Мирча Елиаде
Госпожица Кристина (13)

XIII

Господин Назарие броеше минутите в стаята на Санда. Свечеряваше се. Той отиде до прозореца и сам се удиви на своето присъствие тук, до изпадналата в летаргичен сън млада жена. До прозореца беше по-светло: виждаше се опаловото небе и клоните на дърветата. По стъклото се удряха рояци комари. Господин Назарие кротко ги наблюдаваше. Техните облаци бяха като прашна буря, сгъстяваща се и се разпръсваха по невидима заповед; напразно се опитваха да проникнат вътре и това упорито биене по стъклата усилваше усещането за заплаха. „Какво ли ще стане, ако изведнъж нахлуят в стаята?…“ — помисли си професорът и рязко се обърна. Тишината давеше, угнетяваше. „Какъв безкраен сън. Поне да дишаше… Да не би да е умряла и аз да не съм разбрал?!“

Стисна юмруци. Дланите му бяха влажни и горещи, а пръстите — ледени. Обзе го треска, страх. „Не, не би могла да умре така, незабелязано, след като съм тук, сигурно щях да я чуя… Хората не умират просто така, заспали. Те стенат, борят се! Смъртта им се явява с черен плащ и със сребърна коса. А така незабелязано, не, не е възможно…“ господин Назарие погледна Санда отдалече. Лежеше в същата поза сред полумрака на стаята, лицето й почти не се виждаше. „Скоро ще се върне докторът — помъчи се да се ободри Назарие. — Разбира се, трябва да отида до леглото й, да докосна челото й… А ако бъде студено или ми се стори, че е студено? Не, по-добре да избягам. Докато още имам сили…“

Направи крачка към вратата. „Как странно спи и изглежда, че не сънува. Лежи и не мърда, дори не потрепва! Дори гърдите й не се повдигат, като диша. Ами, ако беше помръднала устните си да го извика, а той не бе разбрал?… Ако изляза сега, в коридора е още тъмно. А може би има някой — там, до вратата да пази и да подслушва. Така правят някои хора: застават до вратата, долепят ухо, затаяват дъх и подслушват; по цели часове подслушват и дебнат! Чакат какво ще направиш… Да, така става… И някой невидим, неуловим тръгва по петите ти, като не сваля очи от теб, чете ти мислите, постоянно слухти и чака какво ще направиш! Колко се бави Егор! Излезе и ме заключи да се измъчвам тук…“

Господин Назарие застана на колене до вратата и допря ухото си до ключалката. Не се чуваше нищо, но тишината го ужасяваше още повече — напълно бездиханна тишина. Поне да беше минал някой по този коридор; нещо да беше паднало или куче да бе залаяло от небитието или от някакъв далечен сън — дори въздухът беше някак нетукашен, чужд. А Егор сега беше извън тези стени — а може и да бе заминал…

Мракът окончателно се спусна. С нарастващ страх Назарие наблюдаваше как тъмнината приижда на вълни и залива всичко. Трябваше да запали лампата. Но светлината оживява сенките и той потрепери дори от кибритената клечка. „Не, по-добре да не паля. Да се притая. Само да слушам. Да не мърдам.“

И изведнъж тишината се прекъсна от дълбока въздишка, която непрекъснато нарастваше, без да спре. Назарие затисна уши. „Само да не откача сега, само да не откача. Едно, две, три, четири… Света Богородице, моля те, спаси ме!…“ Но нищо не му помагаше, а въздишката не свършваше, дори набираше сили и сякаш излизаше направо от него, от собственото му сърце. Назарие не посмя да погледне към Санда. Притисна се към стената. „Може би така няма да ме забележи. Защото може и да се изплаши, ако изведнъж ме види в своята стая. А така може и да не разбере…“

Изведнъж го извикаха:

— Господин професоре!

Гласът идваше отвън. Безкрайната и зловеща въздишка стигна до вратата и удари с тежки юмруци по нея.

Гласът се носеше от много далече, сякаш от недрата на земята. И все пак професорът го чуваше — глух, изкривен. Той свали ръце от ушите си. Ударите се усилиха. Приближи се до вратата.

— Господин професоре!

Опипа бравата и усети ключа. Чудо! Кой ли го беше сложил там, без да го разбере?…

Превъртя ключа. На прага като бяла сянка изникна Симина. Постоя за миг, ослуша се и попита:

— Умря ли?

— Н-не знам…

Момичето отиде до кревата и доближи ухо до гърдите на Санда. Дълго слуша.

— Къде сте? — попита тя.

— Тук, до вратата — покорно й отвърна професорът. — Не ме ли виждаш?

Симина замълча. Отиде до прозореца и опря чело в стъклото, сякаш се опитваше да различи лицето на този, който наблюдаваше стаята от парка. Видът на белия силует на Симина на фона на прозореца накара Назарие да потрепери.

