Мирча Елиаде
При циганките

В трамвая горещината беше направо непоносима. Като мина бързо по пътеката, си каза: „Човек с късмет си ти, Гаврилеску!“ Беше зърнал свободно място до отворен прозорец в другия край на вагона. Седна, извади кърпичка и дълго бърса челото си. После я тикна под яката и започна да си прави вятър със сламената шапка. Седналият срещу него възрастен мъж се взираше през цялото време в лицето му, сякаш се мъчеше да си спомни къде го беше виждал. На коленете си крепеше голяма дървена кутия с табла.

— Ужасно е горещо! — обади се старият. — Такива горещини не е имало от деветстотин и пета…

Гаврилеску поклати глава и продължи да си прави вятър с шапката:

— Наистина е горещо — отвърна той. — Но интелигентните хора понасят горещините по-леко. Например: полковник Лоурънс. Чували ли сте за полковник Лоурънс?

— Не.

— Жалко. Всъщност и аз не знам много за него. Но ако се беше качил в този трамвай, сигурно щях да го заговоря. Много обичам да разговарям с интелигентни хора. Тези младежи, Господине, сигурно бяха студенти. Умни момчета. Чаках заедно с тях трамвая и ги слушах. Говореха за някакъв полковник Лоурънс и за приключенията му в Арабия. Само каква памет имат! Цитираха цели страници от неговата книга. Имаше една фраза, която много ми хареса, чудесна фраза — за жегата, която го посрещнала, него, полковник Лоурънс, някъде там, в Арабия, и която го ударила в главата; ударила го като със сабя. Жалко, че не мога да си спомня точните думи. Ужасната арабска жега го промушила като сабя. Като сабя!

Кондукторът го изслуша усмихнат и му откъсна билет. Гаврилеску си сложи шапката на главата и започна да рови из джобовете си за портфейла.

— Моля, да ме извините — прошепна смутено той. — Никога не помня къде го слагам.

— Нищо — отвърна му неочаквано любезно кондукторът, — има време. Още не сме стигнали до циганките…

Обърна се към стария и му намигна. Човекът се изчерви и нервно стисна таблата. Гаврилеску подаде някаква банкнота и кондукторът започна да му брои рестото.

— Това е скандално! — възкликна старият. — Какъв срам!

— Всички говорят — каза Гаврилеску и отново започна да си вее с шапката. — Изглежда много хубава къща. И каква градина само!… Каква градина! И поклати възторжено глава. — Вижте, вече започва да се свечерява — добави той и се наклони, за да вижда по-добре.

Като по даден знак неколцина мъже се приближиха до прозорците и се зазяпаха навън.

— Това е скандално — повтори старият, като гледаше строго. — Трябва да се затвори.

— Има стари орехи — продължи Гаврилеску. — Затова е хладно и сенчесто. Чувал съм, че орехът започва да прави хубава сянка, чак като стане на 30–40 години. Дали е вярно?

Но старият се престори, че не го чува. Гаврилеску се обърна към единия от съседите си, който гледаше замислено през прозореца:

— Тези орехи имат не по-малко от петдесет години — подхвана той. — Затова е толкова сенчесто. В жега като тази е истинско удоволствие. Блазе им на тези хора…

— На циганките… — отвърна му съседът, без да вдигне очи.

— Да. Разбрах, че са циганки — продължи Гаврилеску. — Пътувам с този трамвай три пъти седмично. Честна дума: досега ни веднъж не минах, без да чуя да се говори за тях. Познава ли ги някой? Все се питам: откъде ли са дошли?

— Отдавна са тук — отвърна съседът му.

— Тук са от двайсет и една години — прекъсна го някой. — Когато се преместих в Букурещ, циганките вече бяха тук. Само че градината беше по-голяма. Още не бяха построили лицея…

— Аз какво ви казах — продължи Гаврилеску, — пътувам точно по три пъти на седмица с този трамвай. Заради греховете си станах учител по пиано. Казвам „заради греховете си“ — повтори той, — защото не съм създаден за това. Аз съм артистична душа и…

— Тогава ви познавам — прекъсна го старият. — Вие сте господин Гаврилеску, учителят по пиано. Имам племенничка. Вие й давахте уроци преди пет-шест години. През цялото време се питах откъде ви познавам.

— Да, аз съм — продължи Гаврилеску. — Давам уроци по пиано и пътувам много с трамвай. През пролетта, когато не е много топло и духа вятър, е истинско удоволствие. Стоиш си на прозореца, трамваят лети, гледаш разцъфтелите градини… Както ви казах, пътувам три пъти седмично точно по тази линия. И винаги чувам да се говори за циганките. Много пъти съм си задавал въпроса: добре — да предположим, че са циганки, ама откъде имат толкова пари? Та тази къща е истински дворец: с няколко градини, със стари орехи, цяло състояние.

— Това е скандално! — отново се обади старият и възмутено се обърна към прозореца.

— И си зададох друг въпрос — продължи Гаврилеску: — Ако съдим по това, което получавам за един урок — сто леи, то ще трябва да предам десет хиляди урока, за да получа един милион. Виждате ли, че нещата не са толкова прости. Да предположим, че имам по 20 часа на седмица — тогава ще ми трябват 500 седмици, или близо 10 години — с 20 ученици, с 20 пиана. А през летните ваканции, когато оставам само с 2–3 ученици? А ваканциите за Коледа и Великден? Това са все изгубени часове, изгубени и за този милион. Така че тук не става дума само за 500 седмици с по 20 часа, 20 ученици и 20 пиана на седмица, а за много, много повече!

— Така е — обади се един от съседите. — В наше време вече не се учи много пиано.

— Ах! — възкликна изведнъж Гаврилеску и грабна шапката си. — Сигурен бях, че нещо съм забравил, но не знаех какво. Чантата! Забравил съм чантата с нотите. Заприказвах се с мадам Войтинович, лелята на Отилия, и си забравих чантата… Колко неприятно!… — добави той, измъкна кърпичката изпод яката си и я пъхна в джоба на сакото си. — В тази жега да се връщам до Каля Преотеселор…

Огледа се отчаяно наоколо, сякаш искаше да спре някого. После изведнъж скочи.

— Беше ми приятно да се запознаем — каза той и се отправи към изхода.

След това бързо излезе на платформата точно в момента, когато трамваят спираше. Като слизаше, Гаврилеску усети още по-силно жегата и мириса на разтопен асфалт. Запъхтян пресече улицата, за да стигне до спирката за обратната посока. „Гаврилеску — рече си той, — внимавай! Скоро ще почнеш да остаряваш. Трепериш. Губиш паметта си. Внимавай: още е рано. На 49 години мъжът е в разцвета на силите си…“ Но въпреки това се чувстваше уморен. Отпусна се върху една пейка на слънце. Извади кърпичката си и обърса лицето си. „Това ми припомни нещо — каза си за кураж той. — Опитай се да си спомниш Гаврилеску. Опитай се. Някога: също на една такава пейка, без стотинка в джоба. Не беше чак толкова горещо, но пак беше през лятото…“ Огледа пустата улица, къщите със спуснати капаци, които изглеждаха изоставени. „Хората отиват по курорти — помисли си той, — след ден-два ще замине и Отилия.“ И тогава си спомни: беше в Шарлотенбург: и тогава седеше на пейка, на слънце, но беше гладен и без стотинка в джоба. „Когато си млад и си артист, понасяш всичко по-леко“ — каза си той. Вдигна се и направи няколко крачки, за да види дали не идва трамваят. Върна се и се опря до стената на една къща, като започна да си прави вятър с шапката.

На стотина метра, в горния край на улицата, сякаш имаше оазис от сянка. От някаква градина се подаваха клоните на гъсти, високи липи. Гаврилеску ги огледа очаровано с трепет. Обърна още веднъж глава към посоката на трамвая, който все не идваше, и се отправи с бързи, решителни стъпки към липите… Когато стигна, сянката му се стори по-рядка, но все пак усети прохладата на градината и започна да диша дълбоко, с леко отметната назад глава. Да можеше да поживее поне един месец тук — размечта се той. Приближи се до решетъчната врата и огледа градината. Пътеката беше поливана скоро; виждаха се лехи с цветя, а в дъното синееше басейн. В този миг чу пронизителния шум на трамвая и обърна глава. „Много късно!“ — възкликна, усмихвайки се. — Добави и вдигна шапка за поздрав, също както преди много време на Гара де норд, когато изпращаше Елза за месец при семейството й на село в околностите на Мюнхен.

После примирен, без да бърза, се върна обратно. Стигна до следващата спирка, свали сакото си и се приготви да чака. Изведнъж го удари горчивият мирис на ореховите листа, които беше откъснал, без да забележи. Огледа се и забеляза, че е сам. Сам. Доколкото се виждаше, тротоарът беше съвсем пуст. Не посмя да погледне към небето, но усещаше онази бяла, заслепяваща светлина, чувстваше страшната горещина на улицата, която омайваше главата му. Тръгна отново със сако в ръка и с нахлупена над челото шапка. Щом забеляза гъстата сянка на орехите, сърцето му започна да бие и той ускори крачките си. Почти стигна до спирката, когато чу металния звън на отминаващия трамвай. Спря се и дълго маха с шапката си. Твърде късно! — въздъхна. — Твърде късно!…

Под сянката на орехите го посрещна неочаквано, неестествено хладина. За миг Гаврилеску се смути, обърна се. Сякаш изведнъж се намери в гора или в планина. Започна да оглежда изумен и дори с уважение високите дървета, каменния зид, покрит с бръшлян, и изведнъж го обзе някаква безкрайна, необяснима тъга. Толкова години беше минавал край тая градина, без да прояви поне малко любопитство. Слезе с леко отметната назад глава, като наблюдаваше високите върхове на дърветата. Спря се чак пред портата, иззад която се показа младо красиво момиче, с големи очи, с огърлица и едри обеци от злато.

