Мирча Елиаде
Госпожица Кристина (10)

X

Преди да се разделят, Назарие каза на Егор:

— Имам усещането, че днес изобщо не съм се събуждал. Спя вече второ денонощие и непрекъснато сънувам…

— Бих искал да е така — каза Егор. — Но съм почти сигурен, че не спим… За нещастие.

Пожелаха си лека нощ и се разделиха. Егор заключи вратата си и затвори прозореца. В стаята стъпваше много предпазливо: контролираше всяко свое движение, сякаш предполагаше някакво невидимо присъствие. Не изпитваше страх — само болезнена умора в цялото тяло, като след силна треска. Реши да не спи тази нощ. Наближаваше два. Помисли си: още час и ще може спокойно да си легне — изгревът щеше да разсее неговите видения. Но като облече пижамата, сънят започна да го надвива. Напразно се въртеше в леглото, напразно се плескаше и щипеше по бузите — нищо не бе в състояние да го извади от негата на съня, която изведнъж потече по жилите му. Заспа със запалена лампа, а по тавана се завъртяха няколко комара и се спуснаха ниско над него…

Беше попаднал в просторен салон с много позлата върху стените и огромни канделабри, украсени с кристални висулки. „Сънят започва“, разбра Егор и се опита да се събуди. Но не успя. Вниманието му прикова голяма група елегантно облечени хора. Особено красиви бяха дамите — в бални тоалети с пристегнати талии.

— Vous êtes à croquer!^[1] — разнесе се мъжки глас и дамите се усмихнаха. „Къде съм чувал тази фраза? — развълнува се Егор. — Чувал съм я или съм я срещал в някоя стара книга?…“ Но си спомни, че всичко това е сън, и се успокои. „Само по-бързо да се събудя…“ Странна и в същото време позната музика гръмна изведнъж. Стара и меланхолична мелодия събуди у него смътни спомени — не от миналото, по-скоро от някакъв детски, отдавна забравен сън. Егор се смеси с елегантната танцуваща тълпа. Стараеше се да не пречи на двойките и мина край стената. „Да, това е от началото на века — определи той. — Ако забележат как съм облечен…“ Той погледна с притеснение своя костюм — оказа се, че е чужд, със стара кройка. Наблизо заговориха на френски. Приятен глас на млада жена, която знаеше, че я слушат. „Тя знае, че аз съм тук“, развълнува се Егор. Приближи се до огледалото, за да види жената. Очите им се срещнаха. Не, той за първи път виждаше това лице с много красиви устни. Дамата беше заобиколена от неколцина мъже и вероятно очакваше, че сега ще й представят Егор, затова му се усмихна. Мъжете го наблюдаваха враждебно. Той не познаваше никого в този салон, където бе попаднал не по своя воля. Надникна в съседната зала и видя маси със зелено сукно. Картите не го вълнуваха. Любопитно беше само, че играчите разговаряха без глас, единствено като си мърдаха устните.

Върна се в балната зала. Беше доста задушно. Дамите си вееха с големи копринени ветрила. Егор усети зад гърба си нечий укоряващ поглед. Обърна се и видя познато лице, но не си спомни веднага името: Раду Пражан. Какъв ли вятър го беше довел тук? И само как изглеждаше, като маскиран. Беше добре на този бал, сред тези богати хора. Никой не разговаряше с него. Егор се отправи към ъгъла, в който беше застанал Пражан, и го гледаше от упор, без да мига. Той прочете в погледа на стария си приятел, че трябва да бърза, за да стигне до него, колкото е възможно по-скоро.

Но колко трудно беше да се придвижи в тази зала в разгара на танците! Двойките непрекъснато му преграждаха пътя. Трябваше да се провира с лакти. Отначало се оглеждаше и се извиняваше, но скоро престана да се церемони, като се блъскаше в дамите и кавалерите. Да, тези няколко метра, отделящи го от Раду Пражан, му се сториха невероятно дълги. Колкото и да пробиваше напред, разстоянието между тях не намаляваше. Пражан настойчиво го зовеше с поглед. И как ясно разбираше Егор този зов!…

Усети, че женска ръка го докосва. И сякаш запотено стъкло го отдели от танцуващата зала. Очите на Пражан го наблюдаваха все още, но вече отвисоко, някъде близо до тавана, и още съвсем нелепо изглеждаше той в маскарадния си костюм.

— Хайде, погледни ме, любов моя!

Госпожица Кристина му говореше съвсем на ухото. Усети горещия й дъх и мириса на виолетки, предизвикващ познатия ужас и отвращение.

— Нещо май не ти харесва нашият бал? — добави тя.

Всяка нейна дума го удряше по главата, с всеки звук той пропадаше в друго пространство, в други сфери.

— Ние сме си у дома, любов моя — продължаваше госпожица Кристина.

Тя взе ръката му и го накара да огледа стаята, през която минаха. Егор позна трапезарията, само че мебелите изглеждаха по-нови и свежи.

