Мирча Елиаде
Госпожица Кристина (14)

XIV

Докторът се почувства доста уморен. Прибра се в стаята, която му бяха приготвили за нощта. Умори се не толкова от лова, колкото от странното общество на тези очевидно болни и изнервени хора, които при това си разменяха и съвсем неадекватни реплики. И какъв срам — изпи цели две чаши мляко и изяде най-голямото парче сирене! Освен него и госпожа Моску никой друг не демонстрира такъв апетит. През живота си не беше попадал на такава жалка вечеря, и то у толкова Богати хора!… Но след като стана от масата, госпожа Моску му връчи плик с хиляда леи. Плати му царски!

Съвсем не му хареса стаята, в която го заведоха. От нея сякаш току-що беше излязъл някой и бе оставил своя отпечатък. В подредбата на мебелите се виждаше ръка, привикнала към определен ред, който съвсем не му допадна. Миришеше на увехнали цветя — сигурно стар букет се беше разпилял зад шкафа или зад скрина. Над леглото висеше картина, почти изгубила цветовете си и оплюта от мухите. Картина, без съмнение, любима на този някой си, защото видът й не бе нито тъжен, нито изоставен — тя висеше уверено, представлявайки част от цялото, в пълна хармония с още неизстиналото легло. „Оттук са заминали може би само преди няколко дни — определи докторът, — удобна и мебелирана стая с всичко необходимо, макар и не особено приятна.“

Той бързо се съблече, изгаси лампата и легна. Нощта щеше да бъде кратка. Утре трябваше да го събуди слугинята за първия влак до Гюргево. Тези гости наистина, колко странни хора! И колко любезни! Утре дори щяха да станат рано с него да го изпратят до гарата. Щяло да им достави удоволствие да го изпратят. Хм!… Беше уверен, че ще заспи веднага. Навън луната стоеше на стража.

* * *

— Трябва заедно да си кажем молитвата — започна професорът, като се помъчи да си придаде спокоен вид. — Това ще ни помогне… — Говореше така, а сам се заразяваше от ужаса, който четеше в очите на Егор. — Вие вярвате ли, че докторът наистина е видял това? Нима може да има такива неща?

Някога, доста отдавна, през една нощ като тази, сред полето, си зададе същия въпрос. Но тогава беше по-хладно, може би заради вятъра, но не тъй тихо, както сега. Каква неправдоподобна, каква мъртва тишина. Дори шумът от стъпките им не успяваше да я смути. Всичко заглъхваше и потъваше неизвестно къде.

— Трябва да се помолим — повтори господин Назарие. — Това ще ни вдъхне кураж.

Егор обърна още една чаша коняк. Усмихваше се, но ръката му потрепери, когато остави бутилката на масата.

— Страх ме е за Санда — каза той. — Може би не биваше изобщо да си лягаме тази нощ, а да я пазим, поне аз…

Назарие отиде до отворения прозорец, който щедро пропускаше тъмнината на нощта в стаята.

— Няма ли да затворите? — попита професорът. — Искате да поспите ли?

Егор се засмя.

— Не се страхувам от отворени прозорци — рязко отвърна той. — Това не идва оттук…

И посочи парка, луната и небето.

— И от луната не се боя — добави художникът. — Всъщност тя скоро ще залезе… След полунощ ще залезе…

Колко се страхуваше Егор, помисли си Назарие. Думите му сякаш идваха от небитието. А може би се беше напил? От коняка? Толкова бързо?

— Ако искате, ще си легна във вашата стая? — предложи Назарие.

Егор отново се засмя. Излегна се на кушетката, стиснал между пръстите си димящата цигара. Гласът му беше подчертано груб, а тонът съвсем безцеремонен.

— Не, не може. Аз трябва да издържа сам. Сам, каквото и да се случи. Изобщо не мисля да спя… През цялата нощ…

„Наистина ли мисля така? — попита се Егор с уплаха. — Не ми ли внушава всичко това тя. Не ми ли казва какво да правя, какво точно да говоря?“

Изведнъж всички мебели и предмети в стаята се завъртяха и той хвана главата си с двете ръце. Полузатворил очи, господин Назарие започна да се моли. Но думите излитаха от устните му без всякаква връзка и смисъл.

— Да можех да си спомня всичко, как беше, само да можех да си спомня… — повтаряше Егор повече на себе си.

Дочу се далечен глух шум и двамата мъже, пребледнели от страх, се спогледаха. Някой се беше спънал в дъното на коридора и беше паднал върху шкафа там. „Намръщени старици нямаме у нас…“ — кой знае защо си спомни тази френска песничка господин Назарие и по очите на Егор разбра, че и двамата мислят за едно и също.

— Някой се е върнал от лозето — каза Егор, бавно разчленявайки всяка от думите си.

— Да, по шума разбирам, че това са нечии стъпки.

Заслушаха се. Стъпките се приближаваха — тежки и малко залитащи. Сякаш човекът, който се движеше в тази тъмнина, влачеше на гърба си друг.

— Дали не се е случило нещо със Санда?

Егор скочи от мястото си и се спусна към вратата. Отвори я и застана на прага, стиснал юмруци. След няколко секунди се появи докторът — по нощна риза и ловни ботуши. Той трепереше от студ, а в дясната си ръка държеше пушка.

— Извинете, нали не преча? — промърмори той, влезе в стаята и бързо затвори след себе си. — Не можах да заспя и си помислих, че…

Седна изтощен на края на леглото.

— Не можах да заспя — повтори той, — помислих си, че…

Докторът изведнъж осъзна смешното си положение: нахълта в чужда стая, по нощна риза и с пушка. Искаше му се да изчезне, да потъне в земята.

