Мирча Елиаде
Един голям човек

Кукоанеш го знаех още от първите класове в лицея, но приятели не сме били никога. В университета изгубих вече следите му. Чух само, че се бил записал в Политехниката. Когато след няколко години случайно го срещнах в една тютюнопродавница, ми каза, че се дипломирал и най-неочаквано получил много добро място в някакъв град в Трансилвания. Оттогава не го бях виждал. И какво беше учудването ми, когато в една тъжна юлска привечер на 1933-та се появи в моя кабинет. Разбира се, веднага го познах, макар да ми се стори малко променен, тези пет-шест години от нашата последна среща все пак не бяха оставили следи върху лицето му.

— Знаеш ли, че започнах да раста! — веднага сподели той, още преди да успея да му задам някакъв въпрос. — Отначало не ми се вярваше, но се измерих и се убедих, че е така: само за седмица съм увеличил ръста си страшно много. Може би с шест-седем сантиметра… Бях с Леонора на улицата и веднага го забелязахме и двамата. А днес сутринта разликата беше още по-голяма…

В гласа му се чувстваше някакво леко безпокойство. Не можеше да си намери място, ту сядаше върху облегалката на креслото, ту крачеше нервно из стаята, с ръце зад гърба. Забелязах, че не знае как да ги скрие, и разбрах: маншетите му излизаха и колкото и да се мъчеше да ги прибере, толкова повече те се подаваха извън ръкавите на сакото.

— Трябва да ги занеса всичките на шивач да ги оправи — притесни се от мен той.

Опитах се да го успокоя, като му припомних, че в лицея се страхуваше да не остане нисък. Но ме прекъсна отново:

— Ако бях израснал и аз като хората, за година, две… А така, за няколко дни!… Какво да ти кажа, започнах да се страхувам. Много ме е страх да не излезе някое опасно заболяване на костите…

И като видя, че не знам какво да му отговоря, промени темата:

— Минах да те видя, просто така, да разбера дали вече не си излязъл в отпуска… Трябва да ти кажа, че ме преместиха в Букурещ и сме до известна степен съседи. Намерих един малък апартамент на улица Лукач…

Остави адреса си и ми съобщи часовете, в които мога да го намеря. После ми стисна ръката и си отиде.

През цялата седмица бях доста смутен от този факт. Не остана познат лекар, на когото да не разказах за случая „Кукоанеш“. Както очаквах, самият той отиде на другия ден при един специалист по костна туберкулоза, за да го изследва. Това, което можа да разбере, беше, че не страда от тази болест, а че става дума, както се изрази докторът, за един макрантропичен процес, известен на специалистите, но при него той се развиваше с по-бързо темпо. Наистина по-бързо: защото, посещавайки Кукоанеш, на третия ден, преди вечеря, аз се уплаших, когато влязох в стаята; беше се превърнал, както се казва, в мъж едър и добре сложен. Дрехите му стояха тъй зле, че от срам си свали сакото и облече една банска хавлия, чиито ръкави беше разпрал и удължил. А панталоните, които стигаха до глезените, веднага щом седна, се вдигнаха още по-нагоре, придавайки му мизерния вид на бедняк, облякъл чужди дрехи.

— Е, какво ново? — попитах го, снишил глас, за да наруша мълчанието, в което беше потънал. — Какво казва докторът?

— Макрантропия! — отвърна ми с учудващо спокоен тон Кукоанеш.

— Чудесно! — възкликнах аз. — Това означава, че ще станеш един „голям човек“… Не е чак толкова лошо!…

— Не си улучил момента, ако имаш намерение да си правиш шеги! — прекъсна ме Кукоанеш.

После се надигна от стола си и започна да ходи из стаята. Като видя, че се готвя да си запаля цигара, се приближи до мен и ми поиска една.

— Откога си започнал да пушиш? — попитах го аз, за да кажа нещо.

— От този момент… Може и да ми подейства добре…

Във всеки случай цигарата не му понесе и той я захвърли само след няколко дръпвания, които не знаеше как да направи: да глътне дима или да го издиша. Но след малко ме помоли за нова цигара, като този път я изпуши докрай, с известна непохватност, но и с настървение.

— Измерих се преди да дойдеш — с умерен глас започна той. — Ето тук, на вратата. И от днес сутринта, от девет до сега, съм израснал с цял сантиметър. Разбираш ли какво означава това?! Със собствените си очи да виждаш как раста!…

— Може би ядеш повече — опитах се да го утеша, малко притеснен аз. — Или може би консумираш неща, които са ти противопоказни. Сигурно би трябвало да избягваш калция.

— И калция, и желязото, и витамин В, и всички останали витамини, всички са ми забранени — избухна Кукоанеш. — Снощи не съм ял нищо, освен една филийка сух хляб и един чай с малко захар. За да не се измъчвам, изхвърлих всички продукти от къщи. Просто ги изхвърлих…

— Е, и?! — попитах го, като видях, че млъкна.

— Умирам от глад! Вие ми се свят от глад, но продължавам да раста. Непрекъснато раста… С това растене сигурно ще се прочуя!…

Започнах да се чувствам излишен:

— Ще наминавам да те виждам — казах аз и му подадох ръка.

Оттогава отивах всяка вечер. И още след третия ден пред къщата му започнаха да се събират групички любопитни. Откакто се разчу за странната му болест, никой не можеше да повярва; всеки искаше да го види със собствените си очи. И тъй като моят приятел не излизаше вече от дома си, хората се задоволяваха и от новините, които им съобщаваха съседите. Всъщност информация можеха да получат единствено от готвачката, но всеки я обогатяваше според своето въображение.

— Е, как сме днес? — попитах го след две вечери аз, влизайки направо в спалнята му.

— Днес сутринта — два метра и два сантиметра; на обяд — два и пет; тази вечер — два и осем!…

— Невъзможно! — възкликнах аз.

