Мирча Елиаде
Госпожица Кристина (7)

VII

Слугинята напразно чукаше по заключената врата, а гостът не мислеше да се събуди и да отвори. „Как ще станеш, след като цяла нощ си гулял — си каза жената. Млякото ти ще изстине.“ Погледна масичката до вратата, където стоеше подносът със закуската. „Да попитам господин професора?“

Слугинята завари Назарие в стаята му, вече облечен и готов за излизане. Много се притесни: беше й трудно да му обясни защо е дошла — да помоли господин професора да събуди господин художника.

— Тукашна ли си? — опита се да я ободри Назарие.

— От Ардял сме — гордо му отвърна жената. — А господинът никак не иска да става. Чуках, чуках…

— Тези художници така обичат да спят, до късно, — засмя се професорът.

Но и той беше развълнуван. Почти на бегом той се спусна към стаята на Егор и с такава сила заудря по вратата, че художникът страшно се изплаши.

— Аз съм! — с извинителен тон викаше професорът. — Аз съм, Назарие…

В бравата се завъртя ключ и стъпките на Егор се върнаха обратно в леглото. Като изчака прилична пауза, Назарие влезе. След него слугинята внесе своя поднос.

— Дълбоко сте спали — забеляза Назарие.

— Вече все дълбоко ще спя, до сутринта — усмихна се Егор.

И замълча, дочаквайки излизането на жената. После, без предисловия, попита професора:

— Кажете, на какво ви мирише тук?

— На виолетки — невъзмутимо констатира Назарие.

Стори му се, че Егор потрепери и пребледня.

— Значи е истина…

Професорът се приближи.

— Значи не съм сънувал — продължи Егор, — значи наистина е била госпожица Кристина.

Обстоятелствено, без да бърза, той посвети професора в нощното си приключение. Удивително точно предаде всички подробности, но му се наложи да прекъсва от време на време, за да отпива по глътка от чашата с мляко — гърлото му пресъхваше.

* * *

Малко преди обяда Егор научи, че Санда се е разболяла и че днес няма да бъде с тях. Реши да я посети за няколко минути. Ето предлог, за да си отиде. След като двете домакини не се чувстваха добре, щеше да им каже, че не бива да ги обременява с присъствието си.

— Ама какво ти стана? — свойски запита той Санда още на прага на стаята й.

Тя тъжно го погледна и напразно се опита да се усмихне. С кимване му посочи стол. Беше сама и Егор се почувства малко неловко. Мирисът тук беше някак женски, много интимен и топъл. Да, миришеше и на кръв.

— Съвсем се разкапах — едва чуто прошепна Санда. — Снощи ме започна мигрена, а днес не мога дори да стана от леглото…

Гледаше го право в очите с любов и страх. Ноздрите й потреперваха, бузите й бяха силно пребледнели.

— Сякаш са изпили всички сокове от мен — продължи тя. — Нямам сили дори да говоря…

Развълнуван, Егор се приближи до леглото и пое ръката й.

— Не, не бива да се тревожиш — започна той подчертано бодро. — Сигурно си се простудила и оттам е дошла мигрената. Аз мислех… Искаше да каже: „Аз мислех, че ще е по-добре да си отида и да не ви обременявам с присъствието си“, но Санда изведнъж се разплака.

— Не ме оставяй, Егор — трескаво прошепна тя. — Само ти можеш да ме спасиш в тази къща!

За първи път се обърна към него на „ти“. Егор се изчерви. Смущение, радост, срам заради този негов страх?

— Не се страхувай, Санда — твърдо произнесе той и се наведе над нея. — Нищо няма да ти се случи. Аз съм тук, с тебе и нищо лошо няма да ти се случи.

— Ах, защо не мога да ти разкажа всичко…

В тази минута Егор беше готов да й разкаже всичко, което знаеше. В този миг откъм коридора се дочуха стъпки и той нервно отскочи до средата на стаята. Но думите на Санда му вдъхнаха увереност. Чувстваше се като неин покровител, защитник.

Появи се госпожа Моску сякаш съвсем случайно и никак не се учуди, че Санда лежи болна и че Егор е при нея.

— Няма ли да станеш? — попита тя, като че нищо не бе забелязала.

— Днес ще полежа — опита се непринудено да й отговори Санда. — Искам да си почина…

— Уморили са я гостите — малко на шега отбеляза Егор.

