Джудит Гулд
Сърце и душа (30)

18.

Санто стигна на бегом до къщата си и бързо влезе вътре. Ариел скочи от канапето, на което седеше с уголемени от уплаха очи.

— Какво стана? — задъхано попита тя. — Чух изстрели!

— Не съм съвсем сигурен — отвърна Санто. — Нещо се обърка.

— О, боже! — възкликна Ариел. — Не трябва ли да се махаме от тук?

— Трябва да изчезваме веднага! — заяви Санто — да изпреварим ченгетата. — Измъкна пистолета от колана и се зае да го разглежда отблизо.

— Ами семейство Райнхарт? — попита тя.

— У тях все още е тъмно — отвърна Санто. — Не мисля, че са чули нещо. — Погледна пистолета за последен път отново го пъхна под колана си. — Доколкото мога да преценя заглушителят си е съвсем наред — промърмори той, все още озадачен от неочакваното развитие на събитията.

— Ако заглушителят е в ред — обади се Ариел, — кой тогава е произвел изстрелите, които чух?

— Не зная — отвърна Санто. — Не видях почти нищо. Видях единствено докторката да пада от куршума ми. — Не смяташе да казва на Ариел, че е видял и Уин в локва кръв на пода, макар че самият той не бе стрелял по него. Щеше да й обясни всичко това по-късно.

— Трябва да е бил заглушителят… — започна Ариел.

— Хайде! — подкани я той. — Не разполагаме с време за приказки. Трябва да се махаме от тук. Ти вече трябваше да си приготвила колата.

Ариел грабна плоското шишенце от масичката, влезе бързо в кухнята и се изправи пред шкафа с напитките. Трябваше й известно време, за да забележи бутилка водка Столичная.

— Побързай! — изръмжа Санто. Мина бързо край нея, прекоси пералното помещение и влезе в гаража.

Ариел се спусна след него, стиснала бутилката с водка в ръка.

Санто запали колата и отвори вратата на гаража с устройството за дистанционно управление. Излезе на задна на алеята, зави и подкара покрай конюшнята към портата.

Махаме се от тук, помисли си той. Това е единственият ни път към свободата.

Мамка му! Видеокамерите. Почти забрави за тях. Ще ги демонтирам като стигнем до портата и ще ги взема с нас.

След това ще се появя тук утре сутринта и ще действам по план.

Рязко даде газ. Искаше час по-скоро да стигне до портата и да се махне от това място.

 

 

Валери се обърна и погледна тялото на Уин. Каменната й фасада — защитна реакция на организма към ужасните събития, на които бе станала свидетел и в които бе участвала — започна да се пропуква. До този момент действаше на автопилот и почти не осъзнаваше какво точно прави. Беше насочила цялото си внимание към Дафни и почти не бе регистрирала смъртта на Уин.

Сега обаче цялото й тяло се разтресе неудържимо, горчива жлъчка опари гърлото й. Помисли си, че ще повърне и тръгна към банята. Беше стигнала до библиотеката, когато се закова на място, доловила слабо стенание. Дойде откъм компактдиск плеъра, помисли си тя. Сигурна съм! Ледена тръпка пробяга по гръбнака й, но тя се обърна и погледна към просторната стая зад нея.

Сърцето й рязко ускори ритъма си. Затича се към мястото, където само преди миг бе видяла тялото на Уин. После рязко спря. За момент си помисли, че ще припадне. Тялото му вече не беше там. Проследи кървавата диря по килима, която водеше към бюрото му. И тогава го видя да пълзи по посока на телефона.

— Уин! — извика тя и се спусна към него. Сълзите, изпълнили очите й, потекоха като реки по лицето й. Цялото й тяло се разтрепери от облекчение и радост.

Той изпъшка отново, по-високо този път, и помръдна глава, опитвайки се да я погледне.

— Здрасти, докторе — задъхано прошепна той. — Простреляха ме.

— Зная — извика тя, неспособна да овладее треперенето си. — Зная, че те простреляха.

— Докторе — продължи той, — отвори… отвори това чекмедже. — Вдигна ръка и посочи едно малко чекмедже на бюрото.

Валери незабавно се подчини.

— Какво, Уин? — попита тя. — Какво да направя?

— Виждаш ли… виждаш ли редицата с бутони?

— Да — отвърна тя. — Виждам я.

— Натисни бутона с надпис Входна порта — инструктира я той. — Натисни го силно.

Валери изпълни разпорежданията съвсем точно, след което отново се обърна към него.

Той понечи да каже нещо, но от гърлото му се изтръгна само болезнено стенание.

— Шшт… — рече тя. — Аз вече се обадих в полицията. Те трябва да дойдат всеки момент. Вероятно ще дойде и линейка. Помислих си, че си мъртъв, Уин. Изглеждаше мъртъв, а около теб имаше толкова много кръв.

Очите му все още бяха отворени, а на устните му се четеше нещо като усмивка.

— Няма… няма нищо, докторе.

Валери не знаеше дали може да му вярва, макар че съвсем ясно виждаше следата, която куршумът бе оставил от едната страна на главата му. Изглеждаше като рана от скалпиране, но Валери не бе готова да поеме какъвто и да било риск.

