Джудит Гулд
Сърце и душа (2)

2.

Валери шофираше с безумна скорост. Напълно бе забравила за изисканата вечеря и за лудориите между чаршафите. В бързината си да стигне час по-скоро до Стоунлеър не обръщаше внимание дори на изящния диамант, които блестеше на безименния й пръст. Минаваше полунощ, а лятната буря продължаваше да вилнее безмилостно.

Валери се движеше по криволичещите селски пътища като на моменти едва успяваше да различи шосето пред себе си. Окъпаните от дъжда полета тънеха в пълна тъмнина и единствената светлина идваше от ужасяващите светкавици, които от време на време раздираха небето и осветяваха с призрачния си блясък полята, далечните планини и малкото къщи и селскостопански постройки, разпръснати между тях. След светкавиците неизменно идваха и оглушителните гръмотевици — толкова силни, че Валери неволно подскачаше от страх.

— Господи! — гласно възкликна тя. — Все ми се струва, че някоя мълния всеки момент ще пробие покрива на колата ми. — Прииска й се Елвис да беше с нея в този момент, за да й прави компания. Протегна ръка и пусна радиото. Щом го няма Елвис, ще трябва да се задоволя с музика, реши тя. Радиото беше настроено на станция, излъчваща постоянно класическа музика. В колата зазвучаха акорди от Пъстървата — квинтет за пиано от Шуберт. Валери нервно се засмя, решила, че пъстървата на Шуберт сигурно щеше да е изключително щастлива в това време.

На места от хълмовете се стичаха потоци дъждовна вода и заливаха цели отсечки от пътя, но големият й джип без никакви затруднения се справяше с тези препятствия. Приведена над волана Валери продължаваше да пътува в нощта, твърдо решена да стигне до Стоунлеър възможно най-бързо. Никога преди не бе лекувала точно този кон, но от чутото по телефона заключи, че положението е доста сериозно. Беше лекар и знаеше, че в подобни случаи закъснението можеше да се окаже фатално.

Намали скоростта, когато фаровете на колата й осветиха каменните зидове, ограждащи старото имение. Рядко пътуваше по тази безлюдна отсечка от пътя, но все пак си спомняше, че някъде наблизо се намираше голямата порта от ковано желязо. Защо изобщо си спомням това? — запита се тя. Може би защото тази порта винаги й се бе струвала толкова негостоприемна. Все едно че на нея бе закачена огромна табела не влизай.

— Уупс! — неволно възкликна Валери. — Ето я! — Току-що бе зърнала портата вдясно от пътя.

Рязко натисна спирачката и колата леко поднесе. Включи на задна и се върна няколко метра назад, благодарна, че в този участък на пътя нямаше никакво движение. Зави с джипа по асфалтовата алея, която водеше към огромните каменни колони и черната порта. По телефона я бяха предупредили, че някъде по средата на алеята ще мине край колона с монтиран на нея домофон. След няколко метра я видя. Спря до колоната, свали стъклото на прозореца и натисна бутона на говорителя. Ръкавът на бялата й престилка мигновено подгизна, а дъждът, нахлул в колата, намокри косата и лицето й.

Мъжки глас попита кой е. Кого, по дяволите, очакват по това време на нощта? — мислено възкликна Валери.

— Доктор Рошел — отвърна тя, извисила глас, за да надвика трополящия по колата дъжд.

— Когато стигнете до У-образното разклонение на алеята — инструктира я непознатият глас, — тръгнете наляво. Този път води до конюшните.

Говорителят замлъкна и двете крила на портата започнаха бавно да се отварят. Валери забеляза видеокамерите, монтирани върху каменните колони. Те се насочиха към нея и й заприличаха на извънземни чудовища от някой научнофантастичен филм.

Кому са нужни всичките тези мерки за сигурност, мислено се запита тя. Повечето от собствениците на коне по тези места не притежаваха и най-елементарни охранителни системи, а малцината от тях, които отглеждаха някои изключително ценни екземпляри, обикновено се задоволяваха с една обикновена алармена система, монтирана на входа на конюшните. Веднага обаче си напомни, че изобщо не познава хората, при които идваше. Знаеше единствено, че бяха платили цяло състояние за огромното и доста западнало имение. Хората наоколо шушукаха, че са похарчили още толкова, за да го модернизират и обновят. Стоунлеър, огромното имение, натоварено с непосилни данъци и невъзможни за отопление огромни помещения, бе стояло празно години наред, докато тези хора не се появиха незнайно откъде.

