Мирча Елиаде
Госпожица Кристина (6)

VI

През нощта Егор сънува един от обичайните си, неинтересни сънища: приятели от студентските години, роднини, безсмислени разговори и пътувания. Но този път той беше попаднал във Франция, в някаква чужда стая и слушаше разговор между своя бивш професор и някакъв непознат младеж.

Разговорът се въртеше около последната обща изложба и за… сандъците с товари.

— Тези сандъци много ми харесват — говореше непознатият. — В тях пренасят интересни, екзотични неща. От всичко на света най обичам да ги наблюдавам, да се опитвам да отгатвам какви съкровища са скрити в тях…

Още от първите думи Егор разбра, че непознатият е всъщност неговият приятел Раду Пражан, починал внезапно преди няколко години. Досети се по гласа и по страстта, с която той говореше за тези екзотични товари. Пражан обожаваше и мириса на боите — намираше ги за „привлекателни“, „технически“, „изкуствени“, самият той му напомняше сандъците с товари от далечните морски пристанища… Но все пак се беше променил. Ако не бяха същият глас и същите интонации, Егор нямаше да го познае. Пражан си бе пуснал дълги — едва ли не до раменете коси, които при всяко кимване на главата падаха върху челото и закриваха очите. Той беше така увлечен от разговора с професора, че не забеляза Егор. Нетърпението му растеше с всяка уловена дума. „Нали той умря. Да, Пражан умря отдавна — може би заради това се стеснява сега от мен. И тези дълги женски коси — пуснал си ги е, за да не го позная!“, каза си Егор.

Но тъкмо в този момент Пражан уплашено се обърна към него и го приближи:

— Говорихме за теб — трескаво започна той, — пази се! Намираш се в голяма опасност…

— Да, разбирам — шепнешком му отвърна Егор. — Разбирам какво имаш предвид.

Сега и очите на младия човек бяха на Пражан, и лицето му възвърна предишните си черти. Само дългите женски коси бяха някак противни…

— Аз също взех мерки — добави Пражан и тръсна косите си. — С тази пелерина никой нищо няма да може да ми направи…

В същото време нещо го отнесе встрани. Егор протегна ръка, но не успя да го стигне. Той ясно виждаше Пражан, но заедно с това усещаше неговата недостижимост, разстоянието между тях, и разбра, че някогашният му приятел бе отнесен от невидима сила. Сега около Пражан се събраха и професорът, и цяла група хора, всички, уплашени от нещо, ставащо пред очите им и може би зад гърба на Егор — защото само той не виждаше нищо и стоеше удивен и стреснат от внезапното им бягство. Наоколо предметите постепенно започнаха да губят своите очертания и като се обърна, Егор видя само на две крачки от себе си… госпожица Кристина! Тя му се усмихваше, също като от портрета на Миря, само роклята й беше друга — тюркоазна, с богата дантела. Дългите черни ръкавици подчертаваха белотата на нежната й кожа.

— Махни се! — заповяда госпожица Кристина и сърдито махна с ръка, прогонвайки Пражан.

От нейния глас пред погледа на Егор всичко се завъртя, сякаш тези звуци идваха от друг свят. И той реши да се събуди. Но госпожица Кристина му каза нежно:

— Не бива да се страхуваш, любезни приятелю. Ти си в своята стая, у нас, мили мой!

Всъщност обстановката се беше променила: появата на госпожица Кристина бързо прогони образите от съня, изтри преобразеното лице на Пражан, разтвори стените на чуждата стая. И Егор с учудване видя, че всичко в нея е променено, потърси касата на вратата, до която се беше облегнал допреди малко, и изведнъж разбра, че се намира в своята стая, и започна да разпознава всеки предмет в нея, само осветлението беше странно — не дневно, а електрическо.

— Аз те чаках, теб, такъв млад, красив.

Тя плътно се приближи до него. Егор усети силен аромат на виолетки. Той се опита да се дръпне назад, но тя го задържа за ръката.

— Не бягай от мен, Егор, не се страхувай, че не съм жива…

Но Егор не мислеше, че вижда призрак, напротив, госпожица Кристина го притесняваше със своята прекалено жива топлина, със силния си парфюм, с дишането си, такова женско. Да, той усещаше, че това беше нетърпеливото дишане на жена, възбудена от близостта на мъж.

— Колко си бледен, колко си красив — говореше тя и се навеждаше над него, готова да го целуне. А той, с примряло сърце, очакваше устните й — върху своите устни. Но докосване нямаше. Кристина само приближи до него своето лице.

— Не, аз не те желая така — прошепна тя. — Така няма да те целуна… Страхувам се от себе си, Егор…

Тя изведнъж се отдръпна на няколко крачки от леглото му. Спря се, сякаш се мъчеше да се пребори с някакъв сляп и могъщ порив у себе си. Хапеше устните си и неподвижно гледаше Егор, а той за пореден път се удиви на своето спокойствие в присъствието на неживата. „Колко хубаво е, че тези неща се случват само насън“ — помисли си той.

— Само не вярвай на това, което ти каза Назарие — помоли го госпожица Кристина и отново се приближи до леглото. — Злите езици ме наклеветиха. Аз съвсем не бях такова чудовище, Егор. Всъщност не ме интересува какво мислят другите, но не искам да вярваш на тази измислица. Това са лъжи, мили мой, гнусни лъжи.

Нейният глас се носеше из стаята. „Дано никой да не я чуе, че ще помислят, че съм бил през нощта с жена“, помисли си Егор, но веднага си спомни, че това е само сън, и облекчено се усмихна.

— Виждам усмивка на лицето ти — не пропусна да каже Кристина и седна на края на леглото.

