Джудит Гулд
Сърце и душа (3)

3

Валери слезе от магистралата и подкара нагоре към ветеринарната клиника, кацнала на самия връх на висок хълм, от който се разкриваше великолепна гледка към тучните поля и зелените гори. Беше хладна утрин и мъглата все още не се бе вдигнала напълно, а тревата бе мокра от роса. Тя обаче знаеше, че мъглата скоро ще изчезне и земята ще изсъхне под палещите слънчеви лъчи на поредния горещ летен ден.

Спря на обичайното си място зад клиниката и угаси двигателя. Беше понеделник сутрин, а тя се чувстваше уморена — факт, който не й допадаше особено. Обикновено идваше в клиниката с вързана на конска опашка коса и блеснали от радост очи, нетърпелива час по-скоро да се захване с работата си. Не и днес обаче.

И причината за това не се криеше единствено във факта, че през изминалия уикенд бе работила на повикване. Като се изключи спешното посещение в Стоунлеър и няколкото телефонни разговора и консултации в неделя, дежурството бе минало съвсем леко. Валери съзнаваше, че се чувства изтощена не от работата, а от уикенда, който бе прекарала заедно с Теди. И то не заради ненаситните им креватни изпълнения. Не, продължителното общуване с Теди я бе съсипало емоционално и поради това сега се чувстваше изтощена, напрегната и неефективна в работата си. И като капак на всичко я измъчваше и съзнанието за слабостта, която бе проявила, и провалът й да се справи с трудното положение, в което се бе озовала. С времето бе научила, че тя и единствено тя носи отговорност за собствените си действия. Сега обаче не можеше да се избави от усещането, че през изминалия уикенд бе претърпяла провал. Голям при това.

— Елвис — рече тя и се обърна към кучето, което пътуваше на седалката до нея. — Налага се да се отърва от това настроение. Предстои ми много натоварена седмица и ще трябва да се мобилизирам, ако искам да си свърша работата както трябва.

— Елвис се обърна към нея и лениво помаха с опашка.

Валери се усмихна, потупа го по главата, прибра ключовете си в голямата платнена чанта и елече от джипа. Задържа вратата отворена, за да може Елвис да скочи след нея. Влезе в клиниката през служебния вход, след което тръгна по коридора към приемната, до която се намираше собственият й кабинет. Елвис подскачаше край нея, радостен, че отново се е озовал на едно от любимите му места.

Когато се приближи до рецепцията, разговорите, които бе чула докато вървеше по коридора, замлъкнаха и в помещението се възцари абсолютна тишина. Четири глави се извърнаха към нея — Дафни Колинс и Чарлз Брадфорд, нейни колеги ветеринари, и Тами Рийвс и Ани Уолскай, които работеха като секретарки и рецепционистки.

— Виж ти, виж ти! — възкликна Чарлз Брадфорд, който беше и собственик на клиниката. Враждебният му глас наруши надвисналата тишина. — Говори се, че си имала възможността да посетиш скандалното имение Стоунлеър.

Валери само кимна в отговор.

— Значи е истина? — възкликна Дафни. — Нашата малка Валери се е запознала с мистериозния господин Конрад.

Валери се усмихна сърдечно, макар да беше озадачена от очевидния сарказъм на Дафни. Красивата и изключително руса Дафни никога не разговаряше с нея по този начин. Валери винаги я бе харесвала и смяташе, че чувствата им са взаимни. Двете не бяха първи дружки, но отношенията им бяха приятелски и сърдечни.

— Да — спокойно отвърна тя. — В събота през нощта се наложи да отида до Стоунлеър. Един кон…

— Какъв е той? — грубо я прекъсна Чарлз.

— О, да, Вал — отново се обади Дафни, — разкажи ни за него. — Нервно прокара пръсти през косата си и запристъпва от крак на крак. По всичко личеше, че с нетърпение очаква разказа на Валери.

— Ами той е арабски жребец… — започна Валери.