Момичето го хвана за ръката и шепнешком го попита:

— Искате ли при циганките?

Усмихна му се широко, забеляза, че се колебае, и го бутна леко да влезе в двора. Гаврилеску я последва, очарован и смутен, но след няколко крачки се спря, сякаш се готвеше да й каже нещо.

— Не искате ли при циганките? — отново го попита момичето, като понижи глас.

После го стрелна с поглед право в очите, хвана го за ръка и бързо го поведе към някаква стара къщурка, която се гушеше сред огромни люлякови и бъзови храсти. Отвори вратата и го тикна вътре. Гаврилеску се озова сред странен полумрак, който се процеждаше от прозорци със сини или зелени стъкла. Чу отдалече приближаващия се трамвай с пронизителния метален рев, който му се стори съвсем непоносим, и хвана челото си с длан. Когато шумът се изгуби, забеляза една старица, седнала до масичка с къси крака, пред чаша кафе, която го наблюдаваше, сякаш очакваше да се събуди от сън.

— Какво ти иска днес сърцето? — запита го тя. — Циганка, гъркиня или немкиня…

— Не — прекъсна я Гаврилеску и вдигна ръка. — Немкиня, не.

— Тогава: циганка, гъркиня или еврейка — подхвана старата. — Триста леи.

Гаврилеску се усмихна:

— Три урока по пиано! — възкликна той и започна да търси портфейла си. — Без да смятаме билетите за трамвая.

Старата сръбна от кафето и потъна в мислите си.

— Ти музикант ли си? — изведнъж го попита тя. — Сигурно ще ти харесат.

— Да, музикант съм — отвърна й Гаврилеску, извади няколко влажни кърпички от единия джоб на панталоните си и започна да ги прехвърля в другия. — Заради греховете си станах учител по пиано, но моят идеал е било винаги чистото изкуство. Живея само заради духовното… Извинете — добави той и като постави шапката си върху масичката, започна да я пълни с дребните предмети, които вадеше от джобовете си. — Никога не мога да намеря портфейла си, когато ми е нужен…

— Не бързай — успокои го старата. — Има време. Още няма три…

— Моля да ме извините, че ще ви противореча, но мисля, че грешите. Вече трябва да е четири. В три свърших урока си с Отилия.

— Значи пак е спрял часовникът — прошепна старата и отново потъна в мислите си.

— Ах! — въздъхна облекчено Гаврилеску, показвайки тържествуващо портфейла си. — Бил е там, където трябваше да бъде…

Преброи банкнотите и й ги даде.

— Заведи го в павилиона — рече старата, като най-после го погледна.

Гаврилеску усети, че някой го хваща за ръката. Стреснато вдигна очи и забеляза момичето, което го примами да влезе. Последва я засрамен, като държеше под мишница пълната с предмети шапка.

— Помисли си добре — му поръча момичето, — да не се объркаш: циганка, гъркиня, еврейка.

Спря се, погледна го за миг право в очите и избухна в смях. Гаврилеску тъкмо беше започнал да прехвърля различните предмети от шапката в джобовете си.

— Ах! — въздъхна той. — Аз съм артист и ако можеше, бих живял тук, сред тази горичка — и посочи дърветата с шапката си. — Толкова обичам природата. В такава жега да си тук, на хлад, също като в планината… Но къде отиваме? — попита момичето, което вече отваряше една дървена портичка.

— В павилиона… Тъй заръча баба.

Отново го бутна зад лакътя и затвори след себе си. Влязоха в изоставена градина с рози и гладиоли, които се губеха сред бурени и шипкови храсти. Горещината се усили и Гаврилеску се разочарова.

— Каква илюзия — каза той. — Дойдох заради прохладата, заради природата…

— Почакай, докато вляза вътре — прекъсна го момичето, посочвайки му с ръка малка, наполовина разрушена къща, която се виждаше в дъното на градината.

Гаврилеску си сложи шапката и тръгна след момичето без желание. Но когато стигна до входа, почувства, че сърцето му бие все по-силно. Спря се.

— Развълнуван съм — каза й той. — Не знам защо…

— Не пий толкова кафе — пошепна му момичето и като отвори вратата, го бутна да влезе.

Краят на помещението не можеше да се види, защото всички прозорци бяха със спуснати завеси и в този полумрак параваните се сливаха със стените. Тръгна напред, като стъпваше по все по-дебели и меки килими; сякаш бяха пухени дюшеци, и с всяка стъпка биенето на сърцето му се усилваше, пулсът му се ускоряваше, докато го обзе някакъв страх и реши да спре. В този миг изведнъж се почувства щастлив, сякаш беше отново млад и целият свят му принадлежеше и дори Хилдегард беше също негова.

— Хилдегард! — възкликна той и се обърна към момичето. — Не съм мислил за нея вече двайсет години. Беше моята голяма любов. Жената на моя живот!…

Но щом изви глава, видя, че момичето го няма. С ноздрите си усети нежен, екзотичен парфюм, а ушите му чуха пляскане на ръце. Изведнъж започна да става все по-светло, като че ли завесите се вдигаха бавно, една след друга, пропускайки светлината на летния следобед. Но Гаврилеску успя да забележи, че нито една завеса не се беше мръднала. Пред него, само на няколко метра разстояние, стояха три млади момичета, които леко пляскаха с ръце и се смееха.

— И така: ти вече ни избра — каза му едната. — Циганка, гъркиня, еврейка…

— Но да видим сега дали ще ни познаеш — попита го втората.

— Но да видим дали ще познаеш коя е циганката — добави третата.

Гаврилеску изпусна сламената си шапка и ги загледа втрещено, като вкаменен, сякаш не ги виждаше, сякаш гледаше нещо отвъд тях, нещо отвъд параваните.

— Жаден съм! — прошепна и се хвана за гърлото.

— Баба ти изпрати кафе — каза му едното от момичетата и изчезна зад параваните, за да се върне след миг с кръгла дървена табла, върху която се мъдреше чашка с кафе и малко кафениче.

Гаврилеску пое чашката и я надигна.

— Ужасно съм жаден — каза той.

— Сигурно е много горещо, защото току-що го свалих от огъня — предупреди го момичето, като му напълни чашката. — Пий го по-бавно…

Гаврилеску се опита да сръбне от кафето, но то беше много горещо и опари устните му. Обезкуражен, остави чашката върху таблата.

— Жаден съм — повтори той. — Ако може малко вода.

Другите момичета изчезнаха зад паравана и бързо се върнаха с две пълни табли.

— Баба ти изпраща сладко — рече му едната.

— Сладко от рози и сироп — добави втората.

Но Гаврилеску забеляза една кана, пълна с вода, и голяма чаша от зелено стъкло. Пое с две ръце каната и я поднесе към устните си. Дълго пи, отметнал глава назад. После въздъхна, остави каната върху таблата и извади една кърпичка от джоба си.

— Госпожици! — възкликна той и си обърса лицето. — Бях страшно жаден. Чух за някой си полковник Лоурънс…

Момичетата се спогледаха с интерес и избухнаха в смях. Смееха се с цяло сърце, все по-силно и по-силно. Отначало Гаврилеску ги погледна учуден, а после лицето му се освети от широка усмивка и започна и той да се смее, като продължително бършеше потта от лицето си.

— Ако ми разрешите, и аз ще ви задам един въпрос — каза им той. — Любопитен съм да узная какво ви стана…

— Смяхме се, защото ни нарече „госпожици“ — го прекъсна едната. — Тук сме при циганките.

— Не е вярно! — обади се другата. — Не я слушай — тя иска да те излъже. Смяхме се, защото се обърка и пи направо от каната, вместо от чашата. Ако беше пил от чашата…

— Не я слушай! — прекъсна я третата. — И тя иска да те излъже. Аз ще ти кажа истината: смяхме се, защото те е страх…

— Страх те е! Страх те е! — повтори третата.

Гаврилеску пристъпи напред и тържествено си вдигна ръката:

— Госпожици! — вече засегнат извика той. — Виждам, че не знаете с кого имате работа. Аз не съм някой си. Аз съм Гаврилеску — и съм артист. И преди да стана беден учител по пиано заради моите грехове — живях като поет. Госпожици — възкликна патетично след малка пауза, — на 20 години аз се запознах, влюбих се и обикнах Хилдегард!

Едно от момичетата приближи един фотьойл и Гаврилеску седна и дълбоко въздъхна:

— Ах! — започна той след дълго мълчание. — Защо ми припомнихте за трагедията на моя живот? Защото се досетихте, че Хилдегард не стана никога моя жена? Случи се нещо ужасно, ужасно…

Момичето напълни чашката му с кафе и Гаврилеску започна да го сърба умислен.