— В природата няма нищо невъзможно — отвърна ми Кукуанеш с престорена сърдечност. — За майката-природа няма нищо невъзможно. Я виж!…

И като скочи рязко от леглото, протегна, доколкото можа, ръцете си към мен. Наведе глава надолу, сякаш се мъчеше да наподоби гигантски паяк. Опитах се да скрия изненадата си. Кукоанеш изглеждаше по-висок и от тези два метра и осем сантиметра, за които ми говореше преди малко.

— Това е, както се казва, уникален случай не само в медицинската практика — добави със същия сардоничен тон. — Уникален дори за цялата съвременна наука. Професорът твърди, че притежавам жлеза, която е изчезнала още в праисторическата ера на плейстоцена; жлеза, която са имали всички бозайници, казва той, а после са я изгубили, защото им е пречила… Мисля, че нещо бърка!…

Говореше отчаяно. Отвори нов пакет цигари, тръшна се на леглото, сви се на кравай, за да може да се побере в него.

— Цяла сутрин ме викаха във факултета, в клиниката, да ми направят нови рентгенови снимки, кани ме лично професорът, тази вечер, в неговия кабинет, пак за преглед… Не отидох. Какъв смисъл има? Не може да ми се помогне с нищо. Знам, интересува ги моят случай, но на мен ми е напълно безразлично какво ги интересува тях. За „прогреса на науката“, ми казаха. На мен ми е напълно безразличен прогресът или регресът… интересува ме само едно: да се излекувам! А виждам, че не мога…

— Ти откъде знаеш?! — прекъснах го аз. — Едва са започнали изследванията. Преди малко сам призна, че това е уникален случай в медицината. Не може да се намери лек за ден-два.

— Мисля, че щом като не са открили досега, няма да го намерят. Защото аз не съм вече обикновен човек, с моите два метра и осем сантиметра. И това от един час. Тяхното лекарство, ако го открият и ми го изпратят утре сутринта, ще ме спре на два метра и петнайсет. Не, не ме интересува. Не ме интересува, щом като вече никога няма да мога да излизам с Ленора на улицата!…

И изведнъж се разплака. Още държеше цигарата в устата си, когато започна да плаче; отначало само няколко сълзици, а после от очите му потече истински порой, който измокри цялото му лице.

— Да стоиш тук, в това легло, да знаеш, че цяла седмица си бил тук, в леглото, и че през тази седмица се е случило нещо, което не можеш да разбереш нито ти, нито някой друг; което те отстранява от редиците на нормалните хора и ти пречи дори да излезеш навън, да се поразходиш с жената, която обичаш; чисто и просто да ти попречи да тръгнеш по улицата с нея, да се движиш сред другите, защото не искаш да я направиш за смях… На пръв поглед нищо не се е променило, няма никаква катастрофа или смърт и все пак ние с нея сега сме разделени; трябва да се разделим, чисто и просто не може другояче!… Страшно е!…

Чувствах, че всяко утешение би било напразно, и млъкнах, като забих поглед в земята. Но изведнъж, сякаш засрамен от слабостта си, Кукоанеш избухна в смях и щракна с пръсти. Стори ми се, че смехът му е по-различен — вече не приличаше на нормалния човешки смях; напомняше странно дърво, което шумолеше в превила се от вятъра гора. Аз продължих да мълча, обзет от тревожни предчувствия.

— Но най-забавна е историята с вестникарите! — засмя се Кукоанеш. — Най-напред се разсърдих на професора, защото им беше казал всичко. Но после ми мина. Нали всеки трябва да си гледа работата, както Бог е наредил. В края на краищата и репортерът е човек, и той трябва да живее добре, както живеем ние, инженерите. Но все пак ми е интересно, как се промъкнаха тук, за да ме измерят?…

В действителност, случката не беше чак толкова весела, колкото искаше да я представи Кукоанеш. Научили за макрантропията му, вестникарите го дебнеха пред клиниката и във факултета, за да го снимат, но лекарите винаги успяваха да го скрият. Докато двама от репортерите не се вмъкнаха в апартамента му, представяйки се за асистенти на професора, дошли с резултатите от последната рентгенография, и така можаха да го фотографират. Разбира се, Кукоанеш имаше достатъчно време да им строши апаратите и да ги изрита по стълбите.

— Сега съжалявам, нали и те, бедните, са хора, изядох им хляба. Но ще ги обезщетя. Ще им изпратя пари до редакцията. И без това сега не ми трябват много…

Наистина, след всичко, което ми каза, като че ли вече нямаше нужда от пари. Почти не ядеше, сякаш гладът го беше забравил. След чашка чай се чувстваше сит през целия ден. А дрехите — напразно ги поръчваше. След седмица вече не му ставаха. Тогава реши да носи някакъв огромен халат, който си бе пригодил с помощта на един шивач от квартала, и по този начин успя да прикрие тялото си. Никой не биваше да влиза в стаята му освен Ленора, аз и професора. По възбудата, която го обземаше, разбирах кога ще пристигне годеницата му и веднага се оттеглях.

На следващата вечер любопитните бяха по-малко. Валеше като из ведро. Само неколцина репортери, подслонили се под сводестия проход, упорито го очакваха да се появи. Намерих го по-спокоен, отколкото го бях оставил предния ден, седнал на леглото, запалил цигара.

— Е, и? — попитах го аз. — Как се чувстваш?

— Какво каза?… Говори по-силно!… Сякаш започнах да оглушавам…

— Попитах как се чувстваш — повторих по-силно аз и се приближих до него.

— Достатъчно добре… Два метра и двайсет и три… Но това беше преди време… Вече няма да се меря!…

И след кратка пауза добави:

— Свърши се с мен, братле!

Говореше достатъчно спокойно, но като че ли това примирение го измъчваше още повече. Фигурата му постепенно се променяше. Не можах да преценя какво по-точно се е изменило, защото пропорциите се бяха съхранили. Макар да бе започнал да става съвсем друг. Забелязах това, след като дълго наблюдавах лицето му — дори имах усещането, че го разглеждам с лупа — беше същият, какъвто го познавах от години, и все пак не бе той.

— Каза ли нещо? — рязко прекъсна мислите ми моят приятел. — Помолих те да говориш по-силно. Сякаш чувам все по-зле…

— Интересувах се какво каза докторът…

Кукоанеш ме погледна учудено, а после се усмихна горчиво:

— Каза, че би трябвало да вляза в неговата клиника.