— Никой не се интересува от коня, Вал — прекъсна я Валери. — Разкажи ни за Конрад!

Всички се разсмяха. Включително и елегантният доктор Чарлз Брадфорд, който рядко си позволяваше подобни волности.

— Изобщо не го видях — отвърна Валери.

— Какво? — хорово възкликнаха трите жени.

Валери забеляза, че дори и Чарлз изглеждаше объркан от отговора й. Той свали очилата си и се зае да ги бърше с носната си кърпичка. Сякаш замазаните стъкла на очилата му по някакъв начин му бяха попречили да чуе добре отговора й.

— Съжалявам — изрече Валери. Усмихна се и сви рамене.

— По дяволите! — изруга Дафни. — Искаш да кажеш, че изобщо не си го зърнала? Дори и само за миг?

— Точно така. Не съм — потвърди Валери. — Един от работниците му ме посрещна и ме заведе в конюшнята, а собственикът изобщо не се появи.

— Да не би случайно да си се запознала с мускулестия великан, за когото сме слушали толкова много? — попита Дафни.

Валери кимна и я погледна.

— Да — рече тя. — Настина е огромен.

— И не видя никой друг? — попита Чарлз. — Абсолютно никой?

— Не, не видях. — Валери поклати глава. — Той беше единственият човек, с когото се срещнах там.

— Що за човек е той? — продължи да разпитва Дафни. — Наистина ли е… ами, чувала съм, че изглежда доста зловещо.

— Той се държа изключително делово — отвърна Валери. — Пък и нямах никакво време да го опозная. През цялото време се занимавах с коня и…

— О, по дяволите! — възкликна Дафни. — Напълно безполезна си, Вал. Човек не може да получи никаква полезна информация от теб.

Телефонът иззвъня и Тами вдигна слушалката.

— Ветеринарна клиника — изрече тя с приятния си, школуван глас. После замълча, изслуша човека отсреща и рече: — Изчакайте така, моля.

Погледна Валери и вдигна телефонната слушалка над бюрото си. Очите й заблестяха триумфално. Всички погледи се насочиха към нея.

— За теб е, доктор Рошел — рече Тами. — Обажда се господин Санто Дучи от Стоунлеър. На първа линия.

— Ще се обадя от тук — рече Валери. Веднага протегна ръка и взе слушалката. Предпочете да не губи излишно време. Зачуди се дали състоянието на Предвестник на буря не се бе влошило отново.

— Доктор Рошел — рече тя.

— Добро утро, доктор Рошел — поздрави я гигантът. — Обажда се Санто Дучи от Стоунлеър.

— Да, господин Дучи — отвърна тя. — Да не би да има проблем с Предвестник на буря? Той добре ли е?

— Чувства се страхотно — увери я Дучи. — Наистина е добре. С него нямаме никакви проблеми.

— Това е добре — с облекчение изрече Валери.

— Причината, поради която се обаждам — продължи Дучи, — е, че господин Конрад би искал вие да поемете здравното обслужване на всички животни в Стоунлеър. Имам предвид не клиниката, а лично вие.

Внезапно Валери забеляза четирите чифта очи, приковани върху нея. В този момент й се прииска да бе провела разговора от кабинета си.

— Високо ценя предложението, господин Дучи — започна тя, — но това е в разрез с политиката на нашата клиника. Най-общо казано ние си поделяме работата и задълженията по равно. Всичко зависи от това кой е дежурен в даден момент. Не правим изключения от това правило, но ще трябва да обсъдя предложението ви с останалите лекари в клиниката.

— Разбирам — отвърна той. — Вижте, сигурен съм, че господин Конрад ще ви възнагради щедро за отделеното време, ако приемете да се грижите лично за животните му — продължи Дучи. — Той остана много доволен от начина, по който се справихте с Предвестник на буря. А мога да ви уверя, че в имението има много животни, които се нуждаят от подобни грижи.