— О, не е вярно! — възкликна госпожа Моску. — Винаги ни е толкова приятно да посрещаме интересни хора… Къде е Симина? — попита след пауза тя.

Егор и Санда се спогледаха и изчервиха, сякаш въпросът им бе напомнил за някаква смущаваща и двамата тайна.

— Не съм я видяла — отвърна Санда.

— Ще отида да я потърся — каза Егор, зарадван, че под този предлог ще може да се върне, след като госпожа Моску си отиде.

Засрамен от своята подлост, той закрачи решително. Щеше да избяга, дори без да предупреди професора. Беше помислил дори да излъже, че го викат с телеграма — за такъв начин на бягство прочете наскоро в някаква книга. Но беззащитният глас на Санда пробуди у него вкуса към риска и яростното желание да преодолее опасността. Да, авантюра, която не приличаше на никоя друга — дяволска, коварна и дразнеща като отровен плод от южните страни.

В трапезарията никой не беше виждал Симина. Тогава Егор излезе през верандата в парка и се отправи към пристройките. Ето случай да види и прословутата дойка! По пътя срещна икономката и я попита.

— Госпожицата я пратиха в старата конюшня.

И посочи полуразрушената постройка в дъното. Егор се обърна към конюшнята и тръгна бавно, с ръце в джобовете. Запали цигара. Нямаше намерение да превръща в експедиция търсенето на Симина. „Охо, какво място! Само за вещици и таласъми“, помисли си той, влизайки в конюшнята. Беше дълга, тъмна и запусната, с големи дупки по покрива. В единия край, на дъното забеляза Симина, седнала в допотопен файтон. Щом го видя, момичето бързо захвърли встрани някаква кърпа, която държеше в ръка, и стана. По погледа й Егор усети, че дуелът между тях няма да бъде лек.

— Виж чак къде си била, Симина — започна насилено весело той. — Какво правиш тук?

— Играех си, господин художник — отвърна му момичето, без да се смути.

— Що за игри? — учуди се Егор и се приближи до Симина. — В този стар и прашен файтон.

Предпазливо докосна фенера, но не откри и следа от прах. Тогава разбра жеста на Симина, когато хвърли кърпата при неговото идване.

— Файтонът е стар, но виждам, че се грижиш за него — продължи той. — Поддържаш го чист…

— Не — упорстваше Симина, — само си играех. И за да не се изцапам…

— Тогава защо хвърли кърпата? — бързо я попита Егор.

— Не можех да ви подам ръка с тази прашна кърпа — парира го Симина. Направи пауза и се усмихна. — Мислех, че ще искате да ми подадете ръка — кокетно добави тя.

Егор се изчерви. Момичето го надхитри.

— На кого е този файтон?

— На госпожица Кристина.

Кръстосаха погледи, остро, рязко, „Знае, помисли си Егор, тя знае какво стана с мен през нощта.“

— Ах, на Кристина — престори се, че нищо не е забелязал Егор. — Бедната! Какъв стар, допотопен файтон е имала бедната леля! И върху тези възглавнички са си почивали старите й кости, когато е излизала да подиша чист въздух… — Той се засмя и направи кръг. — Да, в тази Господарска каляска тя е обикаляла чифлика, а вятърът е развявал белите й коси… Така ли е било? — започна да се смее и застана пред Симина.

На устните на момичето се появи иронична усмивка, но срещайки погледа му, тя се сдържа, сякаш се срамуваше заради него.

— Вие прекрасно знаете, че госпожица Кристина — започна Симина, натъртвайки тази дума, — че госпожица Кристина никога не е била старица.

— Нито ти, нито аз знаем нещо за нея — сряза я Егор.

— Защо, господин художник? — простодушно се удиви Смина. — Нали я видяхте?

Нейните очи странно заблестяха, а усмивката й се разля по лицето. „Това е клопка — досети се той, — още една дума и ще я хвана за гърлото, ако не се съгласи да ми каже всичко, което знае.“

— От портрета разбрахте — завърши Симина, след точно проверена пауза, — че госпожица Кристина е умряла съвсем млада. По-млада от Санда и е била по-красива — добави тя.

Егор съвсем се обърка: тя отново го подхлъзна! Какво трябваше да й каже сега, за да я накара да се предаде?

— Санда ви харесва, нали? — изведнъж го атакува тя.

