Джудит Гулд
Сърце и душа (8)

8.

— Колет! — възкликна Валери, вдигнала поглед от бюрото си, където попълваше един здравен картон. — Толкова се радвам да те видя. — Елвис, разположил се в леглото си, енергично размаха опашка.

Колет Ричардс, възрастната съседка на Валери, нахлу в кабинета, обгърната в екзотичното ухание на скъпия си парфюм. Рязко свали слънчевите си очила и Валери забеляза тревогата, изписала се в искрящите й сини очи.

— О, Вал, скъпа! — задъхано поздрави Колет. — Толкова съм щастлива, че те виждам. Не можеш дори да си представиш колко се радвам. — В този миг забеляза Елвис и му изпрати няколко въздушни целувки.

Валери се изправи, целуна Колет по бузата, а след това я покани да седне.

— Заповядай, Колет, седни — рече й тя. — Въобразявам ли си, или наистина си разтревожена?

Двете заеха местата си. Колет сложи в скута си голямата си и скъпа на вид сламена чанта с кожени дръжки и кръстоса върху нея ръцете си, разкривени от артрита, но обсипани, както винаги, с пръстени с огромни скъпоценни камъни.

— О, Вал, скъпа — прошепна възрастната жена, — просто не зная откъде да започна.

Обичайното поведение на Колет беше изпълнено с толкова много драматизъм, че Валери не се обезпокои особено от нейното театралничене. И тогава изведнъж си даде сметка, че в прегръдките на Колет не вижда Пъф Пъпи, който обикновено лаеше, ръмжеше и правеше всевъзможни бели. Колко странно, помисли си тя. Колет винаги влачеше със себе си малкото снежнобяло кученце и гледаше на него едва ли не като моден аксесоар.

— Колет — попита я тя, — къде е онзи малък негодник Пъф Пъпи?

— Вкъщи, скъпа — отвърна Колет.

— Какъв е проблемът тогава? — продължи да я разпитва Валери. — Видях името ти в списъка с пациентите и предположих, че той има някакъв здравословен проблем.

— О, Вал, скъпа — за пореден път възкликна Колет и големите й очи се напълниха със сълзи. Валери грабна кутията с книжни кърпички, предназначена за разстроени собственици на домашни любимци, и й подаде няколко кърпички. — Благодаря, скъпа — рече Колет. — Съжалявам, че се държа като изкуфяла дъртофелница, но… става дума за Хайдън! — Сълзите преляха и потекоха по лицето й, покрито с дебел слой пудра и руж.

Валери бързо издърпа още няколко кърпички и й ги подаде. После се изправи, сложи ръка върху рамото на Колет и нежно я погали.

— Кой е Хайдън? — тихо попита тя.

Колет шумно издуха носа си.

— О, Вал, скъпа — възкликна тя и я погледна с мокрите си очи. — Ама аз не съм ли ти казала?

— Не, Колет — отвърна Валери.

Колет като че ли се обърка за миг, но след това бързо потупа ръката на Валери.

— Иди да си седнеш на мястото, скъпа. Много ти благодаря за моралната подкрепа. В този момент имам нужда от всичката подкрепа на света. — Избърса очите си с чиста книжна кърпичка.

Валери се върна на мястото си зад бюрото и насочи поглед към възрастната си приятелка. Днес Колет бе облечена цялата в бяло — широка бяла блуза, бял панталон и бели еспадрили. Няколко наниза големи перли красяха шията й. Гривните и обеците й също бяха перлени. На главата си носеше огромна сламена шапка. От пръв поглед ставаше ясно, че на младини жената трябва да е била зашеметяваща красавица и че въпреки напреднала й възраст тя все още излъчваше неустоим младежки дух и виталност. Интересуваше се от всичко и възприемаше живота като едно чудесно и вълнуващо приключение. Беше кокетка и приемаше за напълно нормално вниманието, с което биваше обсипвана. Бялата й коса, обаче, неизменно оформена в красива прическа, този път изглеждаше леко разрошена, а по лицето й се стичаха черни вадички размазан грим.