— Случи се нещо ужасно — продължи той. — Но какво? Какво се случи? Интересно, че сега нищо не мога да си спомня. Наистина, не бях мислил за Хилдегард от дълги години. Казвах си: Гаврилеску, какво беше, какво беше? Такива са артистите — без късмет. И изведнъж, преди малко, влизайки тук, при вас, си спомних, че и аз съм имал благородна страст, че съм обичал Хилдегард!…

Момичетата пак се спогледаха и започнаха да пляскат с ръце.

— Все пак аз имах право — каза третата. — Страхуваше се.

— Да — добавиха останалите. — Имаш право: беше го страх.

Гаврилеску вдигна очи и ги погледна продължително, с нескрита тъга.

— Не разбирам какво искате да кажете…

— Страх те е — провокира го едната от тях и направи крачка към него. — Достраша те още от вратата.

— Затова беше толкова жаден — добави третата.

— И затова си обърка приказките — обади се и третата. — Ти ни избра, но сега те е страх да ни разпознаеш.

— Нищо не разбирам — опита да се защити Гаврилеску.

— Трябваше да ни разпознаеш още в началото — продължи третата, — коя е гъркинята, коя циганката и коя — еврейката…

— Опитай се, щом казваш, че не те е страх — подхвана първата. — Отгатни! Коя е циганката?

— Коя е циганката? Коя е циганката? — дочу като ехо гласовете на останалите Гаврилеску.

Засмя се и отново ги измери с поглед.

— Това вече ми харесва — започна той, почувствал се изведнъж добре. — Значи щом като съм артист, вие мислите, че живея в облаците, че нямам понятие как изглежда една циганка…

— Не извъртай! — прекъсна го първата. — Разпознай ни!

— Значи — заинати се Гаврилеску — мислите, че нямам толкова въображение да отгатна как изглежда една циганка, особено когато е млада, красива и разсъблечена…

Защото сигурно щеше да ги разпознае, ако ги оглеждаше добре. Тази, която направи крачка към него, напълно гола и много мургава, с черни очи и коси, без съмнение беше циганката. Втората, и тя гола, но покрита с един бледозелен воал, имаше неестествено бяло тяло, блестящо като седеф, а нозете й бяха обути със сърмени чехли. Тя не можеше да не е гъркинята. Третата — без никакво съмнение — беше еврейката: носеше дълга пола от вишнево кадифе, което стягаше тялото й в кръста, оставяйки гърдите и раменете й разголени, а пищната й червена коса беше прибрана и грижливо сплетена на кок.

— Разпознай ни! Коя е циганката? Коя е циганката? — завикаха и трите в хор.

Гаврилеску се надигна от фотьойла и посочи с ръка голото черно момиче и произнесе, тържествувайки:

— Тъй като съм артист — приемам да бъда изпитан даже с такъв детски въпрос и веднага ще ви отговоря: Ти си циганката!

В следващия миг усети, че трите момичета го хванаха за ръце и започнаха да го въртят в кръг, викайки и свирейки с уста: сякаш гласовете им идваха от много далече.

— Не позна! Не позна! — дочу като в сън той.

Опита се да ги спре, да се измъкне от ръцете, които го въртяха в кръг, като в самодивско хоро, но беше свръх силите му.

Ноздрите му усетиха аромата на тези ухаещи млади тела и техния странен, екзотичен парфюм, а в ушите му кънтеше танцът на нозете им върху килима. Почувства как това хоро го носи леко и замайващо сред фотьойли и паравани, сред дима на помещението и след няколко мига се отказа да се съпротивлява и не каза нищо.

Когато се съвзе, забеляза, че голото момиче беше коленичило на килима пред него.

— Дълго ли съм спал? — попита я той.

— Изобщо не си спал — успокои го момичето. — Само се унесе за малко.

— Но какво направихте с мен, за Бога? — попита се и се хвана за челото той. — Чувствам се като пиян.

Огледа се учудено наоколо. Като че ли не беше в същото помещение и все пак разпозна сред асиметрично разположените фотьойли, дивани и огледала параваните, които още при влизането му направиха силно впечатление. Не си спомняше как точно бяха подредени. Някои твърде високи — достигаха почти до тавана, и можеше да се объркат със стените, ако тук-там не стърчаха острите им ъгли. Други: странно осветени, приличаха на прозорци, покрити наполовина със завеси, отворени към някакви вътрешни коридори. Трети — многоцветно и оригинално изрисувани: с шалове и бродирани покривки върху тях, които падаха на дипли върху килимите, образуваха по начина, по който стояха — алкови с най-различни размери и форми. Но беше достатъчно да се спреш само за няколко мига до тях и да разбереш, че тези алкови са само илюзия, че всъщност това са два или три отделни паравана, които събират рисунките си като в едно златистозелено огледало. В мига, в който разбра тази илюзия, Гаврилеску почувства, че стаята започва да се върти около него, и отново се хвана за главата.

— Какво направихте с мен, за Бога? — повтори той.

— Не ме позна — пошепна му с тънка усмивка момичето. — А аз направих знак с очи, че не съм циганката. Аз съм гъркинята.

— Гъркиня! — възкликна Гаврилеску, като бързо скочи на крака. — Вечната Гърция!…

Сякаш умората му в миг изчезна. Усети как биенето на сърцето му се усилва и някакво непознато блаженство се разнася като топло вино из цялото му тяло.

— Когато обичах Хилдегард — продължи екзалтирано той, — не сънувах нищо друго, освен нашето пътуване в Гърция.

— Бил си глупав — прекъсна го момичето. — Не трябва да сънуваш, трябва да любиш…

— Бях на двайсет години, а тя нямаше и осемнайсет. Беше красива. И двамата бяхме красиви.

В този миг си даде сметка, че е облечен в някакъв странен костюм: с широки, подобни на шалвари панталони и с къса туника от златистожълта коприна. Погледна се учудено в огледалото, сякаш му беше трудно да се познае.

— Сънувах, че пътуваме из Гърция — продължи той с по-спокоен глас. — Беше нещо повече от сън, беше нещо, което започваше да става реалност, значи решихме да заминем за Гърция — много скоро след сватбата. И тогава нещо се случи. Но за Бога, какво се случи? — сам попита се след пауза, разтривайки с ръце слепоочията си. — Беше също като днес: ден топъл, дори горещ, ужасно горещ. Видях пейка, отправих се към нея и изведнъж почувствах, че горещината ме удря направо в главата, удря ме като сабя в тила… Не, не, това е историята на полковник Лоурънс — чух я от едни студенти, докато чаках трамвая. Ах, да имаше някакво пиано! — възкликна той.

Момичето се изправи чевръсто, хвана го за ръка и му каза шепнешком:

— Ела с мен!…

Тръгна бързо след нея между параваните и огледалата и след известно време усети, че тя ускори крачките си и дори се затича. Той поиска да се спре за малко, да поеме дъх, но момичето не го остави.

— Късно е — прошепна тя, тичайки, и отново му се стори, че гласът й е като ехо, което се чува от много далече.

Но този път главата му не се замая, въпреки че трябваше, бягайки, да обиколи безброй дивани, меки възглавници, сандъци, покрити с килими, огледала — големи и малки — с най-чудновати форми — които неочаквано се изпречваха пред тях, сякаш бяха предварително поставени на пътя им. Като излязоха от един коридор, между два реда паравани, те внезапно попаднаха в един широк и огрян от слънцето хол. Там, облегнали се до пианото, го чакаха другите две момичета.

— Защо се забавихте толкова? — попита червенокосата. — Кафето изстина.

Гаврилеску си пое дъх и като пристъпи към нея, вдигна и двете си ръце, сякаш искаше да се защити:

— А, не — каза й той, — аз няма да пия повече. Стига ми толкова кафе. Аз, госпожици, макар да съм артист, водя редовен живот. Не обичам да си губя времето по кафенетата.

Но тя като че ли не го чу и се обърна към гъркинята:

— Защо се забавихте толкова? — попита отново.

— Спомних се за Хилдегард.

— Не трябваше да му позволяваш — каза третата.

— Моля, разрешете да забележа — обади се Гаврилеску, като се приближи до пианото. — Това е напълно личен въпрос. И никой не може да ми забрани. Това е трагедията на моя живот.

— Сега пак ще се забави — забеляза червенокосата. — Пак се обърка.

— Оставете ме! — избухна Гаврилеску. — Съвсем не съм се объркал. Това беше трагедията на моя живот. Спомних си за нея веднага след като влязох тук. Слушайте! — възкликна той и седна до пианото. — Сега ще ви изсвиря нещо и вие ще разберете.

— Не трябваше да го оставяш — зашепнаха другите момичета. — Сега вече няма да ни разпознае…

Гаврилеску се съсредоточи за няколко мига, наведе се над клавишите и подготви ръцете си, сякаш искаше да атакува инструмента с най-ефективното брио.

— Спомних си нещо! — извика той внезапно. — Спомних си какво се случи!

Стана и започна да се разхожда нервно, вперил очи в килима.