Тя нетърпеливо свали от едната си ръка ръкавицата и я хвърли през главата на Егор върху нощното шкафче. Силният й парфюм отново го подразни. „Що за лош вкус, така силно да се парфюмира…“ И изведнъж топлата й ръка го погали по бузата. Кръвта застина в жилите му — толкова го стресна тази ръка, топла, но неестествена, нечовешка. Искаше да извика, но изглежда, че всички сили го бяха напуснали, а гласът му застина в гърлото.

— Не се страхувай от мен, скъпи приятелю — каза Кристина, — нищо няма да ти направя. На тебе — нищо! Тебе само ще те обичам…

Тя редеше думите тихо и с безкрайна тъга. Но през тъгата той съзираше гладния и ненаситен блясък на очите й. Ето тя се усмихна, помълча и мелодично, разпято изрецитира:

Страст фатална ме измъчва.

Твоите очи ще ме изгорят…

Неясна, смътна тъга обзе Егор. Колко пъти беше слушал:

О, твойта обич ме мори,

тежи ми на сърцето

и твоят странен взор искри,

изгаря ми лицето.

И прекрасно си спомняше откъде са. Да, това беше от „Хиперион“. И тя ли обичаше Еминеску?

— Не се страхувай, скъпи приятелю — още веднъж повтори госпожица Кристина и стана от леглото. — Каквото и да се случи, ти не бива да се страхуваш от мен. С тебе между нас ще бъде съвсем различно. Твоята кръв ми е много скъпа, мое съкровище… Оттук, от моя свят, аз ще идвам при теб всяка нощ; отначало в твоите сънища Егор, а после — в твоите обятия. Не се страхувай, скъпи мой, повярвай ми…

На това място Егор внезапно се събуди. Припомни си съня много ясно, с най-малките подробности. Страх вече не изпитваше, но се чувстваше разбит, на края на силите си. А ароматът на виолетките не го напускаше. Упорито се опита да го пропъди, но не успя. Изведнъж забеляза, че върху нощното шкафче лежи дълга черна ръкавица.

„Изглежда, че още спя — въздъхна той. — Трябва да направя нещо, за да се събудя. Не бива толкова дълго да спя.“ Сам се удивляваше колко логично разсъждава насън и нетърпеливо очакваше пробуждането си. Но ето: плесна се по челото и усещането беше съвсем осезателно. После силно прехапа долната си устна и изпита болка. Значи не спеше! Значи не беше сънувал. Искаше да скочи от леглото и да запали лампата. Когато изведнъж насред стаята съзря неподвижния, вече познат силует на госпожица Кристина. Нещо го закова на мястото му. Той бавно стисна юмруци и ги притисна към гърдите си. Нямаше съмнение — беше буден. Не посмя да затвори очи и за миг погледна настрани, а после към неподвижната госпожица Кристина, която стоеше там, без да сведе сияещия си поглед от него, широко усмихната, силно ухаеща на своя малко неприятен, упойващ парфюм, от който направо му прилошаваше. Ето че накрая тя се размърда. „Отче наш, Ти, който си на небето…“ Думите на тази вече забравена молитва от детството му мигновено изплуваха в паметта му и той ги повтаряше, повтаряше. Госпожица Кристина замря, усмивката й помръкна, очите й угаснаха. „Тя разбра, че се моля — каза си Егор, — тя знае. Тя знае, че аз съм вече буден, и не си отива…“

Кристина направи крачка, после още една. Шумоленето на копринените й дрехи достигна до него съвсем ясно… Всичко, до последния щрих, беше ясно и отчетливо, нищо не се губеше. Стъпките на госпожица Кристина уверено се забиваха в тишината на стаята. Стъпки на жена, леки и безтегловни, но живи и отчетливи… Ето я отново до леглото му и пак това усещане за неестествена, отблъскваща топлина. Егор се изкриви сякаш в конвулсии. Госпожица Кристина го гледаше право в очите и като не искаше да остави у него съмнение за своята одушевеност, отиде до шкафчето и прибра ръкавицата. И отново от разголената й ръка го лъхна силният й парфюм. После леко и изящно си постави копринената ръкавица. През цялото време го гледаше, без да откъсне очи от него. После със същата женска, грациозна походка се приближи към прозореца. Егор нямаше смелост да я проследи с поглед. Стиснал юмруци, целият в студена пот, лежеше в тъмнината. Чувстваше се прокълнат. За първи път в живота си той се усети така безпомощен и безсилен. Дълго време нищо не чуваше. Разбираше, че лъже сам себе си. Можеше с точност до секундата да каже кога госпожица Кристина е напуснала стаята, кога от пространството е изчезнало нейното ужасяващо присъствие; собствената му кръв му подсказа това, неговото собствено дихание! Но все едно: продължаваше да чака, без да има смелостта да обърне глава към прозореца. Вратата на балкона стоеше отворена. Може би тя беше още там, може би не си беше отишла, а само се бе притаила. Но той знаеше, че опасенията му са напразни, че госпожица Кристина не е нито в стаята, нито на балкона.

Накрая той се реши: скочи от леглото и запали джобното си фенерче. Намери кибрит, запали голямата лампа. Силната светлина пропъди голяма нощна пеперуда, забила се отчаяно в стената. Излезе на балкона с фенерчето. Нощта преваляше. Чувстваше се близостта на утрото. Спускаше се хладна мъгла. Дърветата не шумоляха. Навсякъде беше тихо. Изведнъж го побиха тръпки — уплаши се от собствената си самота и усети студ. Угаси фенерчето, върна се в стаята. Там отново го удари неприятният мирис на парфюма й.

Пеперудата се блъскаше в стъклото на лампата. Егор запали цигара и дръпна жадно вече напълно изпразнен от мисли. После стана, затвори балконската врата. Сънят не дойде, докато не се разсъмна и петлите не пропяха за последен път.