Мирча Елиаде
Гадателят

Отдалече го видя как бавно се придвижваше по плажа. Походката му беше някак странна. От време на време пристъпваше предпазливо, дори със страх; спираше и внимателно оглеждаше пясъка край себе си, сякаш търсеше нещо, после рязко променяше посоката и се приближаваше към морето, като нервно газеше по мократа ивица или пък се връщаше назад, към възвишението, там, където пясъкът и глината се срещаха, а сред белите камъни извисяваха бледосините си цветчета, трънките. Когато се приближи до него, Емануел с учудване откри, че е твърде стар. Носеше избеляло лятно сако и панталони с неопределен цвят, спортни обувки и платнена шапка с измачкана периферия, която отдалече изглеждаше като моряшко кепе. На десетина крачки от Емануел той отново спря и погледна към една изкачваща се по възвишението двойка. После внимателно — сякаш се опасяваше да не стъпче нещо ценно — започна да се върти и обикаля мястото, където още личаха следите от лежалите преди това тела върху пясъка. Наведе се, вдигна някакъв камък, погледна го съсредоточено, усмихна се тъжно и поклати глава. Постоя така замислен, като си играеше и го подхвърляше нагоре, докато накрая рязко се обърна към морето и го метна доколкото можа надалече към вълните. После плюна и се отправи към Емануел.

— Познаваш ли ги? — попита той и ги посочи с ръка.

— Слабо. Господин и госпожа Валимареску. Мисля, че са от Фокшан. Доколкото знам, той е адвокат, а тя — учителка.

— Жалко за тях, че са млади и ако сега не се порадват на живота, кога ще му се порадват?…

Обърна се към морето и ядосано се изплю.

— Но защо? — учуди се Емануел. — Нещо се е случило с тях ли?

— Ще им се случи. Няма да стоят много тук. Ще си заминат. Утре-вдругиден ще си заминат…

Емануел остави книгата, която държеше в ръка, и го погледна усмихнат.

— Скоро пристигнаха — каза той. — В събота. Няма и седмица…

— Ще си заминат — решително повтори другият. — Ще получат телеграма и ще си идат.

— Някаква неприятност вкъщи ли? — незаинтересувано попита Емануел.

— Не, не е това. Въпреки че ще си тръгнат заедно, скоро ще се разделят и той ще продължи сам. Ще остане там задълго. Той дори не предполага колко дълго ще бъде там. Много жалко, че и двамата са толкова млади. Ще се виждат от дъжд на вятър…

— Ясно. Сигурно имате право. Когато разговарях с него, разбрах, че се страхува от нещо: да не го вземат запас.

— Значи това е! — възкликна другият. — Затова заминава…

— Казва, че имал късмет във всичко, само когато хвърлили жребий за казармата — нямал. Бил служил в противовъздушните и досега все успявал да се измъкне с протекции и връзки. Но разбрах, че вече го е страх…

— Но сега няма да се отърве.

— Два-три месеца далече от съпругата… — усмихна се Емануел.

Другият решително поклати глава.

— Не става дума за два-три месеца. Ще ви кажа: този младеж няма да се прибере вкъщи с години. Утре-вдругиден ще започне войната и ако е в противовъздушните…

— Ще започне война? — повтори Емануел. — Всъщност защо се учудвам? Това го знаят всички. Днес, утре, след година или две ще има война…

— За него ще е по-зле, защото ще бъде далече от жена си още преди да започне войната. И ще стои там задълго…

— Вие откъде знаете? — рязко вдигна глава и втренчи поглед в стария мъж Емануел.

Човекът свали сакото си и грижливо го сгъна. Огледа се и направи няколко крачки към един голям червеникав камък. Постави дрехата върху пясъка, под сянката на камъка, обърна се и седна върху него, с лице към Емануел и с гръб към морето. Младият мъж му предложи цигара.

— Не, благодаря, отдавна не пуша. На млади години пушех лула. Знаете ли, дълго време бях моряк. После пет години — пазач на фар в Тузла. Сега съм нещо като рентиер. Но още ми харесва да живея тук, между Тузла и Мангалия. Обичам Добруджа — продължи след пауза. — Аз съм Василе Белдиман, внукът на Леонида Белдиман, прочутия Леонида Белдиман, ако това име ви говори нещо.

— Не — смути се Емануел.

— Разбирам. Не сте от тук. Но Белдиман е сред най-старите фамилии в Добруджа. Прочутият Леонида Белдиман беше мой дядо. Помня и прадядо си — Хаджи Антон. Може да се каже, че тази дарба я притежавахме всички от рода, от Хаджи Антон насам. Той беше първият.

— Каква дарба?

— Ах — колебливо започна Белдиман. — Как да ви обясня? Това е странна дарба. Казвам, че е дарба, защото не ни е научил никой. Става така, че на дванайсет-тринайсет години на едно от момчетата започват да му харесват камъните. Така се е случило и с моя баща: на дванайсет се влюбил в тях. В различните видове: големи, малки, скали, камъчета… Всякакви камъни. И един ден за това узнал баща му Леонида и започнал да му помага. Не мога да кажа, че го е научил. Просто му помагал да ги разчита…

— Не разбирам съвсем — пак се усмихна Емануел.

— Да, признавам, че е малко странно. Това е наистина странна дарба. Как да ви обясня? Има хора, които гадаят по звездите, по утайката на кафето, по царевични зърна. Ние, Белдимановите, четем по камъните…

Висока едра вълна шумно се разби и се разстла като бял чаршаф върху плажа. Белдиман се извърна; погледът му спря върху децата, които се търкаляха сред пяната и той се усмихна.

— Вижте сега какво стана преди малко с вашия приятел Валимареску — продължи старият мъж. — Видях ги двамата и отдалече ми се сториха млади и щастливи, и затова поисках да видя какво им готви бъдещето. Разгледах мястото, където стояха. Рядко се случва да бъде само чист пясък, без нито един камък или поне дребни камъчета. Достатъчни са ми само няколко. От мястото, където е седял човекът, или наблизо. Понякога ги намирам доста далече от съответното място. Търся ги с поглед и когато ги открия, вече разбирам какво ще се случи. Разбирам по формата или по определени ръбове и по посоката на тези ръбове, по цвета, който в една част е по-светъл, а в друга — по-тъмен или на ивици. И тогава чета по камъните и разбирам какво очаква човека, който е седял край тях, а понякога и направо върху тях. Защото, доколкото разбрах аз, човек никога не сяда така, случайно. Всеки сяда, тъй както му е писано. Не си ли забелязал? Отиваш към едно място, струва ти се, че е хубаво, приготвяш се да седнеш, а после виждаш, че по-хубаво е по-встрани. Но когато седнеш там, усещаш, че нещо те притеснява, и пак се преместваш, докато се успокоиш и се отпуснеш и накрая решиш, че всичко е толкова хубаво и приятно, че целият свят е твой. Тогава си намерил мястото, което ти е било предопределено и което те е очаквало.

