Джудит Гулд
Сърце и душа (6)

6.

Слънцето все още грееше ярко, когато Валери подкара колата си по дългата криволичеща алея, която водеше към къщата на майка й — красива викторианска постройка с италиански елементи. Къщата бе разположена в гъсто залесена горичка на върха на един хълм, в подножието, на който се зеленееха тучни ливади и криволичеше бистър поток. Бърксширските възвишения^[1], обгърнати в зелената си лятна премяна, се виждаха от източните й прозорци, а от запад се разкриваше величествена гледка към планинските върхове на Катскил^[2] отвъд река Хъдзън.

Тази вечер красотата на къщата й действаше по-потискащо от обикновено. Може би защото не съм в много добро настроение, помисли си тя, очаквайки с ужас вечерята с майка си и Теди.

Заобиколи, за да стигне до паркинга зад къщата, и спря непосредствено до сребристия ягуар на Теди. Значи, помисли си тя, той вече е тук и несъмнено се забавлява от сърце, споделяйки с майка всички подробности от уикенда, който прекарахме заедно. Валери не беше изненадана, макар че не можеше да не се чувства ядосана от взаимната симпатия и възхищение, които Теди и майка й изпитваха един към друг. Те искрено се радваха на всяка възможност да се насладят на приятната си компания.

Валери се огледа набързо в огледалото за обратно виждане и се опита да пооправи непокорната си коса. Както обикновено косата й бе сплетена на дълга плитка, преметната през едното й рамо, но непокорните косъмчета, измъкнали се от двете страни на лицето й, бяха създали обичайния къдрав ореол около главата й.

— Е, какво пък — промърмори тя, загледана в отражението си, — ще трябва да се примирят с вида ми. Макар че Теди и майка несъмнено биха предпочели да ме видят с идеално оформена прическа, както се очаква от една истинска дама.

Тя слезе от джипа и се зае да почисти кучешките косми, полепнали по черния ленен панталон и блузата, които бе избрала за вечерта. Беше се надявала, че дрехите са подходящи за случая и освен това по тях няма да личат космите на Елвис, които полепваха по всяка нейна дреха. Но, както стана ясно, надеждите й се бяха оказали напразни. Козината на Елвис, когото бе оставила вкъщи заради майка си, определено беше по-черна и по-блестяща от ленената тъкан на дрехите й.

Е, какво пък, отново си помисли тя. Ще им се наложи да ме приемат такава, каквато съм!

Чу познатите гласове в градината. Приближи се до желязната портичка и надникна над нея. Теди, изтупан както винаги в тъмносин блейзър, искрящо бял ленен панталон и светлосиня риза, допълнена с дръзка кайсиево оранжева вратовръзка, и Маргьорит, която приличаше на красиво видение в кремавия си костюм със смарагдовозелени биета и блуза в същия цвят, вървяха право срещу нея. Държаха се за ръце и водеха оживен разговор. Валери забеляза, че изсветлялата от слънцето руса коса на Теди бе оформена в идеална прическа, а изумителната сребристобяла коса на Маргьорит бе прибрана в елегантна френска плитка. Всяко косъмче по главите и на двамата стоеше на точно отреденото му място.

Ама разбира се! — развеселено си помисли Валери.

Теди неочаквано вдигна поглед към нея. Забеляза я и й махна с ръка. Тя му махна в отговор.

До ушите й долетя гласът на майка й.

— След малко ще се присъединим към теб — извика тя. — Сипи си нещо за пиене.

— Добре — отвърна Валери и кимна с глава. Обърна се и тръгна към просторната закрита веранда. Прекоси я и влезе в кухнята.

— Виж ти кой пристигна най-после! — възкликна Ефи и избърса ръцете си в една кърпа. После потупа с пръст черната си буза. — Точно тук — инструктира я дребничката, побеляла жена.

Валери се наведе и я целуна по бузата. Точно на указаното място.

— Изглеждаш страхотно, Ефи — рече Валери и се изправи. — Не зная какво си ни приготвила за вечеря, но мога да те уверя, че ухае великолепно.

— Менюто е изненада — информира я Ефи, — така че по-добре не питай. Толкова се радвам, че двамата с Теди приехте поканата за вечеря. Благодарение на вас днес се отдадох на истинско готвене. Иначе майка ти яде колкото едно врабче. А и аз не ям кой знае колко.

— Предполагам, че тя отново спазва някаква диета — рече Валери.

— Тя постоянно е на диета — недоволно заяви Ефи. — Коя от коя по-страшни и мъчителни. Цяло чудо е, че още не се е разболяла с цялото това гладуване.

— Някои неща никога не се променят — отбеляза Валери. Ефи от край време се оплакваше от ужасните хранителни навици на Маргьорит, както и от куп други неща, но въпреки това й служеше вярно и всеотдайно. — Ще отида да си сипя едно питие, Ефи. Искаш ли да приготвя нещо и за теб?

Ефи се ухили.

— Благодаря ти, Вал — отвърна тя, — но аз вече си клъвнах една глътка джин.

— Аха! — възкликна Валери. — Трябваше и сама да се досетя. Обещавам, че няма да кажа на никого. — Глътките джин на възрастната жена бяха дълбоко пазена тайна, в която уж бе посветена единствено Валери. Тайна, известна на всички в къщата.

