Джудит Гулд
Сърце и душа (22)

9.

Валери се обърна в леглото и погледна часовника върху нощното шкафче. Шест и половина сутринта! Какво става, по дяволите? Телефонът звънеше безспирно и тя напразно се опитваше да се абстрахира от пронизителния шум. И тогава изведнъж си припомни, че е дежурна на повикване в клиниката, бързо протегна ръка и сграбчи слушалката.

— Ало? — рече тя, опитвайки се да прогони съня от гласа си.

— Валери? — Възпитаният глас, прозвучал от другата страна, беше гневен, деспотичен и взискателен. Валери мигновено застана нащрек.

— Майко? — възкликна тя. — Какво… какво има? Да не се е случило нещо лошо?

— Нещо лошо? — повтори Маргьорит дьо ла Рошел. — Не, разбира се. Поне не и с мен.

— О! — промърмори Валери. — Толкова е рано… Помислих си, че може би… Никога не ми се обаждаш толкова рано в събота сутринта.

— Искам да дойдеш у дома на закуска — заяви Маргьорит. Това беше заповед, а не покана.

— На закуска? Но… аз имам страшно много работа в къщата и…

— Закуската ще бъде сервирана точно в девет часа — прекъсна я Маргьорит. — И искам да си тук. Налага се да обсъдим някои неща. Както знаеш, братовчед ти Джейми е тук, но ти дори не пожела да го видиш.

— Не съм се опитвала да отбягвам Джейми — започна да се оправдава Валери. — Смятах дори да го поканя в дома си или да дойда у вас, за да го видя. Но ти прекрасно знаеш колко съм заета в клиниката, майко, така че още не ми е останало време за него.

— О, да, наистина! — възкликна Маргьорит. — Ти никога нямаш време за семейството си, нали, Валери? Така че тази сутрин е идеална за целта. Днес е събота, не си на работа и нищо не ти пречи да дойдеш на закуска.

— Дежурна съм на повикване в клиниката — отвърна Валери. — Така че…

— По дяволите тази клиника! — сърдито кресна Маргьорит. — Мисля, че можеш да отделиш малко от времето си, за да закусиш с майка си и братовчед си. Болните ти кучета ще трябва просто да почакат. Девет часа!

Преди Валери да успее да отговори, в ушите й отекна силният шум от затръшната телефонна слушалка от другата страна на линията. Тя погледна за момент слушалката, която стискаше в ръката си, след което бавно я върна на мястото й. Въздъхна и се запита какво, по дяволите, бе предизвикало тази буря. И тогава внезапно избухна в гръмогласен смях.

Елвис, който лежеше на пода до леглото й, яростно размаха опашка, превъзбуден от гласа й. Тя погледна надолу към него. Цялото й тяло се тресеше от смеха, който продължаваше да клокочи в гърлото й.

— О, Елвис! — възкликна тя, когато най-сетне се успокои и си пое дъх. — Днес майка ми няма да успее да ме разстрои. Нищо не би могло да ме разстрои днес. — Обви ръце около тялото си, завладяна от спомена за предишната нощ. И за Уин Конрад.

Елвис я погледна с нещо като широка усмивка на лицето и продължи да блъска с опашка по пода.

Валери провеси крака от леглото и се изправи. Изпъна рамене, протегна ръце към тавана и се изправи на пръсти.

— Не, господин Елвис — отново възкликна тя. — Маргьорит дьо ла Рошел няма да успее да съсипе деня ми. Каквото и да направи.

Спусна се към банята, изпълни сутрешния си ритуал и се запъти боса към кухнята, облечена с огромната тениска, която носеше вместо пижама. Елвис я следваше по петите. Валери бързо напълни купичката му с вода и му сложи закуската — обичайната гранулирана храна, премесена с любимата му риба тон. След това смля малко кафе и включи кафеварката. Пусна Елвис навън веднага щом той приключи със закуската си. Втурна се към банята и набързо си взе един душ. След това, загърната с голяма хавлия, си сипа чаша кафе и излезе на верандата, за да го изпие.

Ранното утро обещаваше прекрасен летен ден и Валери съжаляваше, че няма да може да го прекара в градината си.