— Просто не мога да повярвам, че не съм ти казвала за него, но пък напоследък май не съм те виждала много. — Пое си дъх, преди да продължи. — Хайдън, мила моя, е тук с мен и мисля, че е крайно време вие двамата да се запознаете. — Отвори сламената чанта, която стискаше в скута си, и внимателно извади малко вързопче.

Хавлиена кърпа? — помисли си Валери. Какво е това, за бога?

Колет внимателно хвана вързопчето в едната си ръка и се зае предпазливо да развива кърпата с другата.

— Това е Хайдън — обяви тя и протегна ръце към Валери.

Валери стана от стола си и пристъпи напред, за да разгледа отблизо малкото създание, което Колет държеше в шепите си.

— Мили боже, Колет — възкликна тя. — Толкова е мъничък! И толкова красив. — Бавно протегна ръка и много внимателно, само с един пръст, погали острите му бодли. Той веднага се сви на топка и целият се разтрепери. Малките му очички се изпълниха с подозрение.

— Това е африкански таралеж пигмей — обясни Колет. — Не е ли божествен?

— О, невероятен е — съгласи се Валери и продължи да го гали. — Какво мисли Пъф Пъпи за него?

— Пъф Пъпи го обожава — отвърна Колет, — но се опасявам, че чувствата му не срещат взаимност. Виждам, обаче, че теб те харесва — продължи тя. — Просто не мога да повярвам. Той се плаши от всички и позволява единствено на мен да го докосвам.

— Е, и мен като че ли не ме харесва кой знае колко — отвърна Валери. — Може ли да го подържа?

Колет протегна ръце и Валери взе таралежа в шепите си, като внимаваше да не го изпусне и да не му позволи да избяга.

— И как, за бога, ти хрумна да му дадеш това име? — попита Вал.

— Ама как? Той, разбира се, е кръстен на Стърлинг Хайдън. Актьора — отвърна Колет, вдигнала недоумяващо вежди. — Този мъж беше любовта на живота ми, макар че никога не съм го познавала лично. Тооолкова романтичен! Не като днешните мъже, които харчат цели състояния, докато си играят на авантюристи. Знаеш какво имам пред вид. Правят-струват, но винаги си подсигуряват предпазна мрежа. Но не и Хайдън. Той беше неустрашим. О, Вал, скъпа, такива като него не се раждат вече. И беше тооолкова секси.

Валери се разсмя. Изобщо не се изненада, че Колет Ричардс, която беше на около осемдесет години, все още е изпълнена с романтични представи и желания. Защото Колет беше от жените със завидно минало.

— И какъв е проблемът с нашия малък авантюрист? — попита Валери.

— Не съм сигурна — разтревожено отвърна Колет, но напоследък като че ли не прилича на себе си. Той си има малка клетка с нагревател на пода — те, както знаеш, обичат топлината — и аз си играя с него всяка вечер, преди да си легна. Таралежите, както знаеш, са нощни животни и, след като си поиграем малко, той се качва на колелото в клетката и започва да се върти, да се върти, да се върти! Освен това обожава джобовете на халата за баня и на домашните ми роби, поради което непрекъснато го нося със себе си из къщата.

— Храни ли се добре? — попита Валери.

— Странно, че ме питаш, Вал. Но сега, като се замисля, ми се струва, че Хайдън престана да се храни преди няколко дни. Затова реших да му направя от вкусната пуешка супа, която открих, че много обича.

— И хареса ли я?

— Остана очарован — възкликна Колет. — Излапа всичко — бульона, месото, зеленчуците. Всичко!

Валери внимателно обърна таралежа в шепите си и огледа малкото му телце. Беше не по-дълъг от дванадесет сантиметра. Тя го опипа предпазливо. Нелека задача, предвид многото му бодли. Известно време изучава очите му, а след това предпазливо отвори устата му, търсейки признаци на някакво заболяване. Тъкмо се канеше да сложи край на прегледа, когато забеляза нещо.

