Робърт Лъдлъм
Клопката на Тривейн (16)

15.

Тривейн се втурна нагоре по стълбите на Капитола, като съзнаваше факта, че е следен. Знаеше го, защото бе направил две отклонения по пътя от офиса към центъра на града: в книжния магазин на Род Айлънд Авеню, където движението беше слабо, и моментното хрумване да се отбие в Джорджтаун, в резиденцията на посланика Хил. Посланикът не си беше в къщи.

На Род Айлънд Авеню бе забелязал сив затворен Понтиак да се опитва да паркира една пряка зад него и бе чул как задните гуми на Понтиака закачиха тротоара.

Двадесет минути по-късно, докато вървеше към главния вход на къщата на Хил в Джорджтаун, чу звънчетата на камиона на камиона на точиларите, малко камионче, което бавно караше по паважа и привличаше вниманието на униформените прислужници. Беше се усмихнал на мисълта за анахронизма на гледката, която го върна към спомените за тинейджърските години в Бостън.

И тогава го видя отново: сивия „Понтиак“. Беше зад бавно движещия се камион, водачът очевидно бе развълнуван; улицата беше тясна и малкият камион бе твърде широк. Понтиакът не можеше да мине.

Когато изкачи стъпалата на Капитола, той си помисли да се свърже с Уебстър в Белия дом. Може би Уебстър бе изпратил отделна охрана, макар че подобни предпазни мерки не бяха необходими. Не че беше смел; просто беше твърде известна фигура и рядко пътуваше сам.

Обърна се на последното стъпало и погледна надолу към улицата. Сивият Понтиак не се виждаше, но имаше десетки автомобили — някои паркирани, с чакащи шофьори, други, които бавно се движеха. Всеки от тях можеше да бъде извикан по радиото от Джорджтаун.

Влезе в сградата и веднага отиде на информацията. Беше почти четири, а го очакваха в офиса на Националното Бюро по статистика преди края на работния ден.

Националното Бюро по статистика представляваше компютъризирана лаборатория, чието по-логично местонахождение би било Министерството на финансите. Това не бе просто една неточност в този изтъкан от противоречия град, помисли си Тривейн. Националното бюро пазеше данни с точност до последния месец за регионалните работни места. То дублираше работата на хиляди други служби, но беше по-различно, в смисъл, че събираната информация бе обща; „проектите“ включваха всичко от частичните плащания за държавни пътища до федералното участие в построяването на училища. От самолетните заводи до поддържането на парковете. С други думи, съдържаше всякаква информация, свързана с разпределението на данъчните постъпления, използувана постоянно, в огромни мащаби, от политиците, които оправдаваха своето съществуване. Цифрите, разбира се, можеха да бъдат разбити по категории, но това рядко се случваше. Общата сума винаги впечатляваше повече от съставните й части.

Докато се приближаваше към вратата, Тривейн преосмисли логиката на местоположението му; в крайна сметка, беше правилно Н.Б.С. да се намира близо до офисите на онези, които най-много се нуждаеха от него.

Всъщност, за това беше там.

 

Тривейн сложи документите на масата. Бе няколко минути след пет, бе чел в малката кабина почти час. Разтърка очи и забеляза, че един от дребните уредници го наблюдава през стъклената врата; работният ден бе свършил и чиновникът изгаряше от нетърпение да заключи офиса и да си тръгне. Тривейн смяташе да му даде десет долара за забавянето.

Това бе една нелепа размяна. Информация, струваща милиони срещу една десетдоларова банкнота.

Информацията беше тук — две увеличения от съответно сто четиридесет и осем милиона и осемдесет и два милиона. Всяко увеличение бе резултат главно от договори от Отбраната — закодирани като „ОТ“ в списъците; и двете „неочаквани“, ако Тривейн правилно бе прочел във вестниците. Внезапни подаръци за някои избирателни райони.

И двете бяха обещани от двамата кандидати, които искаха да бъдат преизбрани в съответните щати.

Калифорния и Мериленд.

Сенаторите Армбрастър и Уикс. Ниският, стегнат, пушещ лула Армбрастър. И Алтън Уикс, полираният аристократ от източния бряг на Мериленд.