— Ще се качиш ли при мен? — изведнъж го попита тя и го поведе към стълбището, но той си отдръпна ръката и отскочи назад:

— Ти си мъртва. Ти знаеш, че си мъртва.

Госпожица Кристина тъжно се усмихна и отново се приближи към него. Беше по-бледа от обикновено. „Това е от луната. Как неочаквано изгря луната“ — помисли си Егор.

— Какво от това, нали те обичам — прошепна госпожица Кристина. — Заради теб съм дошла от толкова далече…

Егор я погледна с омраза. Но нямаше толкова сили — да викне, да се събуди… Кристина сякаш четеше неговите мисли, защото усмивката й стана още по-тъжна, още по-безнадеждна.

— Ти си винаги тук — успя накрая да се овладее Егор. — Ти от никъде не идваш…

— Какво разбираш, любов моя — тихо възрази Кристина. — Повярвай ми: аз не искам да те изгубя. Твоята кръв не ми трябва. Позволи ми само понякога да те обичам!…

Такава страст, такова желание за любов се усещаше в нейния глас, че Егор потрепери, отдръпна се назад, готов да се спаси, като избяга. И започна да бяга по зловещия, безкраен коридор. Но скоро разбра, че няма доникъде да стигне. Коридорът слизаше надолу като подземна шахта. Изведнъж ноздрите му се разтрепериха от слабия мирис на виолетки. Обзет от паника, Егор се вмъкна в първата му попаднала врата. Слепоочията му биеха силно, той се притаи зад вратата, замря, прислушвайки се няма ли да се чуят отново стъпките на госпожица Кристина. Тишината продължи дълги, дълги минути. Изтощен, Егор обърна глава и видя своята стая. Беше попаднал в стаята си! Всичко тук беше както през деня, до табакерата на масичката и чашата с малко коняк.

Той се хвърли на кревата с единствената мисъл — да заспи. Но и тук го настигна ужасният парфюм на виолетки. Сили повече нямаше. Госпожица Кристина седеше на кревата до него, сякаш го беше чакала отдавна.

— Защо бягаш от мен, Егор? — каза тя, гледайки го от упор. — Защо не ми позволяваш да те обичам? Или наистина обичаш Санда?

Тя замълча, но не свали очите си от него. Какво имаше в тях — тъга, нетърпение, заплаха? Егор не можа да разбере. Не можа вярно да разчете нейното лице тъй живо и тъй ледено. И тези очи — неправдоподобно големи и подвижни като два кристални глобуса.

— Ако става дума за Санда — продължи Кристина — това не е проблем. Няма да изкара дълго бедната.

Егор се опита заплашително да вдигне ръка, на му бяха останали сили само да погледне госпожица Кристина.

— Но ти си мъртва! — извика той. — Ти не можеш да обичаш!

Кристина се засмя. За първи път чу нейния смях и колкото и да беше странно, тя се смееше точно както си представяше той, когато преди няколко дни видя портрета й — с чист, искрен, момински смях.

— Не бива така прибързано да съдиш за мен, любов моя — каза накрая. — Макар да идвам отдалече, и аз съм жена. И след като има толкова момичета, които се влюбват в утринните звезди, защо ти да не се влюбиш в мен?

Тя мълчаливо изчака отговора му:

— Не мога — колебаеше се Егор. — Страх ме е от теб.

Изпита срам заради тази страхливост. Не, не биваше да се предава, а да настоява, че тя е мъртва и че той е жив! Кристина му подаде ръка. Егор отново изпита несравнимото усещане, че кръвта му замря във вените…

— Скоро ще ме вземеш с твоите топли ръце — прошепна му тя. — И ще ме обикнеш. За Санда не мисли, няма да бъдете заедно…

Замълча, като не преставаше да го гали.

— Колко си хубав! Колко си висок, силен, горещ! И аз не се страхувам от нищо. Ще отида където и да ме поведе любовта. Не се страхувам. Защо се колебаеш, Егор, нали си мъж!

Той отново се опита да се отскубне от нея, да прекъсне съня си. Нейният парфюм съвсем го омайваше, близостта на нейното тяло направо го изтощаваше. Но всичко, което можеше да направи, беше да се отдръпне малко от нея към стената.

— Обичам Санда — почти без глас произнесе Егор. — Помогни ми, Господи, помогни ми! Света Дево, помогни ми… — последните думи той успя да произнесе достатъчно твърдо.

Кристина приседна на края на кревата и закри очите си с ръце. Така стоя доста далече от него.