— Къде е Егор? — успя да каже той.

— Наистина, не знам… Някъде на двора. Очаква доктора… Защо се бяхте заключили отвътре? И вие ли се сгодихте със Санда?

Назарие се сконфузи. Но не се реши да излезе, в коридора беше тъмно и страшно.

— Какво е станало със Санда? — попита той.

— Жива е… Сърцето й бие… — тихо отвърна Симина и се разсмя. — Уплашихте се много, нали?

— Не, госпожице — сухо й отвърна професорът.

— Но се страхувахте да я приближите, нали?… Къде сте? — отново попита тя. — Пак не ви виждам.

— Тук, до вратата.

— Елате при мен.

Назарие се подчини. Момичето пое ръката му в своята малка и студена ръка.

— Господин професоре — зашепна тя. — Нещо става с мама… Трябва да отидем при нея… Моля ви, бъдете така добър, потърсете Егор и елате горе, в нейната стая.

Назарие отново се разтрепери. Гласът на момичето се промени до неузнаваемост.

— Ще го потърся — с пресипнал глас й отвърна той, като изтегли ръката си от нейната. — Но как да мина по коридора — страх ме е да не се ударя някъде в тъмното. Няма ли кибрит тук?

— Не — отряза Симина.

Назарие се поколеба за миг и излезе. Момичето изчака, докато стъпките утихнат, затвори вратата, превъртя ключа и отново отиде до прозореца. Постоя, после се качи на един стол, за да достигне бравата на прозореца, и разтвори двете крила. Далече, в небето, над брястовете лунната светлина разсичаше нощния мрак. Сърпът на луната беше мъртвешки бял, безжалостен.

* * *

Господин Назарие намери Егор на верандата. Облегнат на перилата, той стоеше с отметната назад глава, сякаш нямаше вече сили да я държи изправена, и гледаше в празното пространство пред себе си.

— Санда така и не се събуди! — обърна се към него професорът. — При нея сега е Симина.

Стори му се, че Егор не го чува, и го дръпна за ръкава.

— Къде бяхте толкова време?…

— Търсех я — неопределено отговори Егор. — Търсих я навсякъде…

Той въздъхна и избърса челото си с длан. На светлината на газената лампа Назарие забеляза следи от кръв по лицето на Егор. И тогава видя, че дрехите му са раздърпани, а косите влажни и прилепени на челото.

— Какво ви има? — развълнувано попита той. — Какво е станало с вас?

— Издрасках се… От акацията — с усилие му отговори Егор и вяло протегна ръка встрани към парка. — Там.

Назарие го гледаше с нарастващ страх. Кой беше запалил лампата тук на верандата на тази празна къща, където не се чуваха нито звуци, нито гласове?

— Кой запали лампата? — шепнешком попита той.

— Не знам. Като дойдох, вече беше запалена… Може би дойката…

— Трябва да си вървим — без да повишава глас, продължи професорът. — Щом пристигне докторът, ще си отидем с него.

— Много е късно — обади се след дълга пауза Егор. — Сега вече няма никакъв смисъл. — Той закри лицето си с ръце. — Ако можех да разбера какво се е случило с мен, ако можех само да разбера… — и погледна към безжизнената бяла луна над брястовете.

— Трябва да извикаме свещеник — предложи професорът. — Страшно ме потиска този дом, тези хора тук…

Изведнъж Егор слезе от верандата и се насочи към голямата цветна леха отдолу. Белите ароматни цветя изпълваха въздуха със свежия си и чист мирис.

— Нещо се е случило с вас — последва го Назарие.

Не искаше да остави Егор да се отдалечи от къщата. Тъмнината в парка беше непоносима, тъмнината и резките сенки на акациите.

— Струва ми се, че сънувам — добави професорът.

— И аз имам това усещане — подхвана Егор. — Имате право: нещо се случи, но бих искал да разбера точно какво… Търсих Симина навсякъде… А вие сте я срещнали, без да я търсите… — И уморен спря. — Помолих ви да постоите при Санда, да я пазите. Страх ме е да я оставя сама…

— Симина ни помоли да отидем да поседим при госпожа Моску — с извинителен тон обясни професорът. — Нещо се е случило с нея.

Егор започна да излиза от мрака на съня.

— Но аз дори нямам представа как можем да намерим госпожа Моску — започна той. — Трябва да извикаме на помощ някого. Но кого?

Назарие се учуди: може ли да се говори така, за това сега, в този ужасен мрак! А Егор се опита да тръгне надолу по алеята, но професорът реши да го задържи с въпрос:

— Как успяхте да се издраскате така силно? Как точно се случи?

