Мирча Елиаде
Госпожица Кристина (11)

XI

Задържаха доктора за обяда. Когато господин Назарие влезе в трапезарията, госпожа Моску стана и тържествено му представи оплешивял млад мъж в ловен костюм.

— Господин доктор Панаитеску, виден учен и неуморим апостол на доброто!

Последва представянето на професора:

— Господин Назарие, университетски професор, гордост на румънската наука…

Назарие гледаше в пода. Струваше му се, че сънува лош сън. Беше уморен, нервен. Подаде на доктора ръка и седна на мястото си. Порази го лицето на Егор — бяло като тебешир, с големи кръгове под очите, и той се укори, че е отишъл сутринта в полето заради гробищните могили и е изоставил приятеля. А сега направо не можеше да го познае. Господин Назарие потърси погледа на Егор, за да разбере какво му се е случило. Но художникът не вдигна очи — толкова беше потиснат и погълнат от своите мисли.

— Господин професорът пристигна тук, по нашите места за археологически разкопки — започна разговора госпожа Моску. — За нас е голяма чест да посрещнем такъв гост…

— Открихте ли нещо, което да заслужава внимание, господин професоре? — заинтересува се докторът.

— О, ние едва започнахме… — неохотно му отговори Назарие.

Симина разочаровано го погледна. Явно професорът не се готвеше да произнесе дълга и пламенна реч. Той само попита лекаря:

— Как е според вас болната?

Докторът вдигна неопределено рамене. После прокара ръка по черепа си и сякаш сам се ужаси, че е тъй гладък и гол, и нерешително измънка:

— Трудно е да се определи с една дума… Във всеки случай не е нещо много сериозно. Анемия и може би начало на грип: всъщност по-рядък вид грип… Отначало дори помислих, че може да е малария…

Говореше, като се препъваше във всяка дума, с паузи след всяко изречение. „Изглежда, че сега не му е до болни“ — помисли си Назарие, и погледна ловния костюм на доктора. А той забеляза погледа му и се изчерви.

— Вие може би сте изненадан от тази куртка — каза той и завъртя едно от копчетата й. — Но тя е много удобна… А освен това си помислих, колко хубави са тези есенни дни, няма да е зле да… Знаете ли, аз не съм кой знае какъв ловец, но обичам да обикалям полето с пушка… Ние, интелектуалците… да, вие знаете много по-добре от мен какъв живот водим, колко рядко ни се случва… Аз, наистина, нямам ловно куче, и така, сам, ми е по-трудно, разбира се, но…

Съвсем объркан се залови с чинията си. А Назарие вече отдавна беше забил нос в своята.

— Кога ще ходите на лов, господин докторе? — с деликатно гласче се опита да се осведоми Симина.

Докторът неопределено разтвори ръце. Но беше много доволен, че поне някой поддържаше темата за лова. Страхуваше се да не стане смешен, да се компрометира пред това общество, макар и малко странно според него.

— Не искате ли да ме вземете? — разгорещи се изведнъж Симина. — Аз никога не съм била на лов… Така ми се иска да отида поне да погледам…

— Защо не? Много ще се радвам — съгласи се докторът.

Егор бавно премести погледа си от госпожа Моску към Симина.

— Не е редно едно малко момиче да ходи на лов — строго забеляза той. — Да гледа как умират невинни животни. Как им изтича кръвта…

При последните думи Егор погледна от упор Симина, но тя не прояви и най-малък признак на безпокойство. Беше свела очите си като благовъзпитано девойче, когато го мъмрят възрастните. И нито за секунда не се издаде, че тези думи биха могли да имат за нея друг, недостъпен за присъстващите смисъл.

— Наистина, това съвсем не е най-подходящата гледка за едно дете — примирено подхвана докторът. — Разбирам, когато госпожицата стане голяма…

Симина се подсмихна по обичайния си начин. Назарие все пак успя да забележи в тази усмивчица нейното тържество и презрението й. И започна да се страхува от това момиче. Да, професорът вече се смущаваше и дори се сковаваше от погледа на Симина — дързък и унищожителен, ледено саркастичен, той контрастираше на ангелското й личице.