— Спомних си вече — повтори няколко пъти тези думи. — Беше лято — също като сега. Хилдегард замина със семейството си в Кьонигсберг. Беше ужасно горещо. Живеех в Шарлотенбург и излизах да се разхождам под дърветата. Бяха високи, стари, с гъсти сенки. Нямаше жива душа. Непоносимо горещо беше. Никой не смееше да излезе вън от къщи. И тогава там, под дърветата, зърнах младо момиче, което плачеше силно, с глас и криеше лицето си с ръка. И това, което ме учуди, беше, че събу обувките си и сложи краката си върху малкия куфар, пред себе си, сложен на каменната пътека… Гаврилеску, казах си аз, ето едно нещастно създание. Откъде да предположа, че…

Спря да ходи и рязко се обърна към момичетата:

— Госпожици! — патетично повиши глас той. — Бях млад, красив, с душа на артист. Гледката на едно изоставено момиче можеше да ми разбие сърцето. Заговорих я, опитах се да я утеша. Тъй започна трагедията на моя живот…

— А сега какво да правим? — обърна се червенокосата към другите две.

— Да изчакаме, да видим какво ще каже баба — отвърна й гъркинята.

— Ако още го чакаме, никога няма да ни разпознае — забеляза третата.

— Трагедията на моя живот — продължи Гаврилеску. — Казваше се Елза… Но се примирих. Казах си: „Гаврилеску, тъй трябва да бъде.“ Да, лош час! Такива са артистите: без късмет.

— Виждате ли? — отново се обади червенокосата. — Пак се обърка и не се знае как ще се оправи.

— Това не е заповед, а просто наша игра тук, при циганките — успокои го гъркинята. — Опитай се да ни разпознаеш? Нищо лошо няма да ти се случи.

— Но на мен сега не ми е до игри — продължи пламенно Гаврилеску. — Припомних си трагедията на моя живот. И тъй, както виждате, сега си давам сметка за всичко: ако в онази вечер, в Шарлотенбург, не бях влязъл с Елза в бирарията… Или даже ако бях влязъл, но ако имах пари у себе си и ако можех да платя аз сметката: моят живот щеше да бъде друг, съвсем друг. Но тъй се случи, че нямах пари и плати Елза, а на втория ден обиколих града да намеря няколко марки и да си платя дълга. Но не успях да намеря. Всичките ми приятели и познати бяха заминали през ваканцията. Беше лято, беше ужасно горещо… горещо…

— Пак го е страх — прошепна червенокосата и погледна към килима.

— Изслушайте ме: още не съм ви казал всичко — патетично заговори Гаврилеску. — Три дни поред не можех да намеря пари и всяка вечер отивах при Елза в квартирата й да я видя: да й се извиня. И след това отивахме заедно в бирарията. Ах, ако поне малко държах на себе си, нямаше да приема това! Но какво да се прави? Бях гладен. Бях млад и хубав… Хилдегард замина на бани, а аз постоянно бях гладен. Ще ви кажа самата истина: имаше дни, в които нищичко не хапвах. Какво да се прави: живот на артист…

— А сега какво ще правим? — прекъснаха го момичетата — Времето лети, не чака.

— Сега ли? — сепна се Гаврилеску и вдигна безпомощно рамене. — Сега е приятно и топло, харесва ми у вас, вие сте хубави и млади, стоите пред мен и всеки миг сте готови да ми поднесете сладко или кафе. Но аз не искам нищо повече. Чувствам се добре, дори отлично. И си казвам: Гаврилеску, тези момичета очакват нещо от теб. Достави им радост. Щом искат да ги разпознаеш, разпознай ги! Но внимавай! Внимавай, защото ако сгрешиш, ще те завъртят на хорото си и няма да се оправиш до сутринта…

После усмихнат обиколи от всички страни пианото, като че ли искаше да очертае някаква граница между себе си и момичетата.

— Значи искате да позная коя е циганката. Добре, ще се опитам…

Трите момичета се скупчиха развълнувани, без да промълвят дума, с вперени в него очи.

— Сега ще ви кажа — продължи след кратка пауза той.

После рязко, мелодраматично вдигна ръка към тази със светлозеления воал и зачака. Момичетата замръзнаха на мястото си, сякаш не можеха да проумеят какво се е случило.

— Какво му става? — попита след малко червенокосата. — Защо не може да ни разпознае?

— Нещо му стана — отвърна й гъркинята. — Спомни си за нещо и се изгуби, потъна в миналото.

Момичето, което той взе за циганката, се приближи до него, вдигна таблата с кафетата и като мина покрай пианото, му се усмихна тъжно и каза:

— Аз съм еврейката…

После изчезна зад паравана.

— Ах! — въздъхна Гаврилеску и се плесна с длан по челото. — Трябваше да се сетя. Имаше нещо особено, странно в очите. И носеше воал, през който се виждаше всичко, но все пак беше воал. Напомни ми за Ветхия завет…

Червенокосата избухна в смях.

— Не ни позна Господинът, не ни позна! — викна тя. — Не разбра коя е циганката…

После прокара ръка през косите си и като разтърси на няколко пъти глава, червените й плитки паднаха като пламъци върху белите й рамене. Завъртя се, започна да танцува, бавно, в кръг, пляскайки с ръце, и запя:

— Кажи, гъркиньо, какво щяхме да правим? — извика тя.

— Ако беше познал, щеше да бъде много хубаво — прошепна гъркинята. — Щяхме да ти пеем, да ти играем, да те разходим по всички стаи. Щеше да бъде много хубаво.

— Щеше да бъде много хубаво — повтори с тъжна усмивка Гаврилеску.

— Кажи му, гъркиньо! — извика циганката, като продължаваше да пляска с ръце и да удря с крак по пода.

Гъркинята се промъкна до него и започна да му говори. Говореше бързо, шепнешком, като поклащаше глава и докосваше устните си с ръка, но Гаврилеску не можеше да я разбере. Слушаше я с усмивка, гледаше я с отнесен поглед и от време на време казваше:

— Щеше да бъде много хубаво!…

Чуваше той все по-силното тропане на циганката и този глух, подземен звук и ритъмът непознат и див му се сториха непоносими; затова направи усилие да се отскубне от момичетата, изтича до пианото и започна да свири.

— Ах, кажи му и ти, циганко! — извика гъркинята.

Чу я как се приближава зад гърба му и усети горещият й дъх. Наведе се ниско над пианото и заудря по клавиатурата, сякаш искаше да разрови клавишите, да ги изтръгне, да си направи път до вътрешността на инструмента, да проникне дълбоко в него.

После спря да мисли за всичко друго и трогнат от мелодиите — нови и непознати, като че ли ги чувстваше за първи път, или си ги спомняше след дълго време — той потъна, разтвори се в тях.

След известно време престана да свири и разбра, че е останал сам в стаята, в която беше станало вече тъмно.

— Къде сте? — извика той и уплашено се вдигна от стола.

Няколко мига се колеба, а после се отправи към паравана, зад който беше изчезнала еврейката.

— Къде се скрихте? — извика пак.

Бавно, на пръсти, сякаш се готвеше да ги изненада, се промъкна зад паравана. От него започваше друга стая, от дъното на която като че ли продължаваше някакъв извит коридор. Стаята беше оригинална, с нисък, неравен таван и леко извити стени, които изчезваха и пак се появяваха в полумрака. Гаврилеску направи няколко крачки, после спря и се заслуша. Стори му се, че точно в този миг чува шумолене и леки стъпки, които съвсем близо до него минаваха по килима.

— Къде сте? — извика, като се огледа на всички страни.

Чу ехото и се опита да проникне в мрака, дори му се стори, че ги зърна и трите, скрити в единия ъгъл на коридора, и пое нататък, пипнешком с протегнати напред ръце. Но след няколко мига разбра, че е тръгнал в погрешна посока, че е отишъл няколко метра по-далече, и отново спря.

— Напразно се криете, все едно ще ви намеря! — извика той. — По-добре сами се покажете!…

После внимателно се заслуша и пак огледа коридора. Нищо не се чуваше. Горещината се усили и той реши да се върне и да ги почака, свирейки на пианото. Много добре си спомняше посоката, от която дойде, знаеше, че не е направил повече от 20–30 крачки. Протегна напред ръце и започна да върви внимателно. Но след два-три метра се блъсна в един параван и уплашено се дръпна назад. Знаеше отлично, че няколко мига преди това там нямаше параван.

— Какво ви става? — закрещя той. — Пуснете ме да изляза!…

Стори му се, че отново чува сподавен смях, и стана по-смел.

— Може би си мислите, че ме е страх — подхвана той след кратка пауза, опитвайки се да изглежда уверен и спокоен. — Пуснете ме, пуснете ме!… — добави, бързайки, сякаш се страхуваше да не го прекъснат. — Приех тази игра на криеница само защото ми беше жал за вас. Да, това е истината: беше ми жал за вас. Още в началото ви разбрах: невинни деца, затворени тук, в този дом, при циганките, и си казах: „Гаврилеску, тези момичета ще ти скроят някаква шега. Престори се на измамен. Остави ги да повярват, че не можеш да отгатнеш коя е циганката…“ Това е играта!… Това е игра! — извика той, колкото му глас държи. — А сега вече си поиграхме и трябва да излезете от светлото.

Заслуша се усмихнат и сложи дясната си ръка върху паравана. В този миг дочу някакви стъпки, които пробягаха съвсем близо до него. Рязко се обърна и докосна някого с ръката си.

— Сега ще видим коя си — каза той. — Дали това не е циганката?

Но след като се въртя и маха с ръце така дълго време, без да хване нищо, се спря и се заслуша, но този път вече нищо не идваше и не се чуваше, нищо, дори и най-малък шум.

