Мирча Елиаде
Госпожица Кристина (1)

I

До вратата на трапезарията. Санда го спря и го хвана за ръката. Беше първият интимен жест, който си позволи през тези три дни, откакто бяха заедно в…

— Знаеш ли, че дойде нов гост, един професор?

През полумрака на стаята Егор се взря в очите й. „Може би ме окуражава“, каза си той, приближи се и се опита да я прегърне през кръста. Но момичето се отскубна и отвори вратата на трапезарията. Егор си оправи сакото и спря на прага. Гореше същата лампа с бялата мрежичка и го ослепяваше със силната си изкуствена, рязка светлина. Усмивката на госпожа Моску му се стори още по-уморена.

— … Това е господин Егор Пашкевич — тържествено го представи госпожа Моску и вяло повдигна ръка към вратата. — Името му е странно — добави тя, — но си е чист румънец… Художник е и ни оказва честта да ни погостува…

Егор се поклони с възможно най-любезното изражение. Госпожа Моску свали ръката си и отново я вдигна към новодошлия гост, но този път с повече чувство. Толкова рядко й се случваше да представя някого така церемониално…

— Господин университетският професор Назарие, гордост за румънската наука — продължи тя.

С решителна крачка Егор се отправи към професора и учтиво му подаде ръка.

— Аз съм само един незначителен асистент, уважаема госпожо — прошепна господин Назарие, опитвайки се да задържи за миг погледите на присъстващите. — Толкова незначителен…

Но госпожа Моску вече се отпусна на стола. Професорът остана учуден и не завърши фразата си. Беше го страх да се обърне към другите, страх да не бъде смешен. Няколко секунди не знаеше какво да направи. Но се реши и седна на един стол, отляво до госпожа Моску.

— Този стол е зает — обади се Симина. — Аз сядам винаги до мама.

Господин Назарие рязко скочи и се залепи за стената. Егор и Санда се приближиха до него и сконфузено му се усмихнаха. Не бивало да обръща внимание на шегите на малката Симина. Била доста капризно момиченце. И най-голямата й радост била да седи до майка си, когато идвали гости.

— Тя е само на девет — добави Санда.

През цялото време госпожа Моску гледаше гостите с усмивка, сякаш молеше да я извинят, задето не участва в разговора. Предполагаше, че ще бъде умен и интересен. Но бе доста уморена, за да вземе участие. Тя, разбира се, не чу нито дума; звуците минаваха покрай нея, без дори да докосват слуха й.

Егор заведе господин Назарие до другия край на масата и му посочи стол до Санда. „Каква странна и необяснима умора“, помисли си художникът и погледна още веднъж към госпожа Моску.

— Не знам как да ви благодаря — измънка професорът и седна. — Давам си сметка, че обидих едно малко дете. А то е същинско ангелче.

Обърна се към Симина и я погледна най-сърдечно. Господин Назарие беше мъж още млад, ненавършил четиридесет, и погледът, който отправи към момичето, беше някак угодническо-покровителствен. Чистото му и безразлично лице на учен мъж засия някак неестествено. Усмихна се на Симина, широко отворил уста. Момичето издържа на погледа му с язвителна ирония, после поднесе салфетка към устните си, сякаш се приготви да избърше някаква едва забележима усмивчица, после, без да бърза, се обърна към майка си.

— Сигурно сте дошли на разкопки? — наруши мълчанието Егор.

Още неосвободил се от смущението, професорът смислено благодари на Егор, че отклони разговора към предмета на неговата страст.

— Да, драги господине — отвърна му живо той, като си пое дълбоко въздух. — Както казвах и на госпожа Моску, това лято възобновихме разкопките край Баланоая. Това име може би не ви говори много, но праисторическото наследство на Баланоая има голямо значение за нас, румънците. Тъкмо там откриха най-знаменития йонийски лебес, или котел, в който, както знаете, са варели месото за пировете…

Господин Назарие явно вече беше оседлал своя любим жребец. С истинско въодушевление и не без известна тъга той започна да описва древните пирове, които съвсем не приличали на варварските…

— … Та, както казвах и на госпожата, по протежение на целия Долен Дунав, особено тук, на север от Гюргево, през петия век преди Христа е била развита гръко-скито-тракийската цивилизация…

Окуражен от словата си, Назарие отново се опита да хване погледа на домакинята, но срещна само застиналата усмивка на нищо невиждащото й лице.

