Мирча Елиаде
Госпожица Кристина (16)

XVI

Госпожица Кристина го очакваше с разпусната коси, разголила малките си мраморни гърди. „Егор, ти ме унижаваш! — дочу нейната мисъл. — Угаси лампата и веднага ела при мен!“

Заповедта отекна в мозъка му, а в кръвта му проникваше нейната упойваща отрова — той нямаше сили да й се противопостави. „Ако тя ме целуне, изгубен съм!“, помисли си Егор. Но в същото време усещаше как го обзема силно желание, как иска тази тъй жива и дива плът.

Под натиска на нейния зов, макар и против волята си, той влезе в леглото. Беше като замаян, люлееше се — разбираше, че загива, че потъва, но все не можеше да се сдържи. Крачка, още една и…

Точно пред него бяха устните на Кристина. Кога бе успял да се приближи до нея? Протегна ръце и обхвана белоснежните рамене. Бяха студени и в същото време пареха. Нещо го удари и падна в леглото. Докосването бе невероятно, като искра. Поиска да се отдръпне, но устните на Кристина го търсеха и отново усети нещо като опарване — за миг остра, пронизваща болка премина през цялото му тяло. После сладката отрова се разля в неговата кръв. Повече нямаше сили да се противи. Диханието им се сливаше и той й отдаде своите устни. В нейната власт, доставяща му толкова мъчително, болезнено блаженство! Възторгът му бе тъй всепоглъщащ, че от очите му потекоха сълзи. Дори му се стори, че размекват костите му, че плътта му тръпне с великолепието на тези спазми.

Кристина отметна глава назад — погледна го през дългите си ресници: „Колко си красив Егор!“ Кристина повдигна с малките си ръце главата му и погледна втренчено, малко лукаво: „Ти, мой малък бог, с тъмни очи!… Не, ти имаш теменужени, отчаяни очи… И колко жени са се оглеждали в тях, а, кажи ми, Егор?!… Как бих разтопила леда на тези твои очи с огъня на устните си, скъпи мой! Защо не ме дочака, мили, защо не поиска да ме обичаш? Само мене?!

Тялото на Егор се тресеше и трепереше, но не от страх, а от нетърпение; изгаряше от желание, предвкусваше ласките й, но унижението все пак го задавяше. Устните на Кристина имаха вкуса на забранен плод, на нещо прокълнато, дяволско! Бяха събрали и горчивината на отровата, и сладостта и свежестта на утринната роса. Нейните обятия го пронизваха и изпращаха чак в небесата. Кръвосмешение, престъпление, лудост! Любовница, сестра, ангел — всичко се вплиташе в едно цяло, в тази плът — огнена и в същото време безжизнена.

— Кристина, кажи ми, спя ли? — глухо прошепна той с помътнял поглед.

Госпожицата се усмихна. Но росата от устните й не трепна, макар Егор съвсем ясно да чу отговора:

— Ако очи притворя, ще видя само моята ръка… Светът е сън за нашите души…“

„Да, да, — мислено се съгласи Егор. — Тя е напълно права. Сега сънувам. И никой не може да ме събуди…“

„Говори ми, Егор! — раздаде се беззвучната й заповед. — Каква болка! Твоят глас ме убива… Но аз не мога без него!“

— Какво искаш да ти кажа, Кристина? — изтощен попита той.

Защо го накара да се приближи до нейната гръд? Защо така нетърпеливо го викаше и дори се съблече пред него, а сега сякаш забрави и за светлината, която й пречеше, и за ролята си на съблазнителка, и за неговата стеснителност?

— Какво искаш да ти кажа? — повтори той и я погледна в очите. — Ти мъртва ли си, или аз просто те сънувам?

Лицето на госпожица Кристина безнадеждно угасна. Не плачеше, но очите й изведнъж изгубиха блясъка си и потъмняха. Усмивката й стана неестествена, а от устните й отлетя отровният парфюм, така възбуждащ неговата чувственост.

„Но защо непрекъснато ме питаш за това, моя любов? — дочу мислите й. — Нужно ли ти е потвърждение, че ти си смъртен, а аз съм мъртва?… Ако искаш да останеш с мен, ще стане чудо, повярвай ми!“

— Но аз вече не те обичам — простена Егор. — В началото не исках да те обичам; страхувах се от теб! А сега те обичам! Какво ми даде да пия, Кристина? Какво беше това върху устните ти?…

Безумието го обзе напълно. Отровата проникна не само в кръвта му, но и в мозъка, в думите му. Наведен под гърдите на Кристина, заговори, без да мисли, и трескаво зацелува студеното й като лед тяло, в което искаше да изчезне.