Продължи да отпива от кафето, като си мислеше, че много би й се искало да чуе тихите стъпки на Колет откъм градината, за да могат двете да поседят заедно с Хайдън на верандата и да поклюкарстват. Изгаряше от нетърпение да й разкаже за случилото се предишната вечер, но се налагаше да го отложи за по-късно през деня. Сега беше твърде рано, за да я буди. Допи кафето си и се прибра в къщата. Погледна часовника в кухнята. Вече наближаваше осем. Крайно време е да започне да се приготвя за закуската с Джейми и майка си.

Влезе отново в банята, сложи си малко очна линия, спирала и почти незабележим пласт руж. Внимателно положи на устните си червило с любимия си червеникаво кафяв цвят, който чудесно подхождаше на русата коса и зелените й очи. Най-накрая разреса енергично косата си и я разпусна свободно върху раменете си. Отдръпна се крачка назад и се огледа внимателно в огледалото.

Никак не е зле, помисли си тя, макар да си даваше сметка, че, каквото и да направи, никога нямаше да успее да удовлетвори високите изисквания на майка си. Не, помисли си тя, майка със сигурност ще ми намери някакъв недостатък и ще побърза да ме уведоми за него. Огледа се още веднъж и се усмихна на отражението си.

Е, Маргьорит, тази сутрин обаче смятам да не обръщам никакво внимание на критиките ти, каза си тя. Защото нищо, ама абсолютно нищо, не би могло да помрачи този ден. Спомни си, че не си е сложила парфюм и бързо си пръсна няколко капки от шишенцето върху тоалетната й масичка.

Върна се бързо в спалнята, захвърли халата за баня, сложи си бельо и затършува из гардероба. Къде, по дяволите, се е дянала зелената ми копринена блуза? — запита се тя. Обичаше да я носи, защото чудесно подхождаше на очите й. Отвори и затвори няколко чекмеджета с мисълта, че може да я е сгънала и прибрала в някое от тях. Не я намери.

Върна се при гардероба и продължи да рови из него. Напразно. Е, добре, мислено възкликна тя, измисли нещо друго тогава. Грабна една небесно синя блуза с къс ръкав, копринена също като зелената, облече я и я допълни с кремав, прилепнал към тялото й клин, който много напомняше на онзи, с който бе облечена предишната вечер. Обу високите си кремави сандали и се върна обратно в кухнята, откъдето взе дамската си чанта. Готова съм, помисли си Валери. Остава само да се погрижа за Елвис.

Излезе на верандата и го извика. Той веднага се показа от храсталаците край езерото и хукна към нея. Валери отвори вратата и го пусна в къщата.

— Елвис — рече му тя. — Отивам да се видя с майка и смятам да те оставя тук. — Наведе се и го погали няколко пъти. — Съжалявам, че ти причинявам това, но и за двама ви с майка така е много по-добре.

Заключи вратата на верандата и остави кухненската врата отворена, за да може Елвис да се разхожда наоколо. Можеше да се излегне на верандата, или пък да се прибере в къщата. Всичко зависеше от него. Никак не ми се ще да присъствам на тази закуска, но днес нищо не е в състояние да изтрие усмивката от лицето ми.

 

 

Двадесет минути по-късно тя спря на паркинга зад къщата на майка си и лицето и мигновено помръкна.

Сребристият ягуар на Теди.

О, не, помисли си тя. Защо майка не ме предупреди? А и той какво прави тук толкова рано сутринта? И без да е умна колкото Айнщайн, можеше веднага да отговори на този въпрос. Маргьорит, естествено, го беше поканила. А решението за тази ранна закуска сигурно е било взето от майка й, след като снощи двамата с Теди са обсъдили нежеланието й да промени плановете си, за да бъде с него.

Толкова типично за Теди да се обади на майка ми, помисли си тя. И да се опита да получи помощта й, за да ме вкарат заедно в пътя. Е, този път няма да се получи.

Валери се качи на закритата веранда и видя, че масата е сервирана за закуска. После влезе в кухнята, където Ефи, приведена над фурната, тъкмо изваждаше отвътре тава с кроасани. Тя очевидно чу стъпките на Валери, обърна се и се усмихна широко.

— Толкова се радвам да те видя! — възкликна и остави тавата на кухненския плот.

Валери я прегърна и я целуна по бузата.

