Мирча Елиаде
Госпожица Кристина (18)

XVIII

Пламъците се издигнаха високо над дома. Осветиха целия парк чак до върховете на акациите. Ято разбудени врани литна над конюшнята. Събудиха се кучетата и залаяха.

— Трябва да я отнесем на топло — каза Егор и загърна раменете на Санда със сакото си. Още не е дошла на себе си…

Ударът от падането му дойде от полза — беше възвърнал чувството си за реалност.

— Изгоря ни целият багаж, жалко — въздъхна докторът и без да откъсва очи от огъня, се опита да си спомни какво е направил с хонорара си. Къде остави тези хиляда леи — в джоба на палтото или на масата, до часовника и патрондаша?

— Ще изгори до основи — мрачно каза Назарие. — А може и да е за добро. Това е прокълната къща.

От другия край на двора се чуха първите човешки гласове.

— Прибират се от лозята. — Егор се разбърза. — Трябва по-скоро да отнесем Санда…

Той взе момичето на ръце. Нейната глава висеше отпусната, лицето й беше изцапано със сажди. „Истинско чудо е, че не си счупи нещо, дори крак не навехна — радваше се Егор. — От болката сигурно щеше да се развика, да се разплаче. Дали не е припаднала?“

— Кои сте вие? — попита господин Назарие.

— Свои сме, господарю — обади се глас. — На чичо Марин, от лозята…

— Пропаднала работа — каза друг. — Докато дойдат и другите от село, всичко ще е изгоряло…

— Нека да изгори — каза Назарие. — Нека да изгори до основи. Да изчезне вампирът!

Хората замръзнаха на място. Спогледаха се.

— И вие ли сте я виждали? — плахо попита първият. — Нали беше тя, покойната господарка.

— Тя, госпожица Кристина — спокойно им отвърна Егор. — Тя събори лампата. — И тръгна към господарското крило.

Вече с усилие носеше безчувственото младо тяло на Санда, чието сърце не можеше да чуе.

Господин Назарие остана назад със селяните.

— Така е по-добре — каза той. — Така ще се свърши с магията…

Заприиждаха хора от всички посоки. Заобиколиха къщата. Не предприемаха нищо. Само стояха, гледаха и ахкаха. От уста на уста се предаваше казаното от Егор.

— Покоси ни добитъка — чу Назарие думи, явно към него. — Миналата есен — всичкия, и едрия, и дребния…

— И… децата, които умират, ги прави вампири…

Вече никой не се приближаваше до къщата; никой за нищо не питаше. И никой не се опитваше да угаси пожара. Вече с трясък падаха греди и цели стени и всичко потъваше в облаци от прах и дим.

Назарие изведнъж се оказа сам с тълпата. Не знаеше какво да каже на тези вдигнати от сън селяни. Те мълчаха и гледаха мрачно към огъня. Високите пламъци се издигаха мощно към небето, а колебаещата се сянка на тълпата се разпростря толкова нашироко, че Назарие неволно си спомни за селските бунтове. Само че сега хората мълчаха и не искаха живота на никого. А може би очакваха истинската смърт на госпожица Кристина, която управителят не успя да убие тогава, през деветстотин и седма.

Назарие тръгна бързо след Егор. През прозорците проникваше достатъчно светлина, за да може да се върви по коридора. Вратата на Санда беше отворена. Егор стоеше на прага.

— Не зная добре ли направих, като я върнах тук — каза той. — Надявам се, че спи… Но може да се събуди всеки момент и тогава кой знае какво ще й хрумне…

— Трябва да я пазим — обади се Назарие. — Да извикаме сега и доктора…

— Само че аз имам малко работа с хората… — замислено продължи Егор. — Вашата помощ ще ми е необходима…

Не знаеше какво да прави. Отново влезе в стаята. Санда лежеше все така неподвижна.

— Защо докторът не идва? — ядоса се Егор. — Не мога да разбера какво й има. Защо през цялото време спи?

— Мисля, че докторът няма да може да помогне… тихо забеляза Назарие.

* * *

Когато стените започнаха да се рушат, селяните се отдръпнаха назад. Можеше да се каже, че гори запустяла къща — така безучастно я гледаха те, застинали посред лехите с розите. Почти всички мълчаха, сякаш пред очите им се изпълняваше някакъв отдавнашен обет, тъй дългоочакван, че в душите им вече не бе останало място за радост.