— По-добре недей. Защото, ако го направиш, ще споделя с Теди някоя от тайните ти — заплаши я Ефи.

— Но това е чиста проба изнудване! — през смях възкликна Валери. — След малко се връщам — рече тя, излезе от кухнята и влезе в килера.

Огледа бутилките и се спря на водка с тоник. С много водка и малко тоник. Рядко пиеше нещо по-силно от вино, но тази вечер щеше да има нужда от малко допълнителна подкрепа. Присъствието на майка ми само по себе си е достатъчно оправдание за силния алкохол, каза си тя. Но във вечер, в която майка и Теди заговорничат, съюзили се срещу мен, би трябвало да си позволя да пия направо от бутилката.

Взе питието си и тръгна да обикаля из голямата, смълчана къща. Влизаше от стая в стая и бавно отпиваше от чашата си. Очите й се плъзгаха по старинните мебели с красиви дамаски от коприна, кожа и кадифе. После поспираха върху стените, покрити с разкошни копринени тапети от Лион или пък с ръчно изработени книжни тапети от Зубер и Риксхайм. От таваните на почти всички стаи висяха елегантни кристални полилеи. Скъпи картини украсяваха стените. Фамилните портрети от Франция, Дания, Англия и Америка си съперничеха с прекрасни пейзажи от почти всяко кътче на Европа. Буквално във всяка стая имаше графики, някои от които бяха на почти петстотин години.

Всевъзможни изящни фигурки, дрънкулки и скъпи произведения на изкуството покриваха почти всяка повърхност в къщата. Китайски и японски порцелан, майсенски порцелан и позлатени вази, изкуствени цветя, изработени от полускъпоценни камъни и злато, снимки, поставени във фантастично красиви резбовани, сребърни или позлатени рамки.

Валери често си мислеше, че тази къща, която приличаше на пещерата на Аладин, би разтуптяла сърцето на всеки колекционер. Много от скъпоценните предмети бяха дошли от големия им апартамент в Ню Йорк, който беше продаден след смъртта на баща й. Спомените от детството й — свързани както с елегантния апартамент в града, така и с не толкова изтънчената обстановка на къщата в провинцията — нахлуваха в главата й при всяко нейно помещение тук. Все едно че цялото й минало бе съсредоточено в тази къща.

Може би точно поради тази причина се старая да стоя колкото е възможно по-далеч от тук, помисли си Валери.

Изведнъж я завладя познатата тъга, обхвана я нетипична за нея меланхолия. Не можеше да се избави от чувството, че цялата тази красота е част от някакъв друг свят. От начин на живот, който отдавна вече бе престанал да съществува. Живот, към който никога не бе принадлежала, макар всички да й повтаряха, че е част от него. И, макар да познаваше всеки един предмет в къщата, тя все не можеше да се отърве от чувството, че е натрапница в този дом.

В една от стаите се поспря пред любимата си картина на Бърт Морисот, на която бе изобразено необятно поле. После взе една черно-бяла снимка на баща й, яхнал любимия си кон. Изглежда толкова красив, помисли си Валери и върна снимката на мястото й. Влезе в музикалната стая и леко погали с пръсти клавишите от слонова кост на старинното пиано, на което се бе учила да свири. Изкачи стълбите, прекоси коридора и влезе в старата си спалня. После седна на леглото с прозрачен, дантелен балдахин. Докато разглеждаше старинната тоалетка, отрупана с кристални шишенца с всевъзможни парфюми, погледът й се спря на сребърните четки за коса с нейните инициали върху тях и тя изведнъж си спомни колко често бе седяла пред това огледало, опитвайки се да се превърне в жената, за която майка й мечтаеше. Напразно.

Не, лениво си помисли си тя. Аз никога не съм била момичето, което тя желаеше. Не можах да стана и жената, която би задоволила изискванията й. Но пък, от друга страна, винаги съм имала усещането, че мястото ми не е тук и че дори не съм част от живота в този дом.

Имаше време, когато беше готова на всичко, за да се почувства по-близка с тези хора и с фамозния им начин на живот. Наистина бе положила неимоверни усилия да се превърне в дъщерята, която майка й и баща й желаеха.

Но това време беше отминало. Вече не желая да живея като тях. Искам да изживея живота си в съответствие със собствените си принципи и разбирания. Искам да бъда самата аз.

На теория звучеше толкова просто, но Валери знаеше колко мъчително бе преживяла откъсването си от семейството. Трудно й беше да наблюдава разочарованието, изписало се на лицата на родителите й, да слуша укорителните им слова, да се съпротивлява на постоянния натиск, който й оказваха. Водила бе безброй битки и най-накрая бе постигнала целта си. Сега вече живееше собствения си живот по начин, който й носеше радост и удовлетворение.

Размишленията й бяха прекъснати от звънкия смях на майка й и от внимателно модулирания глас на Теди. Валери отпи от питието си и въздъхна. Май е крайно време да се изправя пред тях, реши тя. Излезе от стаята и се върна на долния етаж.

Теди и Маргьорит с чаши в ръце, стояха един до друг в облицованото с мрамор антре. Видяха я, че слиза и вдигнаха погледи към нея.

— Здравейте — весело поздрави Валери.

— Здравей, скъпа — отвърна Маргьорит и огледа оценяващо дъщеря си от главата до петите. После й предложи едната си буза за целувка.