Армбрастър имаше проблеми. Безработицата в Северна Калифорния бе опасно висока и допитванията показваха, че атаките на неговия опонент срещу провала на Армбрастър да осигури правителствени договори имаха ефект върху гласоподавателите. Армбрастър, в последните дни на избирателната кампания, изведнъж направи едно изявление, което вероятно обърна изборите в негова полза. Той намекна, че е в процес на получаване на средства на Отбраната за района в размер на сто и петдесет милиона. Цифра, която икономистите в щата признаха за достатъчна да съживи икономиката в северната му част.

Уикс: също настоящ сенатор, но чиято главна трудност не се състоеше в състезаването, а по-скоро в липсата на средства за избирателната му кампания. Хазната на Мериленд бе пресъхнала, а престижното семейство Уикс не желаеше да се обвързва с финансиране. Според „Балтиморско Слънце“, Алтън Уикс бе провел частни разговори с редица водещи бизнесмени от Мериленд и им бе казал, че Вашингтон възнамерява да разхлаби портфейла си. Можеха да разчитат най-малко на осемдесет милиона, насочени в промишлеността на Мериленд… Финансовите източници на кампанията на Уикс изведнъж станаха значителни.

Въпреки това, избирането на двамата сенатори бе станало шест месеца преди отпускането на парите. И въпреки, че беше възможно сенаторите да си имат вземане-даване с финансите на Отбраната, не беше логично да знаят точния им размер.

И двамата сенатори си имаха работа с Дженеси Индъстриз.

Армбрастър подпомагаше развитието на „Норад“ изтребителите на Дженеси, един проект, който от самото начало не вдъхваше доверие.

Уикс бе успял да финансира едно също толкова подозрително начинание в мерилендския клон на Дженеси. Изграждане на брегова радарна мрежа, оправдана от незасечено проникване на два самолета преди няколко години.

Тривейн събра документите и се изправи. Направи знак на чиновника през стъклената врата и бръкна в джоба си.

На улицата реши да използува автомат и да се обади на Уилям Хил. Трябваше да се срещне с Хил по повод на един друг „проект“, засягащ морското разузнаване; бе въпрос на дни, а може би и на часове, благодарение на Тривейн фактът да излезе на повърхността. Това бе причината за предходното посещение на Джорджтаун; не бе разговор, който може да се проведе по телефона.

На Министерството на военноморските сили бе поверено оборудването на четири атомни подводници с най-модерна електронна разузнавателна техника. Срокът отдавна бе изтекъл, две от електронно-техническите фирми, страни по договора, бяха фалирали; четирите подводници все още се намираха на сухия док и не можеха да бъдат пуснати в действие.

Още по време на проучванията, един от четиримата шкипери на подводниците, бе критикувал гласно операцията. Думите на морския офицер пред официална аудитория достигнаха до ушите на един агресивен журналист от Вашингтон, на име Родерик Брус, който заплаши да публикува историята. Централното Разузнавателно Управление и Министерството на военноморските сили бяха в паника, истинска паника. Да се направят публично достояние електронните инсталации на подводниците бе опасно; известието, че работата е оплескана удвояваше опасността, но признаването, че корабите не са в необходимата форма бе открита покана руснаците и китайците да заплашат с война.

Това бе една деликатна ситуация, и подкомисията на Тривейн бе обвинена, че създава много големи рискове.

Съществуваха други изявления, противоположни становища. И той нямаше да се предаде, докато тези становища също не бяха анализирани. Направи ли го веднъж, оттегли ли се, неговата подкомисия ще бъде осакатена. Не можеше да си позволи това.

А съществуваше и друг проблем — недоказуем, само слух, но в хармония с всичко, което научаваха.

Отново Дженеси Индъстриз.

Слуховете в адвокатските среди бяха, че Дженеси подготвят оферта да получат електронното оборудване на подводниците. Носеха се слухове, че Дженеси са допринесли за фалита на двете фирми.

Тривейн влезе в една аптека, отиде до телефона и набра номера на Хил.

Посланикът, разбира се, щеше да го приеме веднага.

 

— Да започнем с това, че тезата на ЦРУ, че руснаците и китайците не са наясно със ситуацията, е направо смешна. Тези подводници са прекарали месеци в Ню Лондон, едно обикновено наблюдение би разкрило тяхното състояние.

— В такъв случай съм прав да ги притисна?

— Бих казал точно така, — отговори Хил иззад масата от махагон, която му служеше като бюро. — Също така бих ти предложил да направиш жест за Управлението и Министерството, като говориш с този репортер, този Брус; да се опиташ да го накараш да охлаби въжето. Страховете им са реални, пък дори и за да спасят собствената си кожа.

