Робърт Лъдлъм
Клопката на Тривейн (10)

9.

Тривейн плати таксито и слезе пред хотела. Беше топло, а нощният бриз — прохладен. Вашингтон през септември. Той погледна часовника си. Беше почти девет и половина и умираше от глад. Филис беше казала, че ще поръча вечеря в стаята. Тя твърдеше, че е уморена от ходенето по магазините и иска само това — една тиха вечеря горе. Една тиха вечеря с двама бодигардове — любезност от Белия дом — в коридора на хотела.

Тривейн се отправи към въртящата се врата, когато един шофьор, който стоеше при централния вход, се приближи към него.

— Господин Тривейн?

— Да, кажете?

— Ще бъдете ли така любезен, господине? — Човекът посочи към ъгъла, към един черен форд, очевидно правителствен. Тривейн стигна до колата и на задната седалка видя сенатора Жилет, с очила все още на върха на носа и с намръщено изражение на лицето. Прозорецът автоматично се смъкна надолу и възрастният господин се наведе напред.

— Можете ли да ми отделите пет минути, господине? Лорънс просто ще ни разходи около квартала.

— Разбира се — Тривейн седна отпред.

— Повечето хора мислят, че пролетта е най-хубавият сезон във Вашингтон — каза Жилет, когато колата потегли надолу по улицата. — Но аз не мисля така. Винаги съм харесвал есента. Излиза, че мисля наопаки.

— Не е задължително. Или поне може би и аз съм като вас. Най-хубавите месеци за мене са септември и октомври. Особено в Нова Англия.

— По дяволите, всеки казва така. Всички ваши поети… Мога да си представя, че е заради цветовете.

— Може би — Тривейн погледна политика, и на лицето му се прочете някаква мисъл.

–. Но аз не ви помолих да се качите в колата, за да обсъждаме есента в Нова Англия, нали?

— И аз не мисля така.

— Не, не, разбира се, че не за това. Е, добре, вие получихте одобрението. Доволен ли сте?

— Естествено.

— Това доставя удоволствие — каза безучастно сенаторът като гледаше през прозореца. — Жилет се обърна към Тривейн.

— През всичките ми години във Вашингтон не бях виждал такова неприятно демонстриране на тактическа арогантност, господин зам.-секретар.

— Не съм съгласен с вас.

— О, така ли?… Ако не е било тактика, тогава е било по инстинкт. Това дори е по-опасно. Ако бях повярвал на това щях да свикам събранието наново и щях да направя всичко възможно за да ви отхвърлят.

— Тогава трябваше да кажете за тези ваши чувства днес следобед.

— Какво? И да ви изпратя вашите въпроси, увити в панделка? О, хайде, господин Тривейн. Не разговаряте със стария съдия Тели. О, не. Аз вървях заедно с вас. Дадох на всички възможност да се присъединят към вашия свиден, свещен кръстоносен поход! Нищо друго няма да свърши работа! Не, сър! Нямаше никаква алтернатива и вие го знаехте.

— А защо утре ще има? Имам предвид, ако свикате наново събранието събранието и отмените избора ми.

— Защото ще имам на разположение осемнадесет часа, за да разглобя всяка седмица от живота ви на парчета, млади човече. Да ги разглобя, да съединя наново частите и да се получи ново цяло. Когато свърша, вие ще бъдете в списъка на министъра на правосъдието.

Беше ред на Тривейн да погледне през прозореца. Президентът беше го казал: този град беше за него. Това, за което говореше Жилет, можеше да стане толкова лесно, защото обвиненията се появяват на първа страница, отказите на трета, а извиненията на четиридесет и осма, притиснати между евтини реклами.

Такъв беше градът, така стояха нещата.

Но той не се нуждаеше от града. Не трябваше да приема нещата такива, каквито са сега и беше само въпрос на време, за да го каже и на хората.

— Тогава защо не направите това, господин председател?

Това не беше въпрос.

— Защото аз се обадих на Франк Болдуин… И защо не престанете с тази арогантност? Изобщо не ви прилича, сър.

Тривейн се учуди от споменаването на името Болдуин.

— Какво каза Болдуин?

— Че вие сте бил предизвикан. Той каза, че ви познава от десет години и не греши.

— Разбирам — Тривейн извади от джоба си цигарите и запали една. — И вие приехте това?

— Ако Франк Болдуин ми каже, че всеки астронавт е вълшебница аз ще го приема като написано в светото писание. Това, което искам да знам е какво се е случило?

