Мирча Елиаде
Госпожица Кристина (3)

III

На вратата се почука и Назарие най-сетне реши да се събуди. От половин час се бореше със съня. Отваряше очи сред залятата от утринната светлина стая и отново ги затваряше. Сънят му беше лек, на пресекулки и още по-сладък. Истинско блаженство, което едва ли скоро щеше пак да изпита. И колкото повече се противеше на съня, толкова по-дълбоко потъваше в неговата благодат. Още минутка-две, още пет… Сякаш в глъбините на този сън тлееше увереността, че това блаженство е ефимерно, че твърде скоро той ще бъде изтръгнат от тази благодат, за да го изхвърлят върху твърдата почва на деня. Чукането по вратата го разбуди окончателно.

— Добр’утро, господине!

Възрастна жена влезе в стаята с поднос с мляко.

— Успал съм се. Сигурно е доста късно — промърмори Назарие.

Жената се усмихна.

Професорът се хвана за челото. Болеше го глава, горчеше му в устата. Ядоса се, че е стоял до късно в леглото. Блаженството, с което така трудно се раздели, сега му се видя противно. Изведнъж без причина го обзе някаква неясна тъга, почувства се уморен, както често му се случваше, когато се събудеше на чуждо място. Една голяма и непонятна пустота… Но като си спомни за коняка, който изпи през нощта, го обхвана истинска омраза към самия себе си: „Така, дори пих коняк като някакъв букурещки нехранимайко…“

— Искате ли топла вода, господине — попита го жената.

Не, никаква топла вода, няма нужда от тези глезотии. Назарие искаше сега да се накаже, задето се беше отпуснал. Студена вода — ето това му трябваше…

Жената излезе и той енергично скочи от леглото. Тежестта и болката в главата не минаваха. Наля студена вода в легена и започна да се мие. Припомни си една след друга случките от нощта и едва не се разсмя. Какви бяха тези глупави видения, тези смешни страхове! Достатъчно беше да се огледа наоколо: тази ярка светлина, тази есенна свежест, това горещо мляко, парата, издигнала се над чашата — и веднага му стана ясно, че всичко вчера е било глупост; тъмна игра на въображението. „Поне да се бях научил да пуша като хората“ — започна да се подиграва сам на себе си той, докато се обличаше. После седна на масата и бавно изпи чашата мляко до дъно, без да докосва конфитюра и маслото. Отчупи си парче от печената филия и захруска, довършвайки утринния си тоалет. „Вечерята снощи нещо не я биваше — помисли си той. — Ако не бях пил от този коняк, сега щях да имам вълчи апетит. Да, вечерята беше лоша, всички забелязаха. Овнешкото миришеше, зеленчуците бяха преварени. Добре, че имаше хубава мамалига със сирене и сметана… — Той се усмихна и погледна в огледалото. — Забравих да се избръсна. Може би затова жената ме попита за топла вода. Сега е късно, ще се оправя и със студена…“

Без да бърза, той извади от куфара си бръснарски принадлежности и започна да си сапунисва бузите. Веселата френска песничка веднага изплува в паметта му и той я поде:

„Стари жени при нас няма,

радостта ни е голяма…“

„Този Егор я пя снощи“, спомни си с удоволствие той. Спомни си и обстоятелствата, принудили го да запее. „Да, и той почувства същото.“ Тази мисъл го накара да се усмихне. Наистина, как леко се усмихваше сега, колко далечна и нелепа му изглеждаше тази нощна сцена. Сапунисваше се с истинско удоволствие. „И въпреки това ми се стори, че крие нещо. Да, добре си спомням. На масата… Да, това не беше шега, не беше шега…“ Но сега беше толкова светло. Стените бяха снежнобели, небето съвсем чисто и ясно, огледалото светеше, направо блестеше…

Назарие внимателно фиксира острието на бръснача; докосването на този предмет му доставяше истинско удоволствие. Започна да се бръсне, гледайки се в огледалото, като внимаваше да свърши това прецизно и симетрично.

