Мирча Елиаде
Госпожица Кристина (8)

VIII

Следобеда Егор и Назарие бяха поканени в стаята на Санда. Намериха я съвсем изтощена и с дълбоки кръгове около очите. Бледите й, останали съвсем без сила ръце се подаваха над топлия вълнен шал. Санда се усмихна и им направи знак да седнат. Госпожа Моску, застанала права до леглото й с книга в ръка, продължаваше да чете на френски: „Ела, ангел на злото! Моят разум се размъти. И дори в сладкия миг — когато ти си изцяло моя, съм готов за твоята кръв да дам дори живота си. И вечността на душата си, ако вярвах в това…“

Тя прочете тези фрази с необикновено вълнение и замалко не се разплака. После въздъхна дълбоко и затвори книгата.

— Какво беше това? — заинтересува се господин Назарие.

— От пролога към „Антони“, безсмъртната драма на Александър Дюма-баща — строго съобщи госпожа Моску.

„Във всеки случай, сега не е моментът за подобно четене“ — си каза Егор. Съвсем не му хареса фразата: „… за твоята кръв да дам дори живота си.“ Много жестока ирония! И какво означаваше тази въздишка на госпожа Моску? Съжаление? Досада? Примирение?

— Чета, без да прекъсна вече половин час — похвали се домакинята. — Обичам да чета на глас, както правехме в добрите стари времена… Някога знаех наизуст толкова много стихотворения — с гордост добави тя.

Егор я гледаше и не вярваше на очите си. Да, направо не можеше да я познае: толкова енергия и такава лекота във всеки жест! И е стояла толкова време права, на крака, докато е чела. Какъв беше този прилив на сили? А може би за сметка на Санда?

— … Ами от Еминеску! — въодушевено продължи госпожа Моску. — Факела на румънската поезия! Колко стихотворения знаех от Еминеску!…

Егор потърси погледа на Санда, но очите им се срещнаха само за част от секундата — тя се страхуваше и шепнешком каза:

— Маман, достатъчно. Ще се умориш. По-добре седни…

Госпожа Моску не я чу. Тя докосна с ръце слепоочията си и се напрегна да си спомни знаменитите строфи.

— … Как започваше — каза тя повече на себе си.

Санда се разтревожи. Госпожа Моску можеше да вземе томчето на Еминеску от етажерката, на което бяха любимите им поети, но не искаше да се остави сега в ръцете на майка си. Знаеше за болезненото й пристрастие към някои от стиховете на Еминеску. Навремето, когато била десетгодишно момиченце, през летните нощи госпожица Кристина й рецитирала Еминеску. „Не бива да я връщам към миналото сега“, си помисли Санда.

„По някой лъч ти се спусни,

слез, хубавецо кротък,

във мисълта ми проникни,

води ме във живота.“^[1]

След първия стих Санда се почувства безкрайно уморена. Сякаш от вените й изтичаше кръвта. Страхуваше се да не изгуби съзнание.

„На своя скъп Хиперион,

бъди от днес невеста!“

високо и тържествено рецитираше госпожа Моску.

„Откъде се взеха тези сили у нея? Цялата сияе, а гласът й е толкова силен, звучен и красив“ — недоумяваше Назарие. — А госпожа Моску редеше строфа след строфа и от време на време леко позапъваше. „И все пак тя прескача някои места“, забеляза Егор. Слушаше я безмълвен, следейки с очи Санда, която трепереше въпреки одеялото и топлия шал. „Трябва да направя нещо — каза си той. — Трябва да стана, да отида при нея, да я успокоя, да я прилаская, каквото и да си помисли майка й.“ Макар госпожа Моску да бе така увлечена от поемата, че едва ли виждаше и чуваше онова, което ставаше около нея:

„Аз жива съм, а ти — мъртвец,

дъхът ти ме сразява.“

Гласът на госпожа Моску изведнъж секна. Тя се сепна, така както беше права, насред стаята, където я бяха отвели емоциите, и отново се хвана за слепоочията — но този път разстроена, изплашена.

— Какво ми става? — изстена тя. — Изглежда, че съм много уморена.

Господин Назарие й предложи стол. Нима това беше измама — този възторг, това въодушевление, този силен, мелодичен глас, свидетелстващ за здраве и сила?

— Видя ли, маман, като не ме послуша?… — едва чуто промълви Санда.

Егор се приближи до леглото. Разтревожи го бледостта на Санда; очите й блестяха неестествено, изглежда, че я тресеше.

— Сега ще отида за доктор — загрижено обяви той. — Виждам, че никак не си добре.

Санда му благодари с усмивка, като се постара колкото може по-дълго да я задържи върху устните си. Но тя в никакъв случай не искаше да пусне Егор сега, в разгара на събитията.

— Не бързай, остани при мен — помоли го тя, нямам нужда от доктор. След час-два ще се оправя и още утре ще можем да се разходим в парка.