— Изглеждаш страхотно, Ефи.

— Не е нужно да ме ласкаеш — отвърна възрастната жена, — но ми е приятно, че го правиш. — Присвила очи, тя се вгледа изпитателно във Валери. — Ти! — заяви тя и я посочи с пръст.

— Ти си тази, която изглежда страхотно, Вал. От теб сякаш се излъчва някакво сияние.

Валери се усмихна.

— Наистина ли?

— Сама знаеш, че е така — отвърна Ефи. На лицето и се изписа любопитство. — Кажи ми какво става — подкани я тя. — Защото това изражение ми е познато. И то означава, че ти се е случило нещо ужасно хубаво.

— О, Ефи — възкликна Валери, — нямам представа за какво говориш.

— Хайде, стига — не се отказваше възрастната жена. — Знаеш, че можеш да ми кажеш всичко, госпожице.

Валери се наведе и отново я целуна по бузата.

— Ще ти разкажа всичко, но по-късно — обеща й тя. — Когато двете с теб сме сами.

— Обещаваш ли? — попита Ефи и я изгледа с разширени от любопитство очи.

— Обещавам — увери я Валери.

Ефи цялата засия.

— Знаех си! — възкликна тя. — Просто си знаех!

— Къде е майка? — попита Валери.

— Заедно с момчетата е отзад край стария плувен басейн — отвърна Ефи. — Изненадана съм, че не си ги забелязала.

— Плувния басейн ли? — учудено попита Валери. — Какво, за бога, правят там?

Ефи сви рамене.

— Кой знае. Откакто пристигна този твой братовчед, двамата с майка ти постоянно си шепнат нещо като конспиратори. Като ги гледа отстрани, човек би си помислил, че планират нечие убийство. На мен, обаче, не ми казват нищо.

Валери се намръщи, но веднага след това лицето й се разведри отново.

— Е, вероятно няма нищо за казване, Ефи — заключи тя. — Двамата вероятно си споделят стари семейни тайни. Или обсъждат кирливите ризи на фамилията, скрити далеч от любопитните очи на хората.

— Ха! — презрително изсумтя Ефи. — Тези неща изобщо не са тайна за мен.

В този момент доловиха приближаващите се гласове и се обърнаха към вратата.

— Ще поговорим отново по-късно — рече й Валери, след което излезе на верандата за да ги поздрави.

На лицето на майка й бе застинало дружелюбно и приветливо изражение, което обаче изобщо не можеше да я заблуди.

— Добро утро, скъпа — поздрави я тя и поднесе бузата си за целувка.

— Добро утро — отвърна Валери и чинно целуна предложената буза. — Джейми! Много се радвам да те видя.

Джейми я прегърна и, придържайки се към европейските маниери, целуна въздуха от двете страни на лицето й.

— Изглеждаш страхотно — увери я той.

— Ти самият също изглеждаш великолепно — отвърна тя. — По всичко личи, че спортуваш усилено. Южна Франция очевидно ти понася добре.

Почувства ръката на Теди, която се плъзна по раменете й.

— Добро утро — поздрави я той и я целуна по бузата.

Ефи се появи откъм кухнята, понесла поднос с каничка прясно сварено кафе и всевъзможни чинии и панери, отрупани с храна.

— О, виждам, че Ефи вече е готова — възкликна Маргьорит. — Заповядайте на масата.

Джейми леко отдръпна стола й назад и Маргьорит се настани на мястото си начело на масата. Теди пък помогна на Валери да заеме отреденото й място. Тя седна, потисната от настанилото се в душата й ужасно чувство, от което просто не можеше да се освободи.

Ефи остави подноса на масата, сервира храната и напълни чашите им с кафе. Закуската се състоеше от бъркани яйца, пържен бекон и наденички, кроасани и бисквити, плодове и всякакви сосове и подправки. Маргьорит си сипа първа, след което подаде храната на останалите.

— Много е вкусно! — ентусиазирано възкликна Валери. — От доста време не бях опитвала от закуските на Ефи.

— Би трябвало да идваш по-често, скъпа — подхвърли Маргьорит и хвърли многозначителен поглед на дъщеря си. — Както знаеш, Ефи приготвя закуска всяка сутрин.

Теди се разсмя.