— Нищо — каза той, сякаш беше убеден, че момичетата са на няколко крачки от него, скрити в мрака.

— Ще почакаме. Виждам, че не знаете с кого имате работа. После ще ви се види другояче. А можех да ви науча да свирите на пиано. Да обогатя музикалната ви култура. Да ви запозная с песните на Шуман. Ах, каква красота! — възкликна пламенно той. — Каква божествена музика!

Отново усети горещината, този път още по-силно и започна да бърше лицето си с ръкава на туниката. После обезкуражен потегли наляво, като непрекъснато опипваше паравана. От време на време спираше и се ослушваше, и пак тръгваше, като ускоряваше хода си.

— Кой ли ме накара да се водя по ума на тези деца? — изведнъж избухна: — Пардон! Казах „деца“ само от любезност. Вие сте съвсем друго. Знаете какво сте. Циганки. Без никаква култура. Прости… Коя от вас знае къде се намира Арабия? Коя е чувала за полковник Лоурънс?

Струваше му се, че параванът никога няма да свърши, а и горещината беше направо непоносима. Съблече туниката и ядосан започна да си бърше врата с нея, после я метна върху голия си гръб като кърпа и пипнешком затърси паравана. Но този път докосна някаква стена — беше гладка и хладна — залепи се до нея, притисна се с двете си ръце. Така стоя дълго време, залепен до стената, дишащ дълбоко. После започна да се придвижва съвсем бавно, без да се отлепва от нея. След няколко крачки откри, че е изгубил туниката и тъй като непрекъснато се потеше, свали шалварите и започна да бърше с тях лицето си и цялото тяло. В този миг му се стори, че нещо го докосна по рамото. Извика и отскочи уплашен встрани.

— Пусни ме да си ида! — изкряска той. — Казах ви: пуснете ме да си ида!

И пак някой или нещо, дали беше човек или предмет — не можеше да разбере точно, го докосна по лицето, по гърба и тогава той започна да се брани и слепешком да размахва шалварите над главата си. Ставаше му все по-горещо, усещаше, че потоци от пот се стичат по лицето му, че се задъхва. При едно рязко движение изпусна шалварите и те изчезнаха някъде в мрака. За миг Гаврилеску остана с вдигната ръка и конвулсивно сви юмрука си, сякаш го беше страх да признае пред самия себе си, че се е излъгал, че шалварите не са вече в негова власт. И изведнъж разбра, че е гол, сниши се, запълзя по килима, с наведена глава, сякаш се готвеше да побегне. Опипваше с ръце пода и се надяваше, че ще намери шалварите. От време на време откриваше някакви предмети, които твърде трудно можеше да определи: някои му приличаха на сандъци, но щом като ги докосваше, разбираше, че са огромни тикви, увити в парчета плат; други в началото му изглеждаха като възглавници за кушетки, а всъщност бяха топки, захвърлени чадъри, покрити с прах, и кошове за бельо, пълни със стари вестници, но той не можеше да разбере какво всъщност става, защото непрекъснато откриваше все нови и нови предмети, които опипваше с ръце. Понякога по пътя му се появяваха големи мебели и Гаврилеску ги обикаляше внимателно, тъй като не познаваше формите им и се страхуваше да не ги размести.

Не можеше да определи от колко време върви така, на колене или влачейки се по корем върху пода. Изгуби всякаква надежда, че ще намери шалварите. Това, което го измъчваше най-много, беше горещината. Сякаш стъпваше по нажежен от следобедното слънце ламаринен покрив. С ноздрите си усещаше задушния въздух и предметите му се струваха още по-горещи. Тялото му беше вече съвсем мокро и той трябваше да спира често, за да си поеме дъх. Накрая се отпусна върху пода, разпери ръце и крака и залепи челото си върху килима, като дишаше неспокойно и тежко.

След малко му се стори, че задряма и че го събужда неочакваният полъх на вятъра, промъкнал се през някакъв отворен прозорец, заедно с който влизаше и прохладата на нощта. Но разбра, че не е това, че е нещо друго, което не принадлежи на нищо познато, усещайки как замръзва почти по гърба му. Не можеше да си спомни какво стана после. Уплаши се от вика, който го разтърси, и разбуден хукна като луд из мрака, като непрекъснато се блъскаше в паравани, събаряйки огледала и всякакви дребни предмети, пръснати по килима, подхлъзваше се и падаше, набързо ставаше и отново хукваше напред, и отново прекрачваше сандъци, обикаляше огледала и паравани, докато забеляза, че е попаднал в някакъв полуосветен ъгъл, в който очертанията на предметите вече не се различаваха. В дъното на коридора, неестествено, високо на стената като че ли имаше отворен прозорец, през който прииждаше светлината на летния залез. Когато влезе в коридора, горещината беше почти непоносима. Трябваше да поспре, да избърше с опакото на ръката си потта по челото и страните, да си поеме дъх. Тогава усети, че сърцето му бие до пръсване…

Преди да стигне до прозореца, се спря уплашен. До ушите му достигнаха гласове, смях и тракане на столове върху пода; сякаш цяла група хора се беше вдигнала от масата и се отправяше към него. В този миг се видя гол, малко по-слаб, отколкото се знаеше, с изпъкнали ребра, с подут и увиснал корем; такъв, какъвто не се беше виждал никога. Нямаше време да избяга назад. Хвана здраво някаква завеса и започна да я дърпа. Стори му се, че е готова да се откачи, и като запъна стъпалата си върху стената, се отпусна с цялата си тежест. Но тогава се случи нещо съвсем неочаквано. Започна да чувства, че завесата го притегля с някаква непрекъснато нарастваща сила, тъй че само след няколко мига се усети прилепен до стената; и въпреки че се помъчи да се отлепи, като пусна завесата, не успя и твърде скоро разбра, че е увит, стегнат от всички страни, сякаш вързан и пуснат в някакъв чувал. Пак беше мрачно и много горещо и Гаврилеску знаеше, че няма да издържи дълго, че ще се задуши. Опита се да извика, но гърлото му беше пресъхнало и звуците, които издаваше, потъваха неизвестно къде.

Дочу някакъв глас, който му се стори познат.

— Кажи, Господине, кажи.

— Какво да ви кажа? — прошепна той. — Всичко ви казах. Това беше. Дойдох с Елза в Букурещ. И двамата бяхме бедни. Започнах да давам уроци по пиано…

Надигна за малко глава от възглавницата и забеляза бабата. Беше седнала пред масичката си с кафеничето в ръка, готова да допълни чашките.

— Не, благодаря, не искам повече! — повдигна ръка той. — Достатъчно пих. Страх ме е, че няма да заспя тази нощ.

Бабата си напълни чашката, а после постави кафеничето върху единия край на масичката.

— Я ми кажи — настоя тя. — Какво стана?…

Гаврилеску за дълго потъна в мислите си, като си правеше вятър с шапката.

— После започнахме да ги играем на криеница — проговори изведнъж той с променен, малко строг глас. — Те, разбира се, не знаеха с кого имат работа. Аз съм сериозен човек, артист, преподавател по пиано. Дойдох тук, воден от най-обикновено любопитство. Винаги са ме интересували новите, необикновените неща. Казах си: „Гаврилеску, ето ти случай да се запознаеш с някои хора.“ Не знаех, че става дума за наивни, детски игри. Представете си: изведнъж се видях гол и чух някакви гласове; дори в един момент бях сигурен, че… Разбирате какво искам да ви кажа…

Бабата поклати глава и бавно отпи от кафето.

— Колко време ти търсихме шапката — рече бабата. — Всичко обърнаха момичетата, докато я намерят.

— Да, признавам, моя беше вината — продължи Гаврилеску. — Не знаех, че ако не ги позная на светло, ще трябва да ги търся, да ги хвана на тъмно. Никой нищо не ми обясни. И повтарям, щом се видях гол и усетих как завесата се увива около мен като някакъв саван, да, честна дума, беше като саван…

— Как се измъчих, докато те облека — въздъхна бабата. — Никак не искаше да те облека…

— Казвам ви: завесата беше като саван — отвсякъде ме стягаше; просто не можех да дишам. И колко горещо беше — възкликна той и продължи да си вее с шапката. — Чудя се как не се задуших!…

— Да, беше много горещо — потвърди бабата.

В същия миг се чу далечният метален звън на трамвая. Гаврилеску се плесна по челото.

— Ах! — възкликна той и с мъка се надигна от канапето. — Как лети времето! Заприказвах се и ето, че забравих, че трябваше да отида до Каля Преотеселор. Представете си: забравих си чантата с нотите. Днес следобед си казах: „Гаврилеску, внимавай, че…“ Да, казах си нещо подобно, но сега не мога да си спомня какво точно беше.

Направи няколко крачки към вратата, после се върна, наведе се леко и махна с шапката си.

— Радвам се, че се запознахме.

На двора се изненада неприятно. Въпреки че слънцето вече си отиваше, беше още по-горещо от преди. Гаврилеску си свали сакото, метна го на рамо и като започна да си вее с шапката, прекоси двора и излезе навън. Колкото повече се отдалечаваше от сенчестата сграда, толкова по-остро усещаше спарения въздух на улицата и мириса на прах и на разтопен асфалт. Крачеше унило, с приведени рамене и зареян в далечината поглед. На спирката вече не чакаше никой. Когато чу приближаващия се трамвай, вдигна ръка и му направи знак да спре.