— Какво има? — попита Колет.

— Виж, Колет — тихо отвърна Валери. — Струва ми се, че открихме причината за неразположението на Хайдън.

Колет притисна набръчканата си ръка към сърцето си.

— О, скъпа Вал. И каква е тя?

— Зъбите му? — отвърна Валери.

— Зъбите? — възкликна Колет.

— Да. — Валери кимна с глава. — Почти съм сигурна, че забелязвам леко възпаление на венците.

— О, скъпа Вал! И какво ще правим сега?

— Ще трябва да почистим зъбите му — отвърна Валери, която продължаваше да разглежда устата на дребното животинче.

— Да почистим зъбите му? И представа си нямах, че това е възможно — отбеляза Колет. — Но ти можеш да го направиш, нали, Вал? Искам да кажа как…

— Ще трябва да го упоя — отвърна тя. — Но иначе процедурата е напълно възможна. Ще трябва обаче да бъда особено предпазлива с упойката.

— О, боже! — театрално възкликна Колет. — Вал, скъпа, ти си истинско чудо.

— Междувременно ще му предпиша и курс антибиотици — рече Вал.

— Антибиотици? — повтори Колет. — А кога ще се заемеш с почистването на зъбите?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — отвърна Валери. — Един момент да разгледам графика си. Определено искам да извърша манипулацията през следващите няколко дни.

— О, Хайдън — драматично проплака Колет. Протегна ръка и го погали с пръсти.

— Ето — рече Валери, — вземи го за минутка докато проверя графика си. — Тя внимателно прехвърли животинчето в шепите на Колет.

Надникна в графика с ангажиментите си и се изправи.

— Веднага се връщам, Колет — рече тя. — Ще трябва да проверя и целия график на клиниката, за да видя какво имаме запланувано през следващите дни.

Върна се бързо и погледна Колет и Хайдън.

— Остава за петък, Хайдън — обяви тя. Ще трябва да го донесеш тук около седем часа.

Колет стреснато я погледна.

— Сутринта?

Валери кимна утвърдително.

— О, Хайдън — възкликна Колет, загледана в малкия таралеж. — В четвъртък вечер ще трябва да си легнем необичайно рано, нали, скъпи? А пък ние и двамата сме такива нощни птици. — Внимателно зави таралежа в хавлията и прибра малкото вързопче в дамската си чанта. — Благодаря ти, скъпа Вал. Не зная какво щяхме да правим без теб.

— Това ми е работата — отвърна Валери и, както винаги, се опита да омаловажи заслугите си.

— Ха! — възмутено възкликна Колет. А после додаде шепнешком: — Ако колегите ти се стараеха наполовина колкото теб, светът щеше да бъде далеч по-добро място. Ще ми се собственият ми доктор да се грижи за мен така, както ти се грижиш за тези животинки, но аз вече съм стара, така че това няма значение. С единия крак съм вече в гроба, както знаеш…

Валери се разсмя и я потупа по гърба.

— Не, не мисля. Не още.

Колет се обърна и тръгна да си върви, понесла Хайдън в чантата си.

— Както и да е, скъпа. В петък сутринта двамата с Хайдън ще бъдем тук. А ти се обаждай междувременно. Напоследък много ми липсват разговорите ни.

— На мен също — призна Валери. — Но в последно време съм изключително заета.

— Зная, скъпа. — Колет й намигна заговорнически. — Теди отсъстваше през уикендите и ти се опитваше да наваксаш с работата си в къщата и градината.

— Да — отвърна Валери. — Ще се видим в петък тогава. А може и по-рано, ако успея да намеря малко свободно време. — Тя отвори вратата на кабинета…

— Доскоро — отвърна Колет и се понесе през фоайето на невъзможно високите си еспадрили, разпръсквайки наоколо тежкия аромат на парфюма си. Разпери пръсти и махна с ръка на Ани и Тами, които седяха зад бюрото на рецепцията. Когато стигна до входната врата се спря, обърна се и изпрати въздушна целувка на Валери.