— Обзалагам се, че в къщата на Вал има повече храна за Елвис, отколкото за нея самата.

Валери почувства, че цялото й лице се изчервява, но предпочете да не казва нищо в отговор. Нека да си мислят каквото си искат. Нищо от онова, което казват или правят, не може да ме нарани, напомни си тя.

— Маргьорит винаги е знаела как да прави нещата с финес и съвършенство — отбеляза Джейми. — Независимо дали става дума за хора, или за животни.

Закуската продължи, като разговорът им се насочи към градината, а след това и към плувния басейн, който Маргьорит, за огромно изумление на Валери, смяташе да реконструира напълно. Вал, която проявяваше известно любопитство към това неочаквано решение на майка си, предпочете да не задава никакви въпроси. Почти не участваше в разговора. Беше решила да ги изслуша учтиво, а след това да се възползва от първата предоставила й се възможност, за да си тръгне. За нейна изненада обаче, тя най-неочаквано се превърна в център на вниманието им.

— Вал, скъпа — заговори я майка й, използвайки възможно най-снизходителния си тон, — толкова се радвам, че успя да дойдеш тази сутрин. Мисля, че вече е време да поговорим за сватбата ти. Братовчед ти Джейми, Теди и аз я обсъдихме с най-големи подробности и решихме, че трябва да я организираме колкото е възможно по-скоро. Обещаваме изобщо да не те ангажираме. Ние тримата ще се погрижим за всичко.

Валери слушаше майка си и не можеше да повярва на ушите си. При все това чудесно разбираше, че слухът й си е съвсем наред и че майка й говори съвършено сериозно. На няколко пъти се опита да я прекъсне, но се въздържа, решила да я изслуша докрай. Този път поне.

— Двамата с Теди излизате заедно от години — продължи Маргьорит — и на практика от много време насам живеете заедно. Затова смятаме, че е крайно време да узаконите връзката си. Сигурна съм, че, ако беше жив, баща ти щеше да бъде на същото мнение. Нито той, нито аз одобрявахме тази практика младите да живеят заедно без брак, но никога не сме повдигали този въпрос, защото винаги сме знаели, че двамата с Теди един ден ще се ожените. — Обърна се към Валери и я изгледа въпросително. Изглеждаше искрено изненадана от мълчанието на дъщеря си.

— Разбирам — спокойно отвърна Валери и отпи от кафето си.

— О, чудесно. Много се радвам, че е така — продължи Маргьорит. — Освен това ние тримата решихме, че на този етап не се налага голяма и пищна сватба. Това би било прахосване на време и пари, а вие и двамата сте толкова заети и погълнати от задълженията си. Теди с неговата кариера, а ти — с незначителната ти работа в клиниката. Съгласна ли си? — Маргьорит вдигна въпросително вежди и обърна поглед към дъщеря си.

— Абсолютно — увери я Валери.

— Прекрасно! — възкликна Маргьорит и леко плесна с ръце. — Значи ще организираме сватбата в тесен семеен кръг тук, у дома. И ще го направим възможно най-скоро. Сигурна съм, че Ефи с най-голямо удоволствие ще приготви изключително вкусен обяд. Цяло щастие е, че братовчед ти Джейми реши да ни погостува точно в този момент. Той би могъл да те предаде на съпруга ти. Какво ще кажеш?

Валери осъзна, че не бе в състояние да слуша майка си още дълго, без да експлодира от напиращия в душата й гняв. В главата й вече се въртяха подходящите за случая ругатни, но тя предпочиташе да не ги използва. Беше бясна, че тези тримата си позволяваха да планират живота й в нейно отсъствие. На всичкото отгоре го правеха зад гърба й и това я обиждаше дълбоко.

Как ли изглеждам в очите на тези хора? — запита се тя. Нима наистина ме възприемат като незначителна пешка в собствената им игра на шах? Винаги ли съм била толкова… толкова покорна пред изискванията и желанията им, че да ги накарам да повярват, че могат да ме принудят да приема този брак?

Маргьорит я наблюдаваше изпитателно. Смарагдовозелените й очи блестяха напрегнато, на устните й играеше едва доловима усмивка. Тя седеше спокойно и очакваше предсказуемия отговор на дъщеря си. Валери забеляза, че тя дори започна нетърпеливо да потропва със съвършения си маникюр по масата. После видя, че Теди и Джейми също са насочили погледи към нея.