— Радвам се, че нашата скъпа Санда скоро ще оздравее — заговори Назарие, за да прекъсне мълчанието. — И тогава ще принуди нашия художник да поработи с четката си.

Егор се обърна към него сияещ, но устните му още потреперваха, а лицето му бе необикновено бледо. „Как никой не забеляза какво е станало с него?“ — още веднъж се удиви Назарие, но изведнъж го срещна твърдият, проницателен поглед на Симина и лицето му се заля от червенина. Да, тя сякаш го беше чула или по-точно прочела мисълта му. „Симина е забелязала, тя всичко разбира“ — развълнува се професорът.

— Още няколко дни, и госпожица Санда ще се оправи, нали, докторе? — попита Егор.

Докторът вдигна рамене, но изразът му беше по-скоро бодър.

— Ами лова? — изведнъж си спомни госпожа Моску. — Вие нищо не ни разказахте за лова. И освен това изгоря от нетърпение да опитам от дивеча, който ще застреляте. Колко вълнуващо преживяване ще бъде това за нас!

Тя се въодушеви, ръцете й се разтрепериха, сякаш вече предвкусваше богат лов.

В този момент само Егор забеляза, че на прага на трапезарията се е появила дойката. Обеда сервираше някаква нова прислужница. „Сигурно тя я надзирава“ — помисли си Егор за свое успокоение. Съвсем не му харесваше, че дойката е тук. Имаше неприятното усещане, че тя го следи; в очите й четеше същата ирония, както в погледа на Симина, с която старата жена си разменяше многозначителни погледи. Сигурно и двете знаеха какво се случваше тук нощем…

— Многоуважаема госпожо — патетично започна докторът, — длъжен съм да ви заявя, че съм дилетант в лова. И все пак се надявам, че…

В този момент дойката се приближи до стола на госпожа Моску и каза:

— Вика ви голямата госпожица…

— Защо не каза веднага! — разгневено й викна Егор и скочи от мястото си.

Вместо отговор дойката само стрелна с поглед Симина и стисна устни. Госпожа Моску стана от мястото си доста разстроена. Но Егор вече беше изскочил от трапезарията и тя не успя да каже нито дума.

* * *

Санда ги очакваше в леглото си, подпряла глава върху няколко възглавници. Въздъхна, като видя Егор.

— Какво се е случило? — още от прага попита той.

Младата жена го погледна с безкрайна любов и със страх. Страхуваше се от това голямо щастие, дошло тъй късно при нея.

— Нищо не се е случило — със слаб глас му отвърна тя. — Просто исках да видя мама… — И бързо добави: — За да ми почете малко.

Егор се възмути: „Лъже, без да се замисли, и сама се издава… Тази сутрин не искаше да четат, защото се уморяваше да слуша, а сега искала майка й да прекъсне обяда си и да й чете… Логика!“

— Госпожа Моску няма работа тук — рязко каза той. — Поне сега…

Егор се приближи до вратата и я заключи. Целият се изчерви от напрежение, но решението беше вече взето. На всяка цена трябваше да разбере…

— Говори сега, моля те — започна той.

Санда го погледна уплашено. Толкова мисли се блъскаха сега в главата й, толкова чувства се преплитаха. Скри лицето си в длани. След малко ръката на Егор докосна челото й.

— Говори, скъпа моя — прошепна той.

Санда не свали дланите от лицето си. Дишането й стана тежко, раменете й се тресяха.

— И аз имам да ти кажа много неща — продължи Егор. — Докторът ме посвети в тайната на твоята болест…

Санда потрепери, вдигна глава и изпитателно го погледна.

— Но преди това — продължи той — искам да те попитам нещо. Ти често ли виждаш Кристина? Имам право да те питам, защото и аз… я виждам…

Санда щеше да изгуби съзнание, ако Егор не се наведе над нея и не й стисна с всичка сила ръката. Болката от това стискане я върна към живота.

