Робърт Лъдлъм
Клопката на Тривейн (18)

17.

Андрю погледна през прозореца към течащия Потомак. Кафяви листа, солена вода; мачове в събота следобед, неделни професионални срещи. Средата на есента във Вашингтон.

Срещата бе минала добре, ядрото поверително бе натрупало достатъчно данни за да оправдае личните конфронтации с мнозина от върховното управление на Дженеси Индъстриз.

Особено с един човек. Джеймс Годдард. Един човек от Дженеси Индъстриз, който знаеше отговорите. Сан Франциско.

Това бе следващата спирка.

Усилието от страна на всеки беше ефективно, облекчаваха го неортодоксалните методи, наложени от Анди. Много малка част от работата се въртеше в офисите, почти цялата бе съсредоточена в подземното помещение за почивка в наетата къща в Тоунинг Спринг. Бяха включени само Алън Мартин, Майкъл Райън, Джон Ларч и неукротимият Сам Викарсън.

От самото начало бе възприел тези методи, тази секретност, поради много прости причини. Когато и последните отговори пристигнаха от заводите на Дженеси и от клиентите от цялата страна, обемът на информация бе огромен. Компютрите се запълниха за няколко седмици. Когато тези доклади се оказаха незадоволителни и наложиха изпращането на допълнителни запитвания до офисите на компанията, Тривейн осъзна, че Дженеси ще изтласка всички други неща, с които се занимаваха, на заден план. Дори простото съпоставяне на отговорите се превърна в усложнение.

Андрю откри, че е обсебен от тактиката на Дженеси Индъстриз. Единственият начин да разплете тази бъркотия бе да вземе всяка една нишка от паяжината и да я следва през милиардите разклонения до първоизточника, събирайки лъжливата информация и отговорните за това по пътя. Беше сложна, грамадна задача, и изглеждаше логично да се прехвърли тази част от работата на подкомисията в едно място; удобна среда, позволяваща работа до късно през нощта и дълги уикенди.

Райън и Ларч бяха станали обект — индиректно, с изключителна предпазливост — на въпроси относно запитванията на подкомисията в Дженеси. Правеха се завоалирани намеци за пари, шеговити забележки относно почивка на Карибите.

Само че никой не се шегуваше. Райън и Ларч разбираха това.

Случиха се три инцидента, в които фигурираше Дженеси — отново предпазливо, индиректно, в завоалирани разговори.

Сам Викарсън бе поканен в кънтри клуба в Чеви Чейз от един съсед. Това, което започнало като коктейл-парти за запознанства, бързо се превърнало в запой. Познатите изведнъж се превръщали в близки приятели, неколцина приятели бързо станали врагове. Вечерта била алкохолно наелектризирана, и Сам Викарсън изведнъж се озовал на игрището за голф с жената на един незначителен конгресмен.

Според историята, която разказа Тривейн, признавайки, че в паметта му има бели петна, причинени от ликьора, младият разпален адвокат и момичето управлявали количка за голф, прекосили няколкостотин ярда, когато изведнъж превозното средство спряло. Съпругата се изплашила; очертавала се потенциално неприятна сцена, а инициаторът била тя, като показала на Сам, че я привлича. Двамата тръгнали обратно към клуба, когато ги пресрещнали конгресменът и един непознат приятел.

Това, което последвало, била грозна, внезапна и неизличима сцена според последните думи на съпруга. Конгресменът бил пиян до козирката; той ударил жена си през лицето и се нахвърлил върху Викарсън. Сам направил крачка назад, като се опитал да се защити по възможно най-добрия начин от нападението на съпруга, когато се намесил непознатият мъж, хванал конгресмена за ръцете и го бутнал на земята. Непознатият продължил да вика на поваления да млъкне, защото се прави на глупак.

В този момент дребният конгресмен от Калифорния направил безуспешно усилие да се изправи и да се освободи, след което изкрещял на нападателя си:

— Разкарай проклетия Пало Алто от живота ми!

Жената побягнала през поляната към паркинга.

Непознатият запушил устата на конгресмена с ръка, вдигнал го на крака и го запратил след момичето.

Сам Викарсън стоял на тревата, смътно осъзнавайки през алкохолното зашеметяване, че по някакъв странен, непонятен начин е провален един план.

Пало Алто. Дженеси Индъстриз.

Тривейн се съгласи, като вече не се съмняваше, че младият адвокат ще бъде по-предпазлив за в бъдеще, когато го канят съседи.