— Само да поискам, и твоят мозък ще замръзне, а езикът ти ще изсъхне — страшно заговори тя. — Ти изцяло си под моята власт, Егор, не разбираш ли? Стига само да реша и ще направя от тебе каквото поискам. Ще те омагьосам и ти ще тръгнеш след мен, като останалите… те бяха много, Егор… Не се страхувам от твоите молитви! Ти си смъртен. А аз идвам от друго място. Ти не можеш да разбереш това, никой не може да го разбере… Но, разбери, теб не искам да те: погубя, ти си ми скъп, с теб искам да се венчая… Скоро, много скоро ти ще ме видиш друга, и тогава ще се влюбиш, Егор… Тази нощ вече не те беше толкова страх от мен. Сега ти ще се събудиш, такава е моята воля, ще се събудиш…

Егор изведнъж разбра, че отдавна лежи с отворени очи, без мисъл, без памет. „Събудих се по нейна заповед“, каза си Егор и веднага си спомни всичко. Знаеше къде беше оставил госпожица Кристина в съня си — насред стаята, и рязко извърна глава, като очакваше да срещне очите й — кристални и блестящи. Не, госпожица Кристина не беше там. „Значи все пак съм сънувал, да, сънувал съм…“

И кръвта нахлу в главата му, а приятната, сладостна умора се разля по тялото му, сякаш беше победил в тежък двубой и сега мишците му предвкусваха, заслужената почивка.

Но нейният парфюм не беше напуснал стаята. Но след няколко секунди Егор усети някакво невидимо присъствие — този път не на госпожица Кристина, а на някой друг, много по-страшен. И страхът му сега бе различен: сякаш се всели в друго, чуждо тяло от плът и кръв, които му се сториха ужасни, отвратителни. И тази чужда външна обвивка, непоносимо тясна за него, свиваше гърлото му, душеше го, не му позволяваше да си поеме въздух. А в същото време някой го наблюдаваше отблизо и този поглед без съмнение бе на госпожица Кристина.

Егор не помнеше колко продължи този бавен опит да бъде удушен, това състояние на непоносимо отвращение, преобърнало цялото му същество. От време на време до ноздрите му достигаше противният мирис на виолетки…

И мисълта за госпожица Кристина сега му изглеждаше по-малко неприятна. В сравнение със смразяващото кръвта му привидение нейните явления му се сториха дори приятни.

Когато напълно изгуби надежда, усети, че се е освободил. Въздъхна облекчено. Този някой беше изчезнал без следа. Затова с нова сила се появи мирисът на виолетки — силен, тежък, натрапчив. Но вече не толкова страшен. Егор напрегна очи и се взря в тъмнината. Кога беше успяла да се приближи? Каква лека, безшумна походка! Тя отново му се усмихваше. Гледаше го, както преди, по време на съня, и се усмихваше. Лицето й сякаш светеше отвътре. Егор различаваше изкривените от усмивката устни, тънките ноздри, полуотпуснатите клепки. „Видя ли, ти вече не се страхуваш — говореха му очите й. — Има неща и по-страшни от мен. Аз само ти показах нещо друго, много по-страшно и доста по-сатанинско от мен, нали?“

„Господи, заставя ме да й чета мислите си и дори ги направлява — каза си Егор. — Но защо тогава не заговори сама, защо да не се приближи сега до мен? Вече не мога да се защитавам…“

На кого беше тази мисъл, появила се без неговата воля? Той ли бе помислил, че е беззащитен пред нея, или самата тя, Кристина, го беше принудила да мисли така, подготвяйки го за следващите събития?

Кристина продължаваше да се усмихва. „Ето, виждаш ли, че не се страхуваш — говореха очите й. — Стъпалата на страха са много по-високи, моя любов. И ти ще се стремиш към мен, към моите обятия. Ще имаш само една надежда, едно спасение — да се притиснеш до моята гръд!…“ Как ясно чуваше тези думи Егор, макар Кристина да не помръдваше устни!

„Ще ме обикнеш — четеше той в очите й. — Видя колко лесно бих могла да те задуша. Аз само ти изпратих за малко някого и ти се изплаши до смърт. Не разбра кой беше, но няма да го забравиш, докато си жив. Такива като него са стотици и хиляди, и всички те изпълняват моите заповеди… Егор, мили… Как само ще се хвърлиш в моите обятия! И моите бедра ще бъдат за теб жарки като запалена пещ!“

Мислите се точеха бавно една след друга и Егор само трябваше да се заслуша в тях. Госпожица Кристина знаеше всичко, което ставаше с него, знаеше, че е сломен и без сили — и затова накрая направи крачка към леглото му. После втора и трета — и съвсем се приближи. И вече не беше в съня. Това противно на природата създание се преместваше в пространството. Егор съвсем осезателно усещаше топлите вибрации във въздуха, предизвикани от нейните движения. „Някой ден ще дойда в леглото ти съвсем гола, разнесе се в главата му нейният глас. — И аз ще те моля да ме прегръщаш силно и дълго, скъпи мой… Трябва да свикнеш с моята близост, Егор. Ето: моята ръка те гали и ти вече не се страхуваш, тя дори те радва, ти я усещаш, ето я, сега аз я притискам до твоето лице…“

Но Егор вече нищо не усещаше. В мига, в който ръката на госпожица Кристина докосна лицето му, дъхът му замря; кръвта му сякаш напълно се изпари и с побеляло, ледено чело и безчувствено тяло той се отпусна като мъртъв върху постелята…