Джудит Гулд
Сърце и душа (4)

4.

Уиндъм Ашли Конрад Трети бавно крачеше напред-назад по избелелия ръчно изработен португалски килим в библиотеката, стиснал чаша с кафе в едната си ръка и незапалена цигара в другата. Черна бейзболна шапка покриваше частично дългата му, леко къдрава, гарваново черна коса и почти прикриваше замисленото изражение в тъмните му, меки като кадифе очи. Дългите ръкави на черната му тениска бяха навити над лактите и откриваха силните му и мускулести ръце. Крачолите на спортния панталон в същия цвят, прилепнал плътно към плоския му и стегнат корем, висяха свободно около дългите му и стройни крака.

В стаята имаше и четири огромни ирландски хрътки, които следяха всяко движение на стопанина си. Две от тях, сиви на цвят, седяха върху старинните кожени канапета, поставени едно срещу друго пред камината от френски варовик. Другите две — едната светлокафява с черни петна, а другата — наситено кафява, се бяха настанили върху килимчето, постлано пред огнището. Кучетата изглеждаха нащрек, а в очите им се четеше искрено обожание и привързаност, премесени с нетърпеливо очакване.

Уин, изморил се от безцелното обикаляне на стаята, най-сетне се излегна върху напуканата кожената тапицерия на един старинен фотьойл от времето на крал Джордж и насочи поглед към Санто Дучи, който говореше по телефона, седнал зад бюрото на Уин — оригинално bureau plat от епохата на Луи Петнадесети. Отпи глътка кафе и се намръщи. Вече бе изстинало.

Захвърли незапалената цигара в един кристален пепелник, изправи се отново, приближи до покритата е красиви орнаменти позлатена конзола и изля кафето в саксията на красивата орхидея, поставена върху мраморната повърхност. После отиде до мини бара, скрит зад една тайна врата близо до камината, и си сипа прясно кафе от кафемашината. Обърна се и се насочи към фотьойла, като вървешком отпиваше от горещото черно кафе, но, преди да успее да седне отново, Санто внимателно затвори телефона и го погледна.

— Току-що разговаря с лекарката, нали? — попита Уин.

Санто отрицателно поклати глава.

— Не — отвърна. Слънчевите лъчи, които струяха през френските прозорци зад него, се отразяваха в гладко избръснатата му глава.

— Не? — с раздразнение повтори Уин. Яростно се вгледа в Санто, но огромният мъж не забеляза гнева, изписал се в очите му, скрити под козирката на бейзболната шапка. — Не се ли разпоредих да й позвъниш рано сутринта?

— Както и направих — спокойно отвърна Санто. Безстрастно изгледа шефа си, скръстил ръце пред гърдите си. Изглеждаше абсолютно невъзмутим и като че ли изобщо не се притесняваше от раздразнението на Уин. — Преди малко обаче разговарях с друг човек.

— О! — Уин се намръщи. — В такъв случай, Санто, защо не ми кажеш какво, по дяволите, ти отговори докторката?

— Всички лекари в клиниката имат равни дялове и поемат работата в зависимост от дежурствата си — отвърна Санто. — Лекарката ме информира, че нашето желание е в разрез с политиката на клиниката.

— В разрез с политиката на клиниката? — избухна Уин. — Това са пълни глупости!

Санто разпери ръце, давайки знак на Уин да замълчи за момент.

— Стига си се палил! — спокойно изрече той. — Тя обеща, че ще обсъди предложението ни с останалите лекари и ще ми се обади, за да ми съобщи отговора си.

— Никога преди не съм чувал подобна глупост — продължи да мърмори Уин.

— Казах ти вече, че всички лекари в клиниката се ползват с равни права и задължения — продължи да обяснява Санто.

— И какво, по дяволите, означава това?

— Ами много е просто. Собствениците на животни обикновено не избират ветеринарните лекари, които лекуват животните им. Обслужва ги този, който е дежурен в момента.

— Но това е нелепо! — възмутено възкликна Уин. — Да не би да си мислят, че живеем в някаква смотана страна от Третия свят!

— Вероятно не — отвърна Сантос, — но такава е обичайната практика в подобни клиники.

— По дяволите! — Уин се отпусна в големия фотьойл и стовари чашата с кафето върху ореховата маса до него. Кафето се разплиска върху полираната до блясък повърхност, но той като че ли изобщо не забеляза. — Разбери кой е собственик на шибаната клиника — разпореди се той и намръщено изгледа Сантос.

— Току-що го направих.

— И? — нетърпеливо попита Уин.

Сантос погледна записките си, които бе надраскал върху един лист.

— Собственик на клиниката е Чарлз Брадфорд, който е и един от лекарите, работещи в нея — информира го той. — Брадфорд е едноличен собственик. Рошел работи в клиниката на заплата.