* * *

Господин Назарие прекара сутринта, разхождайки се из полето без определена цел. Мислите му бяха далече от археологията. Всъщност той не се надяваше особено на разкопките тук — доста монотонни бяха тези простори. На север от чифлика, близо до село, наистина започваха селищните могили, но той нарочно отиде към противоположната страна. Толкова беше хубаво през тази есен тук. Дори облаче и сянка не пробягваха по небето; и все пак слънцето не уморяваше със светлината си, неизвестни птици прелитаха отвисоко, чуваха се щурци и скакалци; навсякъде беше тихо, но имаше движение и живот. Дори шумът от човешките стъпки се сливаше в тази мелодия от кратки звуци в пустото равно поле. „Знаменитата степна Мунтения — мислеше си Назарие. — Още две-три седмици — и ваканцията ще свърши. Букурещ, студенти, изпити, работният кабинет. Щеше да бъде добре поне с Баланоая да приключи…“

Той се върна в чифлика няколко минути преди времето за обяд. В парка срещна Симина, която се разхождаше сама.

— Добър ден, малка госпожице — сърдечно поздрави професорът.

— Добър ден, господин професоре — усмихнато му отвърна Симина. — Добре ли спахте?… Мама пита за вас, но аз искам да разбера първа…

Нейната усмивка незабелязано премина в кратък смях. Професорът я гледаше и не можеше да откъсне очи от красивото малко личице. Скъпа малка кукла: такава съвършена красота, сякаш беше изкуствена. И зъбите ослепително бели, и черните блестящи къдрици, и неправдоподобно червените устни…

— Превъзходно спах, малка госпожице — каза Назарие, приближи се до нея и понечи да я погали по главата.

Дете-чудо! Но отдръпна ръката си — беше го страх да я докосне, притесняваше го усмивката й. Да, Симина вече не беше малко дете, наистина на девет години, както казаха снощи, но женственост имаше в походката й, колко грация откриваха закръглените й, плавни жестове.

— Не попречихте ли на господин Егор да работи снощи? — лукаво го запита Симина и леко смръщи челцето си.

Назарие дори не се опита да скрие учудването си. Дори напротив, се зарадва, че му се удаде възможност да покаже, че е надхитрен от това умно момиченце, и по този начин да се сближи с него.

— Ти откъде знаеш, че съм бил при господин Егор?

— Отникъде, просто се досетих!

Симина се разсмя. Професорът стоеше пред нея прав и смутен. Тя бързо се овладя.

— Винаги когато имаме двама гости, се събират заедно — поясни тя. — Стаята на господин Егор е най-хубавата. Обикновено всички се събират там…

Тя не се доизказа. Върна победоносната усмивка на лицето си и като направи крачка към Назарие, шепнешком продължи:

— Но аз мисля, че това не е хубаво. Нали господин Егор трябва да работи. Не бива да му се губи времето…

При последните думи лицето й изгуби усмивката си — стана сурово и студено, дори заповедно. Професорът съвсем се смути.

— Разбира се, разбира се — промърмори той. — Повече няма да се повтори…

Симина го погледна в очите малко нахално и без да добави дума, се завъртя на токчетата си, буквално под носа му, и закрачи из парка.

„Изглежда, че тя знае нещо, което аз не знам — помисли си Назарие. — Дали не се подготвя заговор против Егор? Среднощни срещи в парка, романтични разходки — с това обикновено се започва. Симина сигурно е тяхна довереница.“

Назарие се отби в стаята си, за да си измие ръцете преди обяда. „Все пак много е глупаво да се доверяват на едно дете — помисли си той. — И при това толкова чувствително като Симина…“

Бързо слезе долу и се отправи към трапезарията. Чу се гонг. Бяха го осведомили за този обичай: пет минути след гонга сервираха обяда, колкото и души да бяха на масата. В трапезарията всички седяха на местата си освен Симина.

— Как спахте, господин професор? — посрещна го госпожа Моску.

Днес изглеждаше по-добре. Или тази сивкава рокля с бледорозовата якичка я подмладяваше, но беше свежа и оживена. Разголените й ръце постоянно правеха кръгови движения над масата.