Вагонът беше почти празен и всички прозорци бяха отворени. Седна срещу някакъв младеж по риза и щом забеляза, че кондукторът приближава, започна да си търси портфейла. Откри го по-рано, отколкото очакваше.

— Странна работа! — възкликна той. — Давам ви честна дума: тук е по-горещо от Арабия. Ако случайно сте чували за полковник Лоурънс…

Младежът се усмихна, развеселен, а после обърна глава към прозореца.

— Колко може да бъде часът? — попита кондуктора Гаврилеску.

— Осем и пет.

— Колко неприятно? Ще ги посетя по време на вечерята. Ще си помислят, че затова съм отишъл толкова късно, за да ги заваря на масата. Разбирате ли, не бих искал да си помислят, че… Разбирате какво имам предвид, нали?… А от друга страна, ако им кажа къде съм бил. Да, мадам Войтинович е любопитна жена и сигурно ще ме задържи до полунощ, че да й разкажа всичко.

Кондукторът го погледна усмихнат и намигна на момчето.

— Кажете й, че сте били при циганките, и ще видите, че няма да ви разпитва…

— Ах, невъзможно е… Познавам я добре. Много е любопитна. По-добре е да не й казвам нищо.

На следващата спирка се качиха няколко млади двойки и Гаврилеску се премести до тях, за да може да чува по-добре разговорите им. Когато реши, че е удобно да ги заговори, си вдигна ръката:

— Ако ми разрешите, ще ви оспоря. Ето, аз например заради греховете си съм учител по пиано, въпреки че не бях създаден за това…

— Каля Преотеселор! — чу той кондуктора и като скочи, се сбогува и бързо се отправи към изхода и слезе.

Тръгна бавно, като си правеше вятър с шапката. Спря се пред номер 18, оправи си връзката, приглади косата си с ръка и влезе. Бавно изкачи стълбите до първия етаж, после нерешително позвъни. След няколко мига се изкачи младежът от трамвая.

— Какво съвпадение — възкликна Гаврилеску, виждайки го да застава до него.

Вратата се разтвори широко, на прага се появи една още млада жена, но вече с бледо и повехнало лице. Имаше вид на готвачка и в лявата си ръка държеше буркан с горчица. Погледна Гаврилеску и се навъси:

— Какво обичате? — попита го тя.

— Забравих си чантата — притеснено започна Гаврилеску. — Заприказвах се и я забравих. Имах работа в града и затова не успях да мина по-рано.

— Не разбирам. Каква чанта?

— Ако вечеряте, не бих искал да ви обезпокоя — продължи смутен Гаврилеску. — Знам къде я оставих. До пианото.

И се приготви да влезе, но жената не се помръдна от вратата.

— Но кого търсите, Господине?

— Мадам Войтинович. Аз съм Гаврилеску, учителят по пиано на Отилия. Не съм имал досега удоволствието да се запозная с вас — учтиво добави той.

— Сгрешили сте адреса — отвърна му жената. — Тук е номер 18.

— Разрешете — отново започна Гаврилеску и се усмихна. — Познавам този апартамент от пет години. Може дори да се каже, че съм член на семейството. Тук идвам три пъти седмично.

Младежът слушаше разговора опрян до стената.

— Как казахте, че се казва? — попита го той.

— Госпожа Войтинович. Лелята на Отилия. На Отилия Пандале…

— Не живее тук — прекъсна го младежът. — Тук живеем ние, семейство Джорджеску. Госпожата пред вас е съпругата на моя баща. По баща Петреску…

— Моля те, бъди възпитан — каза жената — и недей да ми водиш вкъщи всякакви хора…

После се обърна и изчезна в коридора.

— Моля да ме извините за тази сцена — каза младежът и се опита да се усмихне. — Тази е третата съпруга на баща ми. Сега носи на гърба си всички грехове от предните си бракове. Пет момчета и едно момиче.

Гаврилеску го слушаше развълнуван и непрекъснато си вееше с шапката.

— Съжалявам — подхвана той, — искрено съжалявам. Не исках да я разсърдя. Наистина, часът е неподходящ. Време е за вечеря. Но знаете ли, утре сутринта имам урок в Дялул Спирий. Чантата ми е тука. Вътре са школите на Черни — втора и трета. — Моите лични ноти и бележките ми върху интерпретацията. Нося ги винаги със себе си.

Младежът го погледна и продължи да се усмихва.

— Не мисля, че ще мога да ви разбера — прекъсна го той. — Това, което искам да ви кажа, е, че тук живеем ние, семейство Джорджеску. Тук сме от четири години.

— Невъзможно! — извика Гаврилеску. — Аз бях тук само преди няколко часа. Имах урок с Отилия от два до три. После разговаряхме с мадам Войтинович.

— На Каля Преотеселор 18, на първия етаж? — развеселен го попита младежът.

— Точно тук. Познавам много добре къщата. Ще ви кажа къде е пианото. Ще ви заведа до него със затворени очи. В салона е. До прозореца.

— Ние нямаме пиано — каза младежът. — Потърсете на някой друг етаж. Но можете да бъдете сигурен, че не е и на втория етаж. Там живее семейството на капитан Замфир. Опитайте на третия етаж. Съжалявам — добави младежът, като забеляза, че Гаврилеску го слуша уплашен и още по-нервно си вее с шапката. — Бих се радвал, ако тук живееше някоя Отилия…

Гаврилеску трепна и го погледна право в очите.

— Благодаря ви — каза той след миг. — Ще потърся на третия етаж. Но ви давам честната си дума, че до три, три и четвърт бях тук — после решително се обърна и пое по коридора.

Започна да се изкачва, като дишаше тежко. На третия етаж си избърса лицето с една кърпичка и позвъни. Чу ситни стъпки и скоро вратата се отвори от едно момченце на пет-шест години.

— Ах — възкликна Гаврилеску, — боя се, че обърках етажа. Търсех мадам Войтинович…

— Госпожа Войтинович живееше на първия етаж, но се премести, замина в провинцията.

— Отдавна ли замина?

— О, да, отдавна. Наесен ще станат осем години. Замина веднага щом се омъжи Отилия.

Гаврилеску се хвана за челото и започна да го разтрива. После потърси погледа на жената и се усмихна смирено.

— Мисля, че грешите — подхвана той. — Аз ви говоря за Отилия Панделе от VI клас на лицея, племенницата на госпожа Войтинович.

— Познавах ги добре и двете — отвърна му жената. — Когато ние се преместихме тук, Отилия тъкмо се беше сгодила, знаете. Най-напред онази история с майстора. Госпожа Войтинович не искаше да си даде благословията и беше права, имаше голяма разлика във възрастта им. Отилия беше почти дете, нямаше още 19. За щастие срещна Фрънку, инженер Фрънку, вие може би сте чували за него.

— Инженер Фрънку? — повтори Гаврилеску — … Фрънку?

— Да. Изобретателя. За него писаха и във вестниците…

— Изобретателя Фрънку — повтори замислен Гаврилеску. — Интересно…

После протегна ръка, погали детето по главата и като се поклони, си тръгна.

— Моля да ме извините. Мисля, че обърках етажите.

Младежът го очакваше, като пушеше, подпрян до стената.

— Открихте ли нещо? — запита го той.

— Госпожата отгоре твърди, че се е омъжила, но аз ви уверявам, че тук има грешка. Та Отилия не е на повече от 17 години и е ученичка в VI клас на гимназията. Говорих с мадам Войтинович за куп неща и тя не ми каза нищо подобно.

— Интересно…

— Много интересно — окуражи се Гаврилеску. — Казвам ви пак: не мога да повярвам. Честна дума. Но повече няма да настоявам. Всичко се обърка… Утре сутринта пак ще дойда…

Поклони се и заслиза по стълбите.

„Гаврилеску — зашепна си той веднага щом излезе на улицата. — Внимавай, започнал си да оглупяваш. Да си губиш паметта. Объркваш адресите…“ Зърна приближаващия се трамвай и ускори крачките си. Седна до един отворен прозорец и веднага усети лекия полъх на вятъра.

— Най-сетне! — възкликна той и се обърна към дамата, която седеше срещу него. — Сякаш, сякаш…

Но се стресна, че не може да завърши фразата си, и се усмихна смутено.

— Да — продължи след кратка пауза. — Някога казвах на един приятел сякаш, сякаш съм бил в Арабия. Полковник Лоурънс, ако сте чували за него…

Дамата продължи да гледа през прозореца.

— Сега, след час-два — каза Гаврилеску — ще настъпи нощта. Искам да кажа — мракът. Прохладата на нощта. Най-сетне… И ще можем да дишаме…

Кондукторът се спря пред него и зачака, а Гаврилеску започна да търси из джобовете си.

— След полунощ ще можем да дишаме нормално — обърна се той към кондуктора. — Какъв безкраен ден! — добави нервно, като не успя да намери портфейла си. — Какви перипетии!… Ах! — въздъхна облекчено, когато най-сетне го намери.

— Това вече не върви — върна му банкнотата кондукторът. — Сменете я на банката…

— Но защо? — обиди се Гаврилеску, като обърна банкнотата.

— Излязоха от обращение преди година. Сменете я в банката.