— Аз не знаех точно къде е вашата стая — заоправдава се той. — Взех си пушката… — за да не се блъсна в някой шкаф… Толкова е тъмно в този ужасен коридор!

— Заредена ли е тази пушка? — иронично попита Егор.

— Цял ден съм бил на лов с нея — обиди се докторът. — Много добра пушка…

Помълча, после погледна поред Егор и господин Назарие.

— Моля ви, не искам да прекъсвам вашия разговор, — каза той, забелязвайки недоумението в очите им. — Надявам се, че не съм ви попречил.

— Ни най-малко — успокои го професорът. — Тъкмо се готвехме да спим.

— Вие спите в една стая? — сепна се докторът, а после ги погледна с малко завист.

— О, не, това е стаята на господин Пашкевич. Най-хубавата в къщата, има и балкон — отвърна Назарие.

— И леглото тук е много хубаво, отлично легло — прошепна докторът и с възхищение погледна резбованото дърво, от което беше направено.

Егор наля нова чаша коняк.

— За да не се простудите — меко каза той и я подаде на доктора.

Уплашеният мъж я изпи на екс. Парещата течност го ободри и той уверено се опря на пушката си. В тази стая беше по-светло и малко по-сигурно… И леглото сигурно тук не се клатеше, и мебелите не се надигаха сами от местата си, и подът не се раздвижваше от лунните лъчи. Да, и тази проклета луна не блестеше така през прозореца, а и нощни пеперуди почти нямаше…

— Какъв странен сън ми се присъни…

Умората наистина го измъчваше, но докторът си даваше сметка, че ако сега затвори очи, отново ще усети ужасното тръскане на кревата и целия ужас в онази стая. Това клатене и тръскане, което го бе разбудило от съня му, като огромна ръка, появила се незнайно откъде, готова да го задуши…

— Надявам се, че не съм ви обезпокоил — повтори той, отчаяно стиснал пушката.

Какво би направил без тази пушка, как би преминал без нея по този тъмен и пуст коридор?…

— И ние не можем да заспим тази нощ — каза Егор. — Ще ни бъде приятно да ни правите компания.

— Колко ли може да е часът? — попита докторът.

— Дванайсет и четвърт — усмихнато му съобщи Егор.

— А трябва да стана доста рано — каза докторът. — Далече ли е гарата?

— На шест километра оттук. Надявам се, че не искате да тръгнете веднага?

Докторът не отговори и още веднъж със завист погледна кревата, после стана и обиколи стаята.

— Откровено казано, вече не ми се спи — промърмори той, без да вдига очи. — И съвсем не ми харесва стаята, която ми дадоха… Много е изолирана, много е запусната; всичко е толкова вехто и леглото скърца… Заспиш ли, веднага…

— Ако искате, можете да поспите в моята стая? — обърна се Назарие към доктора.

— Ами вие? Ще останете тук?

— Не, ще дойда с вас. Там има две легла…

Докторът се засмя от щастие:

— Не забравяйте, че имате пушка. Така че няма от какво да се боите. Само да мога да поспя — добави малко замислено той. — Вече си загубих съня…

* * *

На прага Егор го попита:

— Между нас, какво мислите за състоянието на Санда?

Докторът примигна.

— Мисля, че не й остава много — каза той, без да си дава сметка какво говори.

— Тя ми е годеница — прекъсна го Егор и го погледна строго.

— Ах, да, — смути се докторът. — Да, да, разбира се, трябва да се надяваме…

Егор дълго стоя до вратата, заслушан в техните отдалечаващи се стъпки. Тревогата го напусна. Чувстваше се спокоен, смел и силен. Тикнал ръце в джобовете си, обиколи стаята. „Скоро ще мине дванайсет“, помисли си той. Но времето нямаше никакво значение. Нямаха значение и тези бабешки суеверия. Само надеждата, само вярата, само любовта към Санда…

Всички шумове стихнаха, стихнаха и стъпките. Луната се скри зад дърветата. Егор отново се почувства самотен, но сега това му даваше сила и кураж. „Само да не заспя — повтаряше си той. — Или преди лошия край да успея да се събудя!…“ Плесна челото си с длан.

Не, все още не беше заспал. Ето: лампата гореше; тъмнината проникваше през прозореца, ето ги и стола, масата, недопитата бутилка с коняк. Всички предмети и мебели бяха все още по местата си. Също като през деня… също като насън…

Отново стана и закрачи с широки, равни крачки из стаята. „Трябва изведнъж да се събудя — настройваше се той. — Ако наистина заспя, не може да не се събудя. Като чуя нейния глас и усетя парфюма й от виолетки — сигурно ще се събудя…!“

Но не чуваше нищо. До ноздрите му достигаха същият студен въздух, който нахлуваше от прозореца, и същият лек мирис на коняк, примесен с тютюн.

Няколко пъти стигна до вратата, без да се реши да я заключи. „По-добре да остане така. Така както ми се каза насън. Ако моята любов е по-силна, ако… — искаше да продължи, — ако ми помогнат Бог и Светата Дева…“ — И не успя да укрепи докрай своята надежда, своята опора. За част от секунда разсъдъкът му се затъмни. Стори му се, че се събужда от някакъв лош сън. Протегна ръце: усети, че леко треперят. Не, не спеше. „Днес ще бъде по-различно…“

Реши: няма да заключва вратата. Само ще затвори прозореца. Стана студено.

Колко спокойно седна до масата, подпря брадата си с длан и погледна към вратата. Челото му се понамръщи, но очите му излъчваха младост и сила.