— Наистина ли спахте добре? — попита го и Санда, опитвайки се да скрие учудването си.

Икономката застана до вратата с ръце зад гърба, гледайки в пода, сякаш очакваше заповед, а всъщност слушаше с огромно любопитство какво ще отговори професорът.

— Спах както никога, чудесно! — отвърна Назарие. — Наистина, отначало не можах, но господин Пашкевич беше така любезен…

Той се обърна към Егор. Художникът се усмихваше, играейки си с ножа. „Значи всичко им е разказал — помисли си професорът. — И за вчерашните ми излияния, а може би и други интересни неща за мен…“

— Да, господин Пашкевич сигурно вече ви е разказал — приключи фразата си той.

— Не знам какво бих могъл да им разкажа — възрази Егор.

Тогава Назарие си даде сметка, че Егор наистина не би разказвал как двамата снощи заедно са будували. Разбира се, сега онези среднощни приказки му изглеждаха дори глупави и смешни и съвсем не заслужаваше да бъдат разказвани. Погледна го в очите. Художникът даваше вид, че не разбира нищо; че не си спомня. „Да, и той се срамува — помисли си Назарие. — Също като мен.“

В този момент в трапезарията с бързи стъпки влезе Симина и седна от лявата страна на госпожа Моску, като бегло огледа всички присъстващи.

— Къде беше, госпожице? — попита я Егор.

— Ходих да видя не е ли дошла пощата…

Санда се засмя. Трябваше все пак да й направи забележка. Не пред гостите, но тя не бива да се учи така глупаво да лъже…

Младата жена уплашено вдигна очи от чинията си. Някой ядеше с такъв апетит, че както се казва — ушите му плющяха. В настъпилата неестествена тишина се чуваше само движението на работещите челюсти. Беше госпожа Моску. Санда прежълтя. Домакинята често се забравяше по време на ядене и не успяваше да скрие своя апетит. Но до такъв връх на лакомията все още не беше достигала. Никой не смееше да се обади, всички мълчаха и слушаха.

— Маман! — извика й Санда.

Свела глава над чинията, госпожа Моску продължаваше с огромен апетит да яде от печеното. Санда се надигна от мястото си още веднъж и извика, но без резултат. Назарие наблюдаваше цялата сцена с крайчеца на окото си, направо ужасен. А Егор си даваше вид, че не вижда нищо. „Ще й стане лошо!“ — отчаяно си мислеше Санда. Симина, която съвсем не се развълнува от случилото се, постави ръка върху рамото на госпожа Моску и тихо й каза:

— Сънувах танти Кристина, мамичко.

Госпожа Моску най-сетне престана да дъвче.

— Представи си, мамичко, сънувам я вече няколко нощи подред. Такива странни сънища!…

Деликатно положи вилицата и ножа до чинията и се обърна към гостите. Назарие замря в предчувствие при този жест: страхуваше се да погледне в лицето й (не можеше да си обясни варварския начин, по който се хранеше допреди минута) и да види този неочакван израз на покой и внимание. Нямаше съмнение, че домакинята съвсем не си даваше сметка за своето държание и нищо не помнеше.

— Сигурно ще ми се смеете, господин професор — започна тя, — но ще ви призная, че сънищата са за мен един друг, по-красив свят.

— Съвсем няма да ви се смея, скъпа госпожо — побърза да я увери Назарие.

— Мама има предвид нещо друго, нещо свое — намеси се Санда, щастлива, че така леко се е измъкнала от критичната ситуация. — Във всеки случай „друг свят“, но не в прекия смисъл.

— Ще ми бъде много интересно да поговорим за това — подхвана Назарие. — Тези теми са винаги много занимателни.

Госпожа Моску с готовност поклати глава.

— Да, да, ще поговорим за това. Но не сега, по-късно. — И бързо се обърна към Симина: — Как я сънува, миличка?

— Тя дойде при мен, до леглото ми и каза: „Само ти ме обичаш, Симина!“ Беше облечена в розова рокля и държеше чадърче…

— Да, така идва всеки път — развълнувана потвърди госпожа Моску.

