Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Domnişoara Christina, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD(2014)

Издание:

Мирча Елиаде. Гадателят

Редактор: Иван Гранитски

Графичен дизайн и корица: Петър Добрев

Коректор: Соня Илиева

Издателство „Захарий Стоянов“, София, 2002

ISBN: 954-739-248-4

 

Mircea Eliade

Proză fantastică (1936–1982)

La ţigănci

Domnişoara Christina, Bucureşti

 

© Огнян Стамболиев, предговор, подбор и превод

 

Госпожица Кристина

Роман

 

При циганките

Фантастични новели

 

Формат 32/84/108

Печатни коли 28

 

Предпечатна подготовка: „Алтернатива“

Печат: „Образование и наука“ ЕАД

История

  1. —Добавяне

XVII

Господин Назарие, докторът и Симина стояха дълго пред файтона със заспалите коне. Времето беше замряло. Листата на дърветата не помръдваха, спяха и нощните птици. Професорът гледаше в пространството пред себе си, без да вижда и чува като вцепенен. От минутата, в която при него дойде Симина, не се решаваше да направи и крачка и стоеше до доктора, който също беше като вцепенен. Само Симина напрегнато гледаше нещо и дишаше тежко.

— Вие трябва да си вървите — не издържа накрая тя. — Тя всеки миг ще се върне… И ще ми се разсърди, ако ви свари тук…

Шепотът на Кристина сякаш идваше отдалече. Двамата мъже се напрягаха да я чуят.

— Тя ще се разсърди — повтори Симина.

Назарие разтърка очи. Озадачено погледна своите спътници, после прехвърли погледа си към файтона и неподвижните коне, покорно свели глави.

— Колко дълго сме спали — промърмори той.

Симина се усмихна и го хвана за ръка.

— Не сме спали — прошепна тя. — Ние през цялото време я очаквахме тук…

— Да, така е — съгласи се професорът, макар да не си даваше ясна сметка какво точно казва. И неговият разум беше помътен.

— Тя и вас ще повика — добави Симина. — Ще дойде и вашият ред. А сега е с Егор, сега е при него…

Назарие трепна. Но нямаше нито сили, нито можеше да мисли. Симина го беше омагьосала и него и той не можеше дори да изпита страх.

— Този е кочияшът на Кристина, един от нашите селяни — прошепна момичето, посочвайки с ръка. — Не се плашете, той е добър.

— Не се страхувам — послушно каза господин Назарие.

В същия момент някаква ледена игла го прободе отляво, близо до сърцето и от тази болка започна да трепери. Стана му студено, втресе го. От другия край на алеята с бързи стъпки се приближаваше като разярена лъвица госпожица Кристина. Като се изравни с тях, тя ги погледна заплашително, сякаш бе готова да ги превърне в ледени стълбове: така яростно светеха очите й. Назарие отскочи от мястото си като ударен. Сега той вече имаше работа не с призрак и с невидим дух. Кристина прикова погледите им. Той я виждаше съвсем ясно, само на две крачки от себе си. Беше поразен преди всичко от нейната походка — много женствена, стремителна и гневна. Госпожица Кристина се качи на файтона, като повдигна с две ръце краищата на роклята си. Дрехите й бяха в безпорядък — корсетът развързан, едната й черна ръкавица се плъзна от стъпалото на файтона към земята.

Симина първа забърза към файтона. Бледото й личице беше копие на седефеното лице на Кристина. Момичето протегна ръце към леля си и замръзна на място, без да промълви дума. Какво ли очакваше? Знак, поощрение, заповед? Госпожица Кристина й се усмихна горчиво, малко уморено и сякаш й разказа само с един поглед за всичко, което се бе случило, а файтонът безшумно се раздвижи като облак при мъгла. След няколко минути вече го нямаше.

Симина остана на мястото си, очарована и смутена. Професорът дишаше тежко, а докторът още не смееше да помръдне от мястото си.

— Тя изпусна ръкавицата си — глухо промълви най-сетне той.

Симина трепна развълнувана и не можеше да се реши дали да остави, или да повдигне ръкавицата. Но докторът вече я беше взел от земята и из въздуха се разнесе слаб теменужен мирис. Той я държеше в ръка и не можеше да разбере откъде точно идваше. Симина пристъпи към него и бавно процеди:

— Защо я взехте?

До него се приближи и Назарие и също го погледна, но отнесено, с уплашено и неразбиращо лице. Опита се и той да докосне копринената вещ, дошла от съня. Но ръкавицата незабелязано изчезна от ръката на доктора — по-скоро се превърна в купчинка пепел, която се разпиля от вятъра към мястото, където бе стоял файтонът. Наклонил дланта си, докторът замаяно гледаше изтичащата струйка пепел.

* * *

Огънят бързо обиколи стаята. Вече обхвана и гардероба с дрехите, кревата, завесите. Егор остана за дълго на мястото си, макар димът да го душеше. „Трябва да направя нещо“ — мислеше като през сън той. Погледът му попадна върху една кана с вода; започна да я излива по горящия килим, но силите го напускаха. Водата от стаята беше съвсем недостатъчна и той не успя да угаси пожара дори в пространството до вратата. Реши да повика за помощ. Натисна бравата, но се оказа заключена. „Аз не съм я заключвал“ — спомни си той. Но откри, че ключът е в бравата. Желязото се бе сгорещило. С усилие превъртя ключа. Видя, че лаковото покритие по дървото на вратата беше вече изгоряло.

