Мирча Елиаде
Госпожица Кристина (4)

IV

През този следобед Егор не работи. Той дълго влачи триножника из парка, премествайки го на различни живописни места, но в края на краищата скри своите принадлежности в корените на един стар бряст и предложи на Санда просто да се поразходят.

— В такъв ден е грешно да се работи — опита се да се оправдае той.

После я попита знае ли някое стихотворение за есента. Очакваше, че тя ще се затрудни, а му се наложи да изслуша цял рецитал. Искаше по-бързо да станат интимни, дори да започнат да си споделят. Нали поезията е прелюдия към любовта, особено когато е през такава есен. Да, но стиховете се оказаха премного. Времето напредваше. Трябваше да се действа по-бързо. И реши да й заговори на „ти“.

— Санда, ти какво мислиш за професор Назарие?

— Мисля, че е неискрен — сдържано отвърна Санда и сякаш не забеляза фамилиарността на Егор. — Вие не видяхте ли колко често си променя физиономията този човек? Не можеш да разбереш какво всъщност е лицето му.

Егор се засмя. Отговорът й наистина му се стори забавен. И освен това те вече бяха слезли от небесата и сега можеха да се шегуват и да флиртуват. В дъното на алеята той хвана Санда през кръста. А тя, за да го подразни, го нарече „господин художник“.

Беше време за вечерния чай. На верандата ги очакваше Симина. Домакинята четеше френски роман. Професорът беше предупредил, че ще дойде направо за вечерята — щял да разгледа селищните могили.

Пиха чая мълчаливо. Само Санда и Егор от време на време казваха по нещо. Симина изглеждаше замислена. Първа стана от масата, остави салфетката и прибра трохите от покривката в чинията си.

— Къде отиваш, Симина? — попита Санда.

— При дойката — отговори момичето вече от прага, без да се обръща.

След като я проследи с поглед до мига, в който изчезна зад дърветата, Санда се обърна строго към майка си:

— Съвсем не ми харесва това приятелство, маман. Дойката само й пълни главата с глупости…

— Да, да, и аз толкова пъти й казах… — заоправдава се госпожа Моску.

— С какво й пълни главата? — заинтересува се Егор.

— Бог знае с какви глупави приказки — раздразнено му отвърна Санда.

— Все пак тя е още малка. Трябва да слуша приказки. Нали е на девет години — забеляза Егор. — Това е време за фолклор.

Санда се намръщи. Беше готова да му каже доста неща, но се ограничи с една фраза:

— Приказките на дойката са доста странен фолклор.

* * *

Егор се убеди колко странен е този фолклор още същата вечер. Отиде на разходка извън парка, за да наблюдава залеза на слънцето. Облегнат върху ствола на едно дърво, той гледаше как огромното огненочервено кълбо потъва някъде „далече и не тъй далече“… Спомни си тази народна песен с голямо удоволствие. „За залеза в полето по-добре не би могло да се каже. И как всичко замира за миг, когато слънцето потъва, и как се изпълва с живот тишината!… Ех, само да не бяха тези комари!“ — помисли си Егор и запали цигара заради тях.

Но мирисът на прах и трева, който изпълваше цялото пространство, му отнемаше удоволствието от вкуса на цигарата. Той я хвърли на пътя и като влезе в парка през страничната врата, се отправи към къщата. Отляво се нижеха къщички; стопански постройки, градини. Егор си помисли кой ли се грижи за всичко това, кой ръководи работата, плаща на слугите, продава реколтата. Съпругът на госпожа Моску почина преди няколко години, зълва й живее в другия край на Румъния, в своя чифлик. Може би някой управител, който е бил още при мъжа й…

Запалиха лампите в малките къщи. „Там са кухните и стаите на слугите“, помисли си Егор. Един цял ред от залепени една до друга малки бели къщи с ниска площадка пред тях. Сновяха някакви жени, дете страхливо обикаляше Господарската къща. Мирис на прясно сено, на крави и мляко. „Нощта ще бъде чудесна“, каза си Егор, издигайки челото си към ясното и високо небе.

— Не ви ли е страх от кучета?

Гласът на Симина прозвуча зад гърба му така неочаквано, че Егор спря да върви. „Как е вървяла така незабелязано зад мен, без изобщо да я усетя?“

— А ти не се ли страхуваш да се разхождаш сама?