Да, необикновено богатите често постъпват глупаво и неразумно, помисли си Валери, докато се движеше по тясната асфалтирана алея, която водеше към къщата. А за параноята им пък да не говорим!

От двете страни на алеята се извисяваха огромни вечнозелени дървета — смърчове, борове и канадски ели. Точно пред тях, в непосредствена близост до пътя, растяха избуяли рододендрони. На около тридесет метра пред себе си Валери зърна У-образното разклонение. Когато стигна до него, веднага зави наляво, следвайки точно получените инструкции. Пътят очевидно обикаляше около къщата и водеше към задната част на имението.

След още около минута Валери се озова на голям паркинг. Вляво от себе си различи очертанията на изградената от камък конюшня. Натисна спирачките и загаси двигателя. Грабна чантата си, скочи от колата и се приближи до задната врата. Отвори я и извади отвътре тежката си медицинска чанта.

После се обърна с намерението да хукне към обора.

— Мили боже! — уплашено възкликна тя.

Огромен мъж, истински великан, стоеше точно на пътя й. Беше се появил изневиделица. Напълно безшумно при това. Или поне тя не бе чула приближаването му сред воя на вятъра и трополенето на дъждовните капки.

— Съжалявам — веднага добави тя, успяла да възвърне самообладанието си. — Не ви чух да се приближавате. — Огледа внимателно великана, който като че ли имаше добри намерения. В едната си ръка държеше чадър и отваряше още един, очевидно предназначен за нея. Тя веднага го взе, доволна от възможността да се скрие от дъжда.

— Доктор Рошел? — попита я.

— Да — отвърна тя и кимна с глава.

— Санто Дучи — представи се мъжът. Не й подаде ръка. — От тук — инструктира я той, като кимна леко в указаната посока. После, без нито дума повече, тръгна към конюшнята.

Валери бързо го последва. Докато вървеше хвърляше коси погледи към своя определено твърде странен придружител. Главата му беше напълно обръсната. За сметка на това имаше черен мустак и малка козя брадичка. От едното му ухо висеше голяма златна халка.

Това е Господин Чистачът, веднага си помисли тя. Тялото му представляваше истински макет за изучаване на мъжката мускулатура. Ръце и крака, дебели като стволове на дървета, и огромен гръден кош. Господи, истински Хъмвий в човешки образ. В следващия момент обаче на Валери й хрумна, че тя самата вероятно представлява доста странна гледка — мократа й коса бе залепнала за главата й, а джинсите, тениската, бялата престилка и обувките й буквално бяха подгизнали от силния дъжд.

Двамата бързо стигнаха до конюшнята. Той отвори вратата и я пропусне да мине пред него. Валери пристъпи в един изключително луксозен кабинет. Стените бяха облицовани с ламперия от тъмен махагон, а подът — застлан с персийски килим от Табриз. Стаята беше обзаведена с красиви, тапицирани с кожа старинни канапета и фотьойли. Имаше и една огромна маса от махагон, която очевидно се използваше като бюро. Единствената индикация, че все пак живееха в двадесет и първи век, бяха компютърът, принтерът, факсът и няколкото шкафа за документи.

Валери затвори чадъра и го остави в старинната желязна поставка, която забеляза до вратата.

— А сега накъде? — попита тя. Бързаше час по-скоро да стигне до болното животно.

— От тук — отвърна той. Минаха през една врата и се озоваха в нещо като склад. Стените на помещението бяха отрупани с пособия за езда — седла, оглавници, юзди, нагръдници и хамути, ремъци, примки, въжета и всевъзможни други такъми. Валери веднага забеляза, че всички те блестяха, грижливо излъскани до блясък. Нейният водач я преведе през още една врата и най-накрая се озоваха в самата конюшня. Валери изчисли, че в безупречно поддържаното помещение има поне тридесет бокса, но вниманието й мигновено бе привлечено от напрежението и инстинктивната нервност, с които сякаш беше пропит въздухът.

Бурята, помисли си тя. Животните са изнервени от мълниите и гръмотевиците.

И тогава различи още един звук. Сред бученето на вятъра и тропота на дъжда Валери чу стенанията на животно, измъчвано от остри болки. А това допълнително увеличава нервността на останалите коне.

Без да чака инструкции от Дучи, тя ускори крачка и се насочи към източника на стенанията. Стигна до бокса и надникна през прозорчето на вратата. Видя великолепен арабски жребец, абсолютно чистокръвен на вид, който лежеше на една страна. Беше завързан с въже за яслата. Очевидно болките му бяха много силни и собствениците му се бояха да не се нарани. Тялото му блестеше, окъпано от пот, а Валери забеляза изпомачканата слама, където очевидно се бе търкалял в опит да облекчи болките си.