Емануел изгаси цигарата си и бавно я смачка в пясъка, докато съвсем я зарови.

— Добре, да речем, че е така — каза той, — да речем, че всеки търси мястото, което му подхожда. Но как можем да гадаем бъдещето с помощта на камъните?…

— Не зная как бих могъл да ви обясня. Това е дар от Бога. Гледам камъните и започвам да виждам. Бях започнал да ви говоря за Валимареску, но се заприказвахме и забравих. Но да ви кажа как се случи. Огледах мястото и изведнъж забелязах лош камък, камък без късмет. Стоеше до половината покрит в пясъка и тъй както се беше заринал, сам, с черния си ръб към юг, озъбен като лоша прокоба, разбрах, че тези млади хора няма да стоят дълго тук. Но едва когато го взех в ръцете си и го разгледах от всички страни, видях колко лоши неща бяха изписани върху него. Днес-утре, ще получат телеграма и ще си тръгнат… Жалко! — въздъхна той и нахлупи шапката си.

Емануел го изслуша съсредоточено, втренчил поглед в очите му. Когато старият млъкна, той зарови ръце в пясъка и започна да си играе с него.

— Ужасно е да можеш да четеш тези тъжни и трагични неща…

— Невинаги са тъжни — прекъсна го Белдиман. — Ето например тази сутрин, като се разхождах, на края на плажа ми направи впечатление фигурата на една млада жена. Беше единствената, която мълчеше в една весела и шумна група; мълчеше, загледана в морето, като от време на време се обръщаше и крадешком поглеждаше към съседното семейство и децата. Повъртях се там близо час, докато я видях как стана и си тръгна сама. И тогава се приближих до мястото й и го огледах. Усетих, че другите от групата ме наблюдават с нескрито любопитство и дори, че ми се смеят и си правят знаци. Но на моята възраст съм виждал доста. И изведнъж се досетих, сякаш го прочетох от книга. Тази млада жена беше омъжена от няколко години и нямаше деца. Искаше да има, но нямаше. Скоро някой, може би лекар, й бе казал, че никога няма да има. Но се лъжеха и тя, и лекарят. Ще има деца. И то не едно или две, а четири… Тъй че, както виждате, понякога нося и добри вести.

— Защо не изтичахте след нея да й го съобщите? — попита Емануел.

Белдиман поклати глава и се усмихна.

— Не, това не бих направил. Не съм професионален гадател. Нямам право да се меся в живота на другите, особено когато не ги познавам, да им съобщавам неща, за които не са ме питали. А може и да се излъжа. Веднъж вече се излъгах. Беше в планината, при Изгорените камъни. Канари, които не се бяха помръднали от стотици години. Но и там вярвах, че според начина, по който сяда човек — с лице или гърбом на този или на онзи камък — да, вярвах, че ще мога да видя нещо. Наистина, видях повече неща, но най-важното — не знаех как да го разчета, може да се каже, че не успях да видя. Бях с група. Не бяха мои приятели. Срещнах ги по пътя…

Ако погледнеше по-внимателно, щеше да разбере, че Емануел вече не го слуша. През цялото време пристъпваше от единия крак на другия и нервно пушеше.

— Виждате, че и аз мога да се заблудя — приключи разказа си Белдиман.

— Не бих искал да ме разберете погрешно — оживи се изведнъж Емануел, — да си мислите, че съм прекалено любопитен и недискретен. Но вижте, подобно нещо ми се случва за първи път, как да ви обясня? Да срещна човек, който гадае по камъните…

— Знам какво искате — прекъсна го Белдиман. — Искате да ви погадая.

— Да.

— Да, но не знам дали имам право — сериозно продължи Белдиман. — Не мога да се меся в съдбата на другите. Нямам това право. Мога да гадая по камъните онова, което ще се случи на различните хора около мен, но освен в някои по-особени случаи никога не съм разкривал, което съм видял.

— А може би този път става дума за такъв случай — настоя Емануел. — Тук ще остана само няколко дни. После заминавам за чужбина. Отивам в Стокхолм. На дипломатическа служба съм. Кой знае кога ще се върна у нас…

Белдиман килна шапката си към тила и го изгледа продължително, изпитателно.

— Добре, щом като е така… Но да знаете — добави той, — да знаете, че ще ви кажа само началото.

— И какво трябва да направя сега?

— Станете бавно, минете от тук — и му посочи с ръка откъде да мине — и седнете до мен…

Когато го видя седнал, Белдиман застана на колене и се наклони доколкото може напред, като се опираше върху дланите си. Постоя така неподвижен известно време. После протегна ръка и взе книгата.

— „Път по водата“ — прочете на глас заглавието той. — Каква е тази книга?

— Роман. Нямах друго за четене и я купих от Констанца…

— Няма да ви донесе щастие — каза Белдиман и я изпусна върху пясъка.

— Нали казахте, че четете само по камъните…

— Да, но както беше оставена тази книга, с тази строшена раковина, обърната на юг, и с тези камъчета, които пресичат късмета на пътя ви… Интересно — добави угрижен той, като бавно прокара ръката си по брадата. — И аз много-много не разбирам какво става. Защото виждам тук две момичета, които ще ви донесат нещастие, и все пак не разбирам защо, защото вие няма да се влюбите в нито една от тях. Но това са две момичета, които наистина ще ви донесат нещастие… И е странно — продължи след пауза той. — Като че ли с едната от тях сте се срещали на пързалката или поне на някоя заледена улица и тя, ето я, подхлъзва се, тъкмо когато се затичвате към нея да й помогнете, докато изведнъж се появява другото момиче и я вдига. И тогава искате да й кажете нещо, но в същия миг нейната приятелка я заговаря и тогава започвате да се смеете…

— Господин Белдиман — извика Емануел, като сложи ръка върху рамото му. — Вие сте изключителен човек! Магьосник, ясновидец, гадател, как да ви нарека? Но вие никога няма да ме убедите, че сте прочели тези неща по камъчетата и по мидите на плажа…

Замълча, сякаш гласът му изведнъж секна, и започна сухо да преглъща. Леко пребледня и несъзнателно поглади косите си с ръка.

— Защото всичко, което ми казвате сега — продължи след малко той, — вече се случи…

— Невъзможно — прекъсна го Белдиман. — Абсолютно невъзможно. Това, ако все пак някога се е случило, ще се повтори, същото.

— Не ме разбрахте — опита се да се усмихне Емануел. — Случи ми се насън, във въображението ми…

Белдиман понамести шапката си и изгледа младия мъж с любопитство.