Валери започваше да разбира, че Дучи — или Конрад — не приемат лесно отрицателен отговор.

— Ще видя какво мога да направя, господин Дучи.

— Ще ви бъда много задължен — отвърна той. — Сигурен съм, че останалите лекари в клиниката ще проявят разбиране и ще уважат желанието на клиент, който държи на вашите услуги.

— Ще трябва да обсъдя предложението ви с колегите си. Веднага след това ще ви се обадя — обеща Валери.

— Добре. Ще чакаме обаждането ви.

— Разбирам.

— И още веднъж ви благодаря, докторе.

— Няма защо. — След като се увери, че Дучи е затворил, Валери подаде слушалката обратно на Тами. — Благодаря ти, Тами.

После се обърна и видя въпросителните погледи на колегите си. Отново Чарлз Брадфорд пръв наруши мълчанието.

— Доколкото разбирам, това беше онзи тип, който работи за Конрад, нали?

Валери кимна утвърдително.

— И какво искаше? — попита той, приковал върху лицето й студените си сиви очи.

Валери се поколеба за момент, а след това реши да говори направо.

— Обади се, за да ми каже, че биха искали аз да се грижа за здравето на животните в Стоунлеър — заяви тя.

— Искаш да кажеш ти лично? — попита Дафин. — А не клиниката.

— Това е, което ми каза.

— Сигурно си е паднал по тебе — грубо възкликна Брадфорд с натежал от презрение глас. Плесна се по бедрото с медицинския картон, който стискаше в ръка, и се отдалечи по посока на кабинета си. Въздългата му посивяла коса се ветрееше след него.

Лицето на Валери пламна от смущение.

— Какво има, Вал? — попита Дафни, забелязала изражението на лицето й. — Да не би забележката на Чарлз да попадна право в целта? — И без да изчака за отговор се обърна и, също като Чарлз, бързо тръгна към кабинета си.

Ани изведнъж установи, че е изключително заета с нещо зад бюрото си. Единствено Тами изгледа Валери с разбиране и загриженост.

На Валери й се прииска да се разкрещи, но, вместо това, с пламнали от възмущение уши, бързо си сипа чаша кафе от общата кафе машина и, следвана от Елвис, се прибра в кабинета си. Затвори вратата, а Елвис мигновено се насочи към леглото си под бюрото й. Сви се на топка и задряма. Валери остави тежката си чанта върху бюрото, след което тежко се отпусна на стола си.

Отдавна вече бе свикнала с държанието на Чарлз, но по никакъв начин не можеше да си обясни неочаквания сарказъм от страна на Дафни. Господи! — мислено възкликна тя. Колко още мога да се примирявам с това? Знаеше, че Чарлз е бесен от факта, че редица клиенти проявяваха предпочитания към нея и настояваха именно тя, а не другите лекари в клиниката, да лекуват животните им. И след всеки подобен случай Валери трябваше да понася злобните му, пропити от завист, забележки и коментари.

Чарлз съвсем сам бе създал ветеринарната клиника и пак сам я бе превърнал в изключително успешно начинание. Валери си даваше сметка, че той има пълното основание да се гордее с постиженията си, но дали имаше право да се отнася с такова пренебрежение към останалите? Чарлз се ласкаеше от положението си на шеф на клиниката и се отнасяше към нея като към новопостъпил новак, който трябва винаги да се подчинява и отстъпва. Може би се чувстваше застрашен по някакъв начин. Особено пък при все по-нарастващата й популярност сред клиентите им. През изминалите години той неизменно бе лицето на клиниката и очевидно не желаеше да допусне и най-малката промяна в установеното статукво.