Егор продължи напред, без да отговори. Сякаш нещо го зовеше там, сред цветята, люляковите храсти и дивите орехи. Живите им, лукави листа ухаеха на нощ. Безбройните души на мъртвите, замлъкнали отдавна, сега обменяха помежду си вести и се подиграваха взаимно.

— Докторът трябва вече да дойде — обади се Назарие, за да наруши мълчанието, което го плашеше. Никак не му харесваше тук. Искаше да се върне. Да остави Егор, да се върне на верандата, където поне светеше газена лампа. Там щеше да бъде и докторът.

— Не разбирам какво сте намислили — реши се най-сетне. — Аз се връщам. Ще дочакам доктора и ще си ида. На тази къща й трябва свещеник… Иначе всички ще полудеят тук…

Колко твърдо и смело говореше сега той. Изясни и на себе си досега тези свои неизказани мисли. Свещеник, служба, много хора, запалени огньове…

— Боли ме главата — каза след пауза Егор. — Искам малко да се разходя, да подишам чист въздух…

Той дълбоко въздъхна и погледна към върха на акациите. Луната беше по-близо, по-сребърна и ярка, а мракът около нея се разпръсваше, за да й даде път.

* * *

Докторът най-сетне се появи с връзка уловени птици. Развълнуван, професорът го посрещна на верандата. Слава Богу, нямаше да бъде сам. Освен това докторът беше мъж здравомислещ и съвсем не суеверен.

— Чухте ли ме, когато стрелях? — попита докторът. — Бях на лов близо до парка. Поне така мисля. Но се изгубих… Не съм голям стрелец — добави той и посочи своите трофеи. — Улучвам малко случайно…

Той се качи на верандата и се отпусна в камъшитовото кресло.

— Няма ли никой тук? — попита докторът. — А така мечтая за чашка студена вода…

— Изглежда, че няма — сдържано отвърна господин Назарие. — Всички са на лозето… Но вода ще мога да намеря.

Двамата влязоха в трапезарията. Назарие осветяваше пътя им с лампата. Докторът си наля две чаши вода.

— Господин Пашкевич — започна, изведнъж развеселен той, — нали така се казваше… Господин Пашкевич според мен има рандеву на лунна светлина…

Смутено се усмихна и докосна с пръсти челото си, сякаш искаше да напипа някакви невидими рани. Но навреме се досети, че се намира в дом, където има болен, и че ще е неприлично да се смее. Помъчи се да си придаде по-сериозен и загрижен израз и запита:

— А как се чувства нашата госпожица?

— Все още е в несвяст — отвърна му Назарие. — Изгуби съзнание час след вашето излизане… Ако вече не е умряла…

Тонът на професора, философски невъзмутим, съвсем скандализира доктора, чийто поглед за минута се вкамени.

— Надявам се, че се шегувате — опита се да се овладее докторът. — Макар че на нас, лекарите, не е разрешено да проявяваме чувство за хумор. Аз трябва непременно да я прегледам!…

Със загрижен вид той влезе в стаичката до трапезарията да си измие ръцете.

— Питам се как е възможно да няма никой тук, в такъв момент? — ядоса се той.

Назарие тръгна, вдигна високо лампата, за да посочи пътя на лекаря.

— Казвали са ми, че това е много богато семейство… — шепнешком започна докторът.

Професорът не продължи разговора. Мислеше си за промените, които забеляза в коридора. Сега тук миришеше по друг начин, а и въздухът беше свеж, огрят от живот. Пустотата вече не го угнетяваше. Някъде отблизо идваха млади гласове.

— Стоп — произнесе Назарие и спря до вратата на Санда.

Затаил дъх, докторът почука. Влязоха. В стаята гореше силна лампа с красив копринен абажур. Усмихната, госпожа Моску се надигна да посрещне гостите. Симина седеше в края на кревата, срамежливо свела ресници.

— Как се чувства нашата госпожица? — тихо попита докторът.

— Спа много добре — отвърна му домакинята. — Почти досега. Едвам я събудих.

Госпожа Моску нежно се усмихна на Санда, която лежеше, подпряна върху високи възглавници, с уморено, но спокойно лице. Докторът пое ръката на болната и опипа пулса й. Навъси вежди в недоумение, което скоро премина в уплаха.

— Странна работа — прошепна той и се опита да улови погледа на Назарие, но не му достигна смелост.

Професорът упорито гледаше встрани. „Какъв беше този страх, който изпитах тук преди малко, само преди няколко часа…“, мислеше си той. Сега всичко беше наред, всичко излъчваше топлина и уют, сякаш нищо не се бе случило.

— Странно — повтори докторът. — Имам усещането, че температурата й се вдига. Вие мерихте ли я?

— Чувствам се много по-добре — пророни Санда.