— Нищо. Нищо не се е случило.

— Вие направихте за смях събранието за одобряването на вашата кандидатура. Това не ми харесва, сър.

— Винаги ли прибавяте „сър“, когато служите на каузата си?

— Има много начини да се разбира думата „сър“, господин заместник-секретар.

— Сигурен съм, че вие сте добър учител, господин председател.

— Беше ли прав Франк Болдуин? Бяхте ли предизвикан?… И от кого?

Тривейн изтръска внимателно цигарата в пепелника и погледна по-възрастния мъж.

— След като изключвам да е имало провокация, какво ще направите?

— Първо ще се убедя дали е било провокация, а не инцидент или преувеличени инциденти, които лесно се разрешават. Но ако се докаже провокацията, аз ще извикам отговорните за това в моя кабинет и ще ги изхвърля от Вашингтон… Тази комисия не бива да бъде подкупвана.

— Звучи така, като че ли го мислите.

— И е точно така, сър. Времето за започването на тази работа е определено и предопределено. Ако е имало някакво вмешателство, някакъв опит да се търси влияние, аз искам да го спра и да взема възможно най-силните мерки.

— Мисля, че осъществихте това този следобед.

— Искате да ми кажете, че е имало сенатори на това събрание, които са се опитвали да ви засегнат неуместно?

— Нямам представа.

— Тогава какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че имаше провокация; признавам, това от къде произлиза не знам. Знам само, че ако продължи аз съм в състояние да я разоблича публично. Или изцяло да я спра.

— Ако е имало нещо нередно вие сте длъжен да докладвате за него.

— На кого?

— На съответните власти.

— Господин председател, това събрание беше обременено. По-голяма част от тези хора представят щати, чиято икономика зависи изцяло от правителствените договори.

— Вие смятате всички за виновни.

— Не осъждам никого. Само вземам мерки, които ми се струват подходящи предвид обстоятелствата. Мерки, за да бъда сигурен, че тези хора не могат да ми попречат.

— Вие не сте прав и погрешно тълкувате нещата. — Старият Жилет видя, че колата заобикаляше и достигаше хотела на Тривейн. Той се наведе напред.

— Спрете Лорънс. Ще се бавим само няколко минути още… Тривейн, намирам, че преценките ви не са убедителни. Вие правите повърхностни наблюдения и продължавате да си правите погрешни заключения. Правите подстрекателни намеци и отказвате да ги обясните. И това, което е най-опасно, вие не само се въздържате от обяснение, но се поставяте като арбитър на онова, което трябва да прави сенатът. По мое мнение Франк Болдуин и неговата комисия направиха голяма грешка като ви препоръчаха, президентът също прави грешка като следва тяхното мнение… Утре сутрин ще използвам цялото си влияние, за да осуетя вашата кандидатура. Вашата арогантност не е съвместима с обществения интерес. Лека нощ, сър.

Тривейн отвори вратата и излезе на ъгъла. Преди да я затвори, той се наведе и каза на възрастния човек:

— Така че вие ще използвате следващите осемнадесет часа за… как го казахте? О, да. Да разградите парче по парче моя живот, седмица след седмица.

— Няма да си губя времето, господин заместник-секретар. Не си струва заради вас да правя това. Вие сте един проклет глупак. — Жилет посегна вляво от себе си и докосна едно копче. Прозорецът на колата се вдигна, когато Тривейн затръшна вратата.

— Поздравления, скъпи! — Филис скочи от стола и захвърли списанието на нощната масичка. — Чух по новините в седем часа.

Тривейн затвори вратата, приближи се, прегърна жена си и леко я целуна по устните.

— Е, все още не излизай навън и не наемай къща. Все още не е сигурно.

— За какво говориш? Те прекъснаха някаква местна история, за да прочетат бюлетина. Бях толкова горда; те казаха, че е бюлетин. Ти и бюлетин!

— Имам и друго за тях. Утре вечер могат да направят втори бюлетин. Назначението ми може да бъде отменено.

— Какво?

— Току-що прекарах няколко забележителни минути, като обикалях квартала с изтъкнатия председател на събранието. Ще потърся Уолтър.

Тривейн беше вдигнал телефона. Той направи жест към жена си да не задава въпроси докато не свърши с телефонните обаждания. Тя беше свикнала с това, отиде до прозореца и погледна към осветения град. Мъжът й първо говори с жената на Медисън и когато разговорът свърши, натисна копчето като държеше телефона в ръка. Не беше доволен от думите на госпожа Медисън — госпожа Медисън не беше жената, на която можеше да е разчита след седем часа вечер. Той освободи копчето и проведе разговор с летище „Ла Гуардия“^[1].