— Странно! — каза Гаврилеску и загледа с най-голямо внимание банкнотата. — Днес сутринта вървеше. И при циганките беше валидна. Имах още три като тази и при циганките ги приеха и трите…

Дамата се намръщи леко и решително се отправи към другия край на трамвая.

— Не трябваше да говорите за циганките пред една дама — упрекна го кондукторът.

— Всички говорят за тях — оправда се Гаврилеску. — Аз три пъти седмично минавам оттук, с този трамвай и ви давам честна дума…

— Да, така е — намеси се един от пътниците. — Всички говорим за тях, но не и пред дамите. Това е въпрос на добро възпитание. Още повече сега: когато ще правят илюминации. Да, да, кметството е дало разрешение да се правят илюминации в градината. Аз, мога да ви призная, съм ученик без предразсъдъци, но илюминациите при циганките — това е просто скандално…

— Странно — забеляза Гаврилеску, — нищо такова не съм чул.

— Пише го във всички вестници — обади се друг пътник. — Срамота! — извиси глас той. — Нечувано!…

Неколцина от пътниците извиха глави към него и Гаврилеску сведе очи под укоряващите им погледи.

— Пак потърсете, може да имате и други пари — каза му кондукторът. — Ако нямате, слезте на първата спирка.

Целият зачервен, без да посмее да вдигне очи, Гаврилеску започна отново да търси из джобовете си. За щастие портфейлът с дребните пари беше отгоре, между кърпичките. Той отброи няколко монети и подаде.

— Давате ми само пет леи — каза кондукторът и му посочи монетите в дланта си.

— Да. До пощата.

— Няма значение докъде. Билетът струва десет леи. Вие в кой свят живеете? — строго добави кондукторът.

— Живея в Букурещ — отвърна му Гаврилеску и вдигна гордо глава. — Живея в Букурещ и пътувам три-четири пъти на ден с трамвай, и правя това вече години наред и винаги съм плащал по пет леи…

Почти целият трамвай слушаше с интерес разговора. Няколко пътници напуснаха местата си и седнаха на по-близките седалки. Кондукторът прехвърли наведнъж монетите и каза:

— Щом не искате да ми дадете останалата част, слезте на следващата спирка.

— Трамваите поскъпнаха още преди три-четири години — обади се някой.

— Преди пет години — уточни кондукторът.

— Давам ви честна дума — патетично започна Гаврилеску.

— Тогава слезте на първата спирка — прекъсна го кондукторът.

— Най-добре да платите разликата — посъветва го някой, — че до пощата има доста път пеша.

Гаврилеску потърси портфейла си и извади още пет леи.

— Странни работи стават в тази страна — рече си тихо той, когато кондукторът отмина. — Какви решения вземат посред нощ. В шест часа. Честна дума ви давам… Да, накрая защо да настоявам? Беше страшен ден. Но по-страшното е, че не можем да живеем без трамвай. А аз съм принуден да пътувам най-малко по три-четири пъти на ден с трамвай. А един урок по пиано е сто леи. Една банкнота като тази. А сега и тази банкнота не вървяла. Трябва да отида да я сменя в банката…

— Дайте ми я — каза му един възрастен мъж. — Ще ви я сменя утре в работата си…

Извади от портфейла си банкнота и я подаде на Гаврилеску. Той внимателно я пое, но и грижливо я огледа.

— Красива е — отбеляза. — Отдавна ли е в обръщение?

Няколко пътници се спогледаха и се усмихнаха.

— От около три години — каза единият от тях.

— Чудно как не съм ги видял досега. Наистина много съм разсеян. Нали съм артист…

Прибра банкнотата в портфейла си и погледна през прозореца.

— Става тъмно — каза той. — Най-после.

Изведнъж се почувства уморен и като подпря главата си с ръка, затвори очи. Остана така до пощата.

Опита се да отключи вратата, но не успя и натисна звънеца. Натисна го силно, няколко пъти, а после почука на прозореца на столовата, обърна се с лице към входната врата и започна да я удря с юмруци. След малко от един съседен прозорец се показа някакъв мъж в пижама и се развика с пресипнал глас:

— Какъв е този шум, Господине?… Какво има?

— Простете — заизвинява се Гаврилеску. — Не знам какво се е случило с жена ми. Не се обажда. Не отговаря. И ключът се счупи. Не мога да се прибера вкъщи.

— Защо ще се прибирате? Кой сте вие?

Гаврилеску се приближи до прозореца и се поклони:

— Значи сме съседи — започна той — Не съм имал досега удоволствието да ви познавам. Името ми е Гаврилеску и живея тук, с моята съпруга, Елза…

— Тогава сте сгрешили адреса. Тук живее господин Станеску, но не си е вкъщи. Замина на курорт.

— Извинете — прекъсна го Гаврилеску, — съжалявам, че ще трябва да ви противореча, но мисля, че вие грешите. Тук, на 101 номер, живеем ние. Елза и аз. От четири години сме тук.

— Престанете, господа, не можем да заспим! — обади се някой. — Какво става?

— Претендира, че живеел тук, в къщата на господин Станеску…

— Не претендирам — запротестира Гаврилеску. — Тук е моят дом и аз няма да позволя на никого… Най-напред искам да разбера къде е Елза? Какво се е случило с нея…

— Попитайте в полицията — посъветва го някой от горния етаж.

Гаврилеску повдигна уплашено глава:

— Защо в полицията? Какво се е случило? — извика развълнуван той. — Знаете ли нещо?

— Не зная нищо, но искам да спя. И ако вие цяла нощ говорите…

— Моля — каза Гаврилеску, — и на мен ми се спи, бих казал, че съм страшно уморен… Имах ужасен ден. Какви горещини — като в Арабия!… Но не разбирам какво се е случило с Елза. Защо не отговаря? Може би й е станало лошо и си е легнала.

Върна се пред вратата на номер 101 и отново започна да я удря с юмрук, още по-силно.

— Нали ви казах, Господине, че не си е вкъщи, че господин Станеску замина на курорт.

— Извикайте полиция! — чу се някакъв остър женски глас. — Веднага извикайте полиция!

Гаврилеску спря да чука и се опря на вратата, като дишаше тежко. Изведнъж се почувства много уморен и се отпусна върху стъпалата, като подпря челото си с длани. „Гаврилеску — пошепна си той, — внимавай, станало е нещо сериозно и не искат да кажат. Дръж се добре, опитай се да си спомниш…“

— Мадам Трандафир! — възкликна той. — Трябваше да се сетя веднага. Мадам Трандафир! — извика, надигна се и се отправи към отсрещната къща. — Мадам Трандафир!…

Някой, който беше останал на прозореца си, се обади с по-спокоен глас:

— Оставете я да почива, бедната.

— Спешно е!

— Оставете я да почива. Господ да й прости греховете. Тя отдавна почина.

— Невъзможно е! — развика се Гаврилеску. — Та аз говорих с нея днес сутринта.

— Може би я бъркате със сестра й, Екатерина: Мадам Трандафир почина преди пет години.

Гаврилеску се вкамени за миг, после бръкна в джоба си и извади няколко кърпички.

— Странно — промълви той.

Бавно се върна, изкачи трите стъпала до 101-ви номер, взе си шапката и я сложи на главата си. Похлопа още веднъж и слезе. Закрачи бавно, без да мисли, и продължи да си бърше лицето с кърпичката. Кръчмата на ъгъла беше още отворена и след като се повъртя, реши да влезе.

— Повече от чашка не можем да ви сервираме — каза му момчето. — Затваряме в два.

— В два? — учуди се Гаврилеску. — Колко е сега?

— Два. Даже минава…

— Страшно късно е — пошепна си той.

Приближи се до тезгяха и му се стори, че познава фигурата на кръчмаря. Сърцето му започна да бие.

— Вие не сте ли господин Костика? — попита той.

— Да, аз съм — отвърна кръчмарят, като го погледна продължително. — Май ви познавам — добави след дълга пауза.

— Да, като че ли… — подхвана Гаврилеску и отново изгуби нишката, замълча и се усмихна смутено. — Бил съм тук преди много време — продължи той, — имах някои приятели. Мадам Трандафир…

— Да, Бог да й прости греховете…

— Мадам Гаврилеску, Елза…

— Ах, какво стана с нея — прекъсна го кръчмарят, — още не се знае. Полицията го търси няколко месеца, но не можа да го открие нито жив, нито мъртъв… Сякаш в земята пропадна… Бедната мадам Елза чака го, чака го и най-накрая замина при семейството си в Германия. Разпродаде нещата си и си отиде. Нямаха кой знае какво, бедните. Дори мислех да купя пианото.

— Значи замина за Германия — каза замислено Гаврилеску. — Отдавна ли замина?

— Отдавна, отдавна. Няколко месеца след като изчезна Гаврилеску. Тази есен ще станат 12 години. И вестниците писаха…

— Странно — пошепна Гаврилеску и започна да си прави вятър с шапката. — А аз, ако ви кажа, ако ви кажа, че днес сутринта, давам ви честната си дума, че не лъжа, че днес сутринта говорих с нея… И още нещо. Дори обядвахме заедно. Мога да ви кажа точно какво ядохме…

— Да се е върнала? — погледна го недоверчиво кръчмарят.

— Не, не се е върнала. Защото никъде не е ходила. Голяма бъркотия стана. Сега съм уморен, но утре сутринта ще се разбере…

Леко се поклони и излезе.