— Ще видите — продължи Емануел, като запали нова цигара. — Сега, преди два-три часа след като бях дошъл тук, на плажа, изведнъж разбрах, че не следя онова, което чета. Не зная дали не ми се доспа, но се отпуснах върху пясъка и затворих очи. И изведнъж се пренесох на оная улица в Букурещ, посред зима. И тогава видях момичето да се подхлъзва и пада. Беше млада жена със светлосиньо палто и барета и когато падаше — баретката също падна и стигна до тротоара. Прекосих улицата, за да й помогна, но от някакъв двор излезе момиче, което се приближи до нея и я повдигна. Мислех да й кажа така, на шега: „Ето една паднала жена“, когато чух онова момиче да й казва точно същите думи. За миг останах така, неподвижен, а после започнах гръмко да се смея… И с този смях свърши видението ми.

— Може и да е било видение — спокойно забеляза Белдиман, — но вие ще го преживеете наистина. И жалко, че тези момичета няма да ви донесат щастие.

Емануел го изгледа някак странно, без да може да го разбере.

— Това е изумително — възкликна той. — Успяхте да видите какво съм си представял преди два-три часа. Как можахте, не мога да го проумея? Но не мога да се съглася, че го прочетохте в пясъка, по камъчетата…

Белдиман помълча известно време, сякаш търсеше други знаци.

— Дано да съм се излъгал — започна след пауза той. — Във всеки случай, ако срещнете в скоро време двете момичета, отдалечете се колкото можете по-надалече. Няма да ви донесат щастие.

Бавно стана от мястото си и тръгна да си прибере дрехата.

— Как беше името ви? — попита старият.

— Емануел. Александру Емануел. Но вкъщи и моите приятели ми викат Санди.

— Странно — поклати глава Белдиман, наметна дрехата върху раменете си и без да добави нещо и без да се сбогува, се запъти към морето.

* * *

Натъжен, Емануел отвори прозорците. Небето сивееше, а отдолу — морето се губеше в мъглата. Без никакво желание слезе във фоайето на хотела. Арон, племенникът на собственика, му направи знак от рецепцията.

— Има телеграма за вас. Току-що пристигна…

Емануел я пое развълнуван, прочете с недоверие името и адреса и я смачка между пръстите си.

— Само тази телеграма ли пристигна? — попита той. — Искам да кажа нямаше ли и други телеграми днес в хотела? Например за господин Валимареску?

— Не, получи се само тази.

— Може би снощи — настоя Емануел. — Получи ли снощи някаква телеграма господин Валимареску?

Арон се замисли за миг.

— Не, не си спомням.

Емануел тикна телеграмата в джоба си и се отправи към вратата, но след няколко крачки се върна.

— Случайно да познавате господин Белдиман? — попита той.

— Ах, значи и вие го срещнахте? Голям оригинал. Не обича да влиза в разговор с летовници. Малко е мизантроп. Предпочита да се разхожда сам.

— Но що за човек е той? Искам да кажа: какво говорят хората за него?

Арон вдигна рамене и започна да си играе с молива, като докосваше с него ту брадата, ту долната си устна.

— Сам можете да се досетите, че за човек като него се говори доста. Той е интересен. Едни разправят, че е убил жена си, когато работил като пазач на фар в Тузла. Други пък — обратно: твърдят, че след като се удавила, станал мизантроп и оттогава живеел в свой свят.

— Знае ли се нещо друго за него? — отново настоя Емануел. — Например, че е с някаква изключителна сила или с необикновена дарба?…

— Каква дарба?

— Знам ли? Например да умее да гадае по… Да предвижда бъдещето…

Арон отрицателно поклати глава.

— Не, за това не съм чувал. Говорят се разни работи, че бил наследил огромно състояние, че бил пълен с пари, че жена му, която се удави, не била негова съпруга… Какви ли не неща…

— А нещо във връзка с камъните?… — прекъсна го Емануел.

— Във връзка с камъните ли? Какви камъни? Скъпоценни камъни ли?

— И аз не зная точно какви. Само ви попитах…

— Сигурно има и някакви скъпоценни камъни — забеляза Арон, — ако е истина, че е наследил онова огромно състояние в чужбина…

Емануел се усмихна, запали цигара и се отправи към вратата. Още на тротоара жегата го лъхна. Поколеба се за миг, а после пое към плажа. На около двеста метра отново спря, пресече улицата и влезе във Видригин. По-късно, след като изпи две кафета и престана да чете вестниците, извади телеграмата от джоба си и започна да се смее. Беше от Александрини, от Констанца. Канеше го на ресторант тази вечер. Не беше трудно да се досети защо го кани. Сигурно неочаквано бяха пристигнали приятели от Букурещ.

Когато се завърна в хотела, започна да вали. Едрите топли капки бързо се разтваряха в праха. Хапна нещо, разсеян, без апетит, като се вслушваше в дъжда. Имаше билет за автобуса в пет часа. Изкачи се до стаята си и полегна за малко.

* * *

Когато влезе във фоайето, валеше ситен есенен дъжд. За да не чака автобуса навън, седна на канапето, като сложи пелерината върху коленете си и запали цигара. Огледа се наоколо за пепелник и в същия момент зърна на вратата момчето от пощата, което изтърсваше дрехата си от дъжда. „Отменил е вечерята!“, помисли си Емануел и отиде до рецепцията.

— Не, не е за вас — каза Арон. — За господин Валимареску е…

Емануел се усмихна малко смутено, после се върна на канапето и запали нова цигара. От време на време се обръщаше към часовника. Когато би пет, въздъхна облекчен. Метна пелерината върху облегалката на канапето и се отправи към близката масичка с купчина стари списания, за да си избере едно.

Сега из фоайето плуваше някаква навъсена и прашна светлина. Валимареску мина край него, без да го забележи, и се отправи към рецепцията. Емануел стоеше със списанието в ръка, без да посмее да се помръдне от мястото си.

— Дойдох да ви съобщя, че трябва да замина — чу го да казва той.

Арон се опита да му каже нещо, но Валимареску го прекъсна, като раздразнен повиши тон:

— Знам, знам. Имате право. Но вината не е моя. Това е екстрен случай. Моля, ще ви покажа телеграмата…

Емануел взе целия куп списания и се върна на мястото си. Започна разсеяно да ги прелиства, като от време на време се спираше на някоя снимка, разглеждаше я продължително, но без да разбере за какво става дума. После рязко тръшна купчината списания върху канапето и се отправи към рецепцията.

— Ако знаех поне от сутринта — възмущаваше се Арон. — Върнах петима клиенти днес. Телеграмата му можеше да пристигне поне преди шест-седем часа.

— Заповед за запас — произнесе с някаква особена сериозност в гласа Емануел.

— Моля?

— Казах: сигурно е получил повиквателна за запас…

— Не, беше друго. Телеграма от съда. Да се яви по спешност на двайсети август, в осем сутринта, в съда. Значи вдругиден сутринта.