— Бях при дойката — спокойно му обясни Симина.

— Досега?

— Тя нямаше работа и аз просто поседях.

— И тя ти разказва приказки?

Симина иронично се усмихна. Отлепи един репей от подгъва на роклята си, оправи я и доста ловко позабави отговора.

— Това Санда ви го е наговорила. Да, разказва ми. Дойката ми разказва всеки ден по една приказка. Тя знае много…

— А днес приказката, изглежда, е била доста дълга, след като чак сега се връщаш у дома — забеляза Егор.

Симина се усмихна преднамерено свенливо. Егор изпита неприятно чувство, че го мамят, че си има работа с хитър и остър, съвсем не детски ум.

— Приказката беше кратка — отговори Симина. — Но дойката даваше заплатите на хората, защото при нас тя дава заплатите…

Последните думи тя произнесе съвсем ясно и отчетливо, сякаш знаеше за какво бе мислил той по пътя до къщата, и реши да изясни недоумението му. Егор дори се подразни. Това момиченце отгатваше мислите му, дори направо ги четеше! Как особено подчерта тя последните си думи, а после направи пауза и сведе очичките си…

— Кратка приказка, съвсем кратичка — съвсем го ядоса тя.

Да, Симина го предизвикваше, очакваше той да я помоли да му разкаже тази приказка. Но всичко у Егор се противеше, макар и да не разбираше добре къде е тук изкушението. А Симина преднамерено мълчеше, очакваше и забавяше крачка.

— Хайде, разкажи ми я — предаде се най-сетне Егор.

— Това е приказката за овчарския син, който се влюбил в мъртвата принцеса — тихо произнесе Симина.

Думите така странно прозвучаха от детските уста, че Егор потрепери.

— Що за приказка е това?! Ненормална история! — Той не можа да овладее възмущението си. — Санда имаше право.

Симина съвсем не се смути от това избухване. Просто го изчака да се поуспокои и без да повишава глас, продължи:

— Такава е приказката. Такъв е бил жребият на овчарския син.

— Ти знаеш ли какво е това жребий? — учуди се Егор.

— Жребий, участ или съдба — отчетливо произнесе Симина като на урок. — Всеки човек се ражда под своята звезда, всеки си има свой жребий.

— Колко си била умна!

— Живял някога овчар, който имал един син — започна Симина, без да му позволи да я прекъсне. — И когато се родил, феите орисници му предсказали: „Ти ще обикнеш мъртва принцеса!“ Като чула това, майка му горчиво заплакала. И тогава другата фея, те били всъщност три, се смилила над нейната мъка и казала: „И принцесата също ще те обикне!“

— Ти наистина ли искаш тази приказка до края? — не издържа Егор.

Погледът на момичето изрази недоумение — невинен и в същото време студен и дори презрителен.

— Нали вие сам ме помолихте…

И Симина дълго и упорито мълча. Намираха се на средата на главната алея. Отзад, вече отдалече, проблясваха светлините на дворните постройки. Отпред, сред полумрака, израстваше сивото петно на голямата къща.

— А някоя друга, по-весела приказка, не знаеш ли? — попита Егор, за да наруши мълчанието. — Например вчера какво ти разказа дойката? Или онзи ден…

Симина въздъхна дълбоко и преднамерено и се обърна с гръб към фасадата на господарския дом. Странно напрежение излъчваше малкото й лице.

— Вчерашната приказка беше доста дълга — каза след пауза тя. — А онзи ден съвсем не беше приказка, а истинска случка. С госпожица Кристина…

Егор го побиха тръпки. Тъмнината внезапно падна тук, сред големите дървета, където Симина реши да се спре. Очите й заблестяха, зениците й странно се разшириха, шията й неестествено се напрегна. И този страшен глас! Да, тя така майсторски подбираше думите и влагаше в тях смисъл, угоден за нея… Да, това момиче можеше с нажежени клещи да ти извади сърцето!

— Ти защо казваш „госпожица Кристина?“ — сепна се Егор. — Нали й викаше „танти“, нали ти е леля…

— Тя ме помоли да не й викам така, за да не се чувствала стара.

