Джудит Гулд
Сърце и душа (19)

6.

— Госпожо МакДугъл — рече Валери, — мисля, че няма от какво да се притеснявате. Лекси се чувства много добре.

— Не съм сигурна, че съм съгласна с вас — заяви госпожа Макдугъл, — но времето ще покаже. — Взе на ръце малкото кученце и го притисна към себе си.

— Ако възникнат някакви проблеми, уведомете ме незабавно — инструктира я Валери.

— Разбира се.

Валери отвори вратата, пропусна пред себе високата и слаба жена, а след това я изпрати до чакалнята. Махна й с ръка за довиждане и се върна в кабинета си, за да попълни картона на Лекси. На това куче наистина му няма нищо, помисли си тя, докато записваше набързо констатациите от прегледа. Но госпожа Макдугъл определено има нужда от лекар. От добър и търпелив психиатър. Жената водеше кучето на прегледи вече три години и изтъкваше всевъзможни оплаквания, с които нито един от лекарите в клиниката не можеше да се съгласи. Лекси беше напълно здраво, макар и малко невротизирано, куче. Това, разбира се, беше напълно естествено, предвид грижите и вниманието, с които стопанката му го задушаваше.

Валери довърши бележките си и излезе в чакалнята, за да ги даде на Тами, която трябваше да ги вкара в медицинските журнали.

— Заповядай, Тами. Впиши тези бележки в досието на Лекси.

Тами взе папката.

— Благодаря, доктор Рошел. Това е кучето с несъществуващите заболявания, нали? Какво беше тази седмица?

— Куцане — отвърна Валери. — Случва се вече за двадесети път.

Тами изразително завъртя очи и се засмя.

Телефонът на рецепцията иззвъня и Ани вдигна слушалката.

— Изчакайте така — чу я да казва Валери. След това Ани вдигна глава и я погледна. — Вал, за теб е. Господин Конрад от Стоунлеър на трета линия.

— Ще се обадя от кабинета си — отвърна Валери. Обърна се и си тръгна и изобщо не забеляза любопитните погледи, които я изпратиха.

Валери седна зад бюрото си, натисна бутона и вдигна слушалката.

— Здрасти, Уин — рече тя. — Какво мога да направя за теб?

— Питах се дали ще можеш да прегледаш Лейла още веднъж — отвърна Уин. — Днес след обяд, ако е възможно.

И днес ли? — мислено възкликна Валери, но на глас рече:

— Разбира се. Трябва само да проверя графика си. Ще изчакаш ли една минутка.

— Разбира се, докторе.

Валери натисна друг бутон и се замисли. Обаждането на Уин я озадачи. Не смятам, че Лейла се нуждае от още един контролен преглед, помисли си тя, но Уин Конрад очевидно е на друго мнение. Даваше се сметка, че бе положила основите на едно ново приятелство и чувстваше, че трябва да го продължи. Не само защото това беше правилното решение в случая, а защото наистина искаше да го направи.

Прегледа набързо графика си, а след това отново се свърза с Уин.

— Мога да дойда към шест часа — каза му тя. — Едва тогава ще се освободя от задълженията си в клиниката.

— Страхотно — отвърна Уин. — Ще се видим в шест тогава.

— Добре — съгласи се Валери и затвори телефона. Все още не разбираше напълно какво целеше Уин с това обаждане и се питаше дали инстинктите й няма да я подведат. Сега обаче нямаше време за повече размишления, защото и предстоеше един изключително напрегнат следобед.

 

 

Валери паркира и се насочи към офиса в конюшнята. Влезе вътре, но помещението беше празно. Предполагам, че Уин е при Лейла, помисли си тя. Мина през склада, в който се съхраняваха принадлежностите за езда, и влезе в конюшнята. В другия край на помещението стоеше Уин, облечен в костюм за езда. В ръцете си стискаше юздите на два напълно оседлани коня. Когато го приближи достатъчно, Валери видя, че се усмихва.

— Какво е това? — попита тя.

— Реших, че можем да пояздим — отвърна той.

— Но аз си помислих, че искаш…

— Лейла се възстановява чудесно — прекъсна я той. — Ние двамата с теб обаче имаме нужда от малко развлечения. Не си ли съгласна?

Валери не можа да сдържи усмивката си.

— Мисля, че идеята е страхотна — отвърна тя — и съм ужасно доволна, че в момента съм облечена с дънки и маратонки.

— Това е Дикси — информира я Уин. — Кобилка с характер. Но иначе е изключително добре възпитана.

Валери пусна на пода платнената торба и медицинската си чанта и погали красивия арабски кон.

— Дикси е истинска красавица — рече тя.

— А това тук е Демон — продължи Уин.

— Доколкото виждам, изключително подходящо име.

Уин кимна.

— Аз обаче зная как да се оправям с него. — Подаде й юздите на Дикси. — Готова ли си?