— После заговори за Санда — добави Симина — „Санда започва да ме забравя. Вече е голяма госпожица.“ Точно това каза. Стори ми се, че плачеше. После пое ръката ми и я целуна.

— Да, така прави — отново потвърди госпожа Моску. — Иска ръката ти, за да я целуне.

Всички слушаха и мълчаха. Санда се усмихваше саркастично и гледаше към сестра си. „Не, тя трябва да се отучи веднъж завинаги от този лош навик“, помисли си младата жена и накрая избухна:

— Защо лъжеш, Симина? Аз съм убедена, че никого не си сънувала. И най-малко леля Кристина.

— Аз не лъжа — твърдо й възрази момичето. — Тя наистина ми се яви и ми говори. И за тебе говори. Много добре помня: „Санда съвсем ме забрави.“ И плачеше, видях…

— Лъжеш! — ожесточено повтори Санда. — Нищо не си видяла!

Симина храбро, както обикновено, издържа погледа на своята сестра, а после върху малките й устенца разцъфна иронична усмивка.

— Добре, добре, нищо не съм видяла — спокойно приключи тя и се обърна към майка си.

Санда си хапеше устните. Това момиченце е станало още по-дръзко — дори от гостите не се срамува! Тя погледна Егор и изведнъж я обля неочаквана топлина. Колко е хубаво, че не е сама, че има човек, на чиято любов и подкрепа тя може да разчита.

— Но откъде детето ще знае за тази леля Кристина? — наруши мълчанието на масата Назарие. — Доколкото разбрах, нали тя умряла съвсем млада…

Домакинята се обърна към професора. Той не очакваше да я види толкова въодушевена. Егор също беше удивен от вида й — зениците на очите й се бяха разширили и светеха.

— Те не познават Кристина — започна госпожа Моску, след като дълбоко си пое дъх. — Нито Санда, нито Симина. Санда се роди през първата година на войната, девет години след смъртта на Кристина… Но у дома имаме портрет на Кристина в естествена големина, рисуван от самия Миря. Децата я знаят от портрета…

Тя изведнъж млъкна, навела глава. Но Назарие почувства, че едно ново мълчание сега ще бъде непоносимо, и настойчиво повтори:

— И е умряла млада?

— Била е само на двайсет години — изпревари майка си с отговора Санда. — Била е със седем години по-голяма от мама.

Но госпожа Моску не забеляза нейната намеса. Със затихващ, почти гаснещ глас, сякаш изпаднала в поредния си пристъп на крайно изтощение, тя продължаваше:

— Кристина умря вместо мен, нещастната. Мене и брат ми ни изпратиха в Каракас, а тя остана. Беше през деветдесет и седма. Убиха я…

— Тук? — без да иска, натърти думата Назарие.

— Тя пристигнала тук от своята Баланоая, да погостува — пак се намеси Санда. — Тогава чифликът, преди експроприацията, е бил доста по-голям… Да, толкова е трудно сега да се разбере… Селяните толкова са я обичали…

Егор малко се подразни. Веднъж вече беше слушал тази история, макар и не изцяло. Някои подробности чуваше за първи път, а други — знаеше. Той се опита да срещне погледа на Санда, но тя, изглежда, не желаеше да се развива темата, и побърза да обяви:

— Кафето е на верандата, господа!

— Представям си какъв тежък удар е било това за вас — счете за нужно да изрази своите съболезнования на домакинята Назарие.

В отговор домакинята радостно поклати глава, сякаш прие тези думи като израз на обикновена учтивост от страна на госта.

* * *

Сервираха кафето на верандата. Септемврийският следобед беше особено прозрачен. Небето синееше някак неправдоподобно, а дърветата бяха застинали, сякаш такива бяха създадени от сътворението на света.

„Време е“ — каза си Егор. И когато на прага на трапезарията се появи Санда, той непринудено я хвана под ръка. Усети вълнението й по леко треперещото тяло — всичко вървеше, както искаше той. След миг, разбира се, тя се отдръпна, но и в този жест Егор предпочете да види надеждата. Сега му предстоеше да я заговори. Взе чашка кафе и започна:

— С какво ще се занимава Санда следобед?