— Нямам нищо против това. Само не искам да оттеглям персонала си от проучванията.

— Не мисля, че трябва… Не мисля, че ще ти се наложи.

— Благодаря.

Уилям Хил потъна в облегалката на стола си.

— Кажи ми, Тривейн. Изминаха два месеца. Какво мислиш?

— Това е лудост. Знам, че използувам повърхностна дума, но за момент тя най-добре описва положението. Икономиката на най-голямата корпорация в света се управлява от лунатици… Или, може би, това е образът, който се цели да бъде създаден.

— Предполагам, че има предвид аспекта на… „трябва — да се — обърнете — към — някой — друг“.

— Именно. Никой не взима решения.

— Отговорността трябва да се избягва на всяка цена — прекъсна го Хил с добродушна усмивка. — Всеки според равнището на некомпетентността си.

— Бих го приел в частния сектор. Форма на оцеляване при загуба, ако съществува такъв термин. Тук тази теория не би трябвало да се прилага. Това е обществена служба. Игрите не са необходими. Или поне не би трябвало.

— Прекалено опростяваш нещата.

— Знам, но и това е начало. — Тривейн развеселен си спомни, че използува думите на сина си.

— Съществува значителен натиск върху хората от този град. Значителен брой министерства, включително и Пентагона, изискват обвързване в името на националните интереси; производителите изискват договори и изпращат високо-платени лобисти да ги получат: профсъюзите ги настройват един срещу друг и заплашват със стачки и гласове. И накрая, сенаторите и конгресмените — районите им плачат за икономически преференции. Къде ще намериш независимия, неподкупния човек в тази система?

Тривейн забеляза, че Големият Били Хил се е втренчил в стената. Гледаше нещо, което никой друг не можеше да види. Посланикът не бе задал въпроса на своя гост, а на самия себе си. В края на дългия си живот Уилям Хил окончателно се бе превърнал в циник.

— Отговорът, господин посланик, се намира някъде по средата между законите и относителната свобода.

Хил се засмя. Това бе смях на стар човек, който все още притежава енергия.

— Думи, Тривейн, думи. Ти ми хвърляш в лицето икономическия закон на Малтус — който може да се сведе до човешката природа един да иска повече, докато някой друг иска по-малко — благата преминават в ръцете на човека, който дава най-висока цена… Това в Съветския съюз са го разбрали; защото първоначалните теории на Маркс и Енгелс дават резултат. Не можеш да промениш човешката природа.

— Не съм съгласен; не за руснаците, за природата на човека. Тя постоянно се променя. Срещали сме безброй доказателства за това, особено по време на криза.

— Разбира се, криза. Това е страх. Колективен страх. Индивидът подчинява собствените си интереси в името на оцеляването на племето. Защо мислиш, че нашите социалистически съжители постоянно викат „извънредно положение“? Това са го разбрали… Също са разбрали, че не можеш да предизвикаш кризи ad infinitium^[1]; това също е срещу човешката природа.

— В такъв случай ще се върна към проверките и балансите. Разбирате ли, аз наистина вярвам, че тази система работи.

Хил се наведе напред и сложи лакти на масата. Той погледна Тривейн с искрица смях в очите.

— Сега знам защо Франк Болдуин е на твоя страна. По много неща си приличате.

— Поласкан съм, но никога не съм си и помислил, че съществува някаква прилика.

— О, съществува. Знаеш ли, Франк Болдуин и аз често разговаряме така, както с теб сега. Часове наред. Сядаме в някой от нашите клубове, или в библиотеките… обкръжени от всичко това.

Хил направи жест с дясната си ръка, описвайки — някак с насмешка — цялата стая.

— Ето ни, двама старци, които седят и държат речи. Посягащи към скъпото бренди; прислугата, наблюдаваща с крайчеца на окото си дали нямаме нужда от нещо. Удобството е първото условие за нашите изморени, дишащи… богати тела. И така си седим, разделяйки планетата; всеки се опитва да убеди другия какво ще направи онази… Знаеш ли, до това се свежда всичко. Да очакваш противоположни интереси; мотивите вече не са проблем. Само modus vivendi^[2]. Какво и как; не защо.

— Оцеляване на племето.

