Мирча Елиаде
Госпожица Кристина (19)

XIX

Спря се пред един прозорец и погледна пожара. Пламъците вече заплашваха Господарското крило. Народът прииждаше от всички посоки. „Идват и от съседните села“, установи Егор. Възбудата не го напускаше. От стаята на Кристина непрекъснато се разнасяха ударите на брадвите. В коридора сновяха хора и нажежаваха въздуха с горещия си дъх. „Само да не започнат да грабят“, сепна се той от тази мисъл.

С огромни усилия се добра до стаята на Санда. Тя продължаваше да спи, бледа и безсилна, със затворени очи. Около леглото й се суетяха много жени. В ъгъла Егор забеляза доктора, съсредоточил се в пушката си. До възглавницата на Санда някаква старица нареждаше заклинание за Санда. Младата жена сякаш дочу от глъбините на съня си своето име, защото се раздвижи. Старицата пое ръката й и я прободе леко с острието на нож. Девойката простена. Егор си затвори очите и стисна слепоочията си с длани. Откъде идваха тези глухи, непонятни шумове, сякаш от някакво далечно срутване? Като че ли се рушеше основата на голяма къща. Смътен, сънен звук изпълни пространството. Въздухът в тази стая направо задушаваше, а летаргията на Санда напомняше за небитието.

Егор се спусна към доктора и го хвана за рамото.

— Докторе, защо тя не се събужда?

Докторът го погледна с укор. Учуди се, че Егор не може да разбере толкова просто нещо.

— Вампирът още не е умрял — тихо и тържествено произнесе той.

В този миг се появи господин Назарие.

— Вървете при хората — каза професорът. — Съвсем са побеснели и ще направят нещо…

И наистина, откъм коридора настъпваха ударите на разрушението. И сред тези тежки и глухи звуци от време на време прозвъняваше по някое разбито стъкло.

— Спрете ги! — продължи Назарие. — Разрушиха вече толкова много!… Вие ще бъдете виновен!

Егор отново закри слепоочията си с длани. Разумът му помътня, волята му отслабна.

— По-добре е така! — тежко произнесе той. — Нека да разрушат всичко! До основи!

Уплашен от слабостта на Егор, Назарие го хвана за раменете и го разтърси.

— Ти си луд! — изкрещя той. — Не си даваш сметка какво правиш! Та това е зестрата на Санда!…

Егор се стресна. Сви юмруци и застана пред селяните.

— Всички назад! — започна да вика. — Назад, че ще дойдат жандармите…

С огромни усилия успя да си проправи път до спалнята на Кристина. Вече не беше както преди: счупени прозорци, продупчени стени, изпотрошени мебели.

— Назад! Назад! — отчаяно крещеше Егор, но никой не го чуваше. — Дойдоха жандармите! Дойде полкът!…

* * *

Погромът приключи изведнъж. Разнесе се слухът, че умира госпожица Санда, и хората започнаха да се оттеглят примирени. Събираха се по двама, по трима, целите прашни и опушени, разрошени и изпотени.

— Ела с мен! — извика Егор на Назарие.

Изглеждаше отново изнервен, нетърпелив: гласът му потреперваше.

— Няма ли да свърши тази нощ?! — въздъхна Егор и вдигна очи към небето. — Вече забравих дневната светлина…

Отдалече, все още невидима, се приближаваше зората. Въздухът беше студен и прозрачен. Звездите висяха като вкаменени над пламъците. Егор взе от един селянин газена лампа и я понесе внимателно, като се стараеше да не я строши по пътя. Като го видя да отива към конюшнята, Назарие се уплаши.

— Какво искаш да правиш? — тихо попита той.

Страхуваше се да се отдалечи толкова от хората. Беше го страх и от дългото безсъзнание на Санда — през цялото време си мислеше за магията, която й бе направена.