Приличат на близнаци, помисли си Валери. Еднакво руси и зли. Само дето Джейми е по-добре сложен и има по-къса коса.

Най-накрая Валери остави чашата си на масата и дълбоко си пое дъх. Погледна майка си право в очите.

— Няма да има сватба, майко — тихо, но убедително заяви тя.

— Не говори глупости! — отвърна Маргьорит и се засмя. Тя сякаш бе чула думите, но изобщо не бе вникнала в смисъла им. Погледна Теди и Джейми и красноречиво сви рамене.

— Това не са глупости, майко — настоя Валери.

— Какво, за бога, искаш да кажеш? — възкликна Маргьорит. Вече изобщо не й беше до смях.

— Само онова, което току-що казах — отвърна Валери. — Няма да има сватба, защото не желая да се омъжвам.

— Вал, скъпа, недей… — започна майка й.

— Съжалявам, че трябваше да го кажа пред толкова хора, Теди — прекъсна я Валери, насочила поглед към него, — но аз няма да се омъжа за теб.

За момент около масата настъпи гробна тишина. Всички мълчаха изумено, опитвайки се да асимилират думите й. Валери забеляза Ефи да стои до отворената врата на кухнята. На устните й играеше усмивка. После Джейми се изсмя гръмогласно и наруши мълчанието.

— О, Вал — възкликна той, — ти винаги си била толкова…, толкова различна. Направо те обожавам. Такава си шегаджийка!

— Не се шегувам, Джейми — отвърна тя и насочи погледа си към него.

— Вал, мисля, че трябва да обсъдим този въпрос насаме — обади се Теди и понечи да хване ръката й.

Тя го отблъсна и тихичко заяви:

— Няма какво да обсъждаме.

Взе чантата си, окачена на стола зад нея, отвори я и известно време тършува из нея. Най-накрая извади от там черната кутийка на Bvlgari. Сложи я на масата и я плъзна към Теди.

— Не възнамерявах да ти го кажа по този начин, Теди — рече му тя, — но ти не ми остави кой знае какъв избор, нали? Планирал си всичко това без дори да се консултираш с мен, така че на мен не ми остава нищо друго, освен да ти върна пръстена и да разтрогна годежа, преди да си решил още нещо зад гърба ми.

— Но ние… — започна Теди, опитвайки се да контролира гласа си, в който напираха едновременно ярост и недоумение.

— Ти неблагодарно дете! — възкликна Маргьорит, прекъсвайки Теди. Гласът й трепереше от гняв. — Как се осмеляваш да се противопоставяш на желанията ми! И каква демонстрация на ужасни маниери! Не мога да повярвам, че си моя дъщеря! Моя собствена кръв и плът! Да причиниш такава болка на един прекрасен млад мъж, без да ти хрумне, че това е разговор, който трябва да проведете насаме!

— Точно ти не ми говори за маниери! — не й остана длъжна Валери, която едва сдържаше гнева си. — Защото на вас с Теди изобщо не ви хрумна, че бихте могли да поговорите с мен за собствената ми сватба, нали, майко? Не, нищо подобно! Вместо това ме каните тука с убеждението, че плановете ви — твоите и на Теди — са вече свършен факт. И аз ще трябва да се съглася с всичко, което поискате от мен.

Маргьорит не сваляше ужасения си поглед от лицето на дъщеря си. Изглеждаше убедена, че Валери е откачила напълно.

— Е, този път имам изненада за вас — продължи Валери, блъсна стола си назад и се изправи. — Този път няма да направя онова, което искате! — Взе чантата си и я преметна през рамо. Обърна се към Теди и продължи: — Не исках всичко между нас да свърши по този просташки начин, Теди, и искрено съжалявам за това. Трябва да признаеш обаче, че и твоят маниер да заговорничиш зад гърба ми не е много по-изискан. — Обърна поглед към майка си и Джейми. — А сега, ако ме извините, смятам да си ходя.

Насочи се към вратата. Беше вече до нея, когато я застигна гласа на майка й.

— Вал, скъпа?

— Да? — отвърна тя, но не се обърна.