— Да, харесва ми — потвърди Егор. — Ние с нея ще се оженим. А тебе ще те вземем в Букурещ. Ти ще бъдеш моята малка балдъза и ще се заема с твоето възпитание! Ще се постарая да ти избия от главата всички тези глупости!

— Не мога да разбера защо сте се захванали с мен — опита се да се защити Симина.

Заплахата, а може би просто повишеният и строг тон на Егор я направиха по-дръзка. Тя се огледа наоколо, сякаш очакваше някаква подкрепа отстрани. После се усмихна облекчено и впери поглед в далечния край на конюшнята. Очите й станаха стъклени, безжизнени.

— Напразно гледаш нататък — продължи със същия тон Егор. — Напразно я чакаш… Твоята танти отдавна, много отдавна е умряла и е под земята, където червеите са я изгризали. Чуваш ли ме, Симина? — Той се разкрещя и хвана момичето за раменете. Стана му неприятно да слуша своя глас, жестоките си думи.

Момичето потрепери, пребледня, стисна устни. Но веднага след като я пусна Егор, тя отново отправи поглед — очарован и щастлив, към дъното на конюшнята.

— Само как ме разтърсихте — накрая проговори тя и докосна челото си с ръка. — Дори главата ме заболя… Лесно е да се показва сила пред едно дете — добави ехидно тя.

— Искам да се опомниш, малка магьоснице — разпали се отново Егор. — Искам да избия от малката ти глава всички глупости и да престанеш да бълнуваш тези призраци. За твое добро…

— Вие отлично знаете, че тук няма никакви призраци — нагло го пресече Симина. Слезе от файтона и мина край него, преизпълнена с достойнство.

— Почакай, ще вървим заедно — извика й Егор. — Госпожа Моску ми поръча да те намеря… Не предполагах, че ще те открия тук, да чистиш този стар файтон, който е поне на сто и двайсет години.

— Този виенски файтон е от хиляда и деветстотната година — спокойно отбеляза Симина, без да се обръща назад. — Значи е на трийсет и пет, ако пресметнем точно…

Вече стигна вратата. Егор я отвори и пусна момичето пред него.

— Пратиха ме за теб, защото Санда не можеше да дойде — каза той. — Знаеш ли, че Санда е болна?

По устните й се прокрадна отмъстителна усмивка.

— Нищо сериозно — бързо добави той. — Просто я боли главата…

Момичето не реагира. Тръгнаха през двора, под студеното есенно слънце.

— Впрочем — започна Егор, когато стигнаха до къщата. — Исках да ти кажа нещо, което мисля, че ще ти бъде интересно.

Той хвана момичето за ръка, наведе се към ухото й и отчетливо прошепна:

— Исках да ти кажа, че ако нещо се случи със Санда, ако… Разбра ли ме?… Тогава ще се случи и с теб… Това можеш да го кажеш и на други, но не и на госпожа Моску. Тя, бедната, няма никаква вина…

— Ще го кажа на Санда, не и на мама — силно каза Симина. — Ще й кажа, че не разбирам какво искате от мен!…

Тя се опита да си дръпне ръката, но Егор още по-силно я хвана и с истинска наслада стисна меката й, по детски пухкава плът. От болката момичето прехапа устни, но студените й, стъклени очи не пуснаха и една сълза. Тази глуха съпротива напълно разгневи Егор.

— Имай предвид, че ще те мъча, Симина, че няма да те убия така лесно — със съскащ шепот й заговори той. — Преди да те удуша, ще ти избода очичките и ще изтръгна едно по едно зъбчетата ти! Ще те горя с нажежено желязо. Кажи това на… ти знаеш на кого.

В същия миг страшна болка прониза дясната му ръка. Сякаш всички сили бяха излезли от него. Ръцете му увиснаха безпомощни и слаби и той не можеше да проумее в кой свят е попаднал.

Егор видя как Симина си оправя плисетата на роклята и маншетите на ръкава, върху който бяха останали следи от неговите пръсти. Забеляза как старателно си подрежда къдриците с помощта на скритата шнола, която ги поддържаше. Симина направи всичко това, без да бърза и без да го погледне, като че ли беше напълно забравила за съществуването му. После с бърза крачка тръгна към къщата. Изумен, Егор я проследи с поглед, докато малката грациозна фигурка не изчезна в сянката на верандата.