Тя остави на пода медицинската си чанта и понечи да отвори вратата на бокса, но гигантът, застанал зад нея, рязко я сграбчи за ръката.

— Почакайте! — с тревога в гласа възкликна той. — Може да бъдете наранена. Конят е изключително раздразнителен и, в състояние като сегашното, може да бъде опасен. Няма ли да е по-разумно, ако го упоите?

Валери се обърна към него.

— В момента животното е вързано, а и аз си разбирам от работата. Моля ви само да отстъпите малко назад — спокойно отвърна тя. — Оставете ме насаме с него за няколко минути.

— Не зная… — започна Дучи.

— Аз обаче зная — категорично заяви Валери. — Вижте, не искам да съм груба, но наистина зная какво правя. Ако нямате нищо против да изчакате ей там — тя посочи пейката близо до вратата — аз ще ви извикам, ако имам нужда от вас.

Дучи сви рамене.

— Както кажете — намусено отстъпи той.

Отървала се най-после от него, Валери насочи цялото си внимание към вратата на бокса. На нея имаше месингова табела с името на животното — Предвестник на буря. Колко подходящо, помисли си тя. Свали резето и тихо пристъпи в бокса. Цялото й същество излъчваше сигурност и увереност. Няколко минути остана абсолютно неподвижна, приковала поглед върху великолепното създание. След това коленичи до него, като внимаваше да стои далеч от задните му крака. Конят страдаше ужасно. Валери го погали по главата и започна да му говори тихичко. Без да спира да го милва, тя обходи с очи цялото му тяло, опитвайки се да прецени общото му състояние и да реши дали предварителните й предположения ще се потвърдят. Продължи да го гали и да му говори и след като приключи с този повърхностен преглед. После бавно се изправи и отиде да вземе медицинската чанта и голямата платнена торба, която носеше със себе си.

Постави ги близо до Предвестник за буря и коленичи отново, като през цялото време не спираше да му нашепва успокоителни слова. Тъкмо отваряше медицинската си чанта, когато силна мълния разцепи небето и над главите им изтрещя оглушителен гръм. Лампите в конюшнята премигнаха няколко пъти, а след това изгаснаха напълно. Цялото помещение потъна в непрогледен мрак. Конете започнаха да рият с крака, да пръхтят и да цвилят, уплашени от бурята.

— Доктор Рошел? — извика Дучи.

Тя отново погали Предупреждение за буря.

— Да?

— Добре ли сте?

— Добре съм — увери го тя. — Имате ли някакъв фенер?

— Веднага ще го донеса — отвърна той.

Валери го чу да се движи опипом из тъмното помещение.

— Ето така — продължаваше да шепне тя и да гали с ръце лъскавата и добре поддържана грива на коня. — Ти ще се оправиш, Предвестник на буря. Ще те излекуваме за нула време.

Минутите се точеха мъчително бавно в потъналата в пълен мрак конюшня. След известно време Валери долови стъпките на Дучи, който излезе от стаята с такъмите.

— Ей сега идвам — извика той. Миг по-късно се появи в бокса, вдигнал в ръка запаления фенер.

— Можете ли да го закачите някъде — попита Валери.

Той посочи една метална кука на стената.

— Ето там.

— Добре — рече тя. — А сега, ако нямате нищо против, ще ви помоля да отидете до джипа ми. Вътре има кутия с медикаменти. Намира се непосредствено до лявата врата. Бих искала да ми я донесете. И, ако е възможно, да намерите още един фенер.

— Веднага — подчини си той. Беше разбрал, че Валери наистина си разбира от занаята и се отдалечи спокойно, осветявайки пътя пред себе си с прожектор.

Валери започна да рови из медицинската си чанта. Най-после намери онова, което търсеше. После насочи цялото си внимание към Предвестник на буря. Най-напред внимателно опипа шията му, търсейки югуларната вена. След това му сложи инжекция с ромпан. Седативът подейства мигновено. Облекчи до известна степен дискомфорта на коня и значително улесни по-нататъшната й работа. Дучи се върна и застана на вратата на бокса с кутията и още един фенер.

— Ще се намери ли още една кука и за него? — попита Валери, без да вдига глава.

— Ето там — отвърна той и посочи стената вляво от вратата.