Тръгна бавно с шапка в едната ръка и с кърпичка в другата, като спираше за дълго на всяка пейка да си почине. Беше ясна и по улицата се усещаше хладината на градините. Застигна го файтон с един кон.

— Накъде, Господине? — запита го файтонджията.

— При циганките — отговори Гаврилеску.

— Тогава качвайте се, ще ви закарам за два наполеона — каза файтонджията и спря колата.

— Съжалявам, но не разполагам с много пари. Останаха ми сто леи и малко дребни. Стоте ми трябват, за да мога да вляза при циганките.

— По-скъпо е — засмя се файтонджията. — Няма да ви стигнат стоте леи.

— Аз толкова платих днес следобед. Лека нощ — добави той и тръгна.

Но колата потегли след него.

— Това е царицата на нощта — въздъхна дълбоко файтонджията. — От градината на господин генерала. Затова обичам да минавам оттук нощем. Имам-нямам клиенти — винаги минавам от тук, всяка нощ. Страшно ми харесват цветята.

— Имате душа на артист — засмя се Гаврилеску.

После седна на една пейка и му махна с ръка за сбогом. Но файтонджията рязко спря колата точно пред него. После извади табакера и започна да си свива цигара.

— Обичам цветята — каза той. — Конете и цветята. На млади години работех в едно погребално бюро. Каква красота! Шест коня, облечени в черно и златно, и цветя, цветя, купища цветя!… Отмина младостта, всичко се промени. Остарях, станах нощен файтонджия с един-единствен кон.

Запали цигара, бавно пусна дим.

— Значи при циганките! — добави след малко.

— Да, по личен въпрос — побърза да му обясни Гаврилеску. — Бях там днес следобед и станаха куп бъркотии.

— Ех, циганките — тъжно се усмихна файтонджията. — Ако не бяха циганките — добави той и понижи глас, — ако не бяха…

— Да — потвърди Гаврилеску, — всички говорят за тях. В трамвая, искам да кажа, когато мина трамваят пред входа на градината — всички говорят за циганките…

Стана от пейката и отново тръгна, а колата го последва.

— Да минем оттук — каза файтонджията и посочи с камшика си една уличка, — да скъсим пътя… И оттук ще стигнем до църквата. И там е разцъфтяла царицата на нощта. Наистина, не е като при генерала, но ще видите — няма да е лошо…

— Имате душа на артист — каза замечтано Гаврилеску.

Спряха пред църквата, за да вдъхнат от аромата на цветята.

— Сякаш има и други освен царицата на цветята — забеляза Гаврилеску.

— Да има толкова много видове цветя. Ако е имало погребение днес, сигурно са останали много. А сега към сутринта всички започват отново да ухаят… Идвах тук с погребалната кола… Колко хубаво беше!… Сега няма много път. Защо не се качите?

— Съжалявам, нямам пари…

— Ще ми дадете от дребните. Качете се…

Гаврилеску се колеба няколко мига и накрая се качи. Но веднага щом колата потегли, той отпусна главата си върху възглавницата и заспа.

— Беше много красиво — продължи файтонджията. — Църквата беше богата, хората добре… Младост.

Обърна глава и като видя, че е заспал, започна да кара по-леко.

— Стигнахме — извика той и стъпи върху капрата. — Но вратите са затворени.

Разтърси го и Гаврилеску стреснат се събуди.

— Вратите са затворени — повтори файтонджията. — Трябва да позвъните.

Гаврилеску взе шапката си, оправи вратовръзката си и слезе. После започна да търси портфейла с дребните пари.

— Оставете сега — каза файтонджията, — ще ми платите друг път. Аз ще остана да чакам. В този час ако се намери някой клиент, сигурно оттук ще бъде.

Гаврилеску му махна с шапката си, а после се приближи до вратата и потърси звънеца. Точно в този миг тя се отвори и след като влезе в двора, той се отправи към горичката. От прозореца блещукаше бледа светлина. Боязливо почука на вратата и разбра, че никой няма да му отвори, натисна бравата и влезе. Бабата беше отпуснала главата си върху масичката и спеше.

— Аз съм, Гаврилеску — каза той и я бутна леко по рамото. — Създадохте ми големи неприятности — добави той, като видя, че започна да се събужда.

— Късно е — каза бабата и разтърка очи. — Няма никой.

Погледна го продължително и го позна.

— Ах, ти ли си бил, музикантът. Остана само немкинята. Тя никога не спи…

Гаврилеску усети, че сърцето му започва да бие силно и леко потрепери.

— Немкинята? — повтори той.

— Сто леи — каза бабата.

Гаврилеску започна да търси портфейла си, но ръцете му се разтрепериха още по-силно и когато го намери между кърпичките, го изтърва на килима.

— Моля да ме извините — каза той и с усилие се наведе да го вдигне. — Много съм уморен. Беше ужасен ден…

Бабата пое банкнотата, стана от столчето си и отиде до прага, като му показа с пръст голямата къща:

— Гледай да не се объркаш. Върви направо по коридора и отброй седем врати. Когато стигнеш седмата, почукай три пъти и кажи: „Аз съм, изпраща ме бабата.“

После спря прозявката си с длан и затвори вратата. Като въздъхваше тежко, Гаврилеску бавно се отправи към сградата, която блестеше под светлината на звездите. Изкачи мраморните стълби, отвори вратата и се спря за миг. Пред очите му се простираше голям слабо осветен коридор и той отново усети как сърцето му започва да бие, сякаш щеше да се пръсне. Вървеше, развълнуван, като броеше високо, на глас вратите, покрай които минаваше. След малко се сепна: беше преброил тринайсет, четиринайсет… и се спря, без да може да продължи. „Гаврилеску, пошепна той, внимавай, пак ще се объркаш. Не тринайсет, не четиринайсет, а седем. Тъй каза бабата, да преброиш седем врати…“

Реши да се върне и да ги преброи отново, но след няколко крачки усети, че силите го напускат, и се спря пред първата врата, почука три пъти и влезе. Озова се в голям, обикновен салон, почти бедно обзаведен, но пред прозорците, гледащи към градината, се очертаваше сянката на млада жена.

— Простете — започна Гаврилеску с усилие. — Грешно преброих вратите.

Сянката се отлепи от прозореца и се отправи към него с меки стъпки и един забравен парфюм изведнъж събуди спомените му.

— Хилдегард! — извика той и изпусна шапката си.

— Откога те чакам — каза момичето и се приближи до него. — Търсих те навсякъде.

— Бях в бирарията — прошепна Гаврилеску. — Ако не бях с нея в бирарията, нямаше да се случи нищо. И ако имах пари у себе си… Но плати тя, Елза, и аз, разбираш ли, почувствах се задължен… А сега е късно, нали? Много късно…

— Какво значение има? — отвърна момичето. — Хайде да тръгваме…

— Но аз вече нямам дом, нямам нищо. Беше ужасен ден… Заприказвах се с мадам Войтинович и си забравих чантата с нотите…

— Винаги си бил разсеян — прекъсна го тя. — Хайде да тръгваме…

— Но къде? Къде? — извика той. — Вкъщи се е настанил някой, забравих му името, някой, когото не познавам… И сега го няма. Заминал на курорт…

— Ела с мен — каза момичето, като го хвана за ръката и леко го издърпа в коридора.

— Но аз нямам пари — продължи Гаврилеску шепнешком. — Тъкмо когато са сменили парите и са увеличили трамвая…

— Все същият си — прекъсна го момичето и се разсмя. — Все те е страх…

— От моите познати не е останал никой — продължи Гаврилеску. — Всички са по курорти. И мадам Войтинович, от която бих могъл да заема пари. Казват, че била заминала в провинцията… Ах, шапката ми — възкликна той и поиска да се върне.

— Остави я — спря го момичето… — Няма да имаме нужда от нея сега.

— Не се знае, не се знае — настоя Гаврилеску и опита да освободи ръката си от ръката на момичето. — Това е много хубава шапка, почти нова.

— Наистина ли? — учуди се момичето. — Ти наистина ли нищо не разбираш? Не разбираш ли какво ти се случи сега, преди малко? Наистина ли не разбираш?

Гаврилеску я погледна право в очите и дълбоко въздъхна.

— Страшно съм уморен — каза той, — извини ме. Беше ужасен ден… Но сега като че ли започнах да се чувствам по-добре…

Момичето го затегли леко към себе си. Преминаха двора и излязоха, без да отварят вратата, файтонджията ги чакаше, дремейки, и момичето го избута също така леко до седалката на колата.

— Но аз ти се заклевам — започна Гаврилеску пак шепнешком, — давам ти честната си дума, че нямам пукнат грош.

— Накъде, госпожице? — попита файтонджията. И как да ви карам? Бавно или по-бързичко?

— Карай към гората, по оня, по-дългия път — нареди момичето. — И по-бавно. Не бързаме…

— Ех, младост! — каза файтонджията и лекичко шибна коня.

Той държеше ръката си в нейните, но отпусна глава върху възглавницата и загледа небето. Гледаше го съсредоточено, без да мигне.

— Хилдегард — подхвана той след малко. — Нещо става с мен, става, но не знам какво. Ако не те бях чул да говориш с файтонджията, сигурно щях да помисля, че сънувам…

Момичето обърна глава към него и се усмихна:

— Всички сънуваме. Тъй започва. Като в сън…