— Ако не се обади в отговор до час, час и нещо, ще се опитам да му телефонирам отново в къщи. Самолетът му излита към десет и нещо — каза той като затвори.

— Какво се е случило? — Филис видя, че съпругът й е не само ядосан, но и объркан. Анди не биваше често объркан.

— Той ме изненада. Каза, че моята арогантност не е съвместима с обществените интереси, и че прикривам фактите. И също така, че съм проклет глупак.

— Кой каза това?

— Жилет — Тривейн си свали якето и го хвърли на един стол. — От своя гледна точка, той може би е прав. Но от друга страна, знам адски добре, че аз съм прав. Той може и да е най-уважаваният човек на Конгреса, но това не означава, че може да гарантира за останалите. Може да иска да гарантира, но това не означава, че наистина може.

Филис разбираше ожесточението на мъжа си, беше й казал какво е правил този следобед.

— Това беше мъжът в колата, нали?

— Да. Многоуважаваният от Сената Жилет. Той каза, че ще убеди заседанието да отмени назначението ми.

— Може ли да го направи? Имам предвид, щом вече са гласували?

— Мисля, че може. Ще го нарече някакво ново разкритие или нещо такова… Със сигурност може да го направи.

— Тогава ти трябва да ги накараш да се съгласят да работят с тебе.

— Нещо такова. Има го записано в документацията. Уебстър ще ми даде записите утре. Но това не е така.

— Този Жилет е прозрял какво правиш, а?

— Те всички прозряха! — Тривейн се засмя. — Повечето от тях изглеждаха, като че ли са погълнали папие маше…

— Какво смяташ да правиш?

— Първо ще видя дали мога да спася кабинета си в Данфорт, ако не е твърде късно. Но си заслужава да опитам. Уолтър ще знае по-добре. След това важният въпрос: колко далеч мога да стигна утре следобед, без да бъда призован в съда от министерството на правосъдието? — той погледна жена си.

— Анди, мисля, че трябва да им кажеш какво точно се е случило.

— Няма да го направя.

— Ти си далеч по-чувствителен за това от мен. Аз не съм затруднена. Нищо не се е случило!

— Беше нещо отвратително!

— Да, беше. Всеки ден стават грозни неща. Мислиш, че ме защитаваш, но аз не се нуждая от такава закрила — тя отиде до масата, където беше оставила списанието и нарочно го затвори. — Не ти ли е идвало на ума, че най-добрата закрила, която мога да получа, е като кажа как се случи всичко. И то да разкажа на пресата?

— Идеята ти поставя някои въпроси… нещо като отвличане.

Филис знаеше, че няма смисъл да продължава по-нататък. Той не искаше да говори за това.

— Добре — каза тя като се обърна към него. — Утре просто им кажи на всички да вървят по дяволите.

Той видя обидата върху лицето й и знаеше, че по някакъв нелогичен начин тя се считаше отговорна. Приближи към нея и я прегърна.

— Ние всъщност не харесваме Вашингтон. Спомняш ли си, последния път дори не можахме а изчакаме края на седмицата? Намерихме си куп оправдания, за да се върнем в Бърнигът.

— Ти си едно сладко мъжленце, Андрю. Подсети ме да ти купя една нова лодка. — Това беше една стара шега между тях. Преди години, когато компанията се бореше за съществуване, той заяви, че ще се чувства успял, ако може да излезе и да си купи един малък катер, без да мисли за цената. Това означаваше много неща.

Той я пусна.

— Ще поръчам някаква вечеря.

Отиде до масата, където имаше меню.

— Защо трябва да говориш с Уолтър? Какво може да направи той?

— Искам той да ми опише разликата между мнение и фактическа преценка. Първото ми дава много свободно време, за да се ядосвам, второто — приканва министерството на правосъдието.

— Толкова ли е важно да си ядосан?

Тривейн четеше менюто, но мислите му бяха при въпроса на жена му. Той я погледна.

— Да, мисля, че е важно. Не просто за задоволство, в действителност не се нуждая от това. Но защото всички считат себе си за неприкосновени. Който и да оглави тази подкомисия, ще се нуждае от всяка подкрепа, която може да получи. Ако сега малко съм ги разтърсил, то тогава следващият кандидат ще успее да ги спечели по-лесно.

