривейн (2)

1.

Асфалтираното шосе неочаквано преминаваше в черен път. От тази част на малкия полуостров свършваше общинската собственост и започваше зоната на частните имоти. Според американската пощенска служба, в южен Гринуич, щата Кънектикът, маршрутът на доставките бе отбелязан от картата като Шор роуд на северозапад, но за служителите които караха пощенските коли мястото бе известно просто като Хай Бърнигът или само Бърнигът.

Пощенските служители шофираха често — три или четири пъти седмично; разнасяха специални писма, пратки и документи. Те не се притесняваха от пътуването, защото получаваха по един долар на всеки курс.

Хай Бърнигът.

Осем акра водно пространство и почти половин миля пясъчна ивица, излизаща директно от пролива. По-голямата част от площта беше дива, некултивирана. Това, което изглеждаше неестествено, беше сложното струпване от къщи, седемдесет ярда нагоре от централния плаж.

Високата къща беше със съвременен дизайн, огромни прозорци, облицовани с дърво, с изглед към водата. Ливадите бяха зелени и пищни, прорязани от пътеки и една огромна тераса директно над навеса за лодки.

Беше краят на август, най-хубавата част от лятото в Хай Бърнигът. Водата беше толкова топла, както винаги по това време, ветровете шумоляха, което придаваше на плаването повече привлекателност или опасност, както предпочитате. Дърветата бяха покрити със зеленина. В края на август чувството на спокойствие заменяше трескавите седмици на лятно оживление. Сезонът почти се беше изтърколил. Мъжете започваха отново да мислят за нормални уикенди и за пет пълни работни дни; жените пък започваха покупки, което сигнализираше за настъпването на новата учебна година. Лекомислието угасваше, появяваха се сериозните неща в живота.

Дори непрестанният наплив на гости намаля в Хай Бърнигът.

Беше четири и половина следобед и Филис Тривейн се излежаваше на един шезлонг на терасата, а топлите лъчи на слънцето галеха тялото й. Тя си мислеше с известно задоволство, че банският костюм на дъщеря й й стои добре. Откакто стана на четиридесет и две, а дъщеря й на седемнадесет, задоволството може би се бе превърнало в триумф. Мислите й постоянно се връщаха към обаждането за Андрю от Ню Йорк. Беше разговаряла от телефона на терасата, защото готвачът все още беше в града с децата, а съпругът й се виждаше като една малка точка върху водната повърхност. Тя почти беше решила да не вдига слушалката. Само най-добрите приятели и най-важните, съпругът й предпочиташе да използва думата „необходими“, делови сътрудници имаха телефонния номер в Хай Бърнигът.

— Здравейте, госпожо Тривейн! — беше казал плътният глас от другата страна на телефонната слушалка.

— Да, кажете.

— Обажда се Франк Болдуин. Как се чувствате, Филис?

— Добре, даже много добре, господин Болдуин. А вие?

Филис Тривейн познаваше Франклин Болдуин от седем години, но все още не можеше да свикне да се обръща към стария господин с малкото му име. Болдуин беше последният от една умираща порода, един от гигантите в банковото дело.

— Щях да бъда далеч по-щастлив, ако знаех защо съпругът ви не ме потърси в отговор на моите настоятелни обаждания. Той как се чувства? Вече около седмица е далеч от службата си. Не е получавал никакви съобщения и наистина аз съм виновна за това. Исках той да си почине.

— Жена ми също има навика да ме предпазва по този начин, млада госпожо. Инстинктивно. Тя винаги знае какво да каже и кога да го каже.

Филис Тривейн мило се засмя на комплимента.

— Наистина е така, господин Болдуин. Ето например сега, единствената причина, поради която той не работи, е че плува с катамарана^[1] си на миля и нещо от брега.

— Боже мой, катамаран! Забравям колко сте млади! По мое време никой на вашата възраст не можеше да бъде толкова богат. Богат, благодарение на собствените си усилия.

— Ние сме късметлии. Никога няма да го забравим — Филис Тривейн казваше истината.