— Баланоая, маман — опита се да я изведе от вцепенението й Санда, като почти изкрещя през масата. — Господин професорът прави археологически разкопки в Баланоая…

Като чу името си и разбра, че е в центъра на вниманието на всички, господин Назарие отново се смути. Дори протегна ръката си, сякаш бе готов да се защитава или извинява за това, че е принудил Санда да повиши тон. Госпожа Моску вече се пробуждаше след вцепенението, в което бе изпаднала. Пробуждането й бе реално; само за няколко мига тя си възвърна свежестта на лицето и гордостта на чистото си и гладко чело.

— Баланоая ли? — повтори тя. — Там беше чифликът на един наш прадядо.

— И на танти Кристина, мамо — моментално й подсказа Симина.

— Да, да — живо потвърди госпожа Моску.

Санда погледна с укор по-малката си сестра. Но момичето невинно сведе погледа към чинията си. От рязката светлина на лампата смолистите й къдрици хвърляха матови отблясъци като старо сребро. „Какво ясно чело и какви бузи на кукла!“, чудеше се Егор и не можеше да откъсне очи от нея. Чертите на лицето й вече бяха оформени и поразяваха с една съвършена и зряла, съвсем не за годините й, красота. Егор усети, че седналият до него професор Назарие наблюдава момичето със същото нескрито възхищение.

— Нещо ни е скучно днес. Всички се разотидоха, изоставиха ни… — обади се Санда.

Художникът усети укора в гласа й. С усилие откъсна поглед от Симина и се приготви да разкаже един галантен анекдот, който винаги бе имал успех. „Ние сме мълчаливи, защото сме интелигентни: като моя приятел Жан…“, така започваше анекдотът, но Егор не успя дори да го започне. Изпревари го господин Назарие:

— Сигурно през това лято сте поканили доста гости…

Говори няколко минути без да спре — страхуваше се да не настъпи ново неловко мълчание. Разказваше за разкопките, за мизерното положение на Музея за древни култури, за красотата на крайдунавските полета. Егор погледна крадешком към госпожа Моску. Лицето й изразяваше възторг, но въпреки това тя беше някъде другаде. Санда се възползва от паузата в монолога на господин Назарие и гръмко изрече:

— Маман, печеното ще изстине…

— Колко интересни неща ни разказва господин професорът! — възкликна госпожа Моску и като се наведе леко към чинията си, бързо се зае с печеното — със своя неизменен апетит, вече без да вижда и чува никого.

Всъщност освен нея друг никой не ядеше. Дори господин Назарие, макар и доста огладнял от пътя, не успя да изяде и половината порция. Останалите едва докоснаха своите — толкова неприятно им миришеше.

С властен жест Санда извика икономката, която чинно стоеше до вратата.

— Казах ти да не купуваш овнешко — с едва сдържан гняв процеди тя.

— Не намерих птиче месо, госпожице — опита се да се защити жената. — Каквото беше останало, го заклах вчера и онзи ден… Повечето птици измряха… Имаше една гъска, но тази сутрин я намерих мъртва.

— А защо не купиш от селото? — кипна Санда.

— Никой не поиска да ми продаде — без да се запъва, й отвърна жената. — Не искаха или нямаха — добави многозначително тя.

Санда се изчерви и й даде знак да прибере чиниите. Госпожа Моску продължи печеното.

— Колко интересни неща ни разказа господин професорът за Баланоая! — започна малко напевно тя. — Представете си: под земята имало толкова неща: фигурки на идоли, златни накити!

Професорът се притесни.

— Злато се намира твърде рядко — прекъсна я той. — Нямало го е много през онези времена. Тук цивилизациите са били аграрни; селата са процъфтявали, но все пак са били села. Повече злато е имало в гръцките пристанища.

— Но тук е имало и злато. Да, накити от старо злато. Зная добре — продължаваше госпожа Моску.

— И танти Кристина имаше такива — намеси се Симина.

— Ти откъде знаеш? — прекъсна я Санда. — Защо се обаждаш?

— Мама ми е разказвала — дръзко й отвърна Симина. — И дойката.

— Тази дойка ти пълни главата с какви ли не глупости — възмути се Санда. — Ти си вече голяма, а тя ти разказва разни врели-некипели!

Санда погледна сестра си и леко се усмихна. После погледна към Егор, сякаш да провери дали и той вярва на тези приказки, и дали е толкова наивен…

Разговорът не вървеше. Господин Назарие се обърна към Егор:

— Колко хубаво е, че сте се увлекли по тези дунавски полета — започна професорът. — Вярвам, че никой още не се е опитал да нарисува тези места. Отначало ти се струват пусти, изгорени от слънцето, съвсем изоставени, но вгледаш ли се по-внимателно, ще видиш какво мощно, съкрушително плодородие крият у себе си те! Наистина, очарователни места…

Говореше искрено, прочувствено. Егор го гледаше и се чудеше. Виж го ти — книжния червей; виж го ти сухаря! Къде изчезна неговата скованост? Жестовете му станаха красиви и плавни, а думите, сякаш изпълнени със сила и блясък. Той ли говореше така дълбоко, проникновено… дълбоко проникновено.

