Мирча Елиаде
Госпожица Кристина (9)

IX

Егор се върна от гарата към десет вечерта. Едвам успя да позвъни до Гюргево и да извика лекар. На местния, от съседното село, нямаше вяра.

Къщата беше по-слабо осветена от обикновено. Госпожа Моску, Назарие и Симина го чакаха в трапезарията. Вечерята беше сервирана. Възрастна жена с кърпа, вързана като тюрбан, се суетеше около масата. Всички мълчаха. Господин Назарие, доста пребледнял и уморен, гледаше в пространството пред себе си като затворник през решетки.

— Днес ще вечеряме доста скромно, господа — обяви госпожа Моску. — Готвачката отиде до селото и не се върна. Боя се, че останахме без готвачка… Днес ще ни прислужва дойката…

„Значи това е дойката“ — каза си Егор, разглеждайки я внимателно. Странна жена, без възраст, а каква походка! Сякаш цял живот се е преструвала, че е куца, а сега изведнъж е решила да се откаже от тази лъжа. Но не е свикнала и се спъва в мебелите. Тюрбанът й беше спуснат ниско над челото — виждаше се само белият й нос — като премръзнала рана със сини, подпухнали устни. Очите й бяха постоянно забити в пода.

— Във всеки случай ще имаме поне мамалига с мляко и сирене — приключи госпожа Моску.

Седнаха на масата. Назарие все още беше неспокоен.

— Как се чувства Санда? — попита Егор.

Никой не отговори. Госпожа Моску се беше заела с вечерята си и без съмнение не чу въпроса. Симина, с вид на примерно момиче, търсеше солницата. Професорът изглеждаше напълно вглъбен в себе си.

— Какво се е случило? — обърна се към него Егор след дълго мълчание.

— Нищо — отвърна Назарие. — Когато си отидохме, тя още спеше. Поне така мисля… Освен ако не е била припаднала…

Той вдигна очи от чинията си и строго погледна художника.

— Мисля, че трябваше да доведете лекар.

— Ще дойде утре, с първия влак — увери го Егор. — Трябва да съобщим да приготвят файтона още сега, да бъде готов…

Госпожа Моску се заслуша в разговора с огромно любопитство.

— Боя се, че в скоро време няма да имаме и кочияш — замислено каза тя. — Днес нашият кочияш си поиска заплатата… Дойке, не му плащай, докато не дойдат от гарата гостите…

— Ще дойде само докторът — поправи я Егор.

— Кой знае дали няма да дойдат и други — живо му възрази госпожа Моску. — Сезонът е в разгара си. Още е септември. Предните години по това време се чудехме къде да настаним всички гости. Толкова много идваха — госпожици, млади дами и кавалери — приятелите на Санда…

От думите й в огромната стая стана още по-тъмно и самотно.

— И през тази година имаме доста гости — се опита да утеши домакинята Егор.

— Да, но толкова бързо си отидоха! — прекъсна го госпожа Моску. — Но сигурно ще дойде още някой от нашите роднини…

Симина се усмихна. Тя знаеше, че от доста време никой от роднините вече не идваше тук.

— Сега не е най-подходящото време за гости — забеляза Егор. — Санда е сериозно болна…

Госпожа Моску сякаш едва сега осъзна, че нейната дъщеря не е тук, на масата, а лежи, останала без всякакви сили, в леглото си. Тя бързо огледа цялата стая, за да се увери в това, че Санда наистина я няма.

— Трябва да отида да я видя — съобщи тя и внезапно стана от мястото си.

Симина спокойно остана на стола си. И дори забрави, че на масата има гости, и започна да си играе с ножа и да реже мамалигата на малки парченца.

— Защо учиш момичето на тези ужасни приказки, дойке? — обърна се към старата жена Егор.

Изненадана и дори удивена, дойката спря по средата на стаята, много притеснена, но и поласкана, че я е заговорил такъв млад и личен Господар. Макар да се разпореждаше със слугите, в Господарския дом, при гостите тя обикновено не идваше.

— Аз нея, ваша милост, на нито една приказка не съм я учила — отвърна му вече без да се притеснява тя. — Аз не ги зная. Госпожицата ми ги разказва…

Гласът й беше дрезгав и пресипнал. Егор си спомни за една пиеса, доста популярна преди петнайсет години, в която главната героиня беше продавачка на птици. Но гласът на дойката не приличаше на нейния. Нито гласът, нито очите, сиви като плесен, които гледаха все надолу. Очи като на сляпа жена, но главата й беше вдигната високо и неподвижна.

— … Нашата малка госпожица е много умна и много книжки е прочела — продължи дойката и погледна някак особено и косо Егор.

„Тя, изглежда, ми се усмихва“, помисли си той. И съвсем се смая от очите на дойката. В тях проблясваше отвратителната похот на старата жена. Егор почувства как тя го разсъблича с жадния си противен поглед. Той се изчерви и се обърна. От срам и омерзение забрави какво беше попитал. Опомни се едва след смеха на Симина; момичето беше отметнало глава върху облегалката на стола си и под рязката светлина на лампата се смееше на висок глас, показвайки всичките си бели зъбчета.

— Каква лъжкиня — едва успя да произнесе тя между взривовете от смях.