— Да — отвърна Валери. Взе юздите на Дикси и с я възседна с лекота. После насочи поглед към Уин, който побърза да яхне Демон.

Излязоха заедно през вратите на конюшнята и поеха по една пътека, която прекосяваше тучните ливади на Стоунлеър и продължаваше към гъстите гори в далечината. Когато излязоха на открито, Уин премина в тръс и Валери веднага го последва, опиянена от слънцето, лекия ветрец и топлото тяло на Дикси под нея.

Уин я поглеждаше от време на време, за да се увери, че е добре.

— Яздиш много добре — извика и той.

— Ти също се справяш не зле — провикна се в отговор тя. Уин е невероятен ездач, помисли си тя. Има страхотна стойка и напълно контролира както себе си, така и красивия арабски жребец. Тялото му може и да е покрито с белези, но, когато язди, той все така излъчва абсолютна увереност и завидно майсторство.

Уин премина в галоп и изхвърча напред, но Валери и този път го последва и посрещна със задоволство възможността да препуска по-бързо и едновременно с това да наблюдава прекрасната гледка, която представляваха Уин и Демон. Те се движат като едно цяло, помисли си тя. Рядко бе наблюдавала подобна грация у други ездачи. Дори и у такива, които се смятат за изключителни майстори в ездата.

Валери се изравни с тях, но Уин препусна още по-бързо. Обърна глава да я погледне и се усмихна, а след това се устреми право към гората. Тя също пришпори Дикси и се понесе след тях, твърдо решена да го настигне и този път.

В момента, в който се изравни с тях, Уин дръпна юздата на Демон и конят премина в спокоен тръс. Валери веднага го последва и двамата продължиха да яздят един до друг под топлите лъчи на слънцето.

Когато най-накрая се върнаха в конюшнята, Валери си даде сметка, че няма никаква представа колко време бяха прекарали навън, но знаеше, че не се бе забавлявала така от много време насам. Двамата скочиха от гърбовете на конете и в този момент от конюшнята се появи Хелмут Райнхарт и пое юздите на животните.

— Хелмут — обърна се към него Уин, — това е Валери Рошел, нашият ветеринар.

Хелмут Райнхарт кимна, изпъна се и тропна с токовете на обувките си.

— Много ми е приятно да се запозная с вас — заяви той със силния си акцент.

— На мен също ми е много приятно — отвърна Валери. Райнхарт се обърна и поведе конете към вътрешността на сградата.

Валери погледна Уин.

— Беше чудесно — каза му тя.

— Радвам си, че ти хареса, докторе — отвърна той. Поколеба се момент, а след това додаде: — Искаш ли да пийнем по нещо, преди да си тръгнеш? Или имаш други планове?

— Не, нямам — отвърна тя. — Благодаря за поканата.

 

 

Двамата седяха на едно от канапетата в библиотеката и отпиваха от шампанското, което Уин отвори специално за случая. Хрътките спяха, излегнали се удобно на различни места из стаята. Валери и Уин разговаряха ентусиазирано за коне и за любовта си към ездата, споделяха опита си, смееха се и се забавляваха, без да държат сметка за времето. Осъзнаха, че стоят и разговарят от часове едва когато навън се смрачи напълно и Уин трябваше да стане, за да запали осветлението.

Той се върна на канапето и я погледна. На лицето му бе изписан израз на абсолютно и неподправено щастие. Тя отвърна на погледа му и сърцето й се разтуптя от удоволствието, което изпълни душата й. Не си спомняше друг път да се е чувствала толкова щастлива, толкова… развълнувана от някой мъж.

Уин се премести по-близо до нея.

— За какво се замисли? — попита я той.

— Аз… ами мислех си, че си прекарах страхотно и много се забавлявах — призна тя.

— Аз също — увери я Уин. — Аз… аз дори не вярвах, че това е възможно.

— Нито пък аз — съгласи се тя. Присегна се и докосна ръката му. — Никога не съм подозирала, че човек може да се чувства толкова щастлив.

Уин стисна ръката й в своята и изпита неописуема наслада от допира на женствената й, но и силна ръка. О, Господи! — мислено възкликна той. Възможно ли е това наистина да се случва с мен? Веднага след това се поправи. С нас? Започна леко да гали ръката й, неспособен да я пусне.

Тялото на Валери потрепери от ласката му и от силната връзка, която съществуваше помежду им. Не знаеше как да опише това, което ги свързваше. Сякаш някаква химична реакция бе протекла между тях, или пък непозната сила, извън обсега на тяхната воля, бе поела контрола върху живота и съдбите им. Беше изплашена от това прозрение. Но и развълнувана до дъното на душата си.