Егор с усилие се овладя; така му се искаше да излее яростта си върху това малко чудовище, което го лъжеше така нагло и безцеремонно.

— Кой те помоли? Госпожица Кристина ли? Как можа да те помоли, след като е умряла само преди трийсет години?!

Гласът му беше страшен, погледът — суров, но Симина се усмихваше: толкова удоволствие й доставяше гневът на този мъж, голям и силен; гневът, предизвикан от нея, деветгодишната пикла…

— Тя ме помоли нощес, насън…

Егор се поколеба за секунда. Но реши да отиде докрай и да разбере какво се крие в тази опасна детска главица.

— И все пак днес там, при портрета, аз чух как я нарече „танти Кристина“.

— Не е вярно — твърдо отсече Симина. — Точно днес аз не казах „танти Кристина“.

Нейната увереност накара Егор да се усъмни в думите си. Наистина, колко беше твърда и безпрекословна и как победоносно се усмихваше! Може би ще трябва да поговори със Санда или с госпожа Моску. Но той изведнъж осъзна нелепостта на ситуацията; стоеше тук в мрака, насред алеята, и мереше сили с едно дете! Тогава реши да тръгне, защото Симина явно нямаше такова намерение. Но още при първото му движение момичето с вик се спусна към него. Той се уплаши и я взе на ръце. Симина допря дланите си към бузите на Егор, като се опита да извие главата му настрани.

— Стори ми се, че някой ни следи — прошепна тя, посочвайки с глава дъното на парка, откъдето бяха дошли. Егор се загледа в тъмнината и задържа погледа си задълго, за да я успокои.

— Там няма никого, дете — каза той. — Ти просто си една малка страхливка. Нищо чудно, след като всеки ден слушаш тези глупави приказки.

Той я държеше на ръце и нежно я притискаше до себе си. Беше странно, че сърчицето й не трепереше от страх или вълнение, а малкото й тяло беше съвсем спокойно и топло. Никакво треперене, нито капчица пот. И лицето й беше съвсем ясно и доволно. Егор изведнъж разбра, че са го измамили, че Симина се е престорила на уплашена и му се е тикнала, за да попречи да обърне глава към къщата. И когато проумя всичко това, го обзе ярост. Симина веднага почувства как мишците му се напрегнаха, а пулсът му се измени.

— Моля ви, пуснете ме — кротко го помоли тя. — Вече всичко мина…

— Защо ме излъга, Симина? — в изстъпление извика Егор. — Та ти нищо страшно не видя, а ме излъга?! А може би там…

Беше готов да вдигне ръка и да посочи дъното на парка, но ръката му още трепереше и той я отпусна. Но не така бързо, за да не види Симина неговата слабост. А тя го гледаше с насмешка и мълчание.

— Може би ти видя нещо, но в обратната страна… — продължи Егор.

Но да се обърне към къщата той все още не смееше. Не се осмели и да придружи думите си с движение на ръката. Стоеше, както преди малко, странично, обезкуражен и от това, че Симина — беше напълно убеден! — отгатваше неговите страхове и съмнения.

— … да, ти не искаше да видя нещо — с усилие добави той.

Стана му наистина лошо. Симина стоеше пред него, с ръце на гърба и хапеше устни, за да не се разхили. Това почти откровено издевателство не можеше да разсее необяснимия ужас, който го бе обзел.

— Можете да не се страхувате, обърнете се — каза Симина и протегна ръка по посока на къщата. — Вие сте мъж и не бива да се страхувате… Докато аз…

И изведнъж рязко се обърна и тръгна към къщата. Егор я последва, стиснал зъби, дишайки учестено и шумно.

— Знаеш ли какво ще ти кажа аз, момиченце! — заплаши я той.

— Да, господин художник — без да обръща глава му отвърна тя. — Извинете, че ви се нахвърлих така, когато се уплаших. Мама няма да ме похвали за подобно държание. Имате право да се оплачете от мен.

Егор я хвана за ръката и я дръпна към себе си. Момичето му се остави, без да се дърпа.

— Ти прекрасно знаеш, че става дума за друго — наклони се към нея той и произнесе отчетливо думите си.

Но за кое друго, му беше трудно да каже. И все пак знаеше със сигурност: Симина съвсем не се беше уплашила, а го принуди да гледа в обратна посока, за да скрие онова, което бе видяла. — Да, наистина, защо не се беше уплашила?