Виж, Дафни беше съвършено различен случай. Беше пристигнала от южните части на страната само преди три години, а появата й бе съпътствана от слухове за провалена любовна връзка. Валери така и не бе разбрала дали в слуховете имаше някаква истина, но те постепенно бяха забравени и на тяхно място се заговори за маниакалния сексуален интерес на Чарлз към Дафни. Дафни бързо се превърна в най-ценният кадър на клиниката, тъй като Чарлз очевидно бе твърдо решен да я съблазни. С времето Валери постепенно се сприятели с Дафни и на няколко пъти се оказа свидетел на опитите й да отблъсне авансите на Чарлз. Съвсем логично заключи, че Дафни не изпитва никакви чувства към него и вероятно все още не може да се възстанови напълно след последната си неуспешна връзка. Само че така и не разбра каква всъщност е истината. Макар двете да се разбираха добре, Дафни ревниво пазеше личния си живот и почти не говореше за себе си. Макар и доста неангажиращи, отношенията между двете бяха искрени и сърдечни. Или поне така смяташе Валери. След случилото се преди малко обаче вече не беше толкова сигурна.

— Мамка му, мамка му, мамка му! — високо възкликна тя. Не й стигаха обидите на Чарли, ами сега и Дафни се бе присъединила към него. А това вече й дойде в повече! Кога най-после ще свърши всичко това? — запита се тя, макар че прекрасно знаеше отговора на този въпрос: Когато си направя собствена клиника и сама си стана господар. Ето кога.

Някой почука на вратата и отвори преди още Валери да успее да отговори.

— Заповядай — рече й Тами, протегнала ръка. — Забрави си графика за днес.

— Благодаря, Тами. — Валери взе листа.

— Няма защо — отвърна Тами, изгледа я с любопитство и затвори вратата след себе си.

Валери отпи от кафето и погледна графика, но редовете затанцуваха пред очите й. Изобщо не мога да се концентрирам, нещастно си помисли тя. Даде си сметка, че защитните й сили са силно понижени тази сутрин и злобните забележки на колегите й я бяха засегнали повече от друг път. Внезапно бе обхваната от толкова силен пристъп на тревога и страх, че едва успя да победи желанието си да се разплаче.

Няма да им позволя да ме прекършат, помисли си тя.

Всичко бе започнало с уикенда, който бе прекарала с Теди. Тревогите и страховете й бяха породени от предложението му за брак и от глупавия начин, по който бе реагирала. От тогава насам положението се влошаваше непрекъснато. Дори и тук, в службата, на която винаги бе гледала като на райско убежище.

Винаги си бе представяла ветеринарната клиника като царство на добротата, в което грижите за здравето на животните са от първостепенно значение. Нито за миг не й бе хрумвало, че може да се сблъска с интриги, породени от политиката на клиниката и амбициите на нейния собственик. Преди да започне работа не бе и допускала, че е възможно лекарите и другите членове на персонала да проявяват на моменти коравосърдечно и грубо отношение към животните и техните собственици. Нито пък бе очаквала, че ще са й нужни години, за да изплати десетките хиляди долара заем, който бе изтеглила, за да се издържа по време на следването си.

Елвис изръмжа в съня си. Валери протегна ръка и нежно го погали по главата. Трябва да се отърся от това настроение, рече си тя. Самосъжалението няма да ме доведе до никъде. Взе отново дневния си график и отпи от кафето. Със задоволство отбеляза, че й предстои доста напрегнат ден. Работата щеше да я разсее и да я накара да забрави тревогите си. Телефонът иззвъня и тя разсеяно вдигна слушалката, без да сваля очи от графика.

— Ало?

— Валери, скъпа! — В ухото й отекна изисканият и мелодичен глас на майка й.

— Здрасти, майко — отвърна Валери. Помисли си, че трябваше да предупреди Тами да пресява телефонните обаждания и веднага изпита остро чувство на вина.

— Как прекара уикенда, скъпа? — попита майка й.

По дяволите! — помисли си Валери. Питам се дали Теди вече не е разговарял с нея и дали не й е казал за пръстена.

— Добре — спокойно отвърна тя.

— И само толкова? — възкликна майка й. — Просто добре?