— В осем сутринта, в съда — учудено повтори Емануел. — Мислех, че съдилищата са във ваканция — добави той. — Тогава ще замине сам…

— Не, тръгват си двамата — нервно каза Арон.

Емануел го погледна как, подпрял лявата си ръка върху бюрото, дълго топи перото в мастилницата и бавно и грижливо изписва всяка буква.

— Искахте ли нещо? — попита го след пауза той и вдигна главата си от бюрото.

— Ах, да — сепна се Емануел, сякаш се пробуди от сън. — Исках да те попитам, ако случайно знаеш, къде бих могъл да намеря господин Белдиман.

— По това време? — учуди се Арон и погледна часовника. — Не знам…

Емануел отиде до канапето, взе купа със списанията под мишница, пое пелерината с другата и тръгна към своята стая. След като изкачи няколко стъпала, размисли и се върна до канапето, остави списанията на масата, наметна се с пелерината и излезе на улицата. Дъждът продължаваше да ръми и няколко от фенерите вече бяха запалени. Емануел се запъти към плажа. Морето още се губеше в мъглата, но вълните му бяха по-бързи и яростни от друг път. Оказа се, че не е сам. По дигата се разхождаха още две двойки. Един младеж излезе от водата и върху мокрия си бански костюм облече дъждобран. На неколкостотин метра от горната част на плажа тежко крачеше някакъв мъж. Беше запретнал панталоните си и газеше с боси нозе по крайната ивица пясък, която вълните заливаха. Емануел се спря, бързо събу обувките си, нави крачолите и хукна подир него. Когато го чу на няколко крачки зад себе си, мъжът рязко се обърна.

— Ах! — възкликна Емануел, неуспял да скрие разочарованието си. — Помислих, че вие сте господин Белдиман. Отдалече ви сбърках с господин Белдиман.

Мъжът се усмихна, но не му отвърна.

— Лека вечер! — каза Емануел.

Когато отново стигна до дигата, изтръска пясъка от краката си, оправи панталоните и тръгна към Видригин с обувките в ръка. Терасата и двете стаички бяха претъпкани с летовници. Някои от тях се усмихнаха, като забелязаха как пристъпва бос, с пелерина върху елегантния костюм, понесъл черните обувки в ръка. Нямаше свободна маса и Емануел се отправи към барчето, седна на някакво столче и се зае да бърше краката си с носна кърпа. След това се обу, свали пелерината и се премести до тезгяха, където помоли за чаша кафе. Изпи го, замечтан и замислен, като пушеше и се взираше в стичащите се от измокрената пелерина капки.

— На терасата се освободи маса — прошепна му минаващият покрай него Видригин. — Искате ли още нещо?

— Донеси ми един коняк.

От съседната маса някой се надигна и му махна с ръка. Емануел отвърна на поздрава с усмивка, но не помръдна от мястото си — очакваше Видригин.

— Познаваш ли един господин на име Белдиман? — попита тихо той и извади портфейла си, за да плати.

— Познавам го, но не се имаме — отговори Видригин. — Той не идва тук. Работи с конкуренцията, ако разбирате какво искам да ви кажа — добави, като намигна. — Клиент е на Трандафир. Ще го намерите там.

Емануел изпи набързо коняка и излезе. Беше се стъмнило и светлината на фенерите изглеждаше по-малко зловеща на фона на студения и ситен дъжд. При Трандафир имаше малко посетители, повечето местни хора. Той нямаше радио, а само грамофон. Когато влезе, Трандафир тъкмо слагаше нова плоча „Синьо небе“. Емануел се спря в средата на салона и започна да разглежда масите една по една.

— Търся господин Белдиман — обърна се към келнера той.

— Не съм го виждал днес. Ако времето е лошо, не идва при нас. Отива на вилата… Какво ще поръчате?

— Един коняк.

Потърси с поглед по-отдалечена маса и седна замислен.

— Да — заобяснява му Трандафир, — когато вали дъжд или сняг или изобщо времето е лошо, най-вече през зимата, господин Белдиман отива до голямата вила. През останалото време ще го намерите вкъщи, по-точно в къщата на първата му жена, близо до кметството, или при нас, а също и на плажа…

— Къде е вилата? Може и да успея да го намеря там.

— Ах — поклати глава Трандафир, — далече е, към Тузла. И сега, в тоя дъжд, няма да намерите кола. Пътищата са лоши, без осветление… Там, на вилата, е голяма пустош…

— А той как може да стигне до там?

— Той е друго нещо. Той знае кога точно времето ще се развали: ще завали дъжд или ще има буря, и си тръгва навреме. Понякога пеш, понякога с автобуса до Тузла, който го оставя наблизо…

— Но как разбира, че ще има лошо време?

— Ах, това е дълга история. Бил е моряк. Бил е и пазач на фар в Тузла. Познава времето…

— Познавате ли го добре? — попита след пауза Емануел.

— Зная го от времето, когато беше жива първата му жена. Това ще рече: от трийсетина години.

— Що за човек е? — настоя Емануел. — Вярно ли е, че има необикновена дарба, че умее да предсказва бъдещето?

— Ах — усмихна се многозначително Трандафир. — Господин Белдиман знае всичко. Нали ви казах, беше моряк…

* * *

Беше минало полунощ, когато реши да се прибере в хотела. Дъждът се уталожи. Дигата и плажът бяха съвсем безлюдни. Напразно се оглеждаше и очакваше да се появи някой, когото да заговори. Чуваха се само вълните — все по-разгневени, а през равни интервали и бълбукането на шамандурите. От време на време от Видригин излизаше по някоя група посетители, която се смееше високо и огласяше целия плаж.

След малко пред хотела спря кола и Емануел ускори крачка.

— Не — отказа му шофьорът. — Аз съм от Констанца. Доведох един господин от там и сега се връщам.

— Това искам и аз! — възкликна Емануел развълнувано, почти патетично. — Да ме закарате до Констанца.

Шофьорът го изгледа учуден. Стори му се, че произнасяше думите с усилие.

— Ще ви струва доста — предупреди го той. — В коя част на града?

— До господин Александрини. На улица…

— Знам го — каза шофьорът и отвори вратата. — Заповядайте.

Когато стигнаха Констанца, дъждът бе престанал. Светлините на пристанището блестяха необикновено ярко, по улиците на града се носеше дъх на море и на мокра трева. Прозорците на Александрини още светеха. Емануел плати, тичешком изкачи няколко стъпала и натисна продължително бутона на звънеца. По-късно глас на стара жена недоверчиво попита кой е.

— Аз съм, господин Санди. Санди Емануел.

Готвачката превъртя ключа и отвори.

— Чака ви допреди малко. Сега всички отидоха в „Албатрос“.

— Кои са? От Букурещ ли?