— Чудесно е, че го казвате, млада госпожо. — Франклин Болдуин също я казваше и искаше тя да знае това. — Е, добре, когато капитанът пристигне на брега предайте му, моля ви, да ми се обади. Наистина става въпрос за нещо изключително спешно.

— Бъдете сигурен, че ще му предам.

— Дочуване, скъпа.

— Дочуване, господин Болдуин.

Всъщност мъжът й поддържаше ежедневна връзка със службата си. Той водеше хиляди телефонни разговори с далеч по-маловажни хора от Франклин Болдуин. Освен това Андрю харесваше Болдуин, беше го казвал толкова много пъти. Често бе ходил при Болдуин за съвет относно заплетените въпроси на международните финанси.

Съпругът й дължеше много на банкера, а сега възрастният господин се нуждаеше от него. Защо Андрю не бе отговори на обажданията му? Това изобщо не му бе присъщо.

 

Ресторантът беше малък, с не повече от четиридесет места и се намираше на тридесет и осма улица между Парк и Медисън авеню. Клиентелата му се състоеше главно от достигнали средна възраст лица, които изведнъж се оказваха с повече пари и с едно желание да задържат млада външността си. Храната беше прясна, цените — високи, а питиетата — скъпи. Въпреки това барът беше широк, а богатата ламперия отразяваше една мека, дискретна светлина. Ефектът предизвикваше спомен за университетските кътчета от четиридесетте години, които тези алкохолици си припомняха с някаква тъга.

Ресторантчето беше конструирано изцяло с тази цел.

Като се има предвид това, а той винаги си имаше едно наум, съдържателят беше леко изненадан, когато видя един нисък, добре облечен мъж в началото на шейсетте, който бързо премина през вратата.

Човекът се огледа, като се опита да пригоди очите си към неясната светлина. Съдържателят се приближи към него.

— Желаете ли маса, господине?

— Не… да. Имам среща среща… Няма значение, благодаря ви. Ние имаме ангажирана маса.

Добре облеченият мъж забеляза човека, когото търсеше, седнал на една маса в задната част на ресторанта. Внезапно се отдръпна от съдържателя, и непохватно започна да си пробива път през препълненото заведение, покрай столовете.

Съдържателят си припомни човека на масата в задната част. Той беше настоявал точно за тази маса.

Възрастният мъж седна.

— Може би щеше да е по-добре, ако бяхме се срещнали на друго място, а не в ресторант.

— Не се притеснявайте, господин Алън. Нито един от вашите познати не идва тук.

— Искрено се надявам да сте прав.

Един от сервитьорите се приближи към масата и взе поръчката за напитките.

— Струва ми се, че аз съм този, който поема риска, а не вие — каза по-младият мъж.

— За вас ще се погрижат, знаете това. Нека да не си губим времето. До къде са стигнали нещата?

— Комисията единодушно одобри Андрю Тривейн.

— Той няма да приеме.

— Общото мнение е, че ще приеме. Болдуин трябва да му направи предложението. Вече може и да го е направил.

— Ако той го е направил, значи вие сте закъснял. Възрастният мъж присви очи и се загледа в покривката на масата.

— Ние чухме слуховете и считаме, че това е само една димна завеса. Разчитаме на вас — той вдигна поглед към Уебстър. — Наше беше мнението, че вие ще потвърдите самоличността, преди да сме предприели крайни мерки.

— Аз не можех да направя нищо, нито пък който и да било от Белия дом. Правомощията на комисията са безгранични. Поне имах късмет, че успях да се добера до имението.

— По-късно ще се върнем на този въпрос. Защо те мислят, че Тривейн ще приеме? И кой е казал, че трябва да го направи? Неговата проклета Данфорт фаундейшън е почти толкова голяма колкото са Форд или Рокфелер. Защо трябва да я зареже? — попита Алън.

— Той може би няма да се откаже от нея. Само ще си вземе отпуск.

— Нито една организация с ранга на Данфорт няма да приеме толкова дълготраен отпуск. Всички те имат неприятности.

— Не мога да ви разбера…

— Мислите ли, че са неприкосновени? — прекъсна го Алън. — Те имат нужда от приятели във вашия град, а не от врагове… Каква е процедурата? Ако Болдуин вече е направил предложението? Ако Тривейн приеме?