Тя й махна с ръка в отговор и Колет напусна сградата.

Когато се изгуби от погледа им, Ани се обърна към Валери.

— Не мога да разбера как търпиш този откачен стар прилеп — заяви тя.

— Колет не е откачена, Ани — възрази Валери. — И смятам, че е ужасно грубо от твоя страна да я наричаш стар прилеп. Тя просто е по-различна от останалите. И това е всичко.

— Не, мен не може да ме заблуди — не отстъпи Ани и се изсмя на глас.

— Доктор Рошел — обади се Тами и надникна иззад бюрото. — Търсят те на трета линия.

— Кой е? — попита Валери.

— Обаждат се от Стоунлеър — информира я Тами. — Ще разговаряш ли с тях или да ги помоля да позвънят по-късно?

— Ще се обадя сега — отвърна Валери. Върна се в кабинета си, затвори вратата и погледна надолу към Елвис, който тихичко похъркваше. Натисна бутона за трета линия и вдигна телефонната слушалка.

От другата страна долетя познат мъжки глас.

— Доктор Рошел, обажда се Санто Дучи от Стоунлеър.

— Да, господин Дучи, какво мога да направя за вас?

— Кучетата ни — четирите ирландски хрътки — имат нужда от рутинен профилактичен преглед. Освен това е време за ваксинираното им срещу лаймска болест — информира я той. — Всъщност, котката също трябва да бъде ваксинирана. Колкото по-скоро, толкова по-добре, защото и без друго вече сме закъснели. Надявахме се, че ще можете да ни посетите в имението. Сигурно се досещате, че не е никак лесно да се доведат четирите хрътки в клиниката.

— Напълно ви разбирам — отвърна Валери. И това си беше самата истина. Ирландските хрътки бяха едри колкото малки понита. И нямаше нищо необичайно в практиката да се правят домашни посещения, когато пациентите са особено големи животни. Това бе една от причините, поради които Валери прекарваше половината си време по пътищата, лекувайки всякакви животни — от коне до лами.

— Изчакайте само минутка, господин Дучи, за да проверя графика си за днес и да видя дали днес имам предвидено време за домашни посещения. Защото ако нямам, от клиниката могат да изпратят друг лекар.

— Или вие ще дойдете — отвърна Дучи, — или се отказваме.

Валери бе изумена от неговата директност.

— Ще видя какво мога да направя, господин Дучи.

Остави го да чака на телефона и натисна бутона, за да се свърже с рецепцията. Тами веднага отговори.

— Тами, възможно ли е да сместя едно домашно посещение в графика си за днес или за утре след обед? Ще ми е нужен приблизително час.

— Изчакай да проверя.

Валери търпеливо изчака докато Тами провери графика.

— Можеш да го направиш днес между три и половина и четири и половина, но ще трябва да се върнеш непременно до четири и половина, защото имаш записани пациенти в клиниката.

— Страхотно. В такъв случай впиши в графика ми едно домашно посещение в Стоунлеър.

— Разбрах — отвърна Тами и затвори телефона.

Валери отново натисна бутона за трета линия.

— Господин Дучи?

— Да — с очевидно раздразнение отвърна той.

— Ще бъда при вас в три и половина.

— Благодаря — рече той. Този път гласът му прозвуча далеч по-учтиво. — Страхотно.

— Колко кучета ми казахте, че имате?

— Четири — отвърна той. — И една котка.

— Добре.

— Между другото, доктор Рошел, вие така и не ни отговорихте дали сте съгласна да поемете здравното обслужване на всичките ни животни.

Валери почувства остър пристъп на вина загдето все още не им бе дала отговор. От няколко дни го отлагаше, защото все не се осмеляваше да обсъди въпроса с Чарлз.

От това, което ми казахте в началото на разговора, разбирам, че все още не сте го обсъдили със собственика на клиниката — продължи Дучи. — Вече от няколко дни чакаме да ни се обадите. В имението има много животни и тяхното здраве е от изключително значение за нас.