— Да — заяви Валери. Реши, че точно тази сутрин няма никакво намерение да позволи на майка си да я притиска и разиграва.

— Разбирам — рече Маргьорит дьо ла Рошел. Замълча за момент, а след това продължи: — Обаждам се, защото искам да ви поканя с Теди на вечеря.

— Но днес е понеделник, майко — възрази Валери. — Теди вече се е върнал… — И тогава си спомни, че Теди си е взел едноседмичен отпуск, който смяташе да прекара в провинцията.

— Човек би си помислил, че трябва да си по-информирана, когато става дума за Теди — неодобрително възкликна Маргьорит. — Аз разговарях с него рано тази сутрин. Той ще прекара цялата седмица в Епъл Хил и освен това прие поканата ми за вечеря.

Сърцето на Валери се сви. Те се съюзяват срещу мен, помисли си тя. Ето че отново заговорничат. Както обикновено.

— Иска ми се първо да го беше обсъдила с мен — рече тя. — Предстои ми много напрегнат ден, а довечера трябва да се погрижа за цял куп неща у дома.

— Сигурна съм, че работата в малката ти къща, каквато и да е тя, може да почака — пренебрежително заяви Маргьорит. — Ще те очаквам около осем, скъпа?

Майка й затвори преди Валери да успее да каже каквото и да било в отговор. Мамка му! — безмълвно възкликна тя и върна слушалката на мястото й. Защо й позволявам да постъпва по този начин с мен? И защо тя неизменно ме кара да се чувствам като непослушно дете, което е вечно виновно за нещо? Защо непрекъснато се подиграва на малката ми къща?

Същата къща, която купих след толкова години упорит труд?

За втори път тази сутрин и се прииска да се разкрещи, но се въздържа, здраво стиснала зъби. Ще ми се да ги удуша и двамата! — помисли си Валери. И Теди, и майка ми! Вече си представяше предстоящата вечеря. Най-напред, разбира се, ще трябва да покаже пръстена на Маргьорит, която ще започне да се превъзнася до небесата, да се суети около Теди и да го обсипва с ласкателства. След това Теди и Маргьорит, подобно на стари любовници, ще се спуснат във весел и приятелски разговор, ще поклюкарстват за техни общи приятели и познати, ще обсъдят последните новини от живота на аристокрацията в Манхатън и тук, в провинцията и, най-накрая, ще съсредоточат цялото си неизчерпаемо внимание върху нея.

Ще започнат да я притискат да определи дата за сватбата. Да настояват да обяви къщата си за продан и да се премести да живее при Теди. А също и да приеме предложението му да й построи собствена клиника и да изплати заемите й. Ще подновят безспирните си опити да я принудят да се откаже от собствената си независимост. Независимост, която бе постигнала с цената на неимоверни усилия и за която се бе борила години наред. Очевидно не беше далеч моментът, в който щяха да повдигнат въпроса и за майчинството и да поискат от нея да мине на половин работен ден или напълно да се откаже от кариерата си.

И нито за миг нямаше и да си помислят дори да се съобразят с нейните чувства и предпочитанията й по въпроса. Та на тях дори не им хрумваше, че би могла да има собствено мнение, а, когато все пак си позволеше да изрази такова, те го отхвърляха начаса. За тях двамата тя като че ли не играеше никаква роля в сложните планове и машинации, които постоянно крояха по отношение на собствения й живот.

Някои неща никога не се променят, осъзна тя. Докато растеше, Валери се чувстваше като аутсайдер дори в собственото си семейство. Маргьорит беше суетна и красива жена, обсебена изцяло от външния си вид и от също толкова важното реноме, което семейство Дьо ла Рошел имаше в обществото. Все още не можеше да прости на Валери, която бе решила да напусне аристократичното „дьо ла“ от името си и да започне да се нарича просто Рошел, неспособна и до ден-днешен да разбере, че Валери го бе направила с едничката цел да опрости живота си. За част от клиентите й Валери дьо ла Рошел бе твърде сложно и дълго за произнасяне име, което издигаше нещо като преграда в общуването им с нея. Освен това те отдавна вече не живееха в Средновековието, дало началото на подобни кастови деления и, според нея, името едва ли имаше чак такова значение.