В тази минута госпожа Моску изведнъж скочи на крака и радостно извика:

— Спомних си! Спомних си най-красивото място от „Хиперион“:

„О, твойта обич ме мори,

тежи ми на сърцето.

И твоя странен взор искри,

изгаря ми лицето.“

Санда хвана ръката на Егор. Цялата трепереше, а погледът й блуждаеше из стаята. „Тя също знае“ — каза си Егор. Сам се учуди на своето спокойствие. „Сега вече не се страхуваше от нищо.“ Стиснал ледената й ръка в своите горещи длани, наистина не се страхуваше. Не искаше да се обърне, да прекъсне нишката на нейния парализиран от страха поглед, прикован към нещо, което бе точно зад гърба му. Госпожа Моску замълча и нейното мълчание се разтвори в странната тишина на стаята. Егор чуваше как бие сърцето на Санда и как тежко дишаше господин Назарие. „Той също чувства, а може би и вижда. Добре, че не скрих нищо от него. Нямаше смисъл.“

— Маман! — с последни сили извика Санда.

Егор се досети какво искаше да каже тя с този отчаян вик — беше опит да отклони госпожа Моску от състоянието, в което беше изпаднала. Тъй странно и необичайно, непозволено. „Маман, хората ни гледат!“, искаше да й каже с поглед тя. Тогава госпожа Моску се обърна към Назарие:

— Защо изведнъж замълчахте, професоре?

— Аз ли, госпожо? — учуди се Назарие. — През целия ден дума не съм казал. Слушах ви как декламирате. Каква памет!

Госпожа Моску го погледна изпитателно — не се ли шегуваше?

— Добра памет, с книгата в ръка — уморено каза тя и остави „Антони“ на етажерката. — Хубаво е, че на света има книги. Колко донесох на Санда днес, ще й стигнат за няколко месеца…

Тя посочи купчина книги. Господин Назарие погледна бегло заглавията им: „Жан Сбогар“, „Рене“, „Айвънхоу“, „Цветя на злото“…

— От библиотеката на Кристина — обясни госпожа Моску. — Нейните любими книги. И моите, разбира се…

С уморена усмивка тя се приближи до леглото на Санда и попита:

— Вие какво притихнахте, деца мои?

Санда я погледна с упрек, без да й отговори. Госпожа Моску приседна на леглото и взе ръката на дъщеря си, която преди секунда беше пуснал Егор.

— Та ти си цялата ледена, ще замръзнеш — възкликна тя. — Ще трябва да ти направя горещ чай… Всъщност вече е време за ставане. Скоро ще залезе слънцето. Ще се появят комарите…

„Тя бълнува“ — разтревожи се Егор и се опита да прочете в очите на Санда някакво обяснение, съвет какво да направи. Да, това неочаквано бълнуване съвсем го обърка.

— Може би ще е по-добре да си отидем — се обади Назарие.

— О, не се безпокойте, вие сте с мен — успокои го госпожа Моску. — Те нищо няма да ви направят. Ще минат само и ще отлетят, по залез-слънце…

— Ще бъде добре, ако вземете хинин — тихо прошепна Санда. — Майка ми говори за комарите. Те са много опасни сега, по залез-слънце…

— Да, ето че се появиха — потвърди Назарие. — И как странно се роят пред прозореца!… Чувате ли ги, Егор?

Егор ги чуваше: комарите долитаха като облаци. Такова нещо не беше виждал. Откъде се появиха толкова много?

— Това е признак, че ще има суша — забеляза професорът. — Трябва да затворим прозореца.

— Няма нужда, — каза госпожа Моску. — Слънцето още не е залязло. И освен това няма от какво да се боите, след като сте с мен.

Егор се стресна от нейния сух, безучастен глас. Глас, сякаш дошъл от сънищата или от някакъв друг, далечен свят.

— И все пак е по-добре да се вземе хинин, поне по една таблетка на ден — съвсем тихо прошепна Санда.

И Егор разбра, че в крайна сметка тя не вижда нищо и никого и не чувства нищо. Тогава потърси с поглед професора. Назарие не беше помръднал от мястото си — неговият взор бе устремен към полета на комарите. „Изглежда, че тук, в стаята, има някакъв мирис, който ги привлича — си каза Егор. — Не е ли същият, който ме шокира тази сутрин? Да, на кръв! Колко са много и летят право насам!“ Госпожа Моску погледна всички ласкаво, много мило.

— Хайде, деца мои, скоро ще се стъмни, нека да я вдигнем.

Гласът й прозвуча напълно живо и бодро и все пак отчуждено, сякаш самата тя бе далеч оттук.

— Стани, Санда — продължи госпожа Моску. — Стана вечер… Съвсем си изстинала…

Егор стисна юмруци толкова силно, че ноктите му се забиха в дланите. „Само не се разстройвай! Дръж се!“ Той се опита да спре Санда, която вече беше спуснала от леглото си краката и нахлузваше нощните чехли. Но тя леко го отстрани.