— Не. Артисти. Доколкото разбрах, единият е художник. Пристигнал е от Балчик тази сутрин с яхта.

— Колко госпожи или госпожици са? — попита Емануел.

— Две или три.

— А, помисли добре — настоя Емануел. — Две или три?

— Три — отвърна готвачката след кратка пауза. — Първо пристигнаха две, после още две, но едната от госпожиците си отиде преди вечерята. Не знам защо…

— Значи три. Добре! — и бързо слезе по стълбите.

Пред „Албатрос“ се поколеба за минута, обиколи тротоара с ръце в джобовете. Когато се реши да влезе, вратата неочаквано се отвори и портиерът изхвърли на тротоара двама пияни моряци. Емануел се обърна и набързо прекоси улицата. Но след няколко минути се върна, влезе и остави връхната си дреха на гардероба, откъдето купи пакет „Лъки страйк“.

— Пее мадмоазел Одет — съобщи му портиерът.

Запали цигара и изчака отдясно на вратата края на песента. Когато чу аплодисментите, влезе на пръсти. Александрини седеше на почетната маса, заобиколен от мъже и жени от всички възрасти, някои облечени леко и пъстро, като за плажа, а други прекалено елегантно. Александрини го забеляза и се надигна.

— Ваше превъзходителство! — извика той и му махна с ръка.

Но Емануел рязко се извърна, излезе, поиска дрехата си от гардероба, приближи се до портиера, тикна му една банкнота в ръката и цигари „Лъки страйк“.

— Дойдох да се срещна с господин Белдиман — прошепна той, — но не го виждам. Да не би да си е отишъл?

— Не вярвам да си е отишъл — отвърна му портиерът. — Марието — обърна се към гардеробиерката той, — да си видяла случайно господин Белдиман?

— Замина си — каза жената. — Замина си в два. Той не пие, нито пуши — добави заинтригувана тя. — Идва само за програмата.

— Говоря ви за господин Василе Белдиман — обясни Емануел.

— Познаваме го добре — отговори портиерът. — Когато му доскучае на вилата, пристига в Констанца, в къщата си в Порумбари, на всеки два-три дни идва и при нас. Идва заради програмата…

В същия миг Емануел забеляза, че Александрини стоеше на прага, театрално разтворил за прегръдка ръце.

— Ваше превъзходителство! — отново възкликна той. — Най-сетне!…

— Веднага се връщам — смути се Емануел и понечи да тръгне. — Трябва да видя Белдиман.

— Беше тук, с нас, на нашата маса — произнесе тези думи някак отсечено и тежко Александрини. — Ако беше дошъл преди час-два, сигурно щеше да го свариш.

— Веднага се връщам! — повтори Емануел и излезе на улицата.

Вдигна яката на пелерината си и бързо пое напосоки. След около половин час спря, сякаш се сети за нещо, и се отправи към крайбрежната пешеходна улица. Когато стигна, часовникът показваше четири, но беше още тъмно — градът тънеше в мъгла. Черните, високи талази стигаха чак до дигата, за да се строполят с грохот, който го оглушаваше. След като ги гледа дълго и прехласнато, Емануел потърси пейка и седна. Беше се застудило и за да се стопли, си духна в ръцете и запали цигара. След малко усети да го надвива умората, отпусна се на облегалката, като положи ръце под главата си. Но не можа да заспи. Вълните се разбиваха на равни интервали и пяната им покриваше всичко наоколо. Накрая стана, протегна се, въздъхна дълбоко и с решителна крачка се заизкачва към „Албатрос“. Преди да влезе, погледна часовника си — беше пет без четвърт.

Барът пустееше. На една от масите, подпрял лицето си с длани, го очакваше самият Александрини.

— Ах! — възкликна той, като го видя.

После мълчаливо го изгледа.

— Моля те, не се сърди, но става дума за нещо изключително важно — започна Емануел, като издърпа един стол, за да седне до него. — Мога ли да се доверя на твоята наблюдателност и на паметта ти? Можеш да ми се закълнеш, че ще си спомниш всичко, което се случи тази вечер?

Александрини го изслуша намръщен, но накрая най-неочаквано лицето му се озари и той се усмихна почти замечтан.

— Тъй говореше и тя. Сякаш сега я чувам.

— Кой говореше така? — прекъсна го Емануел.

— Тя. Ариана. Ариана — прошепна Александрини и продължи да се усмихва. — През цялото време говореше така. Отначало мислех, че се нарича Адина. Но не се казваше така. Ариана или Адриана…

Емануел извади пакета цигари, но размисли и го остави на масата.

— Това е много важно — отново подхвана той. — Моля те да ми кажеш искрено. Мога ли да ти имам доверие.

Александрини го погледна и неочаквано се разсмя.

— Ти си страшен! — възкликна след пауза той. — Наистина си страшен — повтори, като поклати глава.

После усмивката му изчезна и като скръсти ръце върху масата, отново потъна в мислите си. Емануел го погледна мълчаливо, колебаейки се дали да продължи. Накрая извади цигара и нервно я завъртя между пръстите си.

— Александрини — започна той някак тежко и сериозно, — става дума за нещо много важно. Моля те да ми кажеш само това: дали тази вечер тук или у вас, на вилата, една от твоите приятелки се е подхлъзнала и е паднала и дали някой от вас е скочил да я повдигне, или някоя госпожа или госпожица е била вече до нея и й е помогнала да стане?

Александрини се помъчи да го изслуша докрай, но скоро се отказа и отрицателно поклати глава.

— Не — прекъсна го той, — не ме разбра. Не става дума за това. Исках да кажа друго.

— Може би е паднала, докато е танцувала — продължи развълнуван Емануел, — или може би някой, без да иска, я е блъснал и тя се е подхлъзнала върху паркета и точно тогава е паднала…

— Не, никой не е падал. Но, почакай, историята не свършва тук. Още не са си отишли. Заминаха на вилата да вземела душ и да се преоблечала. Яхтата не тръгва преди десет. Ще те чака.

— Мене ли? — учуди се Емануел. — Но аз не ги познавам…

— Беше идея на Ариана — замечтан продължи Александрини. — На Ариана. Забеляза те още когато влезе нощес. Ах, ваше превъзходителство — почти патетично възкликна той, — каква изключителна жена! Казвам ти: беше достатъчно само да те зърне. За миг! Нямаше нужда от повече…

Емануел разсеяно разпечата пакета и бавно извади цигара.

— Не разбирам много — каза той. — Не виждам каква връзка може да има.

— Трябваше да те зърне само за миг и после да ни говори цял час за теб. Каква интелигентност! Отгатна те веднага и каза: „Този млад човек се страхува от мен! Бяга от мен!“

Емануел запали цигара и жадно погълна първия дим.

— Няма за какво да бягам от нея — отвърна той. — Не я познавам. Дори не знам как изглежда.