Това подейства като шок на двамата гости. Седнала на един стол, дойката също се смееше. „Те се подиграват с нас — помисли Егор, — особено Симина. Тя забеляза как ме погледна старата и прекрасно разбра какво означаваше нейният поглед.“

Симина се престори, че иска да надвие смеха си, и дори прикриваше устата си със салфетка и се пощипа за ръката. Но продължаваше, като поглеждаше и към дойката, и избухваше в нови пристъпи от смях. Накрая грабна ножа от масата и с бързи и кратки махове започна да реже въздуха, сякаш се опитваше чрез тези движения да прекрати смеха и да се върне в рамките на приличието.

— Не си играй с ножа — изведнъж я предупреди господин Назарие. — Ангелът-хранител ще избяга!…

Гласът му се вряза тъй неочаквано, строго и сериозно, сякаш професорът дълго бе търсил своите думи. Симина изведнъж млъкна. Сви се и лицето й стана необикновено бледо, а очите й засвяткаха с безсилна ярост. „Браво на професора, много точен удар! — зарадва се Егор. — Ако можеше, тази малка вещица щеше живи да ни изгори…“ Той наблюдаваше Симина и не можеше да сдържи радостта си от нейното унижение.

Назарие забеляза, че дойката се е обърнала към вратата. Той също се обърна и видя госпожа Моску, която замислена стоеше на прага.

— Чудна работа! — възкликна тя. — Санда я няма в стаята й. Къде може да е отишла?

Егор и професорът скочиха едновременно и без да кажат нищо, хукнаха по коридора.

— Фенерче… — промърмори на бегом Егор. — Сега да имахме джобно фенерче…

В тази минута той съжали защо не си беше взел хубавото джобно фенерче. В стаята на Санда беше тъмно. Егор запали клечка кибрит и потърси газената лампа, фитилът беше сух и студен. Ръцете му трепереха. Трепереше и пламъчето на огъня.

— Не биваше да я оставят сама — каза професорът. — Сега не знам дори какво да мисля!

В гласа на Назарие личеше истинска загриженост, но Егор не му отговори. Той постави абажура на лампата и внимателно увеличи пламъка. После я взе и тръгна към вратата. Но му се стори, че в кревата има някой. Вдигна светлината нависоко и видя, че е Санда, полуоблечена, с отворени очи, които го гледаха.

— Какво се е случило? — с усилие запита тя.

Бузите й бяха зачервени, дишаше учестено, сякаш беше бягала или се бе пробудила след кошмарен сън.

— Къде си била? — попита я на свой ред Егор.

— Никъде!

Тя явно лъжеше — лицето й беше съвсем зачервено, а ръцете й нервно стискаха края на одеялото.

— Не е вярно — твърдо каза Егор. — Госпожа Моску идва тук преди няколко минути и не те намери.

— Спях — опита се да се защити Санда. — Вие ме събудихте.

Гласът й трепереше, на очите й се появиха сълзи. Обърна се към Егор, но за малко погледна умоляващо и господин Назарие, застанал на почтително разстояние от кревата.

— Нали виждам, че си облечена — уличи я Егор. — Дори обувките не си успяла да свалиш!

Той дръпна одеялото. Така и беше: Санда лежеше облечена. Но къде е била и как се е върнала, без никой да я забележи? „Тази стая ме потиска, колкото пъти вляза тук“, си помисли Егор.

— Къде беше, Санда? — отново я попита той и се наведе над нея. — Кажи ми, къде беше, кажи ми, скъпа моя? Искам да те спася! Искам да те спася, разбираш ли?

Той повиши тона си и почти изкрещя. Лампата подскачаше в дясната му ръка. Уплашена, Санда се отдръпна назад, към стената, и притисна устните си с длан.

— Не се приближавай, Егор — извика и тя. — Страх ме е от теб! Какво искаш от мен?

Светлината падаше косо върху лицето на Егор и очите му святкаха неистово, че дори Назарие се уплаши.

— Какво искате от мен? — повтори отчаяно Санда.

Егор постави лампата върху масичката, наведе се към Санда, хвана я за раменете. Тя се дърпаше по същия начин, както предния път, тогава при изгрева. „Те ще ми я отнемат. Ще я омагьосат!“

Вместо отговор Санда си хапеше устните и си преплиташе пръстите.

— Обичаш ли ме, Санда? Кажи ми, обичаш ли ме?

Тя заби лице във възглавницата, но Егор я подхвана и я принуди да го гледа, а сам ожесточено повтаряше въпроса си.

— Страх ме е! Страх ме е! Затворете вратата! — извика Санда.

— Там няма никой — каза Егор. — Освен това вратата е затворена, погледни…

Той се отдръпна малко, за да види тя вратата. Санда погледна, после се хвана за главата и се разрида, цялата се обля в сълзи. Егор приседна на кревата до нея, тя го погледна, сякаш бе готова да разкрие тайната си, но отново безсилно се хвана за главата и пак заплака.

— Къде беше? — шепнешком я попита Егор.

— Не мога да кажа — през сълзи му отвърна тя. — Не мога…

Санда се притисна към Егор. Отчаяна и разплакана, тя се уви към неговото силно и топло тяло, към живителната му сила. Но изведнъж се отдръпна, сякаш някой я беше изтръгнал със сила, и ужасена закрещя:

— Не искам да умра, Егор! Те ще ме убият!… Не искам да умра!

Егор и професорът едва успяха да я подхванат и тя напълно безчувствено рухна.