— Разбирам и съжалявам, че се забавих толкова — отвърна Валери. — Обещавам да обсъдя въпроса с колегите си при първа възможност.

— По мое мнение собственикът на клиниката и колегите ви би трябвало да са доволни, че клиниката ще поеме обслужването на толкова много нови животни — напълно логично заключи той.

— Предполагам, че имате право — отбеляза Валери, — но аз съм длъжна да обсъдя предложението ви с тях. Ще се опитам да го направя още днес и ще ви дам отговор или днес след обяд по време на посещението си в Стоунлеър, или по някое време утре.

— Добре — отвърна той. — Ще ви бъдем много задължени, ако го направите.

— В такъв случай това е всичко. Ще се видим в три и половина. Дочуване.

Санто Дучи не й отговори, защото вече беше затворил телефона.

— И аз ви благодаря — промърмори Валери и остави слушалката на мястото и.

Погледна часовника си. Наближаваше обяд. Кога излетя това време? Имаше чувството, че току-що е дошла на работа. Замисли се за свършеното през деня. Е, рече си тя, нищо чудно, че не усетих как мина времето. Денят й започна много рано сутринта с преждевременно раждане в Брийзи Хил Фарм. Роди се красиво жребче. След това трябваше да отиде в Мейпълкрест, за да се погрижи за ударения крак на една лама. Другите й пациенти бяха кон, нападнат от вътрешни паразити в Силвър Фокс, и кон със стомашна язва в Стриймсайд. Две кучата и една котка, които бяха доведени за рутинен преглед в клиниката. А след това и Колет с Хайдън.

А сега от мен се очаква да се превъплътя в госпожица Съвършенство и да се срещна с Теди за обяд в дома му, уморено помисли тя.

Известно време остана зад бюрото си, потънала в мисли. Беше изминал повече от месец откакто Теди й даде пръстена и се върна в Ню Йорк. Дори не се бе прибирал през уикендите. Предишния уикенд, например, трябваше да присъства на важна вечеря с един от влиятелните си клиенти в Хемптън. Въпреки отсъствието си, Теди редовно й се обаждаше по телефона. А сега се бе прибрал, за да отдъхне за няколко дни и както винаги, беше улучил момент, в който тя беше изключително заета.

Най-странното е, помисли си Валери, че Теди изобщо не ми липсваше през последния месец и, ако трябва да бъда напълно откровена, бих предпочела днес да не се срещаме за обяд. Само че вече бе обещала, а тя беше човек, който никога не нарушава обещанията си.

Изправи се и се протегна. После свали бялата престилка и я сложи на закачалката. Елвис мигновено се измъкна от леглото си и се прозина, разбрал, че е време за обяд.

— Дай ми само минутка, Елвис — рече му Валери, наведе се и го погали.

Взе дамската си чанта, влезе в банята и запали осветлението. Застана пред огледалото и внимателно си сложи бледорозово червило и малко руж. Беше така загоряла от продължителната работа в градината, че изобщо не се нуждаеше от грим. Косата й, сплетена на дълга плитка, бе завита на кок на тила й.

Да я разпусна ли, или да я оставя така? — попита отражението си тя. Знаеше, че Теди никак не харесва практичния външен вид, който бе възприела за работа. Особено се дразнеше от прическата й. Въпреки това Валери реши да я остави както си е. В края на краищата, след обяда щеше отново да се върне на работа, а Теди, така или иначе, трябваше да се научи да я приема и харесва такава, каквато е. Или просто да престане да се оплаква. Загаси лампата и се върна в кабинета си.

— Да вървим, Елвис — подкани го тя и се наведе, за да му сложи нашийника и каишката.

Дафин Колинс стоеше в приемната и почукваше с един картон по бюрото.

— Здрасти, Вал — поздрави тя и се усмихна самодоволно.

— Чувам, че Колет е била тук.

— Да — отвърна Валери. — Донесе за преглед африканския си таралеж.