Господин Назарие трепна. Какъв гаснещ глас… Издаваше приближаването на края и професорът почувства това. Почувства го с цялото си същество. Да, глас, предвещаващ вечното мълчание…

— Днес тя преживя голямо вълнение — намеси се госпожа Моску. — Представете си, най-неочаквано се сгоди с господин Пашкевич — и госпожа Моску се засмя, като премести поглед от доктора към Назарие. — Без да се вдигне от леглото! — възкликна тя. — Представяте ли си?

Изглежда, че съвсем не се беше разстроила от този странен годеж. Като чу фамилията на Егор, докторът отново се обърна към Назарие и този път успя да улови погледа му. „Този Пашкевич да не е луд? — попита го докторът с очи. — Нищо не разбирам.“

— Тя е една нетърпелива годеница… — продължи госпожа Моску. — Нейният годеник господин Пашкевич иска веднага да я отведе в Букурещ и там да направят сватбата…

— Не, мамо — едва чуто й възрази Санда. — Ще направя така, както ти кажеш.

Симина се усмихна. Докторът я погледна удивен: какви строги очи, каква унищожителна усмивка… преждевременно развито дете.

— Но време е да вечеряме! — каза госпожа Моску. — Симина, кажи на дойката вече да сервира…

* * *

Когато всички стигнаха до трапезарията, дойката ги очакваше на вратата.

— Нямаме нищо, освен мляко и сирене — каза тя на госпожа Моску.

— Трябва да намериш и нещо друго — строго я погледна господарката. — Трябва да има нещо в килера — конфитюр, плодове, поне сухари.

Като чу този разговор, докторът се изчерви. Почувства се много притеснен. Да остане за вечеря, без да бъде поканен. Той потърси с поглед господин Назарие, очаквайки да намери у него поддръжка, но съвсем се обезкуражи от насмешливата усмивка на Симина. Професорът беше излязъл на верандата заради Егор, когото бе забелязал да идва откъм главната алея, с бавна, неуверена походка. Беше разбрал, че художникът е в състояние на полусън.

— Санда се чувства по-добре, докторът я прегледа. Още е много слаба, но е вече вън от опасност — набързо му съобщи той и бегло го погледна.

— И аз не се чувствах добре, но вече ми мина — сдържано каза Егор. — След вечеря непременно ще трябва да поговорим… Искам да се посъветвам с вас.

Като влезе в трапезарията, Егор срещна погледа на Симина. Тя го погледна кротко и почтително, като благовъзпитано девойче. „Господи, Боже мой, какво се случи там — помисли си с ужас Егор. — Това истина ли беше, или някакъв лош сън?!…“

— Приемете нашите поздравления за годежа, господин Пашкевич. — Не без ирония произнесе тези думи госпожа Моску.

Егор се поклони и прехапа устни, за да се сдържи, но разтворилата се рана по устната му, отново напомни за преживяния кошмар. Пак погледна към Симина. Момичето не даде вид, че забелязва състоянието му. Смирено очакваше знак да седне на масата. Дойката нещо закъсняваше с вечерята.

Назарие и докторът тихо си говореха на прага на верандата.

— Защо се върнахте сам? — обърна се докторът към Егор. — Къде оставихте своята дама?… Или това беше госпожицата?!

Художникът го погледна, без да разбере въпроса.

— Дамата, с която се разхождахте преди час в парка — малко раздразнено заобяснява докторът. — Връщах се от лов и ви видях, без, разбира се, да искам…

Докторът се усмихна заговорнически и премести поглед от Егор към професора.

— Наистина дълго се разхождах из парка, но се разхождах сам… — тихо промълви Егор.

— Може би е неделикатно от моя страна… — счете за нужно да се извини докторът.

— Не, господине — възрази Егор. — Но искам да ви уверя, че се разхождах съвсем сам. Всъщност тук, в радиус от десет или двайсет километра, няма друг чифлик. Мисля, че познавате всички от семейство Моску.

Съвсем зачервен, докторът го слушаше и не вярваше на ушите си. Господи, какви хора? Също като Назарие, който си позволи да се шегува със състоянието на Санда! Пак ли искаха да му се присмеят?

— Във всеки случай видях много добре, че с вас имаше една дама — каза той и се ядоса. — Още отдалече забелязах колко изискано и елегантно е облечена. Доста елегантно за една разходка в парка…

Назарие се изчерви и отмести погледа си встрани. С неприкрито вълнение Егор изслуша тези думи на доктора.

— Може би постъпих малко недискретно, като погледнах към вас, но беше само заради тоалета на дамата…

Внезапно изникналата пред тях Симина учтиво ги покани на масата.

— Господа, млякото ще изстине.

Озадачени, мъжете се спогледаха и влязоха в трапезарията.