— … да, вярно, глупаво се получи — каза тя.

Стигнаха до верандата. Друг път Егор щеше да се качи до стаята си, за да си измие ръцете преди ядене, но сега се отказа от тази дълга процедура и влезе в стаичката до трапезарията, където също имаше умивалник. На прага го посрещна, сякаш го бе очаквал, господин Назарие.

— Ако сте свободен след вечеря, нека да се поразходим — предложи той. — Ще ви разкажа някои интересни неща, които научих днес в селото.

— И аз имам да ви кажа нещо интересно — усмихна се Егор.

Страхът и гневът, които изпита в парка, вече бяха отминали. Съжаляваше, че не успя да се овладее пред това дете. „Симина крие нещо важно, каза си той, трябва да внимавам с нея.“ Но не тази резонна мисъл го успокои сега, а по-скоро светлината, която го посрещна в къщата, както и присъствието на нормалните живи хора там.

Седнаха на масата. От време на време Егор поглеждаше към Симина и всеки път го срещаха нейните невинни очи и същата й добре прикрита самонадеяност. „Мисли, че няма да им кажа, че няма да я предам“, каза си той. Мечтаеше за тази изненада. Санда седеше до него и той забеляза, че е уморена.

— Нещо не се чувствам добре — обясни тя.

Назарие се разприказва за селищните могили, за своите наблюдения и за това, колко трудно се правят разкопки без точни указания. Но говореше без предишния си ентусиазъм, сякаш искаше само да се отчете за деня си, и освен това се страхуваше и от мълчанието на масата.

— Знаете ли, че Симина ми разказа приказката, която днес чула от дойката… — вклини се в паузата Егор.

Санда силно се изчерви и се обърна към сестра си.

— Така ли? Но дойката замина днес следобед за Гюргево, за покупки, и още не се е върнала. Преди малко я потърсих — възмути се Санда. — Симина, ще бъдеш най-строго наказана.

Егор не знаеше накъде да погледне. Дори госпожа Моску беше излязла от обичайното си вцепенение.

— Та това ли беше днешната приказка, госпожице? — злорадо попита Егор, изпитвайки истинско удоволствие, че си отмъщава на момичето, като се надяваше, че е в неговата власт. Но Симина го погледна с такова презрение, че той направо се разгневи.

— Тази приказка я знам отдавна — вежливо му отвърна Симина.

— Защо тогава лъжеш без всякаква причина? Защо? — ядоса се Санда.

— Отговори, не се притеснявай, мое дете — намеси се госпожа Моску. — Не се страхувай от наказанието. След като си сгрешила, признай си.

— Не мога да кажа… — спокойно й възрази Симина. — А от наказанието не се страхувам.

Тя гледаше Санда така спокойно и невъзмутимо, че сестра й направо излезе от кожата си.

— Ти ще останеш без десерт и веднага ще си легнеш — заповяда й тя. — София ще те отведе.

За секунда Симина изгуби самообладание: пребледня, прехапа устни и потърси с поглед майка си. Но госпожа Моску объркано вдигна рамене. Тогава момичето си възвърна дръзката усмивка, стана от масата, пожела лека нощ на всички, целуна майка си по бузата и се оттегли.

— Колко ми е мъчно за нашата малка госпожица, — въздъхна Назарие. — Такова мило дете… Може би не биваше да се прибягва до толкова строго наказание?

— На мене ми е още по-мъчно, след като знам колко е чувствителна — отговори Санда. — Трябва да я отучим от този лош навик да лъже без всякаква причина…

Госпожа Моску одобрително кимна с глава. Тази сцена й направи тягостно впечатление и до края на вечерята тя потъна в мълчанието си.

— Убеди ли се сега, що за приказки слуша — тихо каза на Егор Санда.

Художникът леко разтърси рамене, сякаш нещо го заплашваше. Но не беше уверен, че Санда е напълно наясно със състоянието на своята по-малка сестра.

— Най-сериозното е, че… — започна той, — не всички нейни приказки са разказани от дойката. Много от тях си ги измисля самата тя…

И след тези думи веднага разбра, че е сбъркал: Санда го гледаше студено и сърдито.