Вторият инцидент бе разказан на Тривейн от секретарката му. Момичето изживяваше последните етапи на един развален годеж. Когато, обратно на споразумението им да се разделят, бившият годеник поискал отново да се нанесе, тя не могла да го разбере, връзката им била мъртва и приключила на приятелски начала.

Той казал, че има нужда да се върне, само за няколко дни.

За пред хората.

И ако някой някога я попитал, трябвало да си спомни, че й е задавал много въпроси.

Които той не смятал да задава. Не му пукало, местел се от Вашингтон и имал нужда от няколко препоръки. Получил ги благодарение на нея.

В деня, когато заминавал за Чикаго където си намерил нова работа, той се обадил на секретарката на Тривейн.

— Кажи на шефа си, че много хора на Небраска Авеню се интересуват от Джи Ай Си. Много са се стегнали.

И тя му каза.

Джи Ай Си. Корпорацията Дженеси Индъстриз.

Третият и последен инцидент, за който Тривейн знаеше, стигна до него чрез Франклин Болдуин, банкер от Ню Йорк.

Болдуин пристигнал във Вашингтон за сватбата на внучката си. Момичето се омъжваше за един англичанин, аташе в Британското посолство, момче от аристокрацията, виконт по произход. По думите на Болдуин: „Най-тъпият прием. Времената не се променят: кажи на американската майка, че дъщеря й е намерила титла и тя не устройва сватба, а погребална церемония“.

Това въведение от страна на Болдуин бе негов начин да каже, че е напуснал приема в момента, в който е получил приемлива покана да го направи. Тя произтичала от един стар приятел, пенсионирал се дипломат, който предложил да инсценират тотално изтощение и да се отправят към някое по-проветриво място във Вирджиния.

Така и направил. Към дома на един общ приятел, контраадмирал, също в пенсия, който, за голяма изненада на Болдуин, ги очаквал.

Първо, Болдуин казал, че е очарован от изиграната конспирация на двамата стари приятели; накарали го да се почувствува отново млад.

Но с течение на времето Болдуин се ядосал. Предполагаемото приятно прекарване изобщо не било приятно. Адмиралът създавал тягостна атмосфера, като говорел за статията на Родерик Брус за атомните подводници, изоставени на брега.

Накрая, продължи Болдуин, той се намерил включен в разпален спор, в края на краищата Комисията на отбраната бе негова отговорност. Одобрението на Тривейн бе единодушно, не само от комисията, но и от Сената и президента. Това одобрение беше факт и военните — включително и споменатото министерство — бе по-добре да го приемат.

Въпреки това, адмиралът не искал да го приеме. Когато Болдуин си тръгвал, старата Флота изказала предположението, че вчерашното одобрение днес може да претърпи рязък обрат. Особено ако Тривейн продължава да притеснява една от най-големите институции — „забележи, институции“ — „от която в голяма степен зависела нацията — зависела, да го вземат дяволите, точно това каза!“

Тази институция бе Дженеси Индъстриз.

Докато се взираше в реката, Андрю размишляваше над тези пет фрагмента — Райън и Ларч, Сам Викарсън в Чеви Чейз, секретарката му и Франклин Болдуин — тези, за които знаеше. Колко ли имаше още, за които дори и не подозира. Персоналът на подкомисията се състоеше от двадесет и един члена; дали са се допитвали и до другите? ще има ли още вариации на тема „намесване“, които ще останат скрити?

Не бе възможно да свика „събрание на отбора“ и да ги попита; не само че такъв вид тактика го отвращаваше, но нямаше и да проработи. Ако някой бе осъществил контакт и не му беше казал, нямаше да го направи и сега. Забавянето щеше да изглежда подозрително.

И ако съществуваше макар и далечна, но възможна алтернатива в подкомитета да има информатор, информацията, която предаваше би била без стойност. Защото до този следобед всички важни документи относно Дженеси Индъстриз се намираха в Тоунинг Спринг.

Файловете на Дженеси в офиса — всички до един на място — бяха ясно маркирани с пластична лента: „статут — Настоящ. Пълен. Задоволителен“. Някои, които съдържаха дребни трансакции на Дженеси имаха друг надпис: „статут — Настоящ. Висящ.“ Тези не бяха от значение.

Кодът „Задоволителен“ не бе породен от подозрения; просто така беше по-удобно. След като само петима души — главните четирима и Тривейн — имаха причина да използват тези файлове, всеки от тях знаеше, какво означава този термин. Ако някой друг, по някаква причина, се сблъскаше с тях, нямаше нужда от дълги обяснения.

„Задоволителен“ бе достатъчно.