— Двете ще си поговорим за това по-късно.

— Не, майко. — Този път Валери се обърна и погледна майка си. Гласът й прозвуча силно и уверено. — Няма да говорим за това по-късно. Всъщност, изобщо не смятам повече да обсъждам този въпрос.

Отвори вратата и бързо тръгна към джипа си. Качи се в колата, запали двигателя, излезе от паркинга и пое по дългата алея пред величествения дом на майка й, построен на върха на хълма.

Очите й бяха почти напълно премрежени от сълзи, когато излезе на магистралата. Плачеше от срам и унижение. От облекчение. Но най-вече от радост.

 

 

Валери отвори входната врата и Елвис буквално затанцува пред нея, като тропаше с опашка по дървения под.

— О, Елвис — възкликна тя. — Толкова се радвам да те видя… — Отпусна се на колене и го прегърна. — Ти си истински късметлия, че не дойде с мен. Сега двамата с теб, обаче, ще можем да започнем деня си отначало. И нещата могат само да станат по-добри, момчето ми.

Валери, следвана по петите от Елвис, влезе в кухнята. Остави чантата си на плота и погледна часовника. Десет и нещо. Искаше й се незабавно да позвъни на Уин, за да му съобщи новините, но реши да изчака, за да се овладее достатъчно и да осъзнае напълно случилото се преди малко. Все още беше разстроена от сцената в дома на майка й и не й се щеше Уин да я възприеме като някаква хистерична глупачка.

Може би ще се обадя на Колет, помисли си тя. Двете с нея ще изпием по чаша кафе и ще поговорим. Може би тя ще успее да ми помогне да възвърна душевното си равновесие.

Протегна ръка към телефона и той иззвъня точно в този момент. Може да е Уин, развълнувано си помисли тя. Нетърпеливо сграбчи слушалката.

— Ало?

— Вал, обажда се Еди. — До слуха й достигна неестествено задавеният глас на стария й приятел.

— Здрасти, Еди. Какво има? — попита тя, мигновено застанала нащрек. — Гласът ти звучи много странно. — Еди определено не беше на себе си.

— Става дума… за Ноа — успя да промълви той, а след това от гърлото му се изтръгна сърцераздирателно ридание.

— Еди, чуй ме — настойчиво го помоли тя. — Опитай се да ми кажеш какъв точно е проблемът.

— Той… той… той… е мъртъв — продължи да ридае Еди.

Мъртъв? Но това е невъзможно, помисли си тя. Беше го прегледала само преди няколко дни и той изглеждаше съвършено здрав.

— Моля те, Еди — настоя тя, — кажи ми какво точно се случи.

Еди пое няколко дълбоки глътки въздух и съумя да овладее риданията си…

— Снощи, около десет и половина вечерта го пуснах навън — започна да разказва той. — И, както правя всеки път, оставих един от френските прозорци отворен, за да може да се прибере. Тази сутрин обаче го нямаше в леглото му и си помислих, че вече е излязъл навън. Излязох и аз и започнах да го викам, но той не се появи. Двамата с Джонатан тръгнахме да го търсим. Помислих си, че може да е хукнал след някоя катерица и затова не се връща като го викаме.

Отново го задавиха ридания и Валери го изчака търпеливо да се успокои.

— На-намерихме го долу край потока — продължи Еди. — Мъртъв.

— Сигурен ли си, че не е бил наранен, Еди? — попита тя.

— Бил е убит — изплака Еди. — Някой го е убил нарочно.

— Убит? — недоверчиво повтори тя.

— Сигурен съм — с възмущение заяви той. — Някой е убил Ноа!

— Веднага идвам — рече Валери.

— Ще дойдеш ли наистина, Вал? — отново се разрида той.

— Ще бъда при теб след пет минути — увери го тя. Затвори телефона, грабна платнената си торба и тръгна към вратата.

— Ще се върна бързо. Елвис — обеща Вал, наведе се и го погали няколко пъти. — Ти пази къщата.

Затича се към джипа си, скочи вътре и се понесе бързо към дома на Еди.

 

 

Еди и Джонатан стояха един до друг пред красиво реставрираната си къща, построена в духа на гръцкото възраждане, и я чакаха. Очевидно и двамата бяха плакали. Силно зачервените им и подути очи бяха красноречиво доказателство за скръбта им. Валери ги прегърна със свито от болка сърце, след което веднага се залови за работа.