— Окачете го там, ако обичате. А след това сложете кутията до медицинската ми чанта.

— Бих могъл аз да държа фенера, за да ви е по-светло.

— Не е необходимо — отвърна Валери. — Струва ми се, че с Предвестник на буря ще се чувстваме по-спокойно ако сме само двамата.

— Както кажете. — Той остави кутията, окачи фенера на куката и се обърна да си ходи. — Искате ли да ви изчакам отвън.

— Не е задължително — увери го тя. — Ако имате някаква друга работа, вървете да си я вършите.

— Ще отскоча до кабинета за минута — информира я той. — Освен това трябва да проверя и какво е положението в къщата.

Валери не отговори. Продължи да шепне, опитвайки се да успокои нервното животно и да го подготви за следващата инжекция. Този път спринцовката беше пълна с банамин, болкоуспокояващ медикамент, който също бе инжектиран в югуларната вена. Щеше да мине малко време преди двете лекарства да подействат напълно и да успокоят великолепното животно до степен, която да й позволи да премине към следващата процедура.

Бурята спря почти толкова внезапно, колкото бе и започнала. Гръмотевиците утихнаха и в настъпилата тишина животните бавно се успокоиха и се унесоха в сън. Валери не спираше да гали Предвестник на буря и да му шепне успокоително. Болката на коня постепенно намаля и животното изпадна в летаргия. Едва тогава Валери извади от кутията нужните й медикаменти и отново се залови за работа. Прекара назогастрална тръба през едната му ноздра и я вкара в стомаха. След това вля през нея определена доза минерално масло, което трябваше да подейства слабително и да облекчи болезнените колики на животното.

Съсредоточи се изцяло върху работата си и напълно загуби представа за времето. Вече привършваше, когато косъмчетата на тила й внезапно настръхнаха и леден страх скова душата и.

Някой ме наблюдава, помисли си Валери.

Рязко изправи глава, извърна се и погледна зад себе си към потъналото в тъмнина помещение. Можеше да се закълне, че зърна някаква фигура, която бързо отстъпи назад и се стопи в мрака.

— Дучи? — провикна се Валери. — Вие ли сте?

Не последва отговор. Валери изчака още малко, а след това тръсна глава, опитвайки се да прогони неприятните мисли, и отново насочи вниманието си към коня. Предполагам, че и аз съм поуплашена и изнервена от бурната нощ и от аварията в електрозахранването, помисли си тя. Почувства се много глупаво, защото обикновено изобщо не се притесняваше от бури и повреди в електричеството. И двете се случваха твърде често в тази част на страната.

А може би притесненията ми са плод на необичайната ситуация, продължи с размишленията тя. Това е първото ми посещение в Стоунлеър. След всичките налудничави истории, които се разправят за собственика на имението. А и срещата с огромния Дучи… макар че изглежда напълно безвреден. Чудя се къде ли се дяна пък той? И тогава изведнъж й хрумна, че едно имение като Стоунлеър, което, ако се съди по вида на конюшните, сигурно разполага с всички модерни удобства, би трябвало да има собствен генератор за случаи като този.

Побърза да привърши работата си с Предвестник на буря. Вля му и последната доза масло, след което извади тръбата. Остана още няколко минути, като не спираше да му говори търпеливо и да го гали. Когато се увери, че животното вече е спокойно и се чувства добре, Валери бавно се изправи. Взе първо единия, а след това и другия фенер и ги изнесе от бокса. После се върна за чантите си и за кутията с медикаменти.

В края на застланата с тухли пътека между боксовете се появи светлината на прожектор. Дучи бързо се запъти към нея.

— Извинете, че се забавих толкова, но се опитвах да включа резервния генератор. За съжаление, без особен успех.

— Няма нищо — отвърна Валери. — Аз вече приключих.

— И какъв точно беше проблемът? — попита Дучи.

— Силни колики. Дадох му седатив и болкоуспокояващи. Освен това му влях минерално масло за разхлабване. Уведомете ме, ако до утре не настъпи подобрение в състоянието му.

— Добре — кимна Дучи.

— Ще имате ли нещо против да ми помогнете да отнеса нещата си до джипа? — попита Валери. После преметна платнената чанта през рамо и взе медицинската си чанта.

— Няма проблем — отвърна. Наведе се и загаси фенерите. После ги взе заедно с тежката кутия с медикаменти. Просто ме следвайте — инструктира я късо и тръгна напред, като си светеше с прожектора.