— О, така ли? — възкликна Дафни. — Ще ми се да ги бях видяла. Нея и таралежа. Тя е просто чудесна. Обзалагам се, че таралежът е очарователен като нея. Чудя се какво ли ще е следващото животинче, което Колет ще си вземе.

— Никой не може да отговори на този въпрос — рече Валери. — Между другото, разполагаш ли със свободна минутка? — попита тя. — Искам да поговоря малко с теб и Чарлз.

— Тъкмо се приготвях да ходя на обяд — отвърна Дафни — но мога да ти отделя минутка, ако Чарлз не е зает. — Тя се обърна към Ани. — Чарлз има ли пациент?

— Не — отвърна Ани. — И е в кабинета си.

— Да вървим тогава — подкани я Дафни и тръгна към кабинета на Чарлз.

Валери я последва, придружена от Елвис. Дафни почука на вратата на Чарлз и влезе без дори да изчака отговор.

Чарлз вдигна поглед от бюрото си. Сивите му очи ги изгледаха въпросително.

— Вал иска да обсъди някакъв въпрос с двама ни — съобщи Дафни.

— Какво има? — попита Чарлз.

— Хората в Стоунлеър настояват да поема здравното обслужване на животните им — отвърна Вал.

— Искаш да кажеш, че държат изключително на твоите услуги?

Валери кимна.

Новината никак не се хареса на Дафни. Опита се да прикрие недоволството, изписало се на лицето й, но не успя.

Чарлз свали очилата си и погледна Валери.

— Знаеш, че по принцип не работим по този начин — отбеляза той. — Освен в някои случаи, при които става дума за по-особени обстоятелства.

— Разбира се — съгласи се Вал, — но те ме притискат за отговор и аз…

— Но това започна да се случва прекалено често — рязко я прекъсна Дафни, неспособна повече да сдържа яда си. — Не разбирам защо не препоръчаш някой от нас, за да сме сигурни, че ангажиментите ни са разпределени равномерно.

— Дадох им ясно да разберат каква е политиката на клиниката, но на тях това не им харесва. Те държат да общуват с един-единствен ветеринар и, тъй като мен вече ме познават… ами, искат този ветеринар да съм аз. В имението има много животни, а това означава значителни финансови постъпления за клиниката.

Дафни я изгледа, сключила сърдито вежди, но Чарлз избухна в смях.

— Трябва да си направила страхотно впечатление на онези мафиоти — възкликна той. — Какво направи за тях, Вал?

Тя реши да не обръща внимание на забележката му, но почувства, че лицето й пламна от възмущение. Добре, нямам никакво намерение да продължавам да стоя тук и да му позволявам да ме обижда, помисли си тя.

— Да или не? — най-накрая попита тя с леденостуден и изпълнен с решителност глас.

— Какво е твоето мнение, Дафни? — попита Чарлз.

— Не съм съгласна — отвърна тя. — Тя знае…

— Ако не приема предложението им — прекъсна тя Дафни, — собственикът на Стоунлеър ще се обърне към друга клиника и никой от нас няма повече да лекува животните му.

Дафни чак зяпна от изумление и едва успя да сподави възклицанието, зародило се в гърлото й. Побърза обаче да затвори уста, кръстоса ръце пред гърдите си и погледна към Чарлз.

— Е, евентуалният договор със Стоунлеър наистина ще ни донесе значителни финансови постъпления — рече тя. — Както изтъкна и Вал, те имат много животни. Помисли си добре, Чарлз.

Чарлз като че ли взе пример от нея и се замисли за момент.

— Предполагам, че имаш право — най-сетне заяви той. После се усмихна. — След като размислих, идеята започва да ми харесва все повече и повече. Валери ще се грижи за животните, а пък на нас с теб изобщо няма да ни се налага да общуваме с противните им собственици. — Чарлз кимна. — Мисля, че имаш право, Дафни — заключи той. — Аз обаче имам няколко условия.

— И какви са те? — делово попита Валери.