— Точно така… И Франк Болдуин, най-жилавият от всички заемодатели, човек, чийто подпис може да доведе до банкрут малките нации, ми казва, точно както ми казваш ти сега, че под безумните измами съществува действуващо решение. И аз му казвам, че не съществува; не в смисъла, който той влага. Нищо не е постоянно.

— Винаги ще има промяна сто процента. Но аз го подкрепям; трябва да има някакво решение.

— Решението, Тривейн, е във вечното му търсене. Цикли на изграждане и отстъпление. Това е твоето решение. Paratus, paratus^[3].

— Мисля, че беше казал, че такива неща противоречат на човешката природа; нациите не могат да създават кризи ad infinitum.

— Не постоянни. Има място и за почивка. Тя е в оттеглянията. Те са прозорци за да си поемеш въздух.

— Това е твърде опасно; трябва да има и по-добър начин.

— Не в този свят. Отишли сме отвъд това.

— Отново няма да се съглася. Тъкмо стигнахме до точката, където това е задължително.

— Добре. Да вземем сегашното ти поле на действие. Видял си достатъчно, как смяташ да завършиш проверките и балансите си?

— Като открия закономерност. Закономерност с характеристики, присъщи на всички останали, на всяка цена колкото се може по-близки.

— Генералът, който контролира тези неща, направи точно това, и ние сформирахме Комисия на Отбраната по разпределението. Обединените Нации направиха същото, и като резултат се появи Съветът за сигурност. Кризите все още съществуват; почти нищо не се е променило.

— Трябва да продължаваме да търсим.

— В такъв случай решението — прекъсна го Хил с тържествуваща усмивка — е в търсенето. Сега разбираш ли какво имам предвид? Докато търсенето продължава, ще можем да дишаме спокойно.

Тривейн се размърда в мекото кожено кресло. Това бе същото кресло, помисли си той, в което бе седял по време на набързо организираната среща преди десет седмици.

— Не мога да приема това, господин посланик.

— Повтарям. Откъде ще започнеш?

— Започнах… Не казах случайно това за откриването на закономерност. Една компания, достатъчно голяма за да изисква огромни капиталовложения; достатъчно сложни за да включва хиляди договори и анекси. Проект, който държи компонентите си в десетки държави… Открих ги.

Уилям Хил подпря брадата си с тънките пръсти на дясната ръка. Не снемаше поглед от Тривейн.

— Искаш да кажеш, че се концентрираш върху едно предприятие; използваш го за пример?

В гласа на Хил звучеше явно разочарование.

— Да. Асистентите ще продължат с другата работа, за да не прекъсваме. Но четиримата ми основни помощници и аз се концентрираме върху една корпорация.

Хил каза тихо.

— Чух слуховете. Може би ще откриеш врага си.

— Господин Посланик, ще имаме нужда от помощ.

— Защо? — Хил започна да драска върху бележника. Линиите на молива бяха целенасочени, контролирани и ядосани.

— Защото се очертава закономерност, която много ни безпокои. Нека да го формулирам така: колкото повече се изяснява връзката, толкова по-трудно става да се доберем до определена информация; мислим, че надушваме нещо, то ни избягва. Обясненията стават все по-неясни… как го казахте преди пет минути? „Думи“. „Проверете тук“, „проверете там“, „проверете някъде другаде“. Очевидно се опитват да потулят истината на всяка цена.

— Сигурно се занимаваш с много мащабна организация, с най-разнообразна дейност, — каза Хил с монотонен глас.

— Структурата й — да използувам израза на един от персонала ми — е „дяволски невероятна“. Главните заводи са съсредоточени на западния бряг, но администрацията им е в Чикаго.

— Звучи като списъка на загинали във войната от Уест Пойнт — Анаполис — бързо го прекъсна Хил, като смехът бавно угасваше в очите му.

— Смятах да включа редица високопоставени навремето резиденти на Вашингтон. Няколко бивши сенатори, три или четири поста в Кабинета — разбира се, обхващащи голям период от време.

Уилям Хил взе бележника, върху който драскаше и остави молива.

— Учудва ме, Тривейн, че се захващаш с Пентагона, двете камари на Конгреса, стотици различни производства, профсъюзите и правителствата на няколко щата…

Хил обърна бележника към Тривейн.

Върху него, стотици малки линии се сливаха и образуваха две думи. „Дженеси Индъстриз“.