— Радвам се да те видя, майко — рече Валери.

— И аз се радвам, че успя да ме вместиш в претоварения си график — през смях отвърна Маргьорит.

Валери предпочете да не отговаря, опитвайки се да задържи усмивката на лицето си.

— Здрасти — поздрави я Теди, леко я целуна по устните, прегърна я през раменете и я придърпа към себе си. — Бяхме навън да разгледаме градината — съвсем ненужно обясни той. — Направо е невероятно какво е постигнала майка ти буквално без ничия помощ.

— О, Теди — възкликна Маргьорит, — не е нужно да ме ласкаеш. Зная, че градината ми е истински провал, но какво бих могла да направя? — С периферното си зрение зърна Ефи, застанала на вратата на кухнята. — О, струва ми се, че Ефи е готова да сервира вечерята.

— Ами да вървим тогава — обади се Теди и подаде ръка на Маргьорит. Тя я пое, а той намигна на Валери. — Ще се справиш ли сама?

— Става дума за цели стотина метра, но мисля, че все някак си ще се справя — пошегува се Валери.

 

 

Навън вече се спускаше мрак, а в елегантната трапезария на Маргьорит среброто и кристалът блестяха, озарени от светлината на свещите. Вече бяха привършили с вкусното угощение, приготвено от Ефи — студена супа от авокадо и краставици, малки пълнени диви кокошчици, гарнирани със сос от сливи и джинджифил, пресни аспержи, поръсени с холандски сос, див ориз с китайски гъби и салата от цикория и репички, подправена с оцет балсамико. Ефи току-що бе сервирала десерта — домашно приготвен джинджифилов сладолед, гарниран с пресни, органично чисти ягоди и малини и полят със сладък сироп.

— Благодаря ти, Ефи — рече Теди. — Десертът изглежда особено вкусен. Всичко беше просто прекрасно.

— Благодаря ви, сър — отвърна Ефи и тръгна обратно към кухнята.

— Тя никога няма да спре да ме изумява — с уважение отбеляза Валери. — Нямам представа как го прави. Готвене, чистене и…

— Тя наистина е добра — прекъсна я Маргьорит, — но аз се опитвам да я науча да не използва толкова много сосове. Те са ужасно калорични, не мислите ли? — Насочи поглед към Теди и той, естествено, не я разочарова.

— Цялата вечеря беше много калорична — с готовност се съгласи той. — Ти, разбира се, не би могла да се храниш постоянно по този начин.

— Разбира се, че не мога — възкликна Маргьорит. — Подобна диета би съсипала напълно както здравето, така и фигурата ми. А що се отнася до чистенето, Вал, скъпа — Маргьорит красноречиво изгледа дъщеря си и сви рамене, — напоследък тя едва успява да избърше праха от по-високите места. Убедена съм, че е много мило от твоя страна да проявяваш подобна лоялност, но понякога си мисля, че напоследък Ефи просто се възползва от мен.

— О, майко! — възкликна Валери, неспособна да прикрие изумлението си. — Ефи ти посвети повече от четиридесет години от живота си. И не мисля, че имаш право да твърдиш, че се възползва от теб, само защото с възрастта е станала малко по-бавна.

Маргьорит високомерно пренебрегна възмущението на дъщеря си и го отмина с ледено мълчание. Обърна се към Теди и насочи към него цялото си внимание.

— Виното е божествено — отбеляза тя. — И напълно подхожда на сервираната вечеря.

— Много ти благодаря, Маргьорит — незабавно отвърна той. — В момента разполагам със сравнително прилична изба, но съзнавам, че ще ми е нужно дълго време и много повече пари, за да я направя такава, каквато искам. Онова Монтраше беше…

Валери се затвори в себе си, и, похапвайки сладолед с ягоди, се загледа в майка си и Теди, които водеха лек и непринуден разговор. Той е точно нейният тип, с негодувание помисли тя. Красив, богат и неустоимо очарователен. Не по-малко важен, обаче, беше и фактът, че Теди произхождаше от тяхната социална прослойка. Евентуалният брак с него би се възприел като съюз между наследниците на две бляскави аристократични семейства, потомци на френските хугеноти. Именно знатното потекло на Теди бе причината, поради която майка й бе готова да си затвори очите пред дребните му недостатъци. А пък баща й, ако беше жив, щеше да го подкрепи с цялото си сърце. Валери обаче, макар и да не се отнасяше с пренебрежение към потеклото си, не го смяташе за чак толкова важно. Заслугите и аристократизмът на прадедите й бяха твърде отдалечени във времето и напълно безполезни в съвременния свят, поради което тя почти никога не мислеше за тях.

Нищо чудно, че майка и Теди се разбират толкова добре, помисли си Валери и пъхна в устата си една ягодка. Когато става дума за произхода му, той е същият сноб като нея. Жалко, че майка не е по-млада.

Видя Маргьорит да оправя с ръка бляскавите смарагди, красящи ушите й, и я погледна малко по-внимателно. Независимо от негодуванието, което изпитваше към майка си, Валери не можеше да отрече, че Маргьорит Луиз дьо Колини дьо ла Рошел е жена, която напълно заслужава внушителното си име. Макар че беше на шейсет и пет години, лицето й, макар и леко набръчкано от възрастта, беше изключително красиво, излъчващо спокойствие и самоувереност. Имаше елегантни скули, високо чело, прав нос и широки и чувствени устни. Никой не би се досетил за истинската й възраст, съдейки по сребристата й коса, равните бели зъби, стройната и добре поддържана фигура и безупречното облекло.