— Може би това е добра идея — добавих неуверено аз. — Да бъдеш постоянно под неговия контрол.

— Моля те, говори по-силно! — нервира се той.

Повторих, почти извиквайки, всяка дума.

— Не знам какво става с мен — замислено каза той. — Не мога да разбера защо чувам все по-зле…

— Би трябвало да попиташ професора — отвърнах му аз, като акцентирах върху всяка дума. — Откога ти се струва, че не чуваш?…

— От тази нощ… Интересно е, че чувам, но нещо друго, чувам някои звуци много добре… Всъщност и аз не знам дали са звуци… просто чувам други неща…

— Какви неща?

— Не знам как да ти обясня… Трудно е да се каже… Понякога имам усещането, че съм откачил, да, така е, чувам най-странни неща… Струва ми се, че непрекъснато чувам ударите на часовник, но това не е точно часовник, а е като че ли нещо друго, което бие равномерно като пулс и бие едновременно във всички неща наоколо. Ето преди малко на този стол… И все пак бие с друг пулс, не както този на бюрото… Но не е пулс, а е нещо друго, не знам как да ти обясня…

— Това е много любопитно — прекъснах го аз. — Някои окултни науки…

— Моля те да не ми говориш за окултните науки! — избухна той. — Не ме интересуват. Това е чиста измама, тези окултни науки! Интересува ме само едно: да бъда както преди. Не искам да се отличавам от останалите хора! Не искам да ми се случват изключителни неща. Нека те да се случват на онези, които ги искат и ги търсят! Аз не желая да чувам странни звуци, дори да са изключително важни за теб. Не искам, чисто и просто не искам!…

Загледан в пода, изчаках да му мине гневът. Какво друго бих могъл да му кажа? Единственото утешение за този случай можеше да се открие в медитативната техника на индийците, но той, разбира се, беше напълно безразличен към нея. Нямаше никакво желание да попадне в този нов свят, който само би обогатил усещанията му. Не го интересуваше и да види действителността от висотата на своята макрантропия, и аз, в дъното на душата си, напълно го оправдавах.

— Моля те да ме извиниш — добави след няколко мига той. — Бях несправедлив… Ти искаше да ми помогнеш… Зная, че не можеш, и ти го знаеш, но все пак се опита да ме утешиш… Съжалявам… Искам да те помоля да ми направиш една голяма услуга.

Замълча. Сякаш не смееше да сподели мислите си. После се приближи до мен и ме попита:

— Чуваш ли ме добре? Искам да кажа, нормално? Имам чувството, че говоря много силно… А може и да греша…

Истината бе, че говори малко по-силно от обикновено, но достатъчно, за да го разбера без усилие.

— Ще те помоля да ми направиш една голяма услуга — каза той и ме погледна право в очите. — Но ще те помоля да не ми отказваш и да направиш точно това, което ти казвам. Сигурно вече няма никакъв смисъл да обобщавам… Ще те помоля да се погрижиш за Ленора… Искам да кажа…

Замълча за миг, погледна ме така, че направо ме смути. Сякаш се опита, за последен път, да съхрани своята тайна.

— … Погрижи се за нея!…

Рязко прокара длан по лицето си.

— Странно, понякога имам усещането, че са се променили и сетивата ми… Опазил ме Бог!… Може и да бълнувам!…

Намръщи се, сякаш се опитваше да чуе някакви звуци, достъпни само нему. Но скоро се овладя и отново прокара длан по лицето си.

— Това исках да те помоля — продължи с друг глас той, — това исках да те помоля и да ми помогнеш да изчезна… Не, не ме прекъсвай! Изслушай ме до края. Не искам да ми помогнеш да се самоубия, защото, ако исках да го направя, това би било за мен най-лесното. Но може би заради това, че ми липсва достатъчно кураж, или, че съм безкрайно твърдоглав, не мисля да сложа край на дните си. И аз имам поне това право: да видя какво може да направи с мен майката-природа, докъде може да стигне тя. Ще раста, ще раста, но докога? Искам да видя поне едно: границата на тази макрантропия. И само заради това не съм готов да се убия. Но не бих могъл и да живея в този град, сред тези хора, не, не бих могъл. Искам да изчезна. Да се скрия. Да избягам от журналистите, от докторите, от специалистите, от съседите, от познатите. И помислих, че за това ще имам нужда от твоята помощ… Реших да се скрия някъде в планините, може би в Бучедж… Да си направя там хижа или да ремонтирам някоя изоставена, да заживея като отшелник…

— Но може и да умреш от глад, сам, в планината…

— Не, засега, яденето не е проблем. За всеки случай ще взема няколко килограма сухари, малко консерви, чай… Но, повтарям, засега почти не ям, нито пък чувствам някакъв глад… Проблемът е да си намеря хижа и дрехи… Виж, този халат, дето е на мене, е единственото, което бих могъл да взема… Направих го широк и почти без никаква форма. Останалите дрехи вече не са ми нужни. А трябва да взема нещо по-плътно, като за планина… Мислех да купя повече одеяла, различни видове, чифт ножици и един комплект за шев. А може би няма да имам нужда от него. Една дузина безопасни игли ще ми свърши работа. Но от одеяла и чаршафи ще имам нужда… Ще те помоля да отидеш да ми купиш… Дори още утре, сутринта, най-късно до обяд, защото бих искал да тръгна в два…

— Защо непременно в два?…

Поколеба се да ми отговори и накрая се реши:

— Защото утре, в четири, бяхме решили с Ленора да избягаме двамата. Да избягаме заедно в планината… Да се оженим, разбира се, пред Бога, защото там не би могло по друг начин, и да живеем заедно в една хижа… Но после размислих, че нямам право да постъпя така. Не бих могъл да погубя младостта й… Затова реших да изчезна още утре, преди да пристигне тя… А после, каквото Бог реши… Тя е млада, все някак ще си подреди живота.