— Но тя те познава добре — продължи Александрини. — Веднага разбра, че те е страх. Исках да изпратя Джиб да те потърси; предположих, че си отишъл да се поразтъпчеш, но тя, Ариана, не ми позволи. „Няма защо, каза тя, ще го почакаме и утре сутринта ще го вземем с нас в Балчик…“

— Изключено! — извика Емануел и започна да се смее високо. — Знаеш много добре, че не мога да дойда, нали след две седмици трябва да бъда в Стокхолм.

— Тъй каза и тя, Ариана — продължи Александрини, като се усмихна. Казваше: „Ако не пожелае да дойде с нас в Балчик — няма значение, след две седмици ще се срещнем в Стокхолм.“

— В Стокхолм ли? — учуди се Емануел. — Какво ще прави тя в Стокхолм?

— Не зная. Не съм я питал. Казах ти: тя е изключителна жена. Веднага те разбра… Искаш ли кафе? Аз ще трябва да поостана тук. Чакам Ботгрос.

Емануел неопределено поклати глава.

— Но коя е тя? — попита изведнъж с променен глас, сякаш се пробуждаше от сън. — Как се казва?

— Ах — тежко въздъхна Александрини, — това не знам. Май че ми каза името си, но не го запомних. Отначало мислех, че се казва Адина. Но Адина беше другата, оная, дето си замина. Като че отиде в Мовила да те търси — замечтано добави той. — Твърдеше, че те познава, че те познава много добре.

— Адина ли? — удиви се Емануел. — Адина коя?

Александрини вдигна рамене.

— Право да ти кажа, не й запомних името. Но казваше, че те познава добре, че ако не се било случило някакво събитие в твоя живот, щели сте да се сгодите.

— Тогава ме бърка с някой друг! — изведнъж се зарадва Емануел.

— Не, не вярвам — продължи Александрини. — Разказа ни доста неща за теб. И ако сега си напрегна паметта…

Но не успя да завърши фразата си. Видя влизащия Ботгрос и му направи знак. Мъжът се усмихна и бавно приближи.

— Значи вие сте човек с причина — каза Ботгрос, докато сядаше, и погледна Емануел с жив интерес. — Представях си, че изглеждате по-различно…

— Можеш да му кажеш всичко — поощри го Александрини. — Вече го подготвих.

Емануел започна да се смее притеснено и не знаейки какво да прави, му подаде пакета с цигари от масата.

— Не, благодаря, повече няма да пуша — отклони поканата му Ботгрос. — Цяла нощ пуших… Значи вие сте — добави той, продължавайки да го разглежда и да се усмихва тайнствено.

— Не се колебай — прекъсна го Александрини. — Подготвих го вече…

— Господине — започна Ботгрос, обръщайки се към Александрини, — никога не се доверявай на описанията на жените. Ако искаш да разбереш как изглежда някой мъж, трябва да питаш за това мъжете. Аз например, ако бях попитал теб, вместо да слушам Адина, сигурно щях да го позная веднага.

Александрини докосна ръката на Емануел и му пошепна, като посочи Ботгрос:

— Ако си разбрал добре, Адина е негова годеница.

— О, не! — горчиво се усмихна Ботгрос. — Зная, че се говори това, но съвсем не е вярно. Ако не се беше случило едно събитие в нашия живот… В крайна сметка: каквото било, било. Да не говорим за миналото…

— Замина за Мовила да те търси — добави след кратка пауза той, обръщайки се към Емануел. — Казваше, че не сте се били виждали отдавна. Питаше се дали ще я познаете след толкова години.

Емануел слушаше внимателно всичко, като се напрягаше да го разбере. Прекара длан по лицето си, сякаш искаше да си припомни всичко това, а после избухна в смях.

— Мисля, че това е някакво недоразумение — каза след пауза той, като се опитваше да си придаде безразличен вид.

— Нали ти казах? — обърна се тържествуващ Александрини към Ботгрос. — Нали ти казах, че Адриана го разбра веднага. Само за един миг!

— Да, любопитно — подхвана Ботгрос, като фиксира с поглед Емануел. — Макар че с положителност го позна, а Адина ми го описа по такъв начин, че не бих могъл да го зная и аз. А Императрицата само го зърна на прага и…

— За част от секундата! — прекъсна го Александрини. — Каква изключителна жена — възкликна той. — Каква интелигентност!

— Императрица ли? — повтори Емануел.

— Да, така й викаме ние, на шега — поясни Ботгрос.

— Ариана — добави Александрини. — Вече ти обясних коя е.

— Но коя е тя? Как се казва? — избухна Емануел.

— Адриана — почна Ботгрос. — Допреди няколко месеца беше Адриана Паладе, но сега, след като мина разводът й, стана отново Адриана. Или Императрицата, както й викаме ние. Добри приятелки са с Адина. Запознаха се тази зима, на пързалката, и оттогава са направо неразделни.

— Тя е изключителна жена! — отново възкликна Александрини.

Емануел гледаше в празното пространство пред себе си.

— На пързалката — повтори бавно, повече на себе си той.

— Можеш да му кажеш и останалото — настоя Александрини. — Вече го предупредих.

Емануел се повдигна с мъка от мястото си.

— Трябва да вървя — опита се да се усмихне той. — Имам автобус в осем сутринта…

Но Александрини го хвана за ръката и го задържа.

— Какво те прихвана? Нали ти казах, че ще ходим всички в Балчик?

Емануел поклати глава.

— Невъзможно! Имам запазена стая в Мовила. Разполагам само с една седмица. После, в Букурещ, дългът…

Двамата едновременно избухнаха в смях. Ботгрос се смееше дискретно, почти безшумно, с широко отворени очи, докато Александрини сякаш се задушаваше от дълбок и силен кикот, който го доведе до кашлица.

— Направо е изумителен! — успя накрая да проговори той и започна да си бърше сълзите с опакото на ръката.

Барманът донесе таблата с кафетата. Александрини веднага взе едното и бързо започна да го пие.

— Да — каза Ботгрос и смутен отклони поглед, — наистина е изключително. Това са точно думите на Императрицата.

Емануел се изчерви и започна несъзнателно да върти пакета цигари в ръцете си.

— Не разбирам какво искате да кажете — бавно произнесе той, като наблягаше върху всяка дума.

— Ваше превъзходителство! — избухна Александрини с един неочакван ентусиазъм. — Тя е направо изумителна! Трябва непременно да се запознаете.

— Искрено съжалявам — отвърна Емануел, — но преди обяд трябва да бъда в Мовила.

Александрини рязко се извърна към Ботгрос.

— Тогава е заради Адина — каза той. — Така че в края на краищата тя сигурно има право…

Ботгрос се усмихна отново, а после започна да пие кафето си.