Валери не спираше да се изумява от изключителната й суетност по отношение на външния й вид. Майка й носеше само изработени по поръчка дрехи и прекарваше часове наред при шивачката си, където все избираше някакви платове или пробваше новите си дрехи. В повечето случаи ставаше дума за изключително добре изработени и скъпи копия на модели на Шанел и на други известни моделиери. Освен това Маргьорит стоеше с часове при фризьорката, педикюристката, маникюристката, а всичкото си време у дома прекарваше пред огледалото, заета отново с външния си вид. Вечер си лягаше намазана от главата до петите с всевъзможни кремове и лосиони и не позволяваше на слънчевите лъчи да се докоснат до кожата й.

При все това обаче Маргьорит бе споделила с Валери, че никога не би се подложила на пластична операция, нито пък би боядисала косата си. Отнасяше се с презрение към жените, които прибягваха към подобни мерки за разкрасяване, и ги възприемаше като жертви на просташки и напълно погрешни представи за женската красота. Не спираше да повтаря, че всичките тези нещастни жени — доброволни жертви според нея — са продукт на безочливите, безсрамни и лишени от всякакъв вкус схващания за женската красота, насаждани от неиздържаните в естетически план медии.

— Валери, скъпа!

Гласът на Маргьорит прекъсна размишленията й. Вдигна очи и забеляза, че майка й е насочила към нея въпросителния си поглед.

— Съжалявам — рече Валери. — Не чух какво каза.

— Ти изобщо не ни обръщаш внимание, скъпа — скастри я Маргьорит. Обвинително насочи пръст към Валери, а смарагдът на пръстена й заблестя на светлината. — Напълно в твой стил. С Теди обсъждахме бизнеса му, Вал. Един въпрос, към който би трябвало да проявяваш по-голям интерес. Още повече предвид успехите на Теди на борсата през изминалата година.

— О — отвърна Вал, — това е страхотно, Теди. — Запита са защо той никога не обсъждаше бизнеса си с нея.

Теди се усмихна със снизхождение, внушаващо, че Валери просто не би могла да вникне в сложните му бизнес дела, станали предмет на толкова задълбочения му разговор с Маргьорит.

— Толкова си умен, Теди — ентусиазирано възкликна Маргьорит, — и смятам, че заслужаваш поздравления.

— Е, търговията определено си има своите добри и лоши моменти — отвърна Теди. — В последно време обаче аз наистина се справям изключително добре. Но пък и кой не би го направил предвид настоящото състояние на пазарите, Маргьорит.

— Така е — съгласи се тя, — само че не всеки знае как да се възползва от тази златна възможност, Теди. Предполагам, че добрият произход винаги си личи, нали? Всичко е въпрос на гени.

Теди се разсмя.

— Може би — съгласи се той. — Но искрено се съмнявам, че някога ще мога да постигна успехите на баща си, който беше истински гуру в сферата на инвестициите.

Звънливият смях на Маргьорит отекна в стаята.

— Е, скъпи, аз пък мисля, че баща ти би бил изключително горд с постиженията ти.

— Благодаря — с престорена любезност отвърна Теди. Истината беше, че изобщо не знаеше какво би било мнението на великия Тиодор де Морни. А и пет пари не даваше за него. Беше изпитвал единствено омраза към кучия син и бе започнал да го харесва по малко едва след смъртта му. Същото важеше и за майка му, Клодин, която винаги бе възприемал като някакво привидение. През цялото му детство тя се появяваше епизодично, облечена в скъпи рокли, отрупана с бижута и обвита в аромата на изтънчени парфюми. Живя малко повече от петдесет години, последните, от които прекара затворена в собствената си стая, неизличимо пристрастена към алкохол и антидепресанти.

— Ще ми се да можех да кажа, че Докъринг Уейнрайт постига същите успехи при инвестирането на собствените ми пари — отбеляза Маргьорит и опипа смарагдите, красящи шията й, с дългите си, елегантни пръсти. После насочи поглед към дъщеря си, която веднага схвана посланието.

Валери се поизкашля и залепи престорена усмивка на лицето си.

— Док се грижи за инвестициите ти от много години, майко — отбеляза тя, — и по всичко личи, че се справя нелошо. А и татко имаше много високо мнение за него — додаде тя. Погледна към Теди. — С това не искам да кажа, че ти не би могъл да се справиш, Теди, но татко винаги е държал Док да се занимава с инвестициите на семейството и… ами…

— Не бих си и помислил да нахлувам в територията на великия Докъринг Уейнрайт — побърза да я прекъсне Теди. — Сигурен съм, че той е изключително компетентен инвестиционен съветник.

— Въпреки това — отново се намеси Маргьорит — определено не постига твоите резултати, Теди. Ако питаш мен, той като че ли не се старае достатъчно.

— Аз пък смятам, че Док напълно контролира нещата — възрази Валери. — Той може и да е старомоден и консервативен и определено не е човек на риска, но, въпреки това, е изключително проницателен, предприемчив и надежден.