По усилието, с което произнесе последната фраза, разбрах колко много го е измъчило вземането на това решение, но заедно с това почувствах, че всеки опит да го разубедя би бил напразен. Ако откажех да му помогна, сигурно щеше да избяга сам и да бъде заловен, преди да стигне до планината, и тогава кой знае какво би направил от отчаяние. От друга страна, тръгването в два следобед също бе много рисковано — с толкова вестникари пред вратата, с любопитството на улицата. Да, бягството би трябвало да стане само през нощта и в никакъв случай направо от неговия дом. Трябва да се намери кола от пиацата, и то достатъчно голяма, за да побере нас двамата с одеялата и провизиите.

— По-добре една закрита камионетка — каза Кукоанеш. — Предложи няколко хиляди леи повече на шофьора и дискретността е осигурена поне за седмица-две. Точно това, което искаме…

Разбрахме се, че всичко, което купя на другия ден, ще остане у нас. Той ще изпрати бележка на Ленора, съобщавайки й, че бягството им се отлага след няколко дни, а вечерта аз ще пристигна при него с такси, като заблудя репортерите, че отиваме в клиниката. Той ще ме чака готов и веднага ще слезе, като по този начин няма да даде възможност на любопитните да ни последват с някоя кола. Към полунощ ще стигнем пред моята квартира, където ще ни очаква камионетката.

— Да бъде, както казваш. А сега ще те помоля да ме оставиш сам. Имам доста работи за оправяне. Не искам да казват, че съм си отишъл, като съм оставил безредие след себе си… Искам да напиша и едно писмо на Ленора…

Едва след като се прибрах у дома, си дадох сметка, че съм помислил за всичко, освен за най-важното: за мястото, където ще се приюти моят приятел. Говореше ми за хижа в планината, но тя трябваше да бъде намерена и освен това трябваше да стигнем до нея, докато е още тъмно, за да не привличаме вниманието на хората. Нашият план изглеждаше малко детински: да слезем рано сутринта от камионетката и да започнем да изкачваме планината с дузина одеяла на гърба, с провизиите, без да знаем къде точно отиваме, рискувайки да спрем след неколкостотин метра, защото моят приятел не беше ял от седмица и защото щеше да върви по чорапи — не можах да му намеря чепици по мярка за шестте часа, през които имах време да търся по магазините.

И въпреки това бягството не беше отложено. Колкото и да бе рисковано, нали щяхме да тръгнем още на другия ден вечерта. Но като знаехме, че не можем да се надяваме веднага да намерим някоя празна и защитена от хорските погледи планинска хижа, трябваше да се задоволим и с по-малко. Например с една палатка, която Кукоанеш би могъл да построи в някое по-закътано място. И там да остави одеялата и провизиите, докато се снабди с необходимите инструменти, с които сам да си построи хижа по мярка, където да живее. Разбира се, аз не можех да купя всички тези неща онази сутрин, когато трябваше да му търся толкова други работи от първа необходимост. Една-две нощи моят приятел щеше да изкара върху импровизирано легло, покрит само с одеяла, в палатката. Инструментите и всичко необходимо щях да му донеса след няколко дни.

Нещата се случиха точно така. Когато отидох да го взема в определения час, Кукоанеш беше толкова възбуден, че не успях да му обясня защо съм бил принуден да променя плана, съставен предната вечер. Очакваше ме, стигнал почти до тавана, кършейки от нетърпение ръце, облечен в гигантския си халат, под който стърчаха могъщите му нозе, увити в някакви вълнени парцали и завързани с най-груб канап. Нямаше смисъл да го питам как се чувства. Изглеждаше висок поне три метра, а странното облекло, огромните космати ръце, небръснатата от няколко дни брада — всичко това му придаваше вид на библейски пророк от Апокалипсиса. И аз не можех да наблюдавам без страх блестящите, хлътнали очи и огромните зъби, които оголваше при всеки опит да се усмихне — та нали това надхвърляше всяка представа за ненормалност, която можем да допуснем у едно човешко създание.

— Трябва да тръгваме, колкото е възможно по-бързо! — сякаш изсвири с уста той.

По-скоро отгатнах какво ми каза, защото звуците, които произнасяше, вече бяха изгубили своята интензивност и нормална човешка характеристика; приличаха на шумове от природата; ту на водопад, ту на вятър в житно поле или във висока гора. Оттогава започнах още по-внимателно да се вслушвам в странните модулации и изблици на гласа на моя приятел, за да мога да отгатвам думите, които се стараеше да произнесе. Гласът му се усили най-неочаквано, само за двадесет и четири часа. В някои моменти неговите пронизителни звуци ме караха да си представям някаква сложно направена кутия, в която парчета метал, дърво и кости бяха залепени без никакъв смисъл. И това ме плашеше. В тези моменти не се осмелявах да го погледна, очаквах да стане чудо, да се случи онова, за което бях сигурен, че няма да се случи: да чуя стария му познат глас, предишния, човешкия. Когато беше развълнуван, Кукоанеш говореше съвсем неразбрано. Ужасни съскащи съгласни, невероятни, подобни на пукот от чепове на някоя влажно изкорубена цигулка гласни; свистене на гърлени трели, понякога тъй ниски, сякаш изтръгнати от мъртвешки гробове; шум от скърцащо бюро, тътрене на огромен сандък по пода, стоварване на чувал с пясък — всичко това траеше няколко десетки секунди, понякога прекъсвани от паузи, в които се чуваше леко похъркване.

— Трябва да тръгваме, че ще дойде Ленора! — пак извика той, срамежливо замитайки полите на халата си.

Но досетил се по израза на лицето ми колко трудно го разбирам, той остана за миг така, неподвижен, с вдигнати във въздуха ръце, очаквайки да му потвърдя, че го чувам и разбирам, и да го уверя, че колкото и да го е ударила съдбата, все пак между нас двамата е останала възможност за човешки контакт.

— Купих ти един чифт ботуши от най-големия номер, който намерих! — извиках му аз. — Защото с тези „предмети“ няма да можеш да изкараш повече от един километър.