— Искам да помоля господин художника да ми позволи да погледам как ще работи в парка.

Егор искаше да се поотпусне, но видя до себе си строгото лице на Симина. Момичето го гледаше внимателно, сякаш се опитваше да разбере какво е станало тук без нейно знание.

— Господин Пашкевич — разнесе се гласът на стопанката на дома. — Не искате ли да видите портрета на Кристина? Казват, че бил най-добрата картина на Миря.

— Ако Миря изобщо има добри картини — иронично забеляза художникът.

— Вие още не сте го видели, а говорите! — обидено възрази Санда. — Убеден съм, че ще ви хареса.

Нейната разгорещеност озадачи Егор. Той стоеше с чашката кафе в ръка, между двете сестри и мислено се упрекна: „Дявол да го вземе този мой език! След като искам да взема Господарска щерка, трябва да си меря приказките. Естетическите критерии невинаги са най-добрите…“

— Дори и един посредствен художник понякога може да сътвори шедьовър, стига поне веднъж през живота си да съумее да се извиси — нравоучително забеляза професорът.

— Миря беше много голям художник — отчетливо произнесе госпожа Моску. — Миря беше един връх в румънската живопис. Нашата страна може да се гордее с него…

Назарие се изчерви притеснен. А домакинята, развълнувана, стана от мястото си и с жест покани всички след себе си. Санда и Симина също бяха неспокойни. „Всичко, що се отнася до тази нещастна Кристина, за тях е свято — помисли си Егор. — Всъщност това говори за тяхната изключителност. Да причислиш една своя близка обожавана покойница към светците и дори да я превърнеш в икона… Да, тази моя Санда е изключителна. Така да обича и да почита своята леля, която никога не е виждала!“ Дори и малката Симина. Егор мислено бе готов да се извини. „Да, те двете са истински избраници, а аз до тях съм просто един простак.“

— Извинете за безпорядъка — каза Санда и отвори масивната бяла врата. — В тази гостна ние почти не влизаме…

Оправданието беше уместно. Вътре миришеше на застояло. Егор потърси с поглед Назарие. От скромност професорът се стремеше да бъде колкото е възможно по-незабелязан. След тях вървеше Симина. Тържественото вълнение й придаваше някаква женска бледност, неестествена за детското лице. „Но, Господи, какви чувствителни натури!“, още веднъж си помисли Егор.

— Госпожица Кристина! — обяви домакинята. — Нашата всеобща любимка…

Професорът усети, че нещо го стяга и души. Госпожица Кристина го гледаше право от портрета на Миря и се усмихваше. Беше съвсем млада девойка с черни къдри до раменете, облечена в дълга рокля, с висока и тънка талия.

— Какво ще кажете, господин художник? — попита Санда.

Егор застана далече от портрета. Помъчи се да разбере защо изведнъж усети толкова тъга в душата си — пред това момиче, което го гледаше право в очите, усмихвайки му се като на познат, сякаш тъкмо него беше избрала от всички присъстващи, за да му разкаже за своята безкрайна самота. В дъното на очите й се четеше голяма мъка. Тя напразно се опитваше да се усмихне, напразно стискаше синьото си чадърче и леко повдигаше вежди, сякаш го канеше да се посмеят заедно на огромната й, отрупана с цветя шапка, която тя, разбира се, не можеше да понася, но майка й беше казала: „Една госпожица не може да позира за портрет неглиже!“ Госпожица Кристина страдаше от тази скованост. „Дали е предчувствала, че толкова скоро ще умре?“ — питаше се Егор.

— Значи ви хареса — тържествуващо заключи Санда. — След като мълчите, значи ви харесва.

— При такъв модел не може да не нарисуваш шедьовър — тихо й отвърна Егор.