— Мислиш ли? — изрази несъгласието си Маргьорит. — Аз може и да съм стара жена, която не разбира кой знае колко от тези неща — продължи тя, самобичувайки се с неискрен и престорен глас, — но все ми се струва, че малкото ми портфолио изобщо не е увеличило стойността си. Не е нужно да добавям — то се разбира от само себе си, — че и дивидентите ми не са помръднали нагоре. И това в една толкова благоприятна пазарна среда. Та половината от продадените наоколо недвижими имоти бяха платени в брой! Без никакви опити за снижаване на обявената продажна цена. И купувачите са все от Ню Йорк. Умни млади мъже като Теди. — Замълча за момент и погледна дъщеря си право в очите.

— Може би имаш право, майко — отстъпи Валери, — но истината е, че за пръв път чувам, че имаш оплаквания от Док.

— Вдигна очи и отвърна на погледа на Маргьорит. — Пък и изобщо не е моя работа да решавам кой би трябвало да се занимава с инвестирането на парите ти, нали?

— Така е — съгласи се Маргьорит. — Не е твоя работа — заяви тя и отново насочи цялото си внимание към Теди. — Мисля, че е крайно време да понастъпя малко стария Док — изрече като на себе си. — Предполагам, че всички ние ставаме твърде самодоволни понякога, нали?

— Което е напълно разбираемо — съгласи се Теди. — Особено пък когато става дума за човек, който инвестира чужди пари. И не е лично заинтересован от благополучието на клиента си.

— Много добре казано, Теди — възкликна Маргьорит. — Утре ще разговарям с Док по телефона, а след това ще ти се обадя, за да те информирам за позицията му по въпроса. В случай, че не възразяваш, естествено.

— Разбира се, че не възразявам, Маргьорит увери я Теди. — Идеята ми се струва изключително разумна.

— Добре, значи се разбрахме — заяви Маргьорит. Отпи глътка вода, а смарагдът на пръстена й заблестя, уловил отново светлината. После остави чашата на масата и обърна очи към Валери.

— Валери, скъпа, струва ми се, че има нещо, което не си ми казала.

— Не съм ти казала? — Валери веднага разбра за какво говори майка й, но реши да се престори на глупачка. Макар да знаеше, че ще настрои Маргьорит враждебно, не искаше да й достави удоволствието да отговори незабавно на поставения въпрос. Съзнаваше, че се държи детински, но реши да поизпоти майка си и да я принуди да се потруди, за да изтръгне отговора от дъщеря си. Така щеше да ги накаже — нея и Теди — загдето си бяха позволили да обсъждат годежния пръстен зад гърба й. — За какво става въпрос, майко? Какво не съм ти казала?

Очите на Маргьорит придобиха студен, стоманен оттенък, но тя бързо се овладя и от гърлото й се изтръгна весел смях.

— Валери, мила моя, напоследък май работиш твърде много и прекарваш прекалено много време сред онези мръсни животни. Не мога да измисля друго обяснение за факта, че би могла да забравиш нещо толкова важно.

Теди се поизкашля и се усмихна.

— Вал — обади се той, — тя може би има предвид малкото събитие, случило се през уикенда. Не си го забравила, нали?

Валери реши да преустанови малката си игричка.

— О! — извика тя. — Как можах! — Погледна Теди, който й се усмихна с обич. — О, Теди, толкова съжалявам — заяви тя.

— Чувствам се като пълна идиотка.

— Не се притеснявай за това — добродушно отвърна той.

Валери погледна към майка си.

— Теди и аз… ние… той ми даде годежен пръстен през уикенда — най-после успя да изрече тя, макар да не можа да се насили да произнесе Ние сме сгодени.

— Прекрасно! — възкликна Маргьорит, опитвайки се да се престори на изненадана. — Просто прекрасно! — Присегна се и докосна ръката на дъщеря си. — Толкова се радвам за теб — рече й. После отново се присегна и потупа ръката на Теди. — Радвам се и за двама ви. Това е чудесна новина.

Валери кимна.

— Радвам се, че си щастлива, майко — тихичко промълви тя.

— Трябва да ми покажеш пръстена, Вал, скъпа — заяви Маргьорит.

— Ами… — запелтечи Валери и усети, че лицето й стана алено червено — Ами аз… забравих да го сложа.

— Какво си направила? — възкликна Маргьорит и прикова върху дъщеря си изумения си поглед.

— О, Вал! — изпъшка Теди. — Забелязах, че не е на ръката ти, но си помислих, че си го прибрала в чантата си, за да изненадаш майка си.

— Съжалявам — промърмори Вал. — Толкова много бързах да се преоблека след работа и да дойда тук навреме… А и освен това… — тя сви рамене и се усмихна — все още не съм свикнала с него.

— Не се е случило нищо фатално — увери я Теди, очевидно изпълнен с опрощение.

Валери се обърна към майка си.

— Пръстенът е изключително красив, майко — рече тя. — И е огромен! Сигурна съм, че много ще ти хареса. Обещавам да дойда при теб някой ден след работа и да ти го покажа.

— Надявам се да го направиш наистина — отвърна Маргьорит, но пропусна да спомене, че Теди й бе показал пръстена още в деня, в който го бе купил. — Теди толкова много се старае и аз смятам, че би трябвало да бъдеш ужасно щастлива след така щедрия му подарък.