Егор не му отвърна. Бързаше към стария файтон. Все още беше доста тъмно — пламъкът на лампата едва мигаше. Огненият стълб над къщата остана назад. Когато Егор отвори вратата на конюшнята и влезе вътре, Назарие се досети какво става. Изстина, дори не смееше да вдигне очи. Егор се устреми към дъното на помещението, файтонът на госпожица Кристина стоеше на своето място, сякаш нищо не се бе случило.

— Този ли е? — попита Егор и вдигна лампата, за да погледне по-добре Назарие.

Съвсем пребледнял, професорът кимна с глава. Беше същият стар и заспал файтон, който преди няколко часа, на онази крайна алея очакваше леките стъпки на госпожица Кристина.

— … И все пак вратата беше затворена — тихо каза Егор и се усмихна.

Усмивката му беше измъчена, а гласът — несигурен, тревожен. Назарие гледаше в земята.

— Да се махаме оттук — каза той. — Кой знае какво става сега в къщата.

Но Егор си мислеше за друго. Сякаш не го чу и продължи да разглежда на мръсната светлина на лампата овехтялата кожена тапицерия на файтона. Значи наистина, да, наистина; госпожица Кристина е дошла наистина… Сякаш отново виждаше нейното нереално тяло — този път върху възглавниците на файтона. И колко странно: отново усети силния мирис на парфюма от виолетки!…

— Хайде, Егор! — нетърпеливо извика Назарие.

„Нима всичко е истина, всичко от началото до края?“, помисли си Егор. Наведе чело, доста уморен. Спомни си за първата си среща с файтона на госпожица Кристина.

— Интересно — каза изведнъж той. — Интересно, че все още не се е появила Симина!

Тръгнаха към вратата. Назарие бързаше, страхуваше се дори да се обърне.

— Да, наистина — забеляза той, — откакто започна пожарът, не съм я виждал. Сигурно се е скрила някъде…

— Зная къде да я намеря — отново се усмихна Егор. — Знам къде се крие тази малка вещица!

Какъв тежък камък му беше легнал на сърцето; сякаш пак изведнъж се бе събудил съвсем сам и като прокълнат, без капка надежда се опитваше да се провре през огнения обръч на магията, да умилостиви жестоката съдба…

* * *

Докторът излезе от стаята на Санда. До нея останаха само жените и госпожа Моску, която почтително пренесоха до тук на ръцете си неколцина от селяните. Като се смеси с тълпата на двора, докторът застана на място и се загледа в догарящия огън на пожара. Не мислеше за нищо и дори не можеше да каже в кой момент настъпи тази приятна празнота в главата му; тази блажена изнемога. Той видя как Егор отново се появи сред тълпата и извика нещо на селяните. Думите на Егор не можеше да чуе — само виждаше потъмнялото му лице и вдигнатите нагоре ръце. Няколко мъже тръгнаха след него, без много да бързат, загледани в земята. Тръгна и докторът. Някой понесе факел. Егор взе газена лампа и железен лост.

— Оставете ме да сляза първи — каза той пред вратата на избата. — Почакайте тук и когато чуете, че ви викам, слезте и вие…

Назарие се опита да го спре. Очите му бяха възпалени от безсънието. Пръстите му трепереха, забити в рамото на Егор.

— Да не си луд да слизаш сам?! — извика професорът.

Егор го погледна разсеяно. „Откъде ли взема тези сили да командва всички?“ — учуди се професорът и като се вгледа в Егор, разбра, че художникът съвсем се е изтощил, че е станал почти безчувствен.

— Вас ще ви взема — каза той на Назарие. — Но ще трябва да вземете със себе си нещо желязно… В случай че се наложи да се защитавате — добави той едва чуто, повличайки Назарие след себе си по стълбите.

Хората останаха горе. Скупчиха се — един до друг, сякаш да се уверят, че все още са здрави и невредими.

Преди да потъне в черната паст на подземието, Егор погледна за последен път назад. Далече, в края на небето, тъмнината вече се разреждаше.

— Скоро ще съмне — каза Егор и се обърна към Назарие.