Слушаше ме, като правеше усилия да ме разбере. Мисля, че накрая успя. Но сигурно му се стори много смешен моят опит да променя темата на разговора. Избухна в смях и като протегна ръка към мен, приятелски ме потупа по рамото. Потреперих. Ръката му беше толкова тежка, хладна и нечовешка. Стори ми се, че ме докосва огромно чудовище, чийто лудешки смях ме разтърси. Ужасен се изтръгнах от ръката му и се отправих към изхода. Трябваше да сляза пръв, за да не привлечем вниманието на любопитните. Когато отворих вратата, Кукоанеш погледна към стаята. Вдигна последните пакети цигари от масичката — с голяма мъка, сякаш пръстите му се бяха вдървили, и излезе. Тогава забелязах, че в дясната си ръка държеше обемист плик, вероятно с повече писма и документи, който ми подаде, обяснявайки със знаци — изглежда, се страхуваше да говори — че е много важен. Пликът беше адресиран до Ленора.

Безполезно е да припомням перипетиите около нашето бягство. Те бяха разказани с най-големи подробности от цялата преса; И макар в тези „славни“ репортажи да имаше всякакви преувеличения, версията им все пак беше в общи линии достоверна, защото се основаваше върху показанията на двамата шофьори — на таксито, което ни докара до нас, и на камионетката, с която пътувахме през цялата нощ. Имахме шанса да избягаме от преследващите ни репортери за около един час. Но колко ужасно беше пътуването ни! Кукоанеш се сви в дъното на колата, без да посмее да каже дума, за да не изплаши треперещия, облян в пот шофьор, който беше сграбчил с двете си ръце волана и гледаше право пред себе си, ужасен от вида на моя приятел. Кукоанеш проговори едва вечерта, когато се качихме на камионетката и успяхме да се скрием от погледите на любопитните. Говореше тихо, шепнешком и аз почти не разбирах какво ми казва. Постоянно поклащах глава, за да не го обезкуража. Но имах усещането, че не го заблуждавам — че вярвам, че е с всичкия си, че онова, което казва, го разбирам и в края на краищата аз не можех да не разговарям с едно живо същество.

Запознат с всичко, което пишеха вестниците през последните два дни, шофьорът на камионетката не изглеждаше толкова уплашен; напротив — важната роля, която играеше в нашето бягство, го поласка и той дори ни даде някои полезни съвети. Пристигнахме в четири сутринта в планината Падукиосул, където Кукоанеш трябваше да се скрие за няколко дни, докато аз се върна с необходимите инструменти за построяването на хижата. Колата спря на един завой, сред гора, разположена върху било над няколко котловини, с безкрайни гъсталаци и долчинки с вирове, недалече от извор, чиито отчетлив ромон ясно достигаше до мен. Луната все още не беше залязла и аз успях да огледам мястото. Когато Кукоанеш слезе, за да се пораздвижи, се видя веднага колко беше голям; ставите му изпукаха, повдигна се за малко на пръсти, рязко отдръпна глава назад и насрещната долина проехтя от неговото изохкване и ние, двамата, онемяхме: гледахме го как се протяга и расте, сякаш с плещите си и с вдигнатите си нагоре ръце подпираше небесата.

— … Хубаво е тук!… Хубаво е! — успяхме да разберем това след продължителната каскада от звуци, стонове и възклицания.

От торбичката, която през цялото пътуване държеше у себе си, извади неразпечатан пакет цигари. Известно време се мъчи да го отвори, а после ми го подаде. Трябваше аз да откъсна ивицата хартия и да отлепя лентичката от целофан. Пръстите на Кукоанеш започваха направо да му отказват при подобни, по-дребни движения. Разбира се, все още можеше да държи цигарата и да си служи със запалка. Но забелязах затруднението, което изпита при пушенето, когато, след като жадно всмука на няколко пъти, се опита да задържи цигарата между устните си. Имаше някак объркан вид, с тази толкова дребна за него цигара, в ъгъла на огромната му уста, която беше готова да падне при всяко негово помръдване. Всъщност той не всмукна повече от два-три пъти, защото това бе достатъчно да превърне малкия къс в миниатюрен фас. „Трябваше да му намеря някой друг вид — си казах аз, като го видях, — може би пури или някой специален размер, произведен по неговата мярка…“

— Хубаво е тук! — отново различих същите думи. Но от този път той започна да прави всичко възможно да разберем и другите думи, които с огромни усилия се опитваше да повтаря, без обаче да успее…

— … Боркс!… — стори ми се, че чувам това. — Боркс… Бретинкс… кретинкс… туес… туес…

— Говори по-бавно! — извиках аз, доколкото ми стигаха силите.

— … Бубаво е тук! — продължи той. — Боркс!… Боркс борбрули! Боркс борбрули!…

После нов водопад от смях, чието ехо изпълни котловината и ме обзе свещен ужас. Разбрах, че Кукоанеш е в отлично разположение на духа. Ако продължеше поне да чува нашите думи! Между изблиците смях, повтаряше само това: Боркс борбрули!… Всъщност аз приблизително записвам звуците, които чувахме, тъй както всички ние приблизително записваме например „Пфиуу!“ — свистенето на куршума, или както с други азбучни знаци фиксираме чукането по врата, звука на строшен кристал, падането на бомба и т.н. „Боркс“ беше всъщност малко далече от истинските звуци, които произнасяше Кукоанеш, променяйки ги така, че само след няколко минути се питах дали те са наистина част от съответната дума. И изведнъж се досетих! „Вокс попули!“ „Глас народен!“ — извиках аз и видях, че лицето му се озарява и усмихнат той поставя ръка на рамото ми. Тогава, набрал повече смелост, продължи: Боркс… бретинкс… кретинкс (?) туес… Не ми беше трудно да отгатна, че сега става дума за друга латинска фраза, която започва с „вокс“, „глас“. Извиках: „Вокс кламантис ин десерто?“ „Глас в пустиня!“ Тогава той сияещ поклати глава. И като се отдалечи на няколко крачки от нас, стигайки до малката височинка пред колата, издигна ръце към небето и подобно на страшен пророк започна да говори, да вика, да зове, да пее на долините и хълмовете, без да ни погледне. „Краят наближава!“, спомних си за какво ми бе казал преди. Но като видях, че шофьорът се вцепени, неспособен да свали поглед от развяната от утринния вятър дреха на моя приятел, аз влязох в колата и започнах да разтоварвам багажа. Работих така около десет минути, докато Кукоанеш продължаваше да се обръща към горите и небето. „Може и да се моли — си казах аз, — а може и да проклина. Кой може да го знае!“…