— Що се отнася до мен — каза, без да вдигне очи, той, — аз мисля, че Адина е свободна да вземе всякакво решение. А онова, което вече е минало, не ме интересува.

Емануел отново се помъчи да се усмихне.

— Не се казва Адина — тежко каза Ботгрос. — Адина й викаме ние, приятелите й. Така я нарече веднъж Джиб и оттогава й остана това име.

— Взе я за Адриана — намеси се Александрини.

— Да. Сбърка я с Императрицата. А те съвсем не си приличат.

Емануел стоеше прав и притеснен, като поглеждаше ту към единия, ту към другия.

— Но на нея й хареса това име — продължи Ботгрос — и оттогава стана Адина.

В този момент Александрини вдигна и двете си ръце във въздуха.

— Стойте! Стойте! — извика той, сякаш се обърна към някого, който се готвеше да влезе… — Няма ли да дойдете всички, още не сме свършили!

Емануел пребледня и разтревожен извърна глава към вратата… Един млад блондин с луничаво лице се отправи към тяхната маса. Беше се приготвил като за плажа.

— Императрицата ме изпрати да ви предам, че ще минем през Мовила — каза той, като се приближи.

После се обърна към Емануел и го погледна с нескрито любопитство.

— Това е Йоница — бързо обясни Александрини. — Талантлив художник.

Емануел пое подадената му през масата ръка и я стисна разсеяно.

— Не си представих, че изглеждате така — призна Йоница. — Предполагах, че сте по-нисък. И по-нервен — добави, след като отново го измери с поглед той.

— Повлияла ти е Императрицата — забеляза Ботгрос. — Тъй както ни го описа нощес…

— Не — продължи Йоница, без да погледне Емануел. — Имах предвид описанието на Адина.

После дръпна един стол и седна.

— Разказахте ли му всичко? — попита той.

— Нямах време — отвърна му Александрини. — Пристигна преди малко, към пет.

— Императрицата настоя да му разкажете особено как се опита да избяга, като скочи във водата и заплува към брега.

Александрини и Ботгрос се спогледаха съучастнически и лицата им се озариха сякаш от еднакви усмивки.

— Това беше най-хубавата част — прошепна Ботгрос и леко притвори очи. — Разказвай ти, Господине.

— А, не! — възпротиви се Александрини и поклати глава. — Уморен съм. И освен това не разказвам добре.

— Когато се разбрала с Ботгрос да докара яхтата колкото може по-близо до брега — започна Йоница, — в сюблимния момент я целунал и й казал: „Адио! Никога няма да разбереш колко много съм те обичал!…“ и после бухнал във водата…

Йоница се разхили доволен и отново погледна към Емануел.

— Но онова, което се случи после, беше най-хубавото — намеси се Александрини. — След около километър се умори. Опита се да плува по гръб, но скоро погълна вода и уплашен започна да вика за помощ.

— За щастие скочи и тя, Императрицата, и заплува зад него, готова да му помогне, без той да я види.

Ботгрос някак виновно погледна към Емануел.

— Наистина, това беше най-хубавата част — потвърди той. — Жалко, че я няма и Адина, да я чуе…

— А, не! — възкликна Йоница. — Ако там беше Адина, Императрицата нямаше да посмее да скочи. Адина твърди, че той плува много добре. За един добър плувец километър-два е нищо работа. Ако беше и Адина, тогава Императрицата нямаше да може да каже, че само след един километър се е уморил и е викал за помощ.

— Нека и аз да кажа — прекъсна го Александрини. — Адриана ни обясни, че бил доста уморен и имаше право. Вижте го как изглежда сега, а още няма шест часът. Ами след няколко часа? Спомнете си как ни го описа Ариана. Как се разхождал по дигата в Мовила, на дъжда, и после тук, по кея, палейки цигара от цигара. Бил е страшно уморен.

Емануел ги слушаше, като се опитваше да изглежда безразличен, но не успя и се изчерви.

— За какво говорите? — попита той с пресъхнало гърло.

— Ей, сякаш не можеш да разбереш! — учуди се Александрини. — За кого друг можем да говорим?…

— Нощес Императрицата ни разказа какво ще се случи — обясни Ботгрос. — Как ще се върнеш тук и ще ни намериш и как накрая ще те убедим да дойдеш с нас, с яхтата до Балчик.

— Невъзможно! — прекъсна го Емануел. — Александрини може да ви увери, че аз в никакъв случай не мога да се оставя да ме убедят…

— Явно, че не я познава! — възкликна Александрини.

— Наистина не я познава — ядоса се Йоница.

— Във всеки случай ще дойдеш с нас, с яхтата — продължи Ботгрос. — Но чувството за дълг и най-вече страхът от Императрицата…

— Повтарям ви за последен път — започна Емануел силно развълнуван.

— Моля те, не го прекъсвай! — извика Александрини и го улови за ръката.

— Не разказваш добре — намеси се Йоница. — Пропусна най-важните неща: как се чувстваше там, на яхтата, в банския костюм, който му зае ти, господине — добави, като се обърна към Александрини. — И как трепереше от студ, но не смееше да помръдне, защото Императрицата го бе хванала в прегръдките си и му шепнеше…

— Ах! Каква красива картина! — извика Александрини, като притвори очи, за да си спомни по-добре. — Сякаш бях там и те видях. Нали и аз имах някаква роля в тази история. Телеграфирах до хотела да ти изпратят багажа в Балчик.

— Аз имах най-неблагодарната роля — каза Ботгрос замечтан. — Беше ми жал за теб, чух, че заминаваш за Стокхолм като вицеконсул, че това е твоят първи пост зад граница, и ми дожаля. Исках да ти помогна да излезеш от тази бъркотия. Аз бях на кърмата. Закарах яхтата на километър-два от брега…

Александрини го хвана за ръката:

— И аз ти извиках: „Хайде, Ботгрос, дръж кърмата наляво, че ще ни разбиеш в скалите. Наляво!…“

— И тогава скочи в морето — продължи Ботгрос, — и се помъчи да плуваш към плажа.

— Но беше уморен — продължи Александрини — и след един километър започна да гълташ вода, уплаши се и извика за помощ.

— Императрицата скочи във водата — прекъсна го Йоница, — но ти не я видя. Плуваше зад тебе.

— Добре, че и Белдиман беше там — продължи Александрини — и те видя.

Емануел изведнъж пребледня.

— Белдиман ли?! — извика той. — Какво прави той в тази история?

— Беше там, на плажа, и те видя — продължи Александрини, като се оживи. — Извика ти да плуваш по гръб, съблече се бързо, влезе във водата и се отправи към теб.

— Но какво търси Белдиман в тази история? — отново попита Емануел със сух, задавен глас. — Откъде знаете за него?

— Защо да не знаем? — обиди се Александрини. — Беше с нас тая нощ, на нашата маса…

— Но откъде го познава тя, Адриана, Ариана?! — отчаян извика Емануел. — Откъде може да познава Белдиман?