— Добре — рече им тя. — Покажете ми.

— От тук — рече Джонатан и посочи към потока, който минаваше край собствеността им. — Ти изчакай тук, Еди — разпореди се той. — Аз ще покажа мястото на Вал.

— О, не — възрази Еди. — И аз ще дойда.

Тръгнаха през красивата градина, а след това прекосиха и зелената морава зад къщата. Джонатан вървеше най-отпред, а Вал го следваше, хванала ръката на Еди.

— Не сме го пипали — обясни й Еди, — защото искахме ти да го видиш първа, Вал. Не зная дали да се обадя на полицията.

— Нека първо да го погледна — отвърна тя.

— Отдалеч изглежда така, все едно че спи — продължи да говори Еди. — Когато го зърнах, си казах точно това. Че сигурно е заспал. Когато го наближих, обаче, видях, че е мъртъв.

Наближиха потока. Джонатан, който вървеше доста преди тях, изведнъж се спря. Вал видя, че раменете му се разтресоха и той притисна ръка към устата си. Двамата с Еди го настигнаха и застанаха до него.

Ноа определено не наглежда като заспал, помисли си Валери. Изглеждаше напълно мъртъв. И очевидно бе починал в ужасни мъки. Еди очевидно съвсем съзнателно се бе опитал да заблуди сам себе си. Красивото куче лежеше по гръб с разперени настрани и леко сгърчени крака. Очите му изглеждаха огромни, а озъбената му уста бе застинала в страховита гримаса.

Валери коленичи до него и понечи да огледа тялото му, но погледът й мигновено бе привлечен от противната на вид и покрита с мухи кървава субстанция, която лежеше непосредствено до Ноа.

Парче месо, помисли си тя и почувства горчивата злъч, надигнала се в гърлото й. Очите й се напълниха със сълзи, но тя решително ги изтри и се опита да се съсредоточи върху безжизненото тяло на Ноа. Прегледа го и забеляза ужасно разширените зеници на очите му. Вероятно отрова, помисли си тя. Обърна се към Джонатан.

— Можеш ли да ми донесеш торбичка за фризер, или какво да е друго найлоново пликче, което бих могла да използвам?

— Разбира се — отвърна той. — Ще отида да взема.

— Благодаря, Джонатан.

— Веднага се връщам — обеща той и се затича към къщата.

— Бил е отровен, нали? — попита Еди.

Тя се изправи и кимна утвърдително.

— Да, Еди. Определено изглежда като отравяне.

— Вал, погледни насам — повика я Еди. — Електрическата невидима ограда минава от тук. — Протегнал единия си пръст, той очерта линия по протежение на собствеността им, която сочеше към моста над потока. — Който го е направил, вероятно е дошъл по пътеката от моста, след това е тръгнал покрай потока и е хвърлил месото в нашия имот. — Вгледа се в лицето й, за да разбере как приема разсъжденията му.

Валери кимна.

— Звучи разумно, Еди.

— Ноа никога не излизаше извън нашата собственост. Или поне не го бе правил от години. Преживя няколко електрошока като по-млад и след това се отказа да преминава отвъд невидимата ограда.

В такъв случай някой е подхвърлил месото от тази страна, за да го накара да го изяде — заключи Вал. — Но кой би направил подобно нещо? И защо?

Еди я погледна в очите.

— По-важният въпрос е кой би могъл да знае къде точно преминава оградата?

Вал го изгледа с любопитство.

— Човекът, подхвърлил месото на Ноа, вероятно изобщо не е знаел за съществуването на невидимата ограда. Но, ако това, което ми каза току-що, е истина, вероятно става дума за човек, който те познава много добре. Еди.

— Точно така — съгласи се той и кимна с глава.

— Имаш ли някого предвид? — попита тя. — Сещаш ли се за някого, който поради някаква причина не е харесвал Ноа? Или… теб?

Еди забоде поглед в земята.

— Непрекъснато си задавам същия въпрос, Вал — отвърна той, — но отговорът е не. Понякога местните момчета паркират близо до моста и идват тук да ловят риба. Ноа често ги лае. Но винаги си остава от тази страна на оградата. Никога не е ухапал някой от тях. — Той сви рамене. — Наистина не зная. Вал. Никой никога не се е оплаквал от него. А и не зная някой да ми има зъб.