Майка й, обаче, изобщо не виждаше нещата по този начин. Семейство Дьо ла Рошел не можеше да си позволи подобни волности. Членовете му трябваше да са съвършени във всяко едно отношение и по всяко едно време. Маниерите, поведението, външният им вид — всичко трябваше да е на ниво. Освен това трябваше да създават впечатление за сърдечни, щастливи — с една дума съвършени! — отношения помежду си и с останалите членове на богатите и известни семейства, съставляващи социалното им обкръжение.

Във всяко едно отношение обаче Валери се оказа пълно разочарование за майка си. А също и за баща си. Когато беше жив, той неизменно се съюзяваше с Маргьорит. Също като Теди сега. Арман дьо ла Рошел през целия си живот се бе обличал с изтънчената елегантност, поддържал бе безупречните си маниери и бе играл ролята на заможен джентълмен, наследил огромно състояние. Състояние, което дори бе успял да увеличи благодарение на брака си със също толкова богатата Маргьорит дьо Колини.

Подобно на съпругата си, Арман също бе изцяло обсебен от идеята да поддържат на ниво репутацията и благоприличието си на хора с аристократично потекло и до смъртта си успяваше да създаде впечатлението, че светът на семейство Дьо ла Рошел е съвършен във всяко едно отношение. Красив, елегантен, поддържан с вкус и изтънченост.

Валери изпитваше дълбока обич към баща си и той все още й липсваше, но не беше толкова глупава, че да вярва, че чувствата му към нея са били същите. И той, също като майка й бе останал разочарован от нея и постоянно я бе засипвал с оплакванията и възраженията си.

— Защо непрекъснато си забила нос в книгите, Валери, скъпа?

— Защо не се забавляваш с другите млади хора. Валери, скъпа?

— Защо трябва да се занимаваш с тези мръсни и миризливи животни, Валери, скъпа?

— Защо си толкова слаба и кокалеста, Валери? С изпъкнали лакти и колене? Толкова си непривлекателна и грозна, Валери, скъпа…

Чуваше гласовете им в главата си, сякаш упреците им бяха изречени едва вчера. Майка й и баща й бяха започнали да я критикуват и засипват с неодобрението си от мига, в който бе пораснала достатъчно, за да разбира значението на думите им. Може би не го бяха правили с намерението да бъдат жестоки към детето си. Може би се бяха опитвали да я предизвикат да даде най-доброто от себе си. Каквито и да са били намеренията им, обаче, резултатът се бе оказал плачевен — отношението им я принуди да се затвори в себе си, да се изолира от останалия свят, който сигурно също смяташе, че тя е само една кокалеста, непохватна и очилата зубърка.

Растеше без приятели и обградена с презрението на родителите си, докато, накрая, намери утеха в животните. От най-ранно детство се бе научила да се сприятелява с домашните си любимци — играеше си с тях, споделяше радостите и скърбите си, доверяваше им най-съкровените си тайни, грижеше се за тях с всеотдайност, която другите смятаха за проява на ексцентричност. Когато стана малко по-голяма, Валери започна да лекува своите домашни любимци. А също и всякакви други наранени или болни животни, изпречили се на пътя й. Птички, кучета, котки. Че дори и едно пиле и едно миещо мече.

С времето установи, че може да общува с животните на ниво, което повечето хора намираха за неестествено и — в повечето случаи — плашещо. Запази това свое прозрение в тайна с ясното съзнание, че родителите й в никакъв случай няма да я разберат. Още в детството си бе решила, че иска да стане ветеринарен лекар решение, което, подобно на всичко останало в живота й, бе посрещнато с явно неодобрение от страна на родителите й.