Уин изглеждаше недоволен от отговора.

— Мамка му! — сърдито възкликна той.

— Виж, не се навивай толкова — обади се Сантос, опитвайки се да успокои шефа си. — Обзалагам се, че всичко ще се нареди според желанията ти. Тя каза, че ще обсъди предложението ти с останалите лекари, което означава, че вероятно проявява интерес, Уин. Нали така? Иначе защо да си прави труда да разговаря с тях. — Погледна изпитателно Уин, опитвайки се да открие някаква индикация, че е успял в опита си да го вразуми. Исусе, мислено възкликна той, Уин прилича на разглезено богато хлапе, твърдо решено да се наложи на целия свят. Още по-лошо е, че напоследък се държи като пълен откачалник. Санто обаче проявяваше нужното търпение, защото добре си даваше сметка, че сигурно и той самият би превъртял, ако трябваше да носи на плещите си всички неприятности и тревоги, стоварили се върху шефа му.

Уин най-накрая кимна с глава.

— Предполагам, че имаш право — съгласи се той. Замисли се за момент, а след това додаде: — Обади й се отново и й кажи, че, ако приеме предложението ни, ние ще й изплатим добра премия. Премия, за която колегите й няма защо да научават.

— Щом казваш.

— Казвам — категорично заяви Уин.

Преди обаче да успее да вдигне телефонната слушалка, за да проведе разговора с Валери, телефонът иззвъня и Сантос побърза да отговори.

— Стоунлеър — рече той.

В продължение на цяла минута слуша внимателно, а след това каза:

— Ще трябва да те свържа. Изчакай така.

Натисна бутона за задържане на разговора и погледна Уин.

— Ариел е.

Уин поклати глава.

— Няма ме — заяви той. — Искам обаче да пуснеш разговора на говорител, за да мога да слушам и аз.

Сантос отново натисна бутона, включи говорителя и върна слушалката на мястото й.

— Съжалявам, Ариел — рече той. — Боя се, че в момента не може да се ти се обади.

— Лъжеш ме, Сантос. — Дрезгавият от многото цигари сърдит глас, изпълни стаята. Ирландските хрътки наостриха уши, разпознали гласа на бившата си господарка.

— Не, Ариел — спокойно я увери Сантос. — Не те лъжа.

— Копеле такова! — злобно извика тя. — Гласът ти звучи така, сякаш си се наврял в метален контейнер. Сигурна съм, че си включил говорителя, за да може онова лайно да чува разговора ни.

Санто хвърли един поглед към Уин, който се усмихна едва-едва.

— Свържи ме с него веднага! — продължи да крещи Ариел.

— Вече ти казах, Ариел, че в момента не може да ти се обади — спокойно повтори Санто.

От говорителите долетя силна въздишка на примирение. После Ариел заговори отново, но този път вече със спокоен и овладян глас.

— Кажи му, че чекът с месечната ми издръжка все още не е пристигнал. А срокът изтече отдавна, както чудесно знаеш. Обадих се в кабинета на Голдмън, но секретарката му ме информира, че парите още не са преведени.

— Ще му предам — увери я Санто.

— Направи го — малко по-жлъчно нареди тя. — Можеш още да му предадеш, че ми казаха, че той все още не е изпратил подписаните от него документи за развода.

— Не зная нищо по този въпрос — заяви Санто.

— Обзалагам се, че не знаеш — злобно го сряза тя. След това отново шумно въздъхна, сякаш осъзнала, че трябва да смени тактиката.

Знаеше, че няма да постигне нищо, ако продължи да се държи властно и надменно със Санто. А що се отнасяше до Уин, крясъците и претенциите нямаше да я доведат до никъде. Затова побърза да смени тона и заговори като безпомощно малко момиченце, изпаднало в беда.

— О, Санто, моля те — с жалостив глас изрече тя. — Трябва да ми помогнеш. Ти си единственият човек, който може да го направи. Не зная какво ще правя оттук нататък. Първо закъснява чекът с месечната ми издръжка, а след това разбирам, че той още не е подписал документите за развода.

— Ще видя какво мога да направя — отвърна Санто.

— Да, моля те, Санто — примоли се Ариел. — Знаеш, че чекът с окончателното споразумение няма да бъде изплатен преди той да подпише всички документи, а аз наистина имам нужда от него. Искам да кажа, че… Исусе, ако не получа скоро чека с месечната издръжка — в гърлото й като че ли се зароди някакво, вероятно престорено ридание, — не зная с какво ще се храня!

Уин едва не се разсмя при последните й думи, но се сдържа. Даваше си сметка, че тя се досеща, че той слуша целия разговор, но не искаше да потвърждава догадките й. Ако не друго, неизвестността подсилваше нейната неувереност, а това му доставяше огромно удоволствие.