— Непременно ли трябва да стана, маман? — покорно попита тя.

— Нима не виждаш, че е време? — отвърна й госпожа Моску.

Егор се наведе над Санда и властно произнесе:

— Остани в леглото, Санда. Къде ще ходиш?

Тя тъжно го погали по бузата.

— Нищо, нищо — прошепна младата жена. — Трябва, заради мама.

В този миг Егор почувства остро убождане в ръката и неволно се удари по тила, уби комар. На кожата му остана кърваво петънце. „Кръвожадно чудовище!“

Като видя кръвта, Санда бързо го хвана за ръката.

— Излез, бързо излез, за да не те види мама — трескаво зашепна тя. — Ще й стане лошо.

Егор си изтри ръката в сакото.

— Излез, моля те! — настоя Санда. — И вземи една таблетка хинин.

Егор се подразни от този умоляващ глас, от тази настойчивост, от тези странни думи, чиито смисъл все още не можеше да проумее.

— Няма да изляза, докато не ми кажеш къде ще ходите.

— Не се безпокой за това, мой любезни приятелю — опита се да го успокои Санда.

Егор въздъхна, в паметта му изплуваха едно след друго събитията от изминалата нощ.

— Ти не се ли радваш, че те наричам така?

Егор я погледна в очите и се опита да я подчини на своята воля, да я вземе под своя охрана, но тя се измъкваше, изплъзваше му се и не искаше да му се даде.

— Ти, Санда, никога не ме наричай така — каза той и повтори: — Никога!

Санда тихо заплака. Без да забележи нито нейните сълзи, нито интимния разговор между двамата млади, до тях се приближи госпожа Моску.

— Ако не побързате, ще ви изядат… Освен това тук е толкова студено… Да, ще ви изядат. Както изядоха всички наши кокошки, гъски и дори и кравите… Ще ви изпият кръвта…

Егор се обърна към нея и каза:

— Много съжалявам, госпожа Моску, но Санда трябва да се върне в леглото и да лежи, докато доведа доктора.

Госпожа Моску не очакваше този решителен отпор и млъкна. Съвсем объркана, тя премести погледа си от Егор към професора. Явно не беше разбрала защо двамата мъже са тук, до леглото на дъщеря й.

— Може и да сте прави — съгласи се накрая тя. — И двамата сте учени мъже!… Но, моля ви, затворете прозорците. Това е най-важното сега: да се затворят прозорците.

Още неосъзнал напълно смелостта си, Егор с две ръце се опитваше да задържи Санда в леглото, а тя — с последни сили се мъчеше да стане.

— Трябва да стана, заради мама, как не можеш да разбереш! Тук вече нищо не остана — нито птици, нито крави, дори и кучета!

Пребледнял, Назарие се приближи до тях, като кършеше ръце. Около него се рояха комарите. Бръмчаха силно и заплашително и този грозен шум се носеше като някаква дива и варварска песен.

— Пусни ме, Егор — отчаяно го замоли Санда. — Иначе ще стане по-лошо…

„Господи, защо е такъв студ в тази стая?“, помисли си Егор. На господин Назарие направо му тракаха зъбите! Той мълчеше, бял като тебешир, и само от време на време тръсваше глава, прогонвайки комарите.

— Затворете прозореца — напомни му Егор.

Професорът пристъпи със страх към прозореца, но застина на място. Сякаш беше изпаднал в хипнотичен сън. И все пак — той ясно разбираше какво става тук! Сега всичко се свързваше: противното овче месо от първата вечеря и загадъчните думи на икономката, умрелите кокошки… и онова куче, хвърлило се с панически страх в краката му, неговото учестено дишане — дишане на подгонен от невидим преследвач звяр.

— Защо не го затворите? — отново се чу заповедният глас на Егор.

Какъв невероятен, неестествен студ? И откъде идваше това силно течение в стаята и къде изчезна този мирис на девича кръв отпреди малко?

Назарие се приближи до прозореца. Беше го страх да погледне навън — глупав, нервен страх, с който не можеше да се пребори. С трепереща ръка хвана бравата на прозореца. В първия миг му се стори, че от градината ги гледа една жена, която не изпускаше и най-малкото му движение, сякаш очакваше от него някаква важна постъпка. Беше достатъчно светло и ясно. Пространството бе друго, с други цветове, друг въздух. Назарие с учудване видя Симина само на няколко метра от прозореца, сред цветята. В объркването си той й се усмихна. Момичето се поклони с неописуема грация. Но веднага се издаде, като погледна нагоре, някъде високо, много по-високо от прозореца. „Тя не предполагаше, че ще види точно мен“, досети се господин Назарие. Вече без усмивка и мълчаливо, той затвори прозореца. Студът в стаята му се стори вече поносим. Известно време постоя неподвижен. Бръмченето на комарите отново го заобиколи от всички страни и професорът си помисли дали ще се събуди някога от този кошмарен сън, ще се махне ли най-сетне от този ненормален свят?…