Очите на Кристина заблестяха лукаво. Егор си потърка челото. Какъв странен мирис се носеше из тази стая. Дали това не е била нейната стая. Премести погледа си встрани. Санда каза, че била гостна, но там, в ъгъла имаше голям бял креват с балдахин. Още веднъж погледна към портрета. Госпожица Кристина следеше всяко негово движение. Егор четеше добре очите й: тя забеляза, че е открил кревата, но не се изчерви; напротив: посрещна погледа му някак предизвикателно. „Да, това е моята моминска стая; там е моето легло, моето моминско легло“ — сякаш казваха очите на госпожица Кристина.

— Какво ще кажете, господин професор?! — отново се обади Санда.

През цялото време Назарие беше стоял като вкаменен, без да откачи погледа си от портрета. Отначало му се бе сторило, че вижда призрака от изминалата нощ — неясната фигура, застанала там. Замисли се. Сепна се, след като усети върху себе си изпитателния поглед на Симина.

— Според мен това е великолепна работа — решително се произнесе той.

Изведнъж се успокои. Обзе го едно неестествено спокойствие, като начало на пълно безчувствие. Странно миришеше в тази стая — не на смърт и на погребални венци и цветя, а на младост, на младост, затворена и консервирана тук, между четирите стени.

Младост от много, много отдавна. Сякаш слънцето никога не беше докоснало нищо. Да, тук нищо не се бе променило от смъртта на госпожица Кристина. И този мирис — мирисът на нейната младост, по чудо съхранен, и ароматът на любимия й парфюм, и топлината на кожата й. По някакъв трудно обясним за него начин Назарие разбираше сега тези безкрайно далечни за него детайли. И сам се учуди на себе си как успя да ги усети.

— Великолепна работа — повтори той, поглеждайки отново портрета.

Не, това не беше призракът от трапезарията. Макар да имаше голяма прилика. Госпожица Кристина можеше да се гледа съвсем спокойно. Тя го уплаши само в първия миг. Приличаше много и на госпожа Моску, и на Симина. Онази, другата, направо те смразяваше, докато в портрета все пак нямаше нищо страшно. Умората и тъгата в тази стая идваха от нещо друго и говореха различно на душата.

— Бих искал и аз да я нарисувам — наруши мълчанието Егор. — Но не да правя копие на този портрет, а както я виждам аз.

Уплашена, Санда го дръпна за ръкава и прошепна:

— Тихо, да не те чуе мама!

Егор говореше доста високо, но домакинята, отпуснала се в кресло, покрито с бяло платно, както обикновено, не чу нищо. Очите й блуждаеха из стаята. Животът тук пулсираше по-различно. Тук тя попадаше, макар и мислено, в друго време и в друго пространство. Егор я погледна и веднага разбра: госпожа Моску постоянно се връщаше тук, в тази стая, в онова време.

— … слава Богу, не чу, защото щеше да й прилошее. Тя много рядко допуска някого тук. За вас направи изключение. Освен това вие не знаете…

В този момент Симина се приближи до тях. Назарие реши, че е време да излезе от стаята.

— На танти Кристина сигурно ще й бъде приятно да я нарисуват още веднъж — каза момичето. — Откъде си сигурна, че мама няма да е съгласна?!

— Ти, разбира се, всичко знаеш — отряза я Санда, поглеждайки я строго, с упрек. После се обърна и повика госпожа Моску.

— Маман, достатъчно стояхме тук. Трябва да излезем.

— Не искаш ли да ме оставиш за една минута? — помоли се тя.

Санда сърдито завъртя глава.

— Със Симина… — добави госпожа Моску.

— Най-малко с нея. — Санда смекчи своя отказ с усмивка и пое майка си под ръка.

След тях, избягвайки погледите си, тръгнаха Егор и професорът. На верандата художникът запали, предлагайки табакерата си на Назарие, който му отказа и тихо се засмя:

— Не, скъпи маестро, според мен не е това…

До тях се приближи Санда. Суровият й назидателен израз на лицето отпреди малко беше изчезнал — отново се бе превърнала в кокетна и любезна госпожица.

— Готови ли сме за работа, господин художник? — попита тя.

Професорът беше доволен, че има възможност да се оттегли в този толкова подходящ момент.