Приближих се до височината и започнах да му викам с всичка сила. С мъка ме чу. Слезе. По детски се наведе и доближи ухо до лицето ми. Казах му, крещейки, че всички неща са вече извадени от колата, че трябва да потърсим място за палатката, някъде на скрито, че нямаме време за губене. Камионетката трябваше да се прибере в Букурещ преди обяд. Аз щях да купя необходимите неща, за да мога да се върна през някоя от следващите нощи. Той щеше да ме чака от следващия ден, в определени часове с фенер, а аз пък щях да го викам със силен клаксон. Обяснявах му това около пет минути, докато накрая се изтощих, защото направо изкрещявах всяка дума, повтаряйки му я безброй пъти, а той често поклащаше глава, че не е разбрал. Накрая, моят приятел ме прегърна, вдигна ме като дете на ръце и ми каза куп неща, от които не разбрах почти нищо. Потупа шофьора по рамото и тримата, натоварени с багажа, се отправихме към ниското. Избрахме място, сякаш създадено за отшелник. Малка полянка, притисната от гората и надвесена над ручей. Кукоанеш ни направи знак, че не се нуждае от нашата помощ, за да вдигне палатката. Само ми подаде няколко пакета цигари, за да ги разпечатам. После седна на един камък, отметна полите на халата, като оголи коленете си и започна да пее една песен, с която искаше да приближи своята самота до самотата на планината.

* * *

Едва след като се прибрах у дома, уморен след петте часа в колата, и прегледах утринните вестници, разбрах, че моят приятел е станал сензацията на деня, че е затъмнил дори най-важните политически събития. Неговата снимка — от нормалните времена или от първите дни на макрантропията му — беше публикувана на първа страница, придружена от репортажи за мистериозното му изчезване, от статии и интервюта, от света на медицината. Без съмнение случаят беше уникален, но все пак не бе „извън възможностите за обяснение от страна на науката“, както заяви пред представители на печата деканът на Медицинския факултет. Чуждестранните журналисти изпратиха своите кореспонденции, които предизвикаха истинска сензация. Мнозина прочути репортери от Европа известиха за предстоящото си гостуване в Румъния, като възнамеряваха да вземат интервю от макрантропа.

Вечерта телефонирах на номера, който ми даде Кукоанеш, и определих среща на Ленора, като я предупредих, че ще й съобщя някои важни неща. Не я познавах и останах малко изненадан. Имаше матово чело, правилен нос на благородник от миналите векове и червеникави коси, а очите й, широко отворени и немигащи, те караха да се чувстваш някак притеснен. Едва овладяла възбудата си, тя отвори плика, който й подадох, и погледна към първата страница от дългото писмо. Но скоро реши, че не бива да чете пред чужд човек, сгъна го и го тикна в чантата си, като започна разсеяно да преглежда другите листове. Предполагам, че бяха: завещание, някакви официални документи, пачка банкноти и малко снимки.

— Къде е? — рязко се обърна към мене тя, като натъпка всичките хартии в плика.

Обясних й, предупреждавайки я, че съм му дал обещание; че засега той е по-добре там, където се намира, отколкото на всяко друго място. Изслуша ме с недоверие.

— Колко голям е сега?! — нетърпеливо ме прекъсна младата жена.

— Трудно е да се каже. Тази сутрин като че ли бе стигнал три метра и половина, а може и повече…

Затвори очи и прехапа устни, без да каже нищо.

— Най-лошото е, че не може да говори… Почти не се разбира какво казва…

— Аз го разбирам! — страстно възкликна Ленора. — Аз ще го разбера, какъвто и да стане! Познавам го. Отгатвам всичко, което казва. Досещам се по устните, по очите…

Остана така няколко мига, просълзена, а после ми стисна ръката.

— Следващия път ще дойда с вас. Ще ви телефонирам утре сутринта.

Подчиних се. Всъщност, казах си, момичето има пълно право. Колкото и много да страда сега, Кукоанеш би страдал още повече, ако те се разделят окончателно, без изобщо да я види. Много трудно биха разговаряли двамата. Ще им трябва нещо помощно; може би черна дъска, на която се пише в училище, и тебешир. Записах си, че трябва да набавя и това и щом се прибрах вкъщи, веднага заспах с мисълта за щастието на Еуджен.

Не успях да тръгна нито следващата, нито последващата вечер. Някои неща не ги намерих; други, като великанските чепици, които му поръчах, не бяха готови. На третата вечер пък шофьорът на камионетката беше зает, а аз в никакъв случай не исках да посвещавам в нашата тайна трети човек. Успях да отида едва през четвъртата нощ. Беше валяло предната вечер и трябваше да се придвижваме по-бавно, така че вместо да стигна до Падукиосул преди три сутринта, както предвиждах, бях там едва в четири. Беше съмнало, когато спряхме колата до познатото място. Шофьорът започна продължително да натиска клаксона. Тримата стояхме в колата, развълнувани, без да смеем да се погледнем един друг. И изведнъж, от място, откъдето не го очаквахме, се появи бавно и отегчено Кукоанеш. Ленора едва сподави вика си. Моят приятел беше наистина неузнаваем. Халатът му бе окъсял съвсем — така както ни се яви, изглеждаше поне шест-седем метра, а и гърдите му се бяха разширили неимоверно — всъщност всичко беше израснало напълно пропорционално. Беше си покрил хълбоците с няколко одеяла, две бе метнал върху раменете си, а на краката нямаше нищо. Платното, с което ги беше обвил, се бе разпокъсало и огромните му пръсти на ходилата стърчаха като пънове. Трудно бих могъл да предам впечатлението, което ми направи неговата поява. Когато вдигна раменете си, приличаше на Нептун, изскочил от вълните. Подобна картина може да те накара да онемееш. Не, не беше обикновен страх, а някакво странно усещане, което те отделяше от времето, за да те изпрати в митологията. Просто очаквах да видя как ще издигне нептуновия си тризъбец или ще изпусне мълнии като Юпитер — и всичко, което би последвало, нямаше да ме учуди. Брадата му беше израснала значително през тези няколко дни и му придаваше вид на пророк. Главата — макар и нормална за пропорциите му — ставаше невъзможна за гледане, особено когато започваше да се смее или да говори, защото тогава оголваше зъбите си и се виждаше бездната на устата му, в която се червенееше змейският му език. Впрочем първият, произнесен от него звук, те разтърсваше и те отхвърляше няколко крачки назад и ти оставаше с впечатлението, че той е някакво ненормално, неземно същество. Чувствах се неспособен да възприема и различа тези тонове. Не бих казал, че приличаха или напомняха някои от безбройните звуци, шумове, свистения, които чувах в природата; и все пак те означаваха нещо, нещо от неопределения свят на съня, с треска и животински страх и само това неволно припомняне ме ужасяваше.