— Това е голяма щедрост, Анди.

Той се усмихна като взе менюто и го сложи до телефона.

— Не съвсем. Ще се наслаждавам като гледам тези помпозни копелета как се гърчат, особено някои… Аз извадих цифри и проценти от документи на отбраната. Най-опасното нещо, което ще направя утре е да ги прочета. Всичките осем пункта.

Филис се засмя.

— Това е ужасно. О, Анди. Това е разрушително.

— Не е лошо. Няма да правя нищо друго, това ще бъде достатъчно… О, по дяволите, аз съм уморен и гладен и не искам да мисля повече за това. Нищо не мога да направя, докато не се свържа с Уолтър.

— Почини си, хапни и поспи малко. Изглеждаш преуморен.

— Като уморените воини, които се връщат у дома след битка…

— Каквито ние не бяхме.

— … изглеждаш страшно привлекателна.

— Поръчай си вечеря… Можеш да включиш и едно хубаво шишче червено вино, ако нямаш нищо против.

— Нямам нищо против, но ти ми дължиш една лодка.

Филис топло се усмихна, когато Тривейн вдигна телефона и поиска рум сървис. Тя отиде в спалнята да се преоблече в нещо по-непретенциозно. Знаеше, че съпругът й ще вечеря, двамата ще изпият една бутилка бургундско и след това ще се любят.

Тя много искаше това.

 

Лежаха на леглото, Тривейн беше прегърнал жена си, а тя лежеше на гърдите му. И двамата чувстваха топлия ефект на секса и виното, и между тях съществуваше прекрасен комфорт, както винаги в такива моменти.

— Не спя — каза Филис.

— Трябва да спиш, така става във филмите. Цигара?

— Не, благодаря… дванадесет без десет е — Филис се надигна като придържаше завивките върху голото си тяло, поглеждайки часовника. — Ще се обаждаш ли на Уолтър отново?

— След малко. Може би още не си е в къщи. Не се осмелявам да се обадя на Елен Медисън по това време.

— Тя е много тъжна. Съжалявам за нея.

— Но въпреки това не искам да говоря с нея. Той очевидно не е получил съобщението.

Филис докосна рамото на мъжа си, след като нежно и бавно го потърка с ръка. Беше един несъзнателен, изпълнен с чувство за притежание жест.

— Анди, ще говориш ли с президента?

— Не, аз държа на частта си от сделката. Няма да избягам и мисля, че няма да му е приятно ако се втурна към него сега.

— Той ще ти бъде благодарен за това. Трябва да е. Боже мой, като си помислим за това. Може да изгубиш работа, която харесваш, обиждаш се, загубваш време…

— Не го определим като милостиня — прекъсна я мъжът й. — Бях предупреден. Ох, как бях предупреден!

Телефонът иззвъня и Тривейн го вдигна.

— Да?

— Господин Тривейн?

— Да, аз съм.

— Знам, че на вратата ви има „не ме безпокойте“, но съобщенията се редят едно след друго… и аз…

— Какво? Какво „не ме безпокойте“? Никога не съм давал такива инструкции. Филис, а ти?

— Разбира се, че не — каза жена му след като поклати глава.

— Но то е ясно очертано, сър — „не ме безпокойте“.

— Това е грешка! — Тривейн спусна краката си през леглото. — Какви са съобщенията?

— „Не ме безпокойте“ е изписано в девет и тридесет и пет, сър.

— Чуйте ме сега! Никога не съм го искал. Попитах ви, какви са съобщенията.

Операторката спря за момент, винаги беше оскърбявана от небрежни гости.

— Както започнах да ви казвам, на линията има някакъв господин Медисън, който настоя да ви позвъня. Каза, че е спешно.

— Свържете ме, моля… Здравей, Уолтър. Съжалявам, изобщо не знам, кога това проклето…

— Анди, това е ужасно! Зная, че искаш да говорим, затова настоях.

— Какво?

— Това е трагично. Трагедия.

— Откъде знаеш, къде го чу?

— Да го чуя ли?! Та всеки го знае, информацията тече навсякъде по средствата за масово осведомяване — радио, телевизия.

Преди да проговори, Тривейн за част от секундата задържа дъха си. Гласът му прозвуча спокойно и премерено:

— Уолтър, за какво говориш?

— Сенаторът. Старият Жилет. Беше убит преди няколко часа. Колата му излезе от контрол на моста Феърфакс.

— За какво говориш?