От нея се очакваше да посещава подходящите училища, да се превърне в изискана красавица и, в крайна сметка, да се омъжи за подходящия мъж. Ако пък чак толкова държи да работи, би могла да се захване с нещо по-изтънчено — да стане член на благотворителен комитет, или пък да се включи в някой директорски борд, за предпочитане в сферата на изкуството или издателския бизнес, които не са твърде комерсиални.

Валери отговори на част от очакванията им. Тя наистина посещава всички подходящи училища. Непосредствено преди смъртта на Арман дори участва в бала на дебютантките, на който бе представена пред изисканото общество в Ню Йорк. И всичко това — за да угоди на родителите си.

Точно по това време Валери сякаш изведнъж се промени и разцъфна. Върлинестото, кокалесто и непохватно момиче със стърчащи колене и лакти постепенно започна да се превръща в красив лебед. Младите мъже от обкръжението й внезапно започнаха да я обсипват с внимание, но Валери, която бе прекарала детството и юношеството си в пълна изолация, просто не знаеше как да се справи с промяната в отношението им. Не знаеше как да поддържа лековат и неангажиращ разговор, изтънчените любезности и превзетите обноски я ужасяваха и тя определено предпочиташе компанията на животните, които я разбираха така, както тя разбираше тях.

Когато настъпи моментът за избор на колеж, Маргьорит, овдовяла наскоро, настоя Валери да се запише в един колежите Севън систърс или — което бе за предпочитане — да замине да завърши образованието си в едно изключително реномирано и скъпо училище в Швейцария. Валери, обаче, за пръв път в живота си се опълчи срещу майка си и реши да замине за Корнел и да се отдаде на ветеринарната професия.

— В такъв случай ще трябва да се издържаш сама — заяви й тогава Маргьорит. — Би могла да заминеш за Швейцария, за да се научиш да бъдеш съпруга, майка и важна светска дама. Освен това там несъмнено ще живееш в обкръжението на млади дами с произход като твоя и ще се запознаеш с подходящи за брак млади мъже. Но Корнел. Няма да ти дам и пени за подобна глупост.

— Ще намеря начин да се справя сама — отвърна Валери.

И го намери. Година след година теглеше студентски заеми, учеше и работеше едновременно. Нито веднъж не поиска нещо от майка си. А и тя нито веднъж не изрази готовност да й помогне. Нито пък благоволи да присъства на церемонията за дипломирането й.

И сега, седнала в кабинета си, Валери си мислеше, че майка й би била много доволна, ако можеше да разбере колко нещастна се чувства дъщеря й тази сутрин. Изведнъж се разсмя, развеселена от абсурдността на положението. Е, помисли си тя, нямам намерение да й дам повод да злорадства. В никакъв случай! Успях да постигна онова, което желаех. И сега знам, че ако продължа да отстоявам принципите си, ще се справя и с всичко останало.

Кой знае защо в главата й изведнъж се появи образът на Предвестник на буря. Представи си жребеца, който се търкаляше в бокса си изпълнен с паника, покрит с пот и изплашен за живота си. А малко по-късно, благодарение на грижите и нежното й отношение, в очите му се изписа доверие. Валери си помисли за връзката, изградила си между тях, и това я накара да се почувства значително по-добре.

След това си спомни неясната фигура, която бе забелязала да се спотайва в мрака и да наблюдава лечението на Предвестник на буря. Дали беше Конрад? — запита се тя. И ако наистина е бил той, защо е цялата тази потайност? Защо нито един човек в околността не бе виждал загадъчния мъж, закупил и ремонтирал Стоунлеър?

Почувства леко свиване в стомаха, обхвана я странно притеснение, което не можеше дори да опише. Всички мисли за предстоящата вечеря и за недотам приятната политика на клиниката бяха забравени. В душата й се настани безпокойство, за което нямаше никакво обяснение. Сигурна беше, че то по някакъв начин е свързано със Стоунлеър, но нямаше никаква представа от какво точно е породено.