— Държа спешните случаи да се степенуват по важност — отвърна той. — Надявам се, разбираш, че няма да допусна да зарежеш всичко останало заради тези хора. Ти ще продължиш да изпълняваш обичайните си задължения.

— Разбира се — съгласи се Вал.

— Така че, ако спешните случаи са повече от един, ти ще трябва да решиш кой случай е по-сериозен и да се заемеш първо с него. И не е задължително той да е техният.

— Точно така — отново се съгласи Валери. Започваше да губи търпение, защото Чарлз изтъкваше очевидни неща.

— И не забравяй — намеси се Дафни, — че ако отсъстваш от работа поради някаква причина, каквато и да е тя, те ще трябва да се съгласят да използват услугите на един от нас. Нали, Чарлз?

Той кимна.

— Точно така.

— Разбирам — увери ги Валери. — Това ли е всичко?

Чарлз погледна към Дафни и двамата сякаш си размениха някакъв безмълвен сигнал.

— Да, струва ми се — отвърна Чарлз.

— Благодаря — рече Валери. — Да вървим, Елвис. — Завъртя се на пета и бързо напусна кабинета. Беше изминала няколко метра по коридора, когато чу вратата да се затръшва с трясък зад нея.

Исусе, помисли си тя, колкото по-скоро успея да открия собствена клиника, толкова по-добре. Не мога още дълго да се примирявам с подобни простотии. Те са завистливи, злобни и елементарни и искат да ме прекарат през ада.

Минаваше през приемната, когато Тами я повика.

— Какво има, Тами?

— Ако днес след обяд не сме много заети тук — започна Тами, — би ли ме взела със себе си в Стоунлеър, за да ти помагам?

— Аз лично нямам нищо против — с усмивка отвърна Валери. — Стига Дафни и Чарлз също да са съгласни.

— Това посещение ще бъде много специално за мен — довери й Тами.

— И защо така?

— Ами, когато бях малка, семейството ми живееше в гората край имението — поясни Тами — и брат ми и аз често си играехме там.

— В Стоунлеър? — изненадано възкликна Валери.

Тами кимна утвърдително.

— По онова време там не живееше никой. Имаше само един градинар, който се грижеше за имението. Двамата с Джим знаехме едно място в оградата, през което влизахме в двора. Можехме дори да влизаме и излизаме от къщата, без да ни види никой.

Валери се разсмя.

— В такъв случай ти си единственият човек, когото познавам, който е влизал някога в онази къща — заключи тя. — Разговаряй с Дафни и Чарлз и виж дали ще ти разрешат да ме придружиш. Аз ще се радвам да дойдеш с мен, макар че едва ли ще научиш кой знае колко при това посещение, защото този път само ще ваксинирам няколко кучета.

— Няма значение — увери я Тами. — Аз просто искам отново да видя имението.

— Е, ако не можеш да дойдеш този път — подхвърли Валери, — със сигурност ще имаш още много други възможности, защото аз се съгласих да поема здравното обслужване на всички животни там.

— Страхотно! — възкликна Тами.

— А сега трябва да бягам, защото имам среща за обяд.

— Теди? — с усмивка попита Тами.

— Да — отвърна Валери и се запъти към вратата.

— И да си прекараш добре — извика след нея Тами.

— Ще се постарая.

Бързо се приближи до колата си, като не спираше да се пита в какво точно се бе забъркала, приемайки предложението, отправено и от собственика на Стоунлеър. Стоунлеър, помисли си тя. Едно наистина страховито място. И защо този Конрад толкова държеше на нея? За пръв път биваше подложена на подобен натиск. И то от човек, когото дори не познаваше. Предполагам, че загадъчният господин Конрад смята, че е твърде важен, за да се занимава лично с такива елементарни въпроси.

Внезапно си спомни всички клюки, които се разпространяваха за Конрад и за случващото се в имението. Запита се дали има нещо вярно в тях. И какво ако са верни? — помисли си тя. Аз съм само един ветеринар. Не виждам как биха могли да ми причинят нещо лошо.