— … Аз я виждам — продължи Егор, — както всички тук я виждат… Това е истинско безумие, Санда, и дълго няма да продължи. Аз ще пробода сърцето на вампира, Санда, ще го направя, обещавам ти!

Той сам трепна от силата на своя гръмоподобен глас. Думите излетяха от устните му, против неговата воля. Само преди минута не би могъл да допусне, че ще говори така открито и така безпощадно на своята Санда.

— Аз мислех преди всичко за теб, любов моя — с угасващ глас изведнъж проговори Санда. — Ти за нищо не си виновен и ти трябва да се спасиш, да заминеш оттук, колкото е възможно по-скоро!

— Но вчера ти ме помоли да остана — забеляза Егор.

— Това е мой грях — отвърна Санда, — ако можех да предположа… Любовта ме накара, Егор, обичам те…

Тя се разплака. Младият мъж пусна ръката й, погали я по главата и по лицето.

— И аз те обичам, Санда, и заради теб…

— Не, не прави нищо, мили — прекъсна го тя. — Ние двамата няма да бъдем добре… По-скоро за теб, за теб се тревожа. Трябва да заминеш, колкото е възможно по-далече оттук. Затова извиках мама — да й кажа, че ти… че ти в нейно отсъствие, ти си се държал с мен… дръзко… Че не бива повече да те пуска в стаята ми… Да ти каже да си вървиш…

Санда заплака още по-отчаяно. Егор я изслуша спокойно и продължи нежно и мило да я гали по главата. Беше готов да чуе най-ужасната, най-убийствената вест. „Така й е заповядала Кристина, да ме изгони! И тя вярва, че го прави за мое добро, че по този начин ще ме спаси…“

Отвън някой натисна бравата на вратата. Санда потрепери, изчерви се. „Цветът на срама — помисли си Егор, — значи не всичко още е изгубено, може да бъде спасена.“

— Заключено ли е? Защо? — дочу се гласът на госпожа Моску.

Егор се надигна, отиде до вратата и заговори, като внимателно подбираше думите си:

— Санда ме помоли да заключа, госпожо. И да не пускам никого. Тя просто се страхува. Трябва да си почине… Била заспала и й се присънила леля Кристина, нейната покойна леля…

Госпожа Моску не реагира на нито една от неговите думи; навярно там, в коридора, не беше чула добре. Егор се върна при Санда, взе й ръката и се наведе към ухото й:

— Те ще си помислят, че след като сме се заключили, сме любовници. Нека да мислят каквото искат. Това ще те компрометира и ще трябва да се омъжиш за мен… Ние трябва да обявим още сега нашия годеж, Санда…

Госпожа Моску отново разтресе бравата.

— Но това е недопустимо! — извика тя с променен глас. — Какво си позволявате!

Санда се приготви да стане и да отключи, но Егор я задържа.

— Господин Пашкевич! — зазвъня гласчето на Симина.

Егор отново отиде до вратата.

— От тази минута Санда е моя годеница и ние сме сгодени — твърдо каза той. — Тя моли за моята защита и не желая да отварям на никого. Да, сега тя не иска да вижда никого освен мен.

— Хубав годеж, заключили се в спалнята! — отчетливо произнесе Симина.

Разплакана, Санда зарови лицето си във възглавницата. Егор с усилие се овладя.

— Ние сме готови да заминем веднага, госпожа Моску — заяви той. — Санда няма вече тук работа…

Той чу отдалечаващите се по коридора стъпки и притисна слепоочията си с длани. „Какво направих? Какво направих? Как се откъснаха тези думи от него? Откъде се яви тази смелост? Това е безразсъдство!“

— Ти нали не съжаляваш, мила? — попита той, връщайки се до леглото й. — Нали не съжаляваш, че стана моя годеница по неволя?

Тя притихна и уплашена обви ръце около врата му. Егор отново усети прилив на сили, на увереност и щастие.

— Наистина ли не съжаляваш? — още веднъж я попита с разтреперан глас той.

— Само да доживея до сватбата!… — тихо прошепна тя.