— Направете място! — разнесе се изведнъж силният заповеднически глас на Егор.

Той сякаш изникна сред тълпата. Лицето му бе напрегнато, а очите — блестяха.

— Кой умее да разваля магии и да прогонва призраци? — попита Егор и обиколи тълпата.

Хората се колебаеха, гледаха надолу.

— Това бабите го могат… — обади се един мъж.

— А кой от вас има брадва или нож? — отново попита Егор. — Да свършим една работа с него…

Думите му попаднаха в целта. Хората се размърдаха, развълнуваха се. Ръцете ги сърбяха! Не можеха да гледат само така — този проклет, прокълнат дом!

— След мен! — извика Егор към първите, излезли от тълпата.

Назарие скочи към него и уплашен го хвана за ръката.

— Какво мислите да правите?

От мига, в който Егор излезе от стаята на Санда, ядосан от необяснимия й припадък, и питаше всеки срещнат къде е спалнята на госпожа Моску, професорът не знаеше какво да си помисли. Не беше ли откачил Егор? Назарие не смееше да го погледне — очите му блестяха така диво.

— Но за какво ви е брадва? — хвана той Егор за ръкава.

— Трябва ми някакво желязо — му отвърна художникът. — Каквото и да е. И повече! Против черна магия.

И макар думите му да прозвучаха ясно и отчетливо, Егор докосна с ръка челото си, сякаш се опитваше да прогони страшния спомен. После тръгна към къщата, а зад него се втурнаха селяните.

— С кого е Санда? — обърна се той към Назарие.

— С доктора е. Там има още две жени от селото — отвърна смутено професорът.

Не му хареса нито решителната и отчаяна походка на Егор, нито начинът, по който призова тълпата. Твърде бързо се оживиха селяните, а преди неговия зов бяха като вцепенени. Сега, при този пожар, желязото се превръщаше в магическо оръдие, в смисъл на отмъщението. Но да накараш така хората да грабнат ножове и брадви и да нападнат господарския дом! Не, това не можеше да приеме…

— Вие искате да ги пуснете в Господарския дом? — попита Назарие.

Селяните нерешително спряха пред входа. Егор им махна с ръка да го последват.

— Трябват ни факли! Направете факли и по-бързо! — заповяда той.

В къщата беше тъмно. Някой донесе горяща клонка от акация, но тя веднага изгасна, като изпусна сладък дим. Егор не можеше да стои на едно място. Не искаше да потърси лампа. Светлина имаше само в една стая, при Санда, но сега не искаше да отиде дотам. Забеляза платнените щори по прозорците в коридора и ги посочи.

— Ето това може да стане.

Един от селяните хвана една от щорите и я смъкна заедно с корниза. Шумът от падането й бе като пролог към утехата, която обеща на хората Егор. Те задишаха тежко и постепенно се разяриха, макар още да не знаеха точно против кого.

— Гледай да не запалиш нещо! — строго предупреди Егор, като видя, че един от мъжете вече запалва факла.

— Да, господарю, бъдете спокоен, ще внимавам, — отвърна човекът.

Той намота парче от щорите по края на една тояга и внимателно я запали. Друг мъж последва примера му и също така предпазливо запали втора факла. При слабата и колеблива светлина на горящите парцали Егор поведе хората по коридора. Въздухът беше като в изба, влажен и задушлив. Професорът се опита отново да заговори Егор, но се задави от дима и започна да кашля. Минаха покрай много врати и Егор се опита да си спомни къде е онази, която търсеше. В края на коридора се сблъска с уплашената дойка. Тя го погледна с мътните си, сиви очи.

— Какво правиш тук? — строго я попита Егор.

— Госпожицата пазя — със скърцащ глас му отвърна старата жена. — Дошли сте да запалите целия двор ли?

Въпреки страха гласът й издаваше злорадство и насмешка.

— Къде е госпожа Моску? — хладнокръвно се осведоми Егор.

Дойката посочи най-близката врата.

— При госпожицата…

— В стаята на Кристина, искаш да кажеш? — уточни Егор.

Усетила диханието на настъпващата тълпа, дойката се отказа от язвителния тон и само кимна. Егор се обърна към хората и заповяда:

— Тази я хванете и не я изпускайте от очи, тя също не е на себе си. Но никой с пръст да не я докосне! Ясно ли е?!