Не бе изпитвала подобни чувства през целия си досегашен живот. Нито към Теди, нито към някого другиго. Нима привличането помежду ни е чисто сексуално? — питаше се тя. Или в него има нещо повече? Нямаше отговор на този въпрос, но изведнъж осъзна, че иска да го намери. Готова беше да поеме риска и да посрещне всичко, което съдбата би могла да изпречи на пътя й, за да опознае този мъж по-добре.

Уин беше като хипнотизиран от ръката й. Не спираше да я милва, свел поглед надолу. Чувстваше се смутен и не смееше да я погледне в очите. Боеше се да не прочете в тях снизхождение. Или тотално отхвърляне. В края на краищата обаче все пак вдигна поглед, неспособен повече да устои на привличането помежду им. Сърцето му се изпълни с огромна радост, когато най-сетне намери сили да я погледне и зърна неизразимата нежност, изписала се в невероятно красивите й, смарагдовозелени очи. В погледа й нямаше жалост. Нито пък съчувствие. Там Уин прочете нещо много по-искрено и лично.

Той остави чашата си на масата, поднесе ръката й към устните си и я целуна. Докосна я съвсем леко с устни, а очите му останаха приковани върху нейните, опитвайки се да разгадаят чувствата, които бе събудил в душата й. И не остана разочарован. Устните на Валери потрепериха, когато устните му докоснаха ръката й, а очите й продължиха да го гледат смело, открито и като че ли с известна гордост.

Когато той най-сетне пусна ръката й, Валери бавно издиша въздуха, който бе сдържала в гърдите си. Сърцето й биеше като обезумяло и тя чуваше силните му удари, които отекваха в ушите й. Искаше да каже нещо, но най-напред трябваше по някакъв начин да възвърне самообладанието си. Имаше чувството, че е била омагьосана и сега все не можеше да се освободи от сладките окови на магията.

— Искам да те видя отново, докторе — тихо прошепна Уин. — Скоро.

Тя кимна леко и раздвижи устни.

— Да — едва чуто промълви тя. — О, да.

В продължение на няколко секунди останаха напълно неподвижни, приковали погледи един в друг. Най-накрая Валери тръсна глава и въздъхна дълбоко.

— Мисля, че е време да тръгвам — рече тя. — Утре ме очаква поредния натоварен ден.

— Зная — отвърна той. — Но ми ще да не си тръгваш. Искам… ами, искам да не си тръгваш изобщо.

Тя кимна отново, разбрала всичко. Разбираше желанията му, защото те съвпадаха с нейните. Отдръпна се и неохотно разпиля магията на момента, заменяйки я с грубата реалност на онова, което я очакваше.

— Ще ме изпратиш ли до колата?

— Иска ли питане? — отвърна той.

Изправиха се едновременно. Валери се наведе и взе чантите, които постоянно носеше със себе си. Заедно стигнаха до джипа и тя извади ключовете от платнената си торба. Понечи да отключи вратата и в този момент почувства ръцете му около себе си, обгърнали я в нежна прегръдка.

Можеше да остане в прегръдките му до края на живота си. Просто ей така. И да бъде щастлива. Съзнаваше, обаче, че ако не си тръгне веднага, едва ли ще го направи някога. Извърна глава, целуна го бързо по устните, а след това отново се обърна към колата.

— Сега наистина трябва да вървя — промълви тя. — Докато все още съм в състояние да си тръгна.

Той се ухили.

— Радвам се, че и ти се чувстваш по този начин.

Валери се качи в джипа и запали двигателя. После се извърна и го погледна.

— Ще ти се обадя — предупреди я Уин.

— Да, добре.

— Утре?

Не е достатъчно скоро, помисли си тя.

— Да — изрече на глас.

— Лека нощ, докторе. — Уин докосна с върховете на пръстите си първо своите, а след това и нейните устни.

— Лека нощ, Уин — отвърна тя.

Включи на скорост и бавно излезе от паркинга. След това подкара по дългата алея, а сърцето й вече копнееше за утрешния ден. Тялото й жадуваше за ласките му, а дълбоко в душата си Валери знаеше, че случилото си помежду им е правилно. Чисто и истинско.

Уин се размърда едва след като стоповете на колата й се изгубиха от погледа му. След това се обърна и тръгна към къщата. Съзнанието му бе изцяло заето от Валери. Все още не можеше да повярва съвсем в случилото се, но душата му пееше от щастие и му се искаше да крещи с пълно гърло и да сподели радостта си с целия свят. Продължи обаче да върви мълчаливо, дал си сметка, че, за пръв път от много месеци насам, очаква с нетърпение утрешния ден. Не се сдържа и се усмихна. И през ум не му бе минавало, че някога отново ще изпита подобни чувства. Не и в състоянието, в което се намираше. Не си бе и помислял дори, че ще изпита желание да се обвърже с друга жена. Не и след ужасното разочарование, в което се бе превърнал бракът му с Ариел.

Валери Рошел, помисли си той. Толкова изумителна жена!