Сервитьорът донесе напитките и двамата мъже замлъкнаха. Когато се оттегли, Уебстър отговори:

— Условията са следните: когото и да избере комисията, той получава одобрението на президента и се свиква вътрешно събрание с двупартийна комисия в Сената.

— Добре, добре. — Алън повдигна чашата си и отпи голяма глътка. — Нека да работим там, така можем да направим нещо. Ще го отстраним от събранието.

По-младият мъж изглеждаше учуден.

— Защо? Какъв смисъл има? Някой трябва да бъде председател на тази подкомисия. Разбрах, че този Тривейн все пак е разумен човек.

— Разбрахте! — Алън набързо изгълта питието си. — Само това ли сте разбрали? Какво знаете вие за Тривейн?

— Знам това, което съм чел. Направих и проучвания. Той и зет му — електронен инженер — започват с една малка компания, която работи в областта на космическите проучвания, в Ню Йорк в средата на четиридесетте. Седем или осем години по-късно те преуспяват, като съсипват основния конкурент. И двамата стават милионери, когато са по на тридесет и пет години. Зетят се заема със съставяне на нов проект, докато Тривейн продава изгодно продуктите. Той закупува половината от ранните договори на НАСА и установява филиали навсякъде. Тривейн се оттегля, когато е на тридесет и седем и заема длъжност в министерството на външните работи. Той извършва огромна работа за държавата.

Уебстър надигна чашата си. През ръба гледаше към Алън. Младият човек очакваше комплимент за своята информираност.

Вместо това Алън отхвърли думите на събеседника си:

— Глупости. Това е информация от пресата. Важно е, че Тривейн е личност. Той работи сам. Ние знаем това и преди години се опитахме да го привлечем към нас.

— О, така ли? — Уебстър постави чашата си върху масата. — Това не съм го разбрал. О, за Бога, тогава той знае? Така ли?

— Не много; но може би достатъчно. Не сме сигурни. Но вие все още не разбирате същността, господин Уебстър. Струва ми се, че вие не я разбирате от самото начало. Ние не искаме той да стане председател на тази проклета подкомисия. Ние не искаме него или някой като него. Такъв избор е немислим.

— Какво можете да направите?

— Ще го принудим да се откаже… ако действително е приел. Ако ли пък не, следващата стъпка ще бъде на сенаторското събрание. Така ще бъдем сигурни, че той е отхвърлен.

— Да кажем, че успеете, тогава какво?

— Ще предположим кандидатурата на наш човек. Това е първото, което трябва да се направи. — Алън се обърна към сервитьора като сочеше двете чаши.

— Господин Алън, защо не го спряхте? Ако сте имали възможност, защо не сте го направили? Казахте ми, че сте чули слуховете за Тривейн. Тогава е бил моментът да се действа.

Алън избягна погледа на Уебстър. Той пресуши леденото питие в чашата си и когато проговори, гласът му звучеше като на човек, който се опитва да запази своята власт, но безуспешно.

— Заради Франк Болдуин, Болдуин и този изкуфял кучи син Хил.

— Посланикът?

— Проклет да бъде негово светейшество господин посланикът. Големият Били Хил! Болдуин и Фил. Те са реликвите, които стоят зад тази глупост. Хил кръжеше като ястреб през последните две или три години. Той придума Болдуин да влезе в комисията по отбраната. Те двамата предложиха Тривейн. Болдуин си заложи името, кой можеше да не се съгласи. Но вие бяхте този, който трябваше да ни осведоми. Ако бяхме сигурни, можехме да го предотвратим.

Уебстър гледаше отблизо Алън. Когато той отговори, в гласа му звучеше твърдост, която преди това не беше показал.

— А аз мисля, че вие лъжете. Някой друг развали работата. Вие или някой от другите така наречени специалисти. Първо, вие мислехте, че това разследване е обречено на провал в самото начало от комитета. Грешихте. А след това беше твърде късно. Тривейн се появи и вие не можахте да го спрете. Дори сега не сте сигурен, че може да го спрете. Ето защо искахте да ме видите… Така, че нека да не споменаваме повече тази безсмислица, че аз съм бил закъснял и че не разбирам същността на въпроса, става ли?