После започна бързо да се спуска по студените стъпала, като държеше лампата право пред себе си.

Господин Назарие не изоставаше. След малко усети влажен пясък под краката си и като въздъхна, се опита да погледне в тъмнината. Но нищо не се виждаше — само стени, покрай които минаваха. Без да се колебае, Егор се отправи към дъното на подземието. И колкото по-надалече отиваха, толкова по̀ заглъхваше шумът на пожара.

Тук, под земята, беше царство на тишината.

— Страшно ли е? — изведнъж попита Егор и насочи лампата право в лицето на професора.

Назарие замига ослепен. „Какво му става? — помисли си професорът. — Каква лудост е замислил?“ И твърдо му отговори:

— Не, не ме е страх, защото държа и желязо, и кръст. А и утрото скоро ще настъпи. Тогава нищо лошо няма да се случи.

Егор не му възрази. Съсредоточено продължи, като въртеше в ръка железния лост. Влязоха в склада. През прозорче, близо до тавана, се процеждаше слаба червена светлина. „Това е от пожара“ — помисли си Назарие. Но външните шумове почти не стигаха дотук. Тежкият свод, дебелите зидове задушаваха звуците отвън.

— Вие виждате ли там?! — шепнешком попита Егор и спря пред един тъмен ъгъл.

— Нищо не виждам — отвърна Назарие.

— И все пак това там — извиси глас Егор и направи широка, решителна крачка.

Влагата тук беше още по-голяма. Ниско над главите им висяха тежки дървени сводове.

… Симина лежеше върху меката пръст, а около нея беше изровила кръг с ноктите си. Изглежда, не чу мъжките стъпки и не промени застиналата си поза на оплаквачка. Егор се разтрепери; наведе се над малката й скърбяща фигурка.

— Тя е тук, нали? — шепнешком попита той момичето и го хвана за раменете.

Симина вдигна глава, погледна го безучастно, без да го разпознае, и отново се отпусна върху земята, разравяйки я отново с ноктите си. Притисна ухо към пръстта и напрегнато се заслуша. Ръцете й бяха изранени до кръв, чорапите изцапани, роклята — в петна от зеления сок на растенията, през които беше минала, бягайки из нощния парк.

— Напразно я очакваш, Симина — каза Егор. — Кристина вече умря веднъж, а сега вече ще умре окончателно!

И той яростно подхвана момичето от земята и го разтърси.

— Събуди се! Кристина се отправи вече към преизподнята и ще гори в адския огън!…

Колко вяло произнесе той тези думи. Момичето увисна в ръцете му, със стъклен, невиждащ поглед, с изпохапани до кръв устни. Егор се разтревожи. „Трябва да се реша сега, бързо — каза си той. — Трябва да се реша, трябва да спася всички!“

— Дръжте я на ръце и направете кръст! — каза той на господин Назарие, като му предаде отпуснатото тяло на момичето.

Господин Назарие широко се прекръсти и подхвана тиха молитва. Егор се наведе над мястото, където лежеше Симина, и сякаш се опитваше да пробие с погледа си пласта земя, да открие нещо, което бе заровено в него. После с всички сили заби острието на железния лост в земята. Капки студена пот избиха по челото му.

— Тук ли е нейното сърце, Симина?! — изкрещя той, без да се обръща.

Момичето го погледна обезумяло. Егор извади лоста от земята, но само до половина, но веднага го заби малко по встрани с още по-голяма ярост.

— Тук ли?! — отново извика той.