— Аз… просто бях твърде заета — започна да се оправдава Валери. — През уикенда бях дежурна на повикване в клиниката. Имахме спешен случай и…

— Пак тази клиника! — Маргьорит се намръщи неодобрително. — Все тази клиника! Знаех си. Прекарваш твърде много време там. И що за спешен случай би могъл да те накара да забравиш, че си сгодена? — Маргьорит я изгледа въпросително.

— В Стоунлеър — мрачно отбеляза Теди, без да даде на Валери възможност на отговори на майка си. — Имението на онзи загадъчен човек.

— О, скъпа, не! — проплака Маргьорит. Изглеждаше видимо разстроена. — Не ми казвай, че си ходила в онова ужасно място, Вал, скъпа. Чух от много достоверен източник, че новият собственик на имението е някакъв наркобарон. Вярно ли е?

Валери сви рамене.

— Кой знае? — отвърна тя. — Отидох там, за да се погрижа за един болен кон. Дори не се видях със собственика. — Замълча за момент, а след това додаде шеговито: — Но не видях и камари от наркотици, оръжия или нещо подобно.

Никой не се разсмя.

— Е — с искрено възмущение заключи Маргьорит, — за мен поне е очевидно, че онзи човек би могъл да поддържа подобно имение само ако наистина търгува с наркотици или с нещо също толкова отвратително. Даже и младите магнати от Уол стрийт, които изкупиха имотите наоколо, не могат да си позволят подобно нещо. — Замълча за момент и красноречиво изгледа дъщеря си. — Освен това — продължи тя, — доколкото ми е известно, този човек е абсолютно непознат за важните хора в този район. Пък и е толкова потаен, че няма как да не съм сигурна, че в онова имение се вършат ужасни неща.

— Не съм чула нито една от клюките, които се разпространяват наоколо — дръзко възрази Валери, — но искам да ти кажа, че след снощното ми посещение ми бе отправено предложение да поема грижите за здравето на всичките им животни.

— О, скъпа — промълви Маргьорит, а очите й се разшириха от тревога.

— Но ти, разбира се, нямаш намерение да приемеш предложението им, нали? — намеси се Теди.

Валери не му отговори веднага.

— Няма да приемеш, нали? — настоя той.

— Все още не зная — отвърна Валери. Още докато изричаше думите, обаче, си даде сметка, че ще приеме предложението на Конрад и ще стане единственият ветеринар в района, лекуващ животните в Стоунлеър. Още на следващия ден щеше да обсъди въпроса с останалия персонал на клиниката.

— Все още не знаеш? — като папагал възкликна Маргьорит. — Трябва да кажа, че съм изненадана от лековатото ти отношение. Според мен дори не би трябвало да обсъждаш подобна възможност. — Гласът и цялото й поведение бяха неописуемо пренебрежителни. — Онзи човек сигурно е някакъв ужасно покварен и зъл мафиот или пък долен негодник и престъпник. Та той отказва да приеме всички отправени му покани от влиятелните хора в този град!

— И какво толкова лошо има в това? — попита Валери. — Искам да кажа, че не разбирам как отказът му да приеме отправените му покани автоматично го превръща в наркотрафикант или мафиот. Може би човекът просто не желае да общува отблизо с когото и да било.

— Е, ако не друго, поведението му е абсолютно антисоциално — заяви Маргьорит. — А това е крайно съмнително, ако питаш мен.

— Не съм ходил в имението — отново се намеси Теди, — но разговарях с един-двама от местните момчета, които са били там по работа. От думите им съдя, че онзи тип е пръснал милиони за ремонта и реконструкцията на имението. Докарал си работници от юг — от Флорида или от някой друг щат. По всичко личи, че джобовете му са бездънни. Аз поне зная със сигурност, че не мога дори да си помисля да извърша ремонтите, които той си е позволил в онова имение.

Валери внимателно наблюдаваше Теди, забелязала отново нахалното и самоуверено поведение, което той възприемаше всеки път, когато се почувстваше засенчен от някого. Не пропусна и очевидната неприязън, прокраднала се в гласа му. Той завижда на Конрад, даде си сметка тя. Ако не за друго, то поне заради парите, с които той очевидно разполага.

— Стига сме говорили за този толкова неприятен и плашещ индивид — възкликна Маргьорит и сложи край на обсъждането. — Предлагам да изпием кафето си на верандата. Отвън е толкова приятно! — Тя се усмихна и ги погледна.

— Напълно в тон с препоръките на лекаря — подкрепи я Теди.

Маргьорит се изправи. Теди я последва веднага и пое ръката й, за да я изведе на покритата веранда. Валери тръгна след тях. Ефи вече бе запалила свещите отвън и, след строго официалната вечеря, верандата изглеждаше изключително приятно и гостоприемно място. Теди помогна на Маргьорит да се настани на стола си, а Валери се разположи на едно старо, но иначе голямо и изключително удобно канапе от ракита.

— Веднага се връщам, дами — увери ги Теди, извини се и се скри във вътрешността на къщата.

В момента, в който той се отдалечи достатъчно, Маргьорит насочи цялото си внимание към Валери. Дори и на слабата светлина на свещите Валери успя да различи решимостта, изписала се по лицето на майка й.

— Надявам се, че се отнасяш към Теди с вниманието, което заслужава — заяви Маргьорит. — Не мога да не отбележа апатията, която ми се струва, че проявяваш по отношение на годежа си.