Кристина се усмихна: „Говори ми, любими, говори ми тези страстни думи! Кажи ми, че си изгубил ума си по моето тяло, вгледай се в моите очи и забрави всичко!“

— Искам да те целуна! — извика извън себе си Егор.

И още веднъж изпита неземното блаженство на нейните устни. Стори му се, че пропада в бездна, напълно лишен от чувства, и затвори очи. И отново чу мисълта й: „Съблечи ме, Егор! Ти ме съблечи!…“

Ръцете му потънаха в отровната й копринена дреха. Пръстите му пламтяха, сякаш ровеше из купчина лед. Под напора на кръвта сърцето биеше лудо. Желанието го заслепяваше — безумно, дяволско. Тялото на Кристина затрепери под нервните му пръсти. Но въпреки това той не успяваше да улови диханието й. Този път водеше свой живот, затворена в себе си, непроницаема, безмълвна. „Кой те научи да целуваш, мили мой? — зазвуча в главата му. — Защо ме изгарят ръцете ти и защо ме убива целувката ти?“ Егор разкопча корсета й и спусна ръката си надолу, по притихналия й гръб. И изведнъж замря от ужас: сякаш бе стигнал до брега на вонящо блато и едвам се удържаше да не падне в него. Кристина го изгледа дълго, въпросително, но Егор не вдигна очи. Пръстите му бяха попаднали в дълбока, топла и влажна рана, единственото топло място по неестественото тяло на Кристина. Раната беше още прясна и жива и Егор реши, че трябва да се е отворила преди броени минути. Как обилно кървеше. Но тогава защо кръвта не потече по корсета, защо не изцапа роклята?!

Той се надигна и хвана слепоочията си с длани. Ужас и отвращение го пронизаха до мозъка на костите. „Слава Богу, че беше само сън, — каза си той — и че навреме се събудих.“ Но тук неговият поглед попадна върху полусъблечената и изоставена от него Кристина и той чу мислите й: „Да, това е моята рана, Егор! Тук попадна куршумът. Точно тук ме застреля това животно!…“ И от очите й изскочиха искри. Тялото й беше станало съвсем бяло. Той погледна ръката си. Пръстите му бяха целите в кръв. Егор застена обезумял и отскочи на другия край на стаята. „И ти си като всички, Егор, и ти, любов моя! И ти се страхуваш от кръвта!… Страх те е за твоя жалък живот на смъртен. А аз пък само за един час любов с тебе пренебрегнах най-страшното проклятие. А ти се страхуваш от една капка кръв. Такива сте вие, смъртните, Егор. И ти си такъв…“

Кристина стана от леглото горда, тъжна, непогалена. Егор я гледаше с нарастващ страх.

— Но ти си мъртва, мъртва! — закрещя той, без да може да се овладее.

Кристина спокойно пристъпи към него. „Ти ще ме търсиш през целия си живот, Егор! Ще ме търсиш и никога няма да ме намериш! Ще се стопиш от мъка по мен… Ще умреш млад и отнесеш в гроба този кичур коси!… Ето, вземи го!“ Тя се приближи до него и Егор отново усети неприятния й парфюм. Но той не протегна ръка. Не искаше да докосне още веднъж нейното бездиханно тяло. Когато Кристина сама му подаде кичура коси, Егор в отчаянието си блъсна масата. Газената лампа падна и се разби на парчета с глух звън. По пода пропълзя яркожълт пламък. Разнесе се остра миризма на газ. Осветена от този внезапен, пробягващ по килима огън, фигурата на Кристина, осветена от долу на горе, изглеждаше напълно зловеща. „Боже мой! Събуждам се! — зарадва се Егор. — Сега трябва да се събудя! Край на кошмара!“ Само не можеше да разбере защо стои така неподвижен, приведен до масата, и какъв е този огън, който обикаляше леглото му. „Това е било сън! Госпожица Кристина е дошла в съня ми“ — повтаряше си той, опитвайки се да си обясни тези свръхестествени събития. А госпожицата се отдалечаваше от него. Гледаше го презрително право в очите — с едната си ръка събираше разпилените си по раменете коси, а с другата оправяше копринената си дреха. Той успя да я види такава само за миг. После тя изчезна.

Егор остана сам, сред пламъците.