Сигурно моят приятел си даваше сметка за магията на звуците, които произнасяше, защото през цялото време се пазеше да ни говори. Но като видя Ленора тъкмо в момента, в който слизахме от колата, той протегна ръце към небето и избухна като истински водопад, така че ние се вкаменихме от ужас. После направи няколко крачки и с известно затруднение коленичи пред нас, усмихнат. Коленичи и се наведе, за да може да се приближи до нас, но въпреки това не успя да намали много ръста си и пак ни надвишаваше поне с един метър. Тогава се насочих към ухото му и извиках:

— Тя поиска да дойде! Тя поиска…

Помислих, че не ме разбра, и побързах да взема черната дъска, върху която бях написал с огромни букви същите думи. Когато я издигнах към него, за да прочете посланието ми, той погледна буквите, поклати глава и се усмихна. После внимателно протегна ръце към Ленора, мучейки, отначало без да смее да я докосне, но накрая я хвана, издигна я като бебе и я постави върху камионетката. Така можеше да я наблюдава по-добре и да я милва, без да я нарани.

— Еуджен! Еуджен! — му шепнеше Ленора, притиснала двете си ръце в юмрука му.

Без съмнение той не чуваше, нито пък изпитваше необходимост да чува. Беше щастлив, че може да я гледа толкова близо до себе си и да й говори. Защото й говореше, макар звуците, които произнасяше сега, да бяха съвсем тихи; бавно движеше устни, страхувайки се да не бъде силно. На определени паузи дочувах въздишки и хриптения, които излизаха от огромния му гръден кош — това беше неговият шепот на влюбен.

— Какво можем да направим сега? Какво можем да направим? — отчаяно викаше Ленора, която накрая избухна в плач.

— По-силно! — предупредих я аз. — По-силно и по-близо до ухото му!…

На няколко пъти Ленора повтори своя въпрос, но макар и да приближи ухото си към нея, Кукоанеш не разбра нищо; задоволи се да вдигне рамене и да се усмихне тъжен и примирен. По едно време се наведе и вдигна черната дъска. С усилие успя да задържи между пръстите си парчето тебешир. Все пак, без да изпада в отчаяние, той се потруди — като ученик от първо отделение — да изпише с главни букви върху дъската: „Добре е.“

— В какъв смисъл е добре? — извиках аз. — Чувстваш се по-спокоен? Виждаш света с други очи? Виждаш неща, които ние не можем да видим?…

На всички тези въпроси, изкрещени с последни усилия — по-скоро отгатнати, отколкото чути — той се задоволи да отвърне с усмивка и да ми посочи с вдигнатата си ръка небето. Тогава продължих с въпросите:

— Все пак кажи ни какво виждаш, какво чувстваш, какво разбираш? Кажи ни, ако съществува Бог, какво трябва да направим, за да го познаем и ние! Кажи ни, ако съществува живот след смъртта, как да се приготвим за него. Кажи ни нещо! Научи ни!…

Тогава моят приятел отново посочи написаното върху дъската и в нов изблик на радост вдигна ръце към небето и започна да ни говори. Цялата котловина ехтеше от неговите слова, които сякаш предвещаваха настъпващата буря, разклащаха дърветата и превиваха клоните. Ленора уплашена затвори очи и всички ние като че ли станахме още по-дребни, отколкото бяхме. Но у мен въпреки страха се породи непреодолимо желание да се приближа до него и да открия тайните, които той беше открил сега. Изчаках да спре да говори и написах върху дъската друг въпрос: „Какво има там?“ Написах го с главни букви, за да може по-лесно да го прочете. Еуджен бе като че ли малко отегчен от моята настойчивост, но все пак отвори дланта си, да му подам парче тебешир и се залови да пише. След няколко минути ми показа: „Всичко е там!“ Вдигна ръце към небето, после ги насочи към земята, към планините и долините. Посочи към мен, усмихна се, леко посочи към Ленора, към шофьора, после весел докосна камионетката и започна да се смее по-силно. Наблюдавах го, без да мога да го разбера. Като ни видя как стоим и мълчим, той се отдалечи от нас и откърши клон от едно дърво. После внимателно отчупи от него три зелени клонки и ни ги раздаде поред, на всеки. Поех своята със страх, сякаш бях отгатнал, като през някой сън, че ни се разкрива ужасяваща тайна. Стояхме така тримата със зелените клонки в ръце и без да мръднем от мястото си, ги наблюдавахме. Тогава Кукоанеш започна отново да се смее, развеселен от нашето послушание. Но уплашена от смеха му, Ленора се сви и той протегна ръце да я помилва. Изкушението за него беше наистина голямо и той не успя да се овладее. Положи я върху дланта си и бавно я издигна във въздуха като статуетка, която трябваше да се види от повече хора. Изтръпнала, Ленора се захвана с двете си ръце за неговата ръка. (Както ми призна по-късно, била направо ужасена от фигурата на своя годеник, когато я видяла отблизо; сторило й се, че устата му е готова да я погълне и че в очите му се вижда образът на смъртта.) Сякаш не разбрал ужаса на своята любима, Кукоанеш внимателно я притегли към гръдта си, държейки я нежно, като кукла, която се приспива. Но щом я приближи до лицето си и реши да я целуне, като я докосна с брадата си, тя нададе вик и закри лицето си с ръце. Помислих, че е припаднала, защото пребледня и се отпусна в прегръдките на годеника си.