Той отвори вратата на Кристина, без да чука. Гореше газена лампа. Зловещо пламъче трептеше и в малко кандило в ъгъла на стаята. Госпожа Моску посрещна тълпата величествена, застанала в средата на помещението. За секунда Егор се спря, смутен от тържествената поза на тази жена с гордо бяло чело и светли, ясни очи.

— Дойдохте за земята? — попита госпожа Моску. — Нямаме повече земя…

Гледаше през Егор, без да го вижда, и говореше на хората, струпали се зад гърба му — ожесточени, раздразнени от вида на тази Господарска спалня, в която никой не бе спал от дълго време.

— … Мога да извикам жандармите — продължи госпожа Моску. — Мога да кажа на ратаите да ви набият. Капитан Дарие от Гюргево е мой добър познат и ако му се обадя, ще доведе тук своя полк… Но аз не искам да се пролива кръв. Ако сте дошли за земята, аз пак ви казвам: земя нямаме. Земята ни вече я взеха…

Егор се досети, че госпожа Моску бълнува, че й се привижда селският бунт от деветстотин и седма, и се опита да я прекъсне, страхуваше се някой от селяните да не изгуби търпение и да не й направи нещо. Пожарът настъпваше, тълпата с брадвите и ножовете приближаваше къщата, факлите миришеха на изгорял плат, но госпожа Моску продължаваше да говори:

— … Вие разбунтувахте цялото село и подпалихте къщата ми… Вие забравихте, че и аз имам деца…

В този миг Егор усети върху себе си нечий поглед — леден, безпощаден, убийствен. Повдигна глава и очите му се срещнаха с очите на госпожица Кристина от портрета. Вече не му се усмихваше. Полузатворила очи, тя го гледаше с недоумение и укор. Егор потрепери и прехапа устни. После се спусна към нея, като отблъсна от пътя си госпожа Моску. Жената падна върху леглото на Кристина и разтреперана извика:

— Искате да ме убиете ли?!…

Егор грабна една брадва от нечии ръце и като я размаха силно, я изпрати към портрета. Стори му се, че очите на госпожица Кристина премигнаха, че гърдите й трепнаха. За миг ръката му се скова, стана безчувствена до лакътя, но след минута той отново вдигна брадвата към тази цъфтяща невинност, покрита с дантели и панделки.

До ушите му достигнаха отчаяните стонове на госпожа Моску. Кръвта му закипя неистово и той вече не можеше да се овладее.

— Спрете или ще пробиете стената! — извика зад гърба му господин Назарие.

Егор се обърна: почернялото му от саждите лице беше плувнало в пот, а устните му трепереха. Хората го гледаха и едвам сдържаха гнева си — разкъсаният на две портрет страшно ги дразнеше. И у тях се пробуди желанието да стъпчат, да разрушат до основи това омразно Господарско място, да излеят докрай дълго стаявания си гняв.

— Защо я убихте?! — разнесе се изведнъж разплаканият глас на госпожа Моску. — Сега тя ще ви унищожи, всички!

Целият разтреперан, Егор се приближи до Назарие.

— Махнете я оттук — посочи той госпожа Моску. — И я охранявайте добре…

Две момчета побързаха да помогнат на господин Назарие и изнесоха от стаята госпожа Моску, но в същия миг пламъкът на кандилото трепна и угасна.

— Вампирът, госпожицата! — прошепна някой до прозореца.

Егор отново усети същата треска, както когато не можеше да отдели съня от действителността. И тогава хвана главата си с ръце, като изпусна брадвата, и извика:

— Това е спалнята на госпожица Кристина! Който го е страх — да си върви, който не се страхува — да остане с мен!

И той първи започна да троши и да цепи с брадвата каквото му попаднеше: мебели, съдове, прозорци. След него разярената тълпа започна да руши всичко наред.

— Внимавайте само да не подпалите нещо! — крещеше Егор.

Но никой не го чуваше. Мълчаливи, потънали в прах и дим, побеснелите мъже громяха спалнята на госпожица Кристина.

— Само да не подпалите нещо! — повтори Егор и като се бранеше с ръце от случайните удари, излезе от стаята. Коридорът беше пълен с хора.