— Просто бях много заета, майко — отбранително рече Валери.

— Заета! Все това ужасно оправдание! — Маргьорит се наведе напред към дъщеря си. — Не трябва да забравяш, че Теди е в състояние да ти даде всичко онова, което може да си пожелае една млада жена. Той има пари, Вал, но, което е още по-важно, Теди е много добър в умножаването им. Не бива да забравяш, че, освен всичко останало, той е изключително популярен. Абсолютно всички го обожават.

— Или се страхуват от него — подхвърли Валери.

— Какво? — Маргьорит изглеждаше шокирана. — Но това е нелепо! Защо някой би се страхувал от Теди?

— Ами, ако съдя по онова, което чувам да се говори, той не е особено популярен сред наемателите си, майко.

— Може би те просто не си плащат наема на време — възрази тя. — А и защо изобщо проявяваш интерес към мнението на някакви си наематели?

— Защото те също са хора — тихо отвърна Валери.

— Ха! — Маргьорит пренебрегна напълно забележката на дъщеря си и изправи рамене, подготвяйки се за следващата атака. — И как можа да забравиш да си сложиш годежния пръстен, Вал? Отношението ти е просто обидно. Освен това Теди ми спомена, че все още не желаеш да насрочиш дата за сватбата. Какво, за бога, ти става, Вал?

— Нищо не ми става — отвърна Вал, опитвайки се да се справи с надигналия се в душата й гняв. — Просто още не съм готова.

Майка й отново я погледна право в очите.

— Но това е неизбежно, Валери, скъпа — неотстъпчиво заяви тя. — Нямаш никакъв друг избор, а и Теди е просто идеален. Никога не съм си и помисляла, че си в състояние да привлечеш един толкова съвършен мъж.

Валери преглътна, твърдо решена да не губи самообладание. Не можеше, обаче, да си позволи да отмине току-така последната забележка на майка си. Така би постъпила старата Валери, каза си тя. Онази Валери, която мълчаливо приемаше обидите, които майка й сипеше отгоре й.

— Защо непрекъснато ме обиждаш, майко? — попита тя.

Маргьорит като че ли се стъписа за момент, но веднага отново премина в настъпление.

— Ами, погледни реално на нещата, Вал, скъпа… Знаеш, че никога не си била кой знае каква красавица. Трябва да призная, обаче, че сега, когато си вече на възраст, притежаваш определено излъчване. Нещо, което ти липсваше през годините, в които растеше. И, като капак на всичко, не можеш да отречеш, че винаги си била малко… странна… малко особена. И това все още не се е променило.

Усмихна се на Валери — усмивка, която всеки непознат би възприел за искрена и обичлива. Валери обаче знаеше, че тя е пълна с презрение и мълчаливо неодобрение.

— Не може да се каже, че някога си била кой знае колко общителна — продължи Маргьорит. — Носът ти все беше забоден в някоя книга. Или си играеше със скъпоценните си домашни любимци и не обръщаше внимание на останалите деца.

Валери изслуша тирадата на майката си в пълно мълчание, наранена от безстрастния начин, по който тя описваше срамежливото малко момиченце, отчаяно копнеещо за обич и разбиране. Въпреки всичките ми твърдения и отчаяна решимост да отрека очевидното, помисли си тя, аз все още се стремя към любовта и одобрението на тази жена. И макар непрекъснато да убеждавам сама себе си, че вече съм напълно самостоятелна и независима, продължавам да й позволявам да ме наранява.

След продължилото известно време мълчание, Валери най-сетне се прокашля и отговори:

— Ако наистина си спомняш онова време, майко — започна Валери, — не може да не знаеш, че не бяха много момиченцата, с които ми позволяваше да си играя. Опитвах се да се сприятеля с някои деца, но смяташе, че повечето от тях не са достатъчно добри за мен.

— Човек трябва да предпазва детето си от… по-малко желаните елементи на обществото, Валери — отвърна Маргьорит. — А ти изглеждаше привлечена именно от тях.

— После, когато станах по-голяма — продължи Валери, — ти започна да ми втълпяваш, че не съм нито достатъчно привлекателна, нито пък умна. Отношението ти към мен бе причина за желанието ми да избягам и да се скрия от другите момичета — и момчета — на моята възраст, които ти смяташе за далеч по-интелигентни и красиви от мен.

— И в повечето случаи това наистина беше така — твърдо заяви Маргьорит. — Винаги съм ти ги сочила като пример, който исках да следваш. Нима не разбираш, Вал? Постоянно се опитвах да те предизвикам да направиш нещо добро за себе си. Но не, ти не желаеше да си направиш труда да се погрижиш за маникюра и дрехите си, нали? Не искаше да се постараеш да изглеждаш по-привлекателна в очите на подходящите млади мъже. Благодаря на бога, че Теди се появи в живота ти. Както и за това, че по това време ти се бе превърнала в сравнително представителна млада дама и се бе освободила донякъде от глупавата си свенливост и назадничавост. Така поне даде на Теди възможност да види бъдещите възможности.

Гневът на Валери ставаше все по-силен, но тя предпочете да замълчи. Прекрасно знаеше, че спорът с майка й беше абсолютно безплоден и нямаше да доведе до нищо.