Сега Кукоанеш вече разбра. Постави я внимателно в камионетката, от която с помощта на шофьора, я свалих и той ни даде знак, че можем да си тръгнем. Фигурата му се вкамени. Дори не се усмихна, а очите и устните му останаха така, затворени. Извиках му, че в камионетката има неща за него — инструменти, продукти, чепици. Не пожела да ме чуе, а когато започнах да ги смъквам от камионетката, се разсърди и ни заплаши, че ще изхвърли всичко долу, в низината, ако не искаме да ги вземем обратно с нас. Последно опитах да му оставя чепиците. Сграбчи ги нервно и ги запрати някъде в гората.

— Безполезно е! — прошепна ми Ленора. — По-добре е да си вървим… Това е краят…

Направих му знак с ръка, че си отиваме, и той ни пожела добър път, като дълго размахваше ръка, високо над главата си. Оставихме го там, по средата на пътя, заедно със слънцето, което го огряваше отгоре, като истинска планина.

Видях го отново, за последен път, преди две седмици. Какво ли не се случи през това време… Кампанията на пресата против лекарите, които го оставиха да избяга, против полицията, която не успя да го намери, награда от ексцентричен южноамерикански милиардер за този, който го хване жив и му го покаже, хайки, организирани в Бучедж, а след това разтурени по височайша заповед с мотива, че не може да бъде преследвано като диво животно невинно и беззащитно човешко същество — да, всичките тези събития са все още свежи в паметта на читателите, за да е нужно да ги припомням. От време на време в Синая или в Предял достигаха слухове, че макрантропът е бил видян до един извор или се е мярвал в горите, но тези слухове бяха тъй противоречиви, а и подробностите — тъй фантастични (например, че приличал на планина, че имал много ръце и очи, че търкалял огромна скала, бил видян как изяжда цял жив бивол и т.н.), че всички започнаха да се съмняват в автентичността им. Единственото потвърждение, че моят приятел наистина съществува и се намира в планините Бучедж и Пятра Краюлуй, бяха изтръгнатите дървета и следите, които оставяше, когато преминаваше през някоя по-малка гора. Защото той — както твърдяха всички, които претендираха, че са го видели — се движеше само нощем, а през деня се криеше в най-непроходимите места. Не оставяше никакви други следи. Палатката и вещите, донесени от нас, изчезнаха по чудо. В котловината, където го оставих последния път, пристигнаха безброй изследователи — шофьорът беше предоставил доста точни сведения на журналистите — но не намериха абсолютно нищо, дори следи от огън.

Преди седмици по-късно, беше през нощта, пътувах с един приятел по шосето, което води до Моройени към електроцентралата в Добрещ. Минахме санаториума Моройени, когато отдясно, от един от безкрайните завои на шосето група мъже ни направиха знак да спрем. На лунната светлина забелязах нескрития ужас в погледите им. Бяха работници, които се връщаха от работа, и всички здраво стискаха търнокопите и лопатите, сякаш се готвеха за отчаяна битка със смъртта.

— Призракът, господине, призракът е в гората! — осмели се да проговори единият от тях.

— Непрекъснато клати гората — обади се друг. — Призрак великан, какъвто е нямало досега! Това е Сатаната!

В същия миг гората заскърца и дъжд от камъни и чакъл започна да се изсипва от всички страни към шосето. Замръзнахме на местата си. Хората се скупчиха около колата с вдигнати за отбрана търнокопи. Между дърветата, превит на две, за да предпази главата си от високите им върхове, излезе без страх моят приятел Кукоанеш. Беше почти гол, като изключим парцаливите одеяла, с които беше се увил около хълбоците. Когато стигна до шосето и се изправи, изглеждаше три пъти по-висок, откакто го бях видял последния път. (За височината му мненията се разделяха: моят приятел твърдеше, че не е повече от петнайсет-шестнайсет метра; аз настоявах, че е двайсет-двайсет и два, а някои от работниците казваха, че минава дори трийсет!) Беше запазил пропорциите на тялото си, поради което приличаше на човек, въпреки чудовищните си размери. Но брадата му беше пораснала значително и падаше на вълни върху широката му гръд. Крачеше, без да се оглежда, и сигурно щеше да ни стъпче, ако в последния момент не забеляза светещите фарове на колата. Като че ли те му напомниха за нещо важно и той спря за малко и се наведе към нас. Но само след миг се изправи и продължи по пътя си. Прекоси котловината и бавно, без да бърза, започна да се изкачва по обезлесения отсрещен хълм. Скоро стигна билото му и вече можехме да наблюдаваме посребрения от светлината на луната профил на фигурата му, с развятата от вятъра брада, напомняща ни за свършека на света.

Това е всичко. И това беше, мисля, последният път, когато Еуджен Кукоанеш бе наистина видян от група хора, за разлика от толкова други, в чиито твърдения биха се усъмнили. Месеци след това търсиха Кукоанеш навсякъде. Сведенията за него бяха най-противоречиви. През октомври в Бараган го били видели селяни, които се връщали от полето към полунощ; според свидетелството на други разстоянието между стъпките му било четиридесет-петдесет метра. Но както се случва, следите от тези стъпки винаги се измиват от дъждовете, а Кукоанеш се движи само в дъждовно време (може би, за да му се изтриват следите или защото се страхува да не сгази някой — затова излиза само нощем или при лошо време!). В края на същия месец бил забелязан на север от Констанца, по посока към морето. Някои твърдяха, че го били видели да влиза във водата и да плува, но както установи следствието, тези показания бяха напълно безпочвени. Скоро след това не се чу нищо за Еуджен Кукоанеш.