— Вече се изморих до смърт от цялата тази бъркотия — продължи Ариел. — Просто искам да приключа с този брак веднъж завинаги. Мислех си, че и той желае същото. Крайно време е и двамата да продължим с живота си. Дори терапевтите, с които се съветвам, твърдят това. Това протакане не се отразява добре на никого от нас.

— Разбирам какво имаш предвид — отвърна Санто. Отново погледна към Уин и видя усмивката, която играеше по устните му. Той наистина се забавлява от всичко това, помисли си Санто. Откачено копеле! После леко се изкашля, за да прочисти гърлото си. — Ще направя каквото мога, Ариел.

— Умолявам те, Санто — продължи да хленчи тя. — Винаги съм смятала, че ние двамата с теб сме приятели, а в момента наистина се нуждая от помощта ти. — Гласът й бе задавен от поредното ридание.

Дали риданията са истински? — развеселено се запита Уин. Или актьорските й способности стават все по-добри?

— О, Исусе! — Този път успя да заплаче наистина. — Ако само можеше да си представиш как живея! Днес дори се опитаха да ми изключат електричеството!

— Вече ти казах, Ариел, че ще направя каквото мога. Обещавам.

— Ами… благодаря ти, Санто — проплака тя. — Ще се чуем отново по-късно. Чао.

Тя затвори телефона, а Санто се присегна и изключи говорителя. В стаята отново се възцари мълчание, нарушавано единствено от шумното дишане на кучетата. То обаче продължи твърде кратко.

— От всички жени, които познавах в ония години — мрачно отбеляза Уин, — трябваше да избера точно Ариел. И това ако не е жестока шега на съдбата! — Той изведнъж се разсмя на глас. Смехът му се зараждаше някъде дълбоко в гърдите му, постепенно набираше сила и изригваше като вулкан в смълчаната стая. Звучеше толкова злобно и зловещо, че Санто, също като четирите хрътки, извърна глава и се загледа в шефа си.

Прилича на човек, обладан от зли сили — помисли си Сантос, почти хипнотизиран от смеха от Уин. Демонични сили, идващи право от ада. Напоследък все по-често му се струваше, че Уин наистина започва да губи разсъдъка си.

Санто отмести поглед и се загледа през прозорците към плувния басейн. Не му се искаше да става свидетел на подобна сцена, която, според него поне, беше изключително болезнена. Перверзна дори. Тя го караше да се чувства някак си нечистоплътен, събуждаше някакви непознати инстинкти в душата — плашещи и непонятни дори и за него самия.

Когато Уин най-сетне се успокои и смехът му утихна, той се изправи и се приближи до голямата позлатена конзола в стил рококо. Върху мраморната й повърхност бяха подредени дузина бутилки — уиски, вино, сода, тоник, минерална вода, — кофичка за лед от чисто сребро и кристални чаши с всякаква големина. Уин си избра една голяма кристална чаша, сложи на дъното й няколко кубчета лед и я напълни с минерална вода. Извади резенче лимон от една красива сребърна купа и го изстиска в питието си. Взе една колосана ленена салфетка от купчината, подменяна ежедневно от Герда австрийската икономка и готвачка, обви я около чашата, след което се обърна и погледна към Санто. Отпи глътка вода, загледан право в гърба на едрия мъж, застанал в другия край на стаята.

— Това не ти харесва, нали, Санто?

— Кое да ми харесва? — попита Санто, но не се обърна.

— Тази работа с развода — отвърна Уин. — И съзнателното забавяне на чековете с месечната издръжка.

— Това не е моя работа.

— Направи го тогава — настоя Уин. — Кажи ми какво мислиш по въпроса.

Санто се обърна и погледна към шефа си. Почти не можеше да различи лицето на Уин, скрито под козирката на шапката.

— Ами, ако бях на твое място — започна той, — най-напред щях да изпратя чека с месечната издръжка. Освен това наистина смятам, че трябва да подпишеш документите за развода и веднъж завинаги да приключиш с тази история. В момента прахосваш цяло състояние за адвокати, а не извличаш никаква полза от цялото това бавене и протакане.

— О, да, извличам и още как! — весело възрази Уин.

— И каква по-точно?

— Карам онази кучка да се чувства още по-нещастна — заяви Уин.

Санто въздъхна и изразително завъртя очи.

— Ами… да — съгласи се той. — Но…

— Млъквай, Санто — прекъсна го Уин. Бавно отпи голяма глътка минерална вода. — Ще подпиша документите, когато се почувствам готов да го направя. А тя бърза по една-единствена причина — иска час по-скоро да получи чека с окончателното споразумение.

Приближи се до масата, взе от пепелника незапалената цигара и я пъхна в устата си.