Егор се затича по коридора и извика за помощ. От отворената зад него врата се процеждаха тънки струи дим. Викаше господин Назарие. Но в целия коридор цареше безмълвна тишина и той не можеше да си я обясни. В тъмното съвсем не успя да открие вратата на професора — иначе щеше да му потропа, за да го събуди. Тогава слезе долу и изскочи от къщата, но и навън нямаше никой. Известно време тича по двора, опитвайки се да разбере какво става с него, все още надявайки се да се пробуди, ако това все още беше сън. Поднесе ръце към очите си, но в тъмнината не можа да ги види добре. Изведнъж усети мирис на мъртви, увехнали цветя и на стари чаршафи и като вдигна очи, видя силен пламък да излиза от неговия прозорец и да се насочва към покрива. „Ще изгорят живи!“, уплаши се той и отново закрещя. Но в същия момент чу зад гърба си, по алеята, шум от стъпки и без да се обръща, хукна към крилото на къщата, където спеше семейство Моску. Едва сега успя да съобрази в каква опасност се намираше Санда.

„Само да не закъснея! Само да стигна до стаята й, без да ме види някой…“

Толкова пъти извика за помощ, но никой не се събуди; дори куче не залая; толкова пуст се оказа дворът и този ужасен, тъмен парк. Хората са по лозята, беше казала Симина. Но как така не го чуваше тя, ами дойката, ами госпожа Моску? Огледа се. Черният въздух започна да почервенява. Сенките на дърветата и храстите се озаряваха от кървавите пламъци. „Цялата къща гори — равнодушно си каза той. — Назарие, разбира се, е избягал. Заедно с доктора те ме оставиха сам…“

Тихо, с безполезна предпазливост обиколи господарското крило. Скоро всички ще се събудят, ще се приберат от лозята, ще дойдат всички от селото. Огънят гореше силно, но безшумно. Имаше още малко време да я спаси, да я вземе на ръце, да избягат…

Изведнъж усети нечий поглед и като отвори широко очи, забеляза Санда на прозореца! Беше по риза, с бледо лице, подпряла лакти върху перваза, сякаш се бе уморила да чака и всеки момент щеше да заспи. Егор трепна и впери поглед в нея. „Да, тя знае всичко…“, помисли си той.

— Ти ли си? — тихо попита младата жена. — Мама каза, че тази нощ няма да дойдеш. Късно е!

Гледаше го право в очите, но без всякакъв израз и дори не се учуди да го види в този късен час.

— Сложи си някаква дреха и слез бързо — извика Егор.

Но Санда не помръдна от мястото си. Само започна да трепери. Сякаш до съзнанието й най-сетне беше дошъл студът на нощта.

— Не, няма да мога! — прошепна тя и се отдръпна назад. — Не ме карай! Не мога!… Жал ми е за тях!

Егор уплашен я слушаше. Разбра, че Санда говори не с него, а с нещо невидимо; което сигурно стоеше зад гърба й. Приближи се до прозореца. Колко жалко, че не можеше да се изкачи по стената до нейната стая, да я хване за ръка и да я отведе насила…

— Аз видях преди малко… — с много тих глас промълви Санда. — Мама го намери в едно гнездо… Но аз не мога, жал ми е… Няма да мога… Дори една капка кръв…

— С кого говориш, Санда? — силно извика Егор. — Кого чакаш тук, посред нощ?…

Тя замълча и погледна към него с неразбиращ поглед.

— Дойдох да те спася! — извика Егор.

— Така ми каза и мама — разтреперана прошепна Санда. — Но ме е страх… Да сляза оттук?! Оттук?!

Егор замръзна на мястото си. Санда се повдигна на пръсти и се отпусна с цялото си тяло върху перваза на прозореца. Беше твърде слаба, за да преодолее веднага тази височина. Отново повтори опита, вече по-спокойно и уверено, сякаш изпълняваше нечия заповед, неподлежаща на обсъждане.

— Какво мислиш да правиш? — извика той. — Стой си на мястото! Не мърдай!…

Санда или не го чуваше, или не можеше да разбере смисъла на думите му. Най-сетне успя да се изкачи на перваза. Сега очакваше само знак или пък прилив на храброст, за да скочи. До земята имаше четири метра — не повече. Но от тази поза, в която бе застанала, скокът можеше да се окаже фатален.

Ужасен, Егор закрещя, замаха с ръце, за да го чуе и да се опомни.

— Не се страхувайте — дочу нечий сух глас зад себе си. — Тя ще падне право в ръцете ни. Тук не е толкова високо.

Егор се обърна. Господин Назарие, изморен и изпотен, без да го погледне, наблюдаваше сънените движения на Санда.

— По-добре ще е да отидете до стаята й, може и да успеете — шепнешком добави професорът. — А ние ще пазим тук. С доктора.

На няколко крачки зад тях, в средата на лехата с рози, стоеше докторът, подпрян на пушката си. Не изглеждаше учуден — доста спокоен и уверен беше видът му.

— Кой предизвика пожара? — попита господин Назарие и отиде до прозореца.

— Аз — отвърна му Егор. — Съборих газената лампа. Но насън, без да искам… Присъни ми се госпожица Кристина…

Господин Назарие докосна ръката му.

— Аз също я видях — спокойно каза той. — Там, в парка…

В този миг Санда леко размаха ръце, като ранена птица, и без звук падна долу. Падна върху Егор и го свали на земята. Егор полежа около минута — притиснал съненото и хладно тяло на момичето. Санда остана неподвижна — само ръцете й висяха.

— Надявам се, че не се ударихте лошо — каза Назарие и подаде ръка на Егор да стане.

После опря ухото си до сърцето на Санда.

— Нищо — добави той. — Сърцето й още бие.