Когато стигнаха до кабинета, отвори вратата и я пропусна пред себе си. В стаята бяха запалени няколко свещи. Валери обаче изобщо не се спря, а се запъти право към вратата, от която се излизаше на паркинга.

— Доктор Рошел? — извика след нея Дучи.

Тя се обърна и го погледна, вдигнала въпросително вежди.

— Да?

— Сега ли да ви напиша чека или…? — започна той.

— Това изобщо не е необходимо — отвърна тя и поклати глава. — От клиниката ще ви изпратим сметката. Можете само да ми дадете визитна картичка с адреса, на който да я изпратим. Между другото, утре ще намина отново, за да проверя състоянието на Предвестник на буря.

— Страхотно — рече той. Приближи се до голямото бюро, където остави фенерите, отвори една малка дървена кутийка и извади визитна картичка. Подаде я на Валери. Тя я взе и я пусна в голямата си платнена чанта.

— Благодаря.

Той я изпрати до джипа и отвори задната врата. Валери прибра медицинската си чанта, а Дучи сложи кутията с медикаментите в единия ъгъл и затвори вратата.

— Много ви благодаря, доктор Рошел — рече й.

— Няма защо — отвърна Валери. — Дръжте Предвестник на буря под око, но си мисля, че всичко ще бъде наред.

Тя отвори предната врата на джипа, подхвърли вътре голямата си чанта, а след това се настани зад волана. Погледна към конюшните и някаква светлина привлече погледа й. Движеше се бавно от задния край по пътеката между боксовете и спря приблизително в района, в който се намираше Предвестник на буря.

Странно, помисли си тя. Може би Дучи не е бил единственият друг човек в сградата.

Запали колата и кимна на Дучи, който стоеше наблизо и я наблюдаваше. Докато шофираше обратно по алеята, по която беше дошла, не спираше да се пита дали новият собственик на Стоунлеър не бе отишъл да посети болния си кон.

Но защо е цялата тази потайност? — запита се тя. Защо този човек не дойде да ме посрещне и да се запознае с мен? Защо не стоя при мен докато се занимавах с Предвестник на буря, както биха направили повечето собственици на коне в този район? Реши, че не може да има особено високо мнение за собственик, който не желае да вземе участие в лечението на болното си животно.

Фаровете на колата й осветиха огромната порта, затворила входа на имението. Дори не бе успяла да помисли как точно ще я отвори този път, когато двете й крила бавно се плъзнаха встрани.

— Сезам, отвори се! — високо изрече Валери. После мина през портата и излезе на пътя, който минаваше непосредствено край Стоунлеър.

Ама че странно място, мислено възкликна Валери. Господин Чистача — страховитият гигант, от който да ти настръхнат косите. Свирепата буря и последвалият пълен мрак.

И чувството, че я наблюдаваха през цялото време.

Присегна се и пусна радиото.

— Малко музика ще ми дойде добре след цялото това преживяване — промърмори. — Може би малко шумен рок ще ми помогне да се отпусна. — Каквото и да е, помисли си тя, само и само да се отърва от неприятното чувство, загнездило се в душата ми.

 

 

Мъжът видя как Санто я въведе в кабинета. Веднага излезе от празния бокс, разположен непосредствено срещу бокса на Предвестник на буря, прекоси застланата с тухли пътека и се приближи до болното животно. Стоеше там и се взираше в мрака, но все не успяваше да различи коня в тъмнината. Когато ги чу да излизат от сградата и да тръгват към колата й, той отиде в кабинета, взе един от фенерите, запали го и се върна при бокса на Предвестник на буря.

Отвори вратата и окачи фенера на стената. После, взел пример от нея, коленичи до огромното животно и му заговори успокоителното, като през цялото време го милваше с неизразима обич. Той самият винаги се бе отнасял с любов към животните си — а и кой ли не го правеше? — Но никога преди не бе виждал друг човек, който да притежава нейните умения да успокои и приласкае болно животно. Особено пък един толкова непокорен и раздразнителен кон като Предвестник на буря.

Отстрани изглеждаше така, сякаш тя наистина успяваше да комуникира с животното, каза си той. Е, това не е чак толкова необичайно, нали? И въпреки всичко през цялото време му се струваше, че тя притежава някакви свръхестествени способности. После се усмихна. Може би се дължеше на огромния блестящ пръстен, който носеше на ръката си, помисли си той. Диамантът през цялото време бе блестял, улавяйки светлината на фенерите. Може би диамантът има целителна сила, прошепна тихо, насочил цялото си внимание към Предвестник на буря.