— А! — радостно възкликна Маргьорит. — Ето че нашият прекрасен млад кавалер се завърна. Тъкмо казвах на Валери какво чудо си ти, Тед.

— Аз ли? — развеселено попита той. Застана до Валери в очакване тя да му направи място на канапето. После се настани до нея и хвана ръката й. — Надявам се, че дъщеря ти мисли по същия начин.

Валери го погледна и се усмихна.

— Мисля, че ще те оставя да тънеш в неведение по въпроса — отвърна тя. Дълбоко в себе си, обаче, започваше да чувства, че Теди е всичко друго, но не и чудото, превъзнасяно постоянно от майка й. В този момент най-много от всичко й се искаше да се изправи и да се прибере у дома при Елвис.

Останаха още известно време на верандата. Побъбриха още малко и изпиха кафето си. Не след дълго Теди демонстративно погледна часовника си.

— Става късно — рече той — и се боя, че времето ти за лягане отдавна мина, Маргьорит.

— Нищо подобно — увери го тя. — Прекарах чудесна вечер и се наслаждавах на всяка минута от нея.

— Е, аз обаче трябва да ставам рано утре сутринта — обади се Валери — и мисля, че е време да се прибирам.

— Напълно забравих за това — заяви Теди. — Аз самият съм свободен през цялата седмица и все забравям, че ти ходиш на работа.

— Много жалко, че не можа да се освободиш през тази седмица, Вал, скъпа — порица я Маргьорит.

Валери се изправи и сподави една прозявка.

— Беше невъзможно, майко. В клиниката имаме твърде много работа.

Теди също се изправи и я прегърна през раменете.

— Не е нужно да ни изпращаш, Маргьорит — каза той. — Моля те, не ставай заради нас.

— Благодаря ти, Теди — отвърна тя, — но и аз смятам да се прибирам.

Той веднага свали ръката си от раменете на Валери, приближи се до Маргьорит и й помогна да се изправи. Тя го погледна и му подаде бузата си за целувка.

— Толкова се радвам, че прие поканата ми за вечеря. И съм във възторг от новината, която ми съобщихте.

— Благодаря, Маргьорит.

— Лека нощ, майко. — Валери я целуна по бузата. — Вечерята беше много вкусна.

— Радвам се, че ти хареса, скъпа. И се надявам скоро пак да ви видя.

Приближиха се към вратата, която водеше към паркинга. Маргьорит потупа Теди по гърба.

— Скоро ще ти се обадя, за да поговорим — рече тя.

— Да — отвърна той. — Ще чакам с нетърпение.

Маргьорит ги изпрати с поглед, а след това се обърна, загаси свещите и се прибра в къщата.

Когато стигнаха до колите си на паркинга, Теди се обърна, обви ръце около Валери и я целуна продължително. Плъзна ръце по гърба и й я притисна към себе си. Тя обаче побърза да се отдръпне.

— Трябва вече да вървя, Теди — рече Валери. — Късно е и трябва да се прибирам у дома.

— Какво? — с раздразнение възкликна той. — Мислех, че ще прекараш нощта с мен.

— Не мога, Теди. Трябва да се прибера, за да пусна Елвис навън.

— В такъв случай ти предлагам да се прибереш у дома, да пуснеш онзи грозник, а след това да дойдеш у дома. Какво ще кажеш, а? — Нежно докосна шията й с устни.

— Не и тази вечер, Теди — отвърна тя. — Утре ми предстои изключително напрегнат ден. А и ще трябва да стана много рано.

Той продължи да я целува по шията.

— Хайде де! — прошепна Теди. — Ще си прекараме много добре, Вал. Ще можем да се чукаме цяла нощ.

— Теди! — гневно възкликна тя. — Току-що ти казах, че утре трябва да стана рано сутринта и че ми предстои един много дълъг и напрегнат ден.

— Обади се и им кажи, че си болна — настоя той и, сложил ръце върху задника й, я притисна към себе си.

— Няма да стане — отвърна тя. — И това е последната ми дума.

— О, Вал — недоволно възкликна той, — хайде де! Можеш да го направиш. Остави кучетата, котките и конете да се грижат сами за себе си. Само този път.

— Не, Теди — твърдо заяви тя, опитвайки се да се отскубне от прегръдката му. Имам прекалено много работа. А сега ме пусни. Трябва да се прибера и да се погрижа за Елвис.

Теди най-после свали ръце от нея.

— Ами върви тогава — подкани я той. — Върви да се погрижиш за шибаното си псе.

Тя го изгледа предизвикателно.

— Точно това смятам да направя. — Настани се зад волана на своя джип и рязко затвори вратата. Запали двигателя и погледна към Теди, застанал до сребристия ягуар. И, както често се случваше напоследък, той отново й заприлича на раздразнително малко момче, вбесено, че не е могло да се наложи над околните.

Е, толкова по-зле за него, помисли си Валери. Не може да нарича Елвис шибано псе и да се надява, че ще му позволя да спи с мен.

Пое по дългата, застлана с чакъл алея към магистралата, за да се прибере у дома при Елвис.

— Кучка! — през зъби изруга Теди, загледан в отдалечаващите се задни светлини на джипа. После се метна в колата си и отпраши право към къщичката на Тифани с надеждата, че ще я завари там. Ако пък я няма, помисли си той, ще си намеря някоя друга. Без проблем.