Андрю се дръпна от прозореца и се върна на бюрото си, където една върху друга бяха сложени три неподвързани тетрадки. Тетрадките на Дженеси, частично неразплетените нишки от паяжина: малка светлинка сред лабиринта от затъмнени прозорци. Чудеше се къде, по дяволите, ще го отведат?

Също така се чудеше какво би направил човек като Родерик Брус — Роджър Брустър — ако ги притежава.

Родерик Брус, малкият изтребител на дракони.

Но него не бе успял да унищожи. Въпреки заплахите на репортера, отзивите му за участието на Анди в историята с подводниците бяха необичайно положителни.

Без причини, без въпроси.

Дори имаше и нещо като комплимент:

Твърдият, необщителен председател на подкомисията остава недосегаем за паникьосания висш шпионаж. Единственото, което могат да направят е да го изхвърлят, което вероятно ще сторят. Това ли е неговото желание?

Тривейн се зачуди защо Брус бе решил да не излага на публичност „молбата му за потулване“. Не че имаше някакво значение. Пет пари не даваше за Родерик Брус или неговите читатели. Не възнамеряваше да се обажда на Брус. Каквито и позиции да защищаваше Пол Бонър — и Бог знаеше, че мислите му бяха досадно допотопни — мъжът си имаше свое мнение. Разбиранията му бяха премислени, а не спонтанни, тъпи реакции на някаква промяна. Бонъровците на този свят трябваше да бъдат убедени, а не жертвани в идеологически схватки.

Преди всичко убедени.

Тривейн взе най-горната тетрадка, върху пластичната лентичка в горния десен ъгъл бе напечатано римско I. Тя съдържаше неговия бъдещ маршрут; първата спирка, Сан Франциско.

Рутинно. Нищо важно.

Така беше подредено. Така беше описано. Председателят на подкомисията просто правеше лична обиколка на компаниите на западния бряг — на голям брой от тях. Ако загрижените изпълнители си направеха труда да проверят щяха да бъдат успокоени от факта, че Андрю бе посетил около дузина фирми. Нищо значително не би могло да бъде разкрито при такова разписание.

Тук-там беше дори неофициално споменато, че председателят на подкомисията не би имал нищо против да изиграе някоя игра голф или няколко партии тенис — ако атмосферните условия позволяваха.

По този начин атмосферата на обиколката му бе установена. Носеха се слухове за ранното предаване на подкомисията на друго лице; че обиколката на Тривейн из страната бе нещо като прощално появяване, символичен завършек на едно невъзможно начинание.

Това бе добре; точно така го искаше.

Но нямаше да е възможно, ако Родерик Брус имаше достъп до тетрадките на Дженеси.

Бог да пази това никога да не случи! Това, което трябваше да се избегне на всяка цена, бяха подхвърлените обвинения, включващи присъди. Нещата бяха твърде сложни за повърхностни изводи.

Телефонен звън прекъсна витаещите му мисли. Беше след пет; бе пуснал всички да си тръгнат рано. Беше сам.

— Ало?

— Анди? Пол Бонър.

— Ти си ясновидец. Тъкмо си мислех за теб.

— Надявам се, че мислите са били приятни.

— Не особено. Как си? Не съм те виждал от няколко седмици.

— Бях извън града. В Джорджия. Всеки шест месеца началниците ме изпращат долу в Бенинг да изкарвам различни курсове, да съм във форма. Или поне така си мислят.

— Може би няма нищо общо. Искат да избият враждебното ти настроение или да дадат на дамите от Вашингтон малко почивка.

— По-добре студен душ. Какво ще правиш довечера?

— Ще вечеряме с Хил в Л’Авион. Искаш ли да се присъединиш към нас?

— Разбира се. Ако не се натрапвам.

— Изобщо. След четиридесет и пет минути.

— Добре. Тъкмо ще имаме възможност да обсъдим тази твоя луда обиколка.

— Какво?

— Връщам се като твой майордом, сър. Каквото и да поискаш, само щракни с пръсти или свирни; ще препусна наоколо и ще ти го доставя.

— Не знаех, — каза Тривейн с колебание.

— Току-що получих заповедите. Разбирам, че ще пътешествуваме и ще играем тенис. Нещо си се разпуснал.

— Така изглежда. Ще се видим в Л’Авион.

Тривейн остави слушалката и погледна в тетрадката на Дженеси в лявата си ръка.

Не бяха отправяли молба до Министерството на отбраната за военен помощник. Всъщност. Пентагонът изобщо не бе информиран за обиколката.

Поне не от неговия офис.