Джонатан се върна с голяма торбичка за фризер.

— Това ще свърши ли работа, Вал? — попита той.

Идеално е — увери го тя. Взе торбичката от него и коленичи отново. Извади няколко книжни кърпички от чантата си и ги използва, за да вземе парчето месо и да го прибере в торбичката. После се изправи.

— Ще го дам за анализ в лабораторията — рече. — Но съм почти сигурна, че ще установим наличието на някаква отрова в месото. — Вдигна очи и ги погледна. — Ужасно съжалявам.

— Благодаря ти, че дойде, Вал — рече й Еди.

— Нали ще ни информираш за резултатите от лабораторния анализ? — попита Джонатан.

— Да — отвърна тя. — Ще ви се обадя веднага щом науча нещо. Ще ги помоля да побързат. Надявам се резултатите да излязат по някое време идната седмица. А междувременно как смятате да постъпите с Ноа?

— Мислим да го погребем тук, в двора. Близо до беседката — отвърна Еди. — Не зная дали има някакъв закон, който да забранява това. Но и да има, изобщо не ми пука.

— Мога да ви помогна — предложи Валери.

— Не, Вал. Няма нужда — отвърна Джонатан. — Ще се справим и сами.

— Нямам нищо против да помогна — настоя тя.

— Не, ти направи достатъчно — отклони предложението й Еди. — Двамата с Джонатан ще се погрижим.

— Искате ли да се обадим в полицията? — попита Валери. — Ще изчакам тук заедно с вас докато пристигнат.

— Не мисля — примирено отвърна Еди. — Не можем да им представим никакво доказателство, нали?

— Само факта, че вероятно е бил отровен — изтъкна тя. — А аз ще разполагам със сигурни данни едва след няколко дни.

— Не мисля, че полицаите ще могат да открият извършителя — заяви Еди. — Аз самият не бих могъл да им бъда от полза, защото просто не мога да си представя кой би могъл да направи подобно нещо.

— Ти имаш ли идея кой би могъл да го е извършил, Джонатан? — попита тя. — Или пък защо?

— Не — отвърна той. — Нямам никаква представа. Може би не всички хора наоколо ни харесват, но не се сещам за човек, който да ни мрази толкова много. Според мен трябва да е бил някой откачен. Нищо друго не ми идва на ум.

— Предполагам, че имаш право — съгласи се Валери. — Просто не мога да си представя друго. Добре, сега ще отида до клиниката, за да оставя това и най-късно след час ще си бъда у дома. Ако имате нужда от нещо, каквото и да е то, обадете ми се.

— Благодаря, Вал — отвърна Еди. — Ти си страхотен приятел. — Прегърна я и я целуна по бузата.

След това Валери прегърна Джонатан и се обърна да си върви.

— Ще те изпратим до колата — предложи Еди.

— Не, няма нужда — възрази тя. — Вие двамата направете онова, което трябва да се направи. Аз съм добре. Ще се оправя.

Тръгна обратно през моравата, прекоси красивата, обрасла с тучна зеленина градина и излезе в предния двор, където беше паркирана колата й. Ще ми се наистина да бях добре, помисли си тя и тръсна глава. Но нещо в смъртта на Ноа — убийството на Ноа, напомни си тя — не й даваше мира. Нещо, което все още не можеше да назове.

Кой би направил подобно нещо, за бога? — запита се тя. Може би Джонатан има право. Може би става дума за някакъв луд. Или за единичен случай на насилие? Убийството обаче изглеждаше много внимателно подготвено. Убиецът бе купил отрова и месо; паркирал бе далеч от пътя, за да не бъде забелязан; вървял бе по пътеката край потока в тъмната нощ. Ами невидимата електрическа ограда? Възможно ли е някакъв луд да знае за съществуването й?

Качи се в колата и я запали. Тръгна към клиниката, за да прибере торбичката месото във фризера. Ледена тръпка пробяга по гръбнака й. Това е толкова отвратителна и жестока постъпка, мислено възкликна тя. Защо някой съвсем съзнателно би убил едно куче?