— Внимавайте как говорите, млади човече. Само си спомнете кого представям аз. — Забележката беше отправена без очакваната тежест.

— И вие помнете, че разговаряте с човек, назначен лично от президента на Съединените Щати. Какво искате?

Алън бавно въздъхна, като че ли да се отърси от яда:

— Някои от нас са по-уплашени отколкото други…

— Вие сте един от тях — тихо подхвърли Уебстър.

— Да… Тривейн е сложен човек, една част от него е индустриален гений, което означава, че знае как да се справя с техниката, другата — скептична, не се вписва в някаква реалност.

— Струва ми се, че двете вървят заедно.

— Само когато човек е изпълнен със сила.

— Стигаме до същата. Каква е силата на Тривейн?

— Да кажем, че никога не се е нуждаел от помощ.

— Да каже,м че просто я е отказвал.

— Добре, добре. Това също е възможно.

— Вие казахте, че сте се опитали да го привлечете?

— Да… Когато бях с… Няма значение. Така беше в началото на шейсетте. Бяхме се обединили тогава и мислехме, че той ще е една ценна добавка към нашата общност. Ние дори предложихме да гарантираме договорите на НАСА.

— За Бога! И той ви изпревари.

Уебстър направи заключение, а не зададе въпрос.

— В началото се опитваше да работи с нас, после осъзна, че може да има договорите и без нас. Веднага щом разбра това, ни прати по дяволите. Всъщност той не спря дотук. Помоли ме да кажа на хората си да се простят с космическата програма, да се простят с правителствените пари. Заплаши, че ще се обърне към главния съдия.

— Боби Уебстър безучастно взе вилицата си и бавно започна да чертае с нея върху покривката.

— Представете си, че беше се случило обратното. Представете си, че той имаше нужда от вас. Щеше ли да се присъедини към вашата „Общност“?

— Това вече не знаем. Някои от останалите мислят така. Но не те разговаряха с него, а аз. Аз бях посредникът. Бях единственият на негова страна. Никога не използвах имена, никога не казах кои са моите хора.

— Но вие вярвате, че фактът, че са съществували, е достатъчен? Що се отнася до него.

— Това е въпрос, на който не може да се отговори. Той ни заплаши, след като постигна своето. Беше сигурен, че не се нуждае от никого, освен от себе си, своят зет и проклетата си компания в Ню Хейвън. Просто сега ние не можем да си позволим да поемем риска. Не можем да му позволим да оглави тази подкомисия… Той е човек, чиито действия не могат да бъдат предсказани.

— Какво предлагате да направя?

— Поемете, но разумно, риска да се доближите до Тривейн. Най-доброто за вас е да станете негова връзка с Белия дом. Това възможно ли е?

Боби Уебстър замълча, след това рязко отговори.

— Да. Президентът ме запозна със сесията на подкомитета. Беше среща без запис, без стенограми. Имаше само един помощник. Ще го уредя.

— Вие разбирате, че това може и да се окаже излишно. Ще се вземат определени превантивни мерки. Ако те са ефективни, Тривейн ще бъде извън играта.

— Там мога да ви помогна.

— Как?

— Марио де Спаданте.

— Не! Абсолютно съм против. Казвал съм ви и преди, не искаме да работим с него.

— Той беше полезен на вашите хора. И то много повече отколкото можете да си представите. Или не искате да го признаете?

— Той е вън от играта.

— Няма да навреди, ако закрепим с него старото приятелство. Ако вие сте обиден, помислете за Сената.

Сбръчканата гримаса изчезна от лицето на Алън. Той гледаше почти с разбиране помощника на президента.

— Разбирам какво имате предвид.

— Това разбира се значително ще повиши моята цена.

— Мислех, че вярвате в това, което вършите.

— Вярвам в защитата на моя фланг. Най-добрият начин на защита е да ви накарам да платите.

— Вие сте един противен човек.

— Но съм и много талантлив.