— Уин — рече му тя, — искам да лежиш съвършено неподвижно. — Може би щеше да успее да направи нещо за него би могла да спре кръвта, защото той очевидно продължаваше да кърви върху килима. — Просто стой неподвижно. Веднага се връщам.

— Не ме изоставяй, докторе — промълви той.

— Веднага се връщам — увери го тя. — Трябва само да взема ножицата от бюрото ти.

Плъзна очи по повърхността на бюрото и забеляла ножицата, поставена в една декоративна чаша от малахит. Грабна я, върна се на бегом при Уин и се зае да отреже подгъва на ефирната си мароканска рокля.

— Кучетата — прошепна той.

— Сигурно са били приспани със стрелички с транквилизатори — отвърна Валери. — Ще извадя стреличките, но ще мине известно време преди да дойдат на себе си. Можеш да си сигурен, че всичко с тях ще бъде наред.

— Добре — дрезгаво промълви той.

 

 

Рейндж роувърът спря пред портата и Санто натисна бутона за дистанционно управление, за да отвори. Двете крила на портата не помръднаха и той натисна отново. Портата отново не се отвори.

— Ами сега какво? — запита се той.

Отвори вратата на колата и изскочи навън, насочил устройството право към портата. Отново без никакъв успех. Какво става?

Спусна се напред, като не преставаше да натиска бутона на дистанционното. Когато стигна до портата, стисна железните колони с две ръце и започна да дърпа с всичка сила. Нищо. Портата изобщо не помръдна.

— Исусе! — изруга на глас той.

— Какво става? — извика Ариел от колата.

— Дистанционното не може да отвори портата — отвърна Санто.

— Как така не може да я отвори? — изплака тя.

— Ами така, глупава кучко! Просто не може! — изрева в отговор Санто.

Върна се на бегом до рейндж роувъра и се настани зад волана.

— Слушай — рече й той. — Искам да се хванеш здраво за нещо. Ще се опитам да разбия портата с колата. Не виждам друг начин да се измъкнем от тук.

Санто премести колата няколко метра назад и я насочи право към участъка от портата, в който се съединяваха двете крила. После здраво настъпи газта. Колата се понесе с главоломна скорост към портата. Последва силен сблъсък, съпроводен от оглушително триене на метал в метал, което напълно заглуши ужасения писък на Ариел.

Портата не поддаде.

— Млъквай, Ариел! — изрева Санто. Отново даде на задна скорост и премести колата още по-далеч, след което отново рязко натисна газта.

Огромната кола се понесе напред с ръмжене и се блъсна в портата с около тридесет мили в час. Последва нов трясък — по-оглушителен от предишния.

Санто, който се бе погрижил за предпазния си колан, изобщо не пострада, но Ариел залитна силно назад, а след това отскочи напред и едва не разби главата си в предното стъкло. Санто понечи да се върне назад за трети път. В този момент чу пронизителните сирени на полицейските коли и линейките, забеляза проблясващите им сини и червени светлини надолу по пътя. Над главите им се разнесе оглушителният грохот на приближаващ хеликоптер, а мощният му прожектор обля цялата околност с ярката си светлина, превръщайки нощта в сюрреалистичен кошмар. Полицейските коли и линейките се появиха от другата страна на портата, която внезапно започна да се отваря.

Санто рязко отвори вратата и хукна да бяга, но, преди да е изминал и сто метра, бе настигнат от двама полицейски служители, които извиха ръцете му зад гърба му и щракнаха белезници на китките му.

Други двама полицаи се спуснаха към пасажерското място на роувъра и рязко отвориха вратата. Ариел започна да пищи и да рони огромни сълзи, като отчаяно размахваше ръце и риташе с крака. Преди обаче да успее да нарани, когото и да било, полицаите я измъкнаха от колата и й сложиха белезниците.

Вие двамата идвате с нас в управлението — изръмжа един едър полицай докато оглеждаше сцената, разкрила се пред очите му. — Махайте ги от тук.

 

 

Библиотеката бе претъпкана с полиция и медицински персонал. Уин лежеше на носилката в очакване да бъде изнесен и качен в линейката.

— Слава богу! — възкликна Валери. Обърна се към полицая, застанал най-близо до нея. Видя името му, изписано на табелката на гърдите му. Коули.

— Трябва да отида с него, полицай Коули — отчаяно се примоли тя. — Трябва.

— Вие се обадихте в полицията, нали? — попита той.

— Да — отвърна Вал.

Полицаят вдигна старинния пистолет, с който Валери бе застреляла Дафни.

— Това ли е оръжието на престъплението? — попита я той.

— Да — отново потвърди Вал.

Уин надигна глава от носилката.

— Не е възможно да си я убила с този пистолет, Вал — заяви той. — Зареден е с халосни патрони. Както и всички останали. — Насочи поглед към Коули и премигна от болка. — Проверете ги, полицай — подкани го той. — И ще установите, че този пистолет, както и останалите, са заредени с халосни патрони.

Коули погледна пистолета, а след това вдигна поглед към Валери.

— Позволете й да отиде с него в болницата — разпореди се той.