— А тя препира толкова за този чек не само защото е алчна малка кучка, а защото иска да си опече работата с онова южноамериканско конте с големия пакет в гащите.

Санто отново седна на стола зад бюрото на Уин.

— Затова ли си толкова пищисан и се опитваш да я накажеш? Защото си е намерила друг мъж, за когото иска да се омъжи? — попита той.

Уин го погледна.

— Може би. — После кимна с глава. — Затова и за още куп други неща.

— Въпреки това продължавам да мисля, че трябва да я пуснеш да си отиде — настоя Санто. — Така ще е най-добре и за двама ви. Приключи веднъж завинаги с този брак. Освен това прекрасно знаеш, че, каквото и да правиш, в крайна сметка тя ще се омъжи за него.

— Може би — съгласи се Уин. — Но искам да ги накарам да се погърчат още известно време. — Усмихна се широко. Усмивка, която дори и Санто забеляза от другия край на стаята. — Ще ми бъде интересно да разбера дали онзи жребец ще остане при нея, или ще избяга, за да търси по-плодородни пасища.

— А може би те двамата наистина се обичат — предположи Санто.

— О, Санто, за бога! — с раздразнение възкликна Уин. — Те и двамата са като излезли на лов акули. Само се дебнат и се опитват да разберат коя ще намаже повече. Понякога си мисля, че си не само грозен, ами и глупав. Любов! — зловещо се изсмя той. — Целият свят се върти около секса и парите! — заяви той и насочи пръст към Санто. — И любовта няма нищо общо с това, приятелю. Никога не го забравяй.

Санто го изгледа за миг, а след това леко се изкашля.

— Аз не съм грозен.

— Да… Ами, не исках да кажа това — започна да се оправдава Уин. — Всъщност исках да кажа, че си… заплашителен. Имаш заплашителен вид.

Санто се усмихна.

— Заплашителен, значи — повтори той като че ли се наслаждаваше на думата. — Това ми харесва. Да, мога да го приема. Заплашителен.

— Надявам се, че е така. Това е една от причините, поради която работиш за мен. — Той се изправи и се протегна. — Колко е часът?

Санто погледна златния ролекс на китката си. Подарък от Уин.

— Около десет.

— Време е — заяви Уин.

Санто кимна в отговор.

— Веднага се връщам.

Изправи се и излезе от библиотеката.

Уин се приближи до един от френските прозорци и насочи поглед към басейна. Мислите му бяха заети с Ариел. Нади, едно от кучетата, скочи от канапето и застана до него.

Уии лениво погали голямата глава на хрътката.

— Тя може и да е красавица, Пади — замислено промърмори той, — но също така е и истинска кучка. И сега ще си го получи… Наистина ще си плати за всичко.

Санто се върна в библиотеката. В едната си ръка носеше голяма черна кожена чанта, която остави на бюрото. Отвори я и извади отвътре шишенце спирт и пакет памук. Остави ги настрани и отново бръкна в чантата. Този път извади стъклена ампула, както и игла и спринцовка за еднократна употреба.

Уин, застанал пред френския прозорец се обърна и се загледа в Санто, който разкъса опаковката на спринцовката, сложи иглата и я вкара в ампулата. Спринцовката постепенно се напълни с безцветна течност. Когато свърши, Санто се извърна и погледна Уин.

Уин се приближи до бюрото, разкопча панталона си и го смъкна надолу. Подпря двете си ръце на бюро то и се наведе напред, изложил на показ голия си задник. Потрепери неволно, когато почувства студения спирт върху голата си кожа, а след това постепенно се отпусна. Не се напрегна дори когато почувства убождането на иглата. Изчака само момент, притаил дъх и това беше всичко! Последва онова почти мигновено — винаги се бе изумявал от факта, че за това бяха нужни само няколко секунди — чувство на покой, завладяло цялото му тяло под силното въздействие на лекарството.

Изправи се и почувства, че вече е в състояние да се отпусне и унесе в сън. Наведе се и вдигна долните гащи и панталона си. После се обърна, премигна няколко пъти и обходи с поглед великолепната библиотека, облицована с ламперия от тъмен махагон. Санто застана до него, а на устните на Уин заигра лека усмивка.

Бавно и целенасочено се запъти към спираловидното стълбище, отвеждащо към балкона, опасващ трите стени на библиотеката. Качи се горе, мина през една тайна врата, скрита между рафтовете с книги, и тръгна по коридора към спалнята си. Санто вървеше плътно зад него, за да се увери, че Уин наистина ще се прибере в спалнята.

Още преди да е стигнал до тъмнината на уединеното си убежище, Уин почувства, че започва да се носи в пространството, подобно на балон, издигнал се високо в небето. Рееше се в небесата, понесъл се към едно по-добро място. Място без болка. Място, различно от суровата реалност на живота му.