— Господин Пашкевич е наистина прекрасен художник, но той е и голям лентяй — дразнещо проточи думите си Санда. — У нас е вече трети ден, а още не е докоснал четките…

— Как ще заповядате да приема вашия приятелски упрек? — галантно й отвърна художникът. — Бих могъл да го приема, в смисъл, че нямате търпение да ме видите как работя, че трябва по-бързо да си свърша работата и да си отида…

Санда му се усмихна окуражително. Егор прекрасно разбираше този език, всичките му нюанси — полушеговити, кокетни и капризни и онова, което се криеше зад тях — чар, желание, зов. „Санда е очарователна жена“ — каза си той. — При все че поведението й през тези три дни малко го поразочарова. Тук, в чифлика, тя не приличаше на онази разкрепостена млада особа, която в Букурещ така смело се приближи до него и така сърдечно и нежно му подаде ръката си, когато му предложиха да погостува за месец у тях, в чифлика. „Може би сега тя просто се стеснява от останалите гости“ — опитваше се да я оправдае Егор.

— Истината е, че по това време на годината за нищо не ме бива — продължи той, обръщайки се към господин Назарие. — Става дума за рисуването. Може би заради времето, заради есента — всъщност сега по-скоро е лято — толкова разлагащо ми действа този сезон.

— Но аз бих му простила, ако е готов да се поправи — засмя се Санда. — Тези три дни беше толкова шумно, толкова много народ, всякакви гости, приятели, не беше за работа. Но от утре може да започне, ще бъдем сами…

Егор си играеше с ножа. Ръцете му имаха нужда да хванат нещо твърдо и хладно.

— Аз също ще се постарая да не преча на никого, — обеща господин Назарие. — Ще се виждаме само тук…

Госпожа Моску разсеяно кимна.

— Оказвате ни голяма чест с вашето присъствие.

— Изведнъж се вряза нейният неочаквано уверен и силен глас: — Вие сте истинска гордост за румънската наука!…

Явно, че това словосъчетание й доставяше огромно удоволствие. Егор погледна надолу и отпусна ножа. Свела ресници, Санда следеше движенията му с досада. „Кой знае какво ще си помисли той за майка…“

— Госпожо — неочаквано прекъсна домакинята господин Назарие, — позволете ми да отклоня вашите похвали от мен към моя учител, великия Василе Първан. Той наистина беше нашата гордост, нашият връх, геният на Румъния…

Изглежда, че професорът само чакаше повод да заговори и да се разграничи от тази компания, от тези странни гости. Той говореше за учителя си с жар и благоговение. Именно от него се беше заразил от археологията.

Неговият учител беше доказал, че румънската земя е славна преди всичко със своята древна история.

— Ами прелестта на разкопките, живота в палатка, вълнението пред всеки намерен предмет! Дори пред някой железен гребен или ръждив гвоздей, парче от глинен съд, жалки и вече ненужни предмети — за нас, археолозите, по-скъпи и от най-ценната книга, а може би и от най-красивата жена…

Санда погледна Егор, усмихна се, като очакваше неговата иронична усмивка. Но той слушаше с уважение и разбиране.

— Понякога с един прост железен гребен се започва откриването на цяла цивилизация… — отново се обърна към госпожа Моску професорът и изведнъж нещо го хвана за гърлото и гласът му секна. Той се изкашля и притвори очи. Наистина колко може да види човек със затворени очи!

— Кой ще пие кафе? — високо попита в този миг Санда и ставайки от масата, шумно дръпна стола си назад.

Господин Назарие почувства студена вълна да пронизва цялото му тяло, сякаш изведнъж бе попаднал сред ледена мъгла. „Просто съм много уморен“ — помисли си той. — Премести поглед към Егор. Стори му се, че той се усмихва и е седнал по особен начин, като ученик в клас.

— Ще пиете ли кафе, господин професоре? — дочу гласа на Санда и побърза да отговори.

— С удоволствие, с удоволствие…

Но като видя на масата чашките с кафе и разбра за какво са го попитали, той дойде на себе си. Отново, вече без да се страхува, господин Назарие вдигна очи към госпожа Моску. Домакинята седеше замислено подпряла главата си с ръка. Всички на масата мълчаха. Само забеляза, че Симина го гледа изпитателно, дори с недоверие. Сякаш се мъчеше да разгадае някаква тайна. Загрижеността й беше тежка, неприязнена. Съвсем не детска…