Тримата се смутиха съвсем и не можеха да повярват на ушите си.

— И таз добра! — извика Александрини, като удари с длан по масата. — Това вече ми хареса!…

И се разтресе от луд смях. Емануел го гледаше с някакво диво изражение, а после му обърна гръб и бързо се отдалечи от масата.

— Довиждане! — извика им той от прага.

* * *

Можеше да вземе автобуса в осем сутринта, но като стигна близо до спирката, видя някаква млада жена и му се стори, че го очаква, седнала на пейка, преструвайки се, че чете. Забеляза как често вдига погледа си от списанието и любопитно се оглежда, като от време на време се обръща и към масите на тротоара. Емануел пое по първата уличка, която му попадна, и съвсем скоро откри бръснарницата и влезе вътре.

Когато се върна към осем и половина, жената още стоеше на пейката и отегчена прелистваше списанието. Емануел се поколеба за миг, после се върна и влезе в кафенето. Поръча си чай и го пи дълго, замислен. Небето започваше да се прояснява и предвещаваше топло утро. След около половин час стана и тръгна бавно към автобусната спирка. Момичето нервно крачеше по тротоара. Емануел усети как сърцето му започва да бие учестено, но продължи пътя си и като гледаше право пред себе си, стигна до автобуса. Намери си място точно зад шофьора и въздъхна облекчено.

Пристигна в хотела в единадесет. Като го видя, Арон му направи знак.

— Има изненада за вас — прошепна му той, след като предпазливо огледа хола. — Не мога да ви кажа кой е, но съм сигурен, че ще ви бъде приятно…

Усмихна се тайнствено и леко притвори очи…

— Как се казва? — строго попита Емануел.

— Не мога да ви кажа, защото ще се досетите… Пристигна снощи и ви търси навсякъде, във Видригин, при Трандафир… после ви чака тук, в хола, до два…

— Не можете ли да ми я опишете?

— Не, защото е изненада. Не отиде на плаж, за да ви изчака. Разбрахме се веднага щом като пристигнете, без да ви предупредя, да изпратя Мариана до стаята й, за да й съобщи…

Емануел го изгледа продължително и несъзнателно си облиза устните.

— Добре — съгласи се той, — ще се върна веднага.

Излезе и се отправи към плажа. Почувства горещината и забави крачка, като дори поспираше да си почине. Стигна до дигата, свали сакото си и се събу, тикна чорапите в джоба си, после продължи, като понесе сакото и обувките. След стотина метра спря, потърси кърпичка да покрие челото си заради слънцето, но размисли и отиде до най-близката будка. Купи вестник, сгъна го, така че да го сложи на главата си като каска, и отново тръгна. Но твърде скоро се умори съвсем, почувства болка в костите и седна на края на дигата. Стоя така известно време, зареял поглед в морето.

След време усети, че някой е застанал точно зад гърба му, и уплашен извърна глава. Видя Белдиман, въздъхна облекчен и се усмихна.

— Търсих ви през цялата нощ — започна Емануел.

— Търсих ви в „Албатрос“. Исках да ви кажа, че имахте право. Пристигна телеграма и замина. Валимареску, — добави той, като видя, че Белдиман го гледа разсеяно. — Телеграма, за да се представи спешно пред съда…

Белдиман свали сакото си и седна до Емануел, на дигата. Изглеждаше замислен.

— Не беше заповед за запас, както си помислихме ние — усмихна се Емануел.

После, тъй като Белдиман продължаваше да мълчи, попита рязко снишавайки глас:

— Защо не ми казахте? След като знаехте, защо не ми казахте?

Белдиман се обърна към него, изгледа го с любопитство, като че ли го виждаше за първи път.

— Какво трябваше да ви кажа?

— Всичко, което последва. Всички тези бъркотии, с Александрини, с неговите приятели в Балчик…

— Ах — въздъхна Белдиман, сякаш изведнъж си спомни, — говорите за Александрини. Срещнах го нощес в „Албатрос“… Трябва да се появи и той всеки момент — добави, като погледна към морето.

В този миг Емануел забеляза яхта, която бавно плуваше на около километър от брега.

— Като сте знаели, трябваше да ме предупредите — продължи той, като съвсем сниши гласа си. — Става дума за нещо много важно, за моята кариера. Това е първият ми пост в чужбина.

— Тъй както я виждате — каза с известна гордост Белдиман, — струва сега десет-дванайсет милиона. Купих я преди две години за малко повече от четири. На сметка!

— Ваша ли е? — развълнува се Емануел.

— Беше моя, когато я купих. Но не я взех за себе си. Купих я за смахнатата Адриана. Старчески грехове! — добави след пауза той.

Като в сън Емануел протегна ръка, потърси чорапите си и започна да се обува.

— Гледайте сега — продължи Белдиман, приковал поглед в яхтата — как ще скочи в морето и ще дойде при нас, плувайки. Тъй прави, откакто я знам. Затова избрах това място, защото няма скали. Погледнете сега! — въодушеви се той. — Скочи!

Успял да нахлузи само едната обувка, Емануел се надигна от мястото си.

— Не я виждам — каза той.

— Плува под водата. Ще я видите ей сега, след три-четири минути, ще се покаже точно тук, срещу нас…

Разтреперан, Емануел обу и другата обувка и вдигна списанието над главата си, да си направи сянка.

— Старчески грехове! — изрече повече на себе си Белдиман. — Добре го е казал поетът: не прави деца на стари години…

Емануел стоеше до него изправен и мълчалив.

— Това е вашата дъщеря, нали? — попита след малко той.

Белдиман го погледна малко учудено и се усмихна:

— Така казват хората — отговори той. — И на мен ми се иска да вярвам…

— Викат й Императрицата, нали? — добави Емануел, опитвайки се да се усмихне и той.

— Да — със сериозен тон му отвърна Белдиман. — Красива е като императрица и няма страх от нищо, но каква полза! Като живее в друг свят…

— Трябва да си вървя — изведнъж се сепна Емануел.

— В друг свят — повтори Белдиман повече на себе си.

— Беше ми много приятно, че се срещнахме — каза Емануел, готов да си върви — Довиждане!

Но вече я видя да плува необикновено бързо, на около двадесет метра от брега, и се закова на място — сякаш цялата му кръв се бе изцедила от вените. Дори не забеляза как изпусна списанието, което държеше над главата си, и то се плъзна по краката му и падна върху дигата. След малко разбра, че я очаква щастлив и усмихнат, но когато момичето застана пред него, той видя, че тя го гледа напълно безразлично и дори отчуждено, сякаш изобщо не го познаваше. Подир няколко мига лицето на Адриана се озари от голяма и светла усмивка и замаха с ръка към края на дигата.

— Адина! — викаше тя. — Адина!