Тялото на Симина се разтрепери, очите й помътняха. Ръката на Егор трепна. „Намерих го!“ — реши той и с всичка сила се отпусна върху лоста. Усещаше как желязото влиза в живата плът и как тя му се съпротивлява. И това бавно проникване го дърпаше към бездната, към мрака на безумието, към лудостта. Като през сън достигнаха до него виковете на Симина. Стори му се, че Назарие се опита да го спре, и тогава той, в пълно изстъпление, падна на колене, хвана с последни сили лоста, макар желязото да му беше вече разранило дланите чак до костите. Дълбоко, още по-дълбоко, в самото сърце, в центъра на магията й…

Изведнъж го обзе някакъв странен възторг, от който му секна дъхът. Изумен видя стените на своята стая, старинния креват и бутилката коняк на масичката. Ухаеше на виолетки. Дочу някаква стара песен:

… Боли ме от очите ти,

изгарям, щом те видя…

Къде изчезнаха Симина и Назарие? Къде потънаха ниските сиви сводове? Далечен, много далечен глас тъжно го зовеше:

— Егор!… Егор!…

Обърна се. Нямаше никой. Беше останал сам, завинаги сам. Повече никога нямаше да я види. Никога нямаше да вдъхне от виолетовия й парфюм, а и нейните устни, познаващи вкуса на кръвта, никога нямаше да пият от неговото дихание… Той рухна на пода. Отново настана мрак — гъст и хладен. Чувстваше се като жив погребан — там, където вече никой нямаше да го намери, където не можеше да се надява на спасение…

Но от някакво друго пространство към него се приближиха човешки стъпки. Предшестваше ги музика, мелодия на старинен валс и лъч светлина. Някой, ниско наведен над него, го питаше:

— Познаваш ли Раду Пражан? Ето го!

Уплашен, Егор повдигна глава. Той пак изобразява някого, ах, този Пражан! Каква нелепост! Сега той приличаше на господин Назарие. Той не смееше да се приближи до Егор, не пророни нито дума — само го гледаше в очите, търсеше погледа му, намекваше му за голямата опасност, която го грозеше. Държеше на ръце Симина, с побелели устни и разрошени коси. „Значи и тя е умряла!“, сякаш му казваше с поглед Раду Пражан.

Но може би това не беше истина, може би говореше така, за да не го познаят. Той, Пражан, също изпитваше страх, да, страх и може би затова гледаше с такива застинали, немигащи очи.

* * *

Егор се събуди сред много хора. Носеха факли, чукове, тояги. Пред него, от влажната земя стърчеше краят на железния лост. „Значи е истина!“, помисли си той и тъжно се усмихна. Всичко е било истина. Той сам, със собствените си ръце я уби; а сега откъде да очаква надежда, кому да се моли и кое чудо ще може да го доведе до топлото бедро на Кристина?!…

— Викат ви горе — дочу нечий глас. — Госпожица Санда умира.

Егор не отвърна. Не можеше да мисли. Усещаше само самота. Като единствен жребий, като съдба.

— Умря… — прошепна друг глас.

Той почувства как го хващат за ръцете и го вдигат. Отново до ухото му прозвуча:

— Госпожица Санда умря! Елате горе…

Чий беше този глас, проникнал сега в безмерната му самота, в тази нощ, в която не можеше да проникне никой?! Поведоха го. Около него, като във вълшебен сън, се меняха стаи и коридори. Отначало минаха през голяма бална зала, осветена от канделабри с кристални и позлатени украшения. Елегантни двойки — кавалери във фракове, дами с копринени ветрила — всички за миг спираха да танцуват, за да го погледнат удивени. После мина през зала, в която на маси със зелено сукно непознати хора мълчаливо играеха на карти. Те, също удивени, го гледаха как се влачи, теглен от невидимите си спътници… Ето че започнаха стъпала, водещи към столова със старинна мебел. Остана само един коридор. Но коридорът се замъгли изведнъж и сред дима се издигна огромен огнен стълб. Егор затвори очи. „Значи е истина“, напомни си отново той.

— И господарското крило се подпали! — чу нечий глас.

Опита се да се обърне, да види човека, говорил тъй близо до него. Но очите му срещнаха само пламъците на огъня, без начало и без край.

Затвори очи.

— Как пропадна този господарски род!

Беше същият непознат глас, дошъл сякаш от дебрите на съня.