Джудит Гулд
Сърце и душа (15)

2.

Санто стоеше, подпрял гръб на бара с леко разкрачени крака и скръстени пред гърдите огромни ръце. В една от месестите си ръце стискаше бутилка бира. Дори на слабата светлина обръснатата му глава блестеше, златните му обеци проблясваха в полумрака, а татуировките му — пръстени от бодлива тел около десния бицепс и няколко вериги около левия — привличаха вниманието на посетителите и сякаш танцуваха дори при най-лекото движение на изваяните мускули на силните му ръце. Беше облечен с тениска, която разкриваше само малка, но доста интригуваща част от татуировките, които украсяваха раменете, гърдите и гърба му.

Знаеше, че изобщо не се ласкае, като си мисли, че присъствието му на бара привлича вниманието на повечето от посетителите в заведението. Жените ме изпиват с очи от мига, в който влязох през вратата, помисли си той.

Отпи голяма глътка от бирата, обърна се и остави празната бутилка върху махагоновия бар. Заведението беше претъпкано, но барманът мигновено забеляза движението му и се запъти към него. Санто побутна към него празната бутилка и хвърли една петдоларова банкнота на бара. Барманът кимна безмълвно, извади друга бира Хайнекен от хладилника, отвори я и я сложи пред Санто.

Санто отново се обърна с лице към тълпата, изпълнила заведението. Всички като че ли се забавляваха, но той знаеше, че това не е точно така. Сигурен бе, че много от присъстващите са самотни също като него и с нетърпение очакват някой да ги забележи.

Няма по-добро лекарство за ужасната самота, разяждаща душата ми, от една нощ, изпълнена с пламенен секс, помисли си той.

А тази вечер Санто определено се чувстваше много самотен. В Палм Бийч му беше значително по-лесно да работи за Уин. Градът, макар и изключително благопристоен, безупречно чист и демонстративно почтен на повърхността, всъщност беше скандално порочен в същността си. Твърде много пари се въртяха в този град, населен от прекалено много безделници.

Градът му липсваше и, макар да разбираше защо Уин бе предприел тази стъпка, все му се искаше шефът му да не бе решил да се премести чак тук в тази пустош. Липсваха му блясъкът, суетнята, постоянният поток от партита и клубни посещения. Липсваше му и цялата класа на по-нископоставените в обществото слуги — такива като него самия, — които често водеха доста интересен живот, смесвайки се с богатите и властимащите. Липсваше му и Ариел с нейните непрестанни задевки, безумни изисквания и смахнати прищевки. И макар на моменти тя да му досаждаше до смърт, не можеше да отрече, че му липсва постоянното й флиртуване с него.

По дяволите, помисли си той, само ако не се бе случило нещастието с Уин и последвалия след това развод. Даваше си сметка, че би могъл да си намери друга работа в Палм Бийч. С опита, който имаше, щеше да продаде услугите си за по-малко от петнадесет минути. Само че имаше една подробност, която не му позволяваше да го направи. Много важна подробност при това. Уин Конрад бе включил името му в завещанието си — лично го бе информирал за това — заради вярната служба през всичките тези години. И ето че сега кучият му син го държеше като риба на кукичката си.

И какво трябваше да направи в тази ситуация? Да си тръгне и да се откаже от наследството? В никакъв случай. След като Уин хвърли топа, Санто щеше да наследи достатъчно пари, за да си купи един малък мезонет в Лейк Уърт или някъде наблизо. И щеше да бъде осигурен финансово до края на живота си. Не знаеше колко време щеше да му се наложи да чака, но, както вървяха нещата напоследък, Уин би могъл да се катурне по всяко време. Би могъл просто да вземе свръхдоза от опиатите, с които се тъпчеше. Да падне по стълбите, или да се удави в басейна. Нищо чудно дори сам да посегне на живота си. Санто не би и помислил да го обвинява, ако го направи. Уин беше един много нещастен мъж, а животът му напоследък беше истински ад. Мамка му, помисли си той, аз също бих могъл да му дам свръхдоза. Без да искам, разбира се. Или пък да не се притека на помощ, когато го видя да се дави в басейна. Или пък да го оставя да лежи безпомощен на пода.

Усмихна се на себе си. Би могъл да се превърне в един доста заможен мъж по-скоро, отколкото очакваше. А междувременно трябваше да направи нещо, за да запази разсъдъка си непокътнат.

Блондинката, с която бе разговарял по-рано вечерта, се настани до него на бара.

— Имаш ли запалка?

Санто поклати глава.

— Но на бара има кибрит — рече й той. Обърна се, взе кибрит и запали една клечка.

Блондинката го погледна, хвана голямата му ръка с двете си ръце и запали цигара, без да отклони поглед от лицето му.

Тя беше истинско изключение от правилото по тия места. Тази мацка би могла да пожъне успех дори и в порочните дупки на Палм Бийч, помисли си той. Откакто се бяха преместили тук, той не се виждаше почти с никого. С изключение, разбира се на Уин, двамата Райнхарт и Тифани — момичето, което помагаше в офиса.

— Ти май ми каза, че имаш собствен апартамент, нали? — подхвърли Санто.

— Да, така е. Освен това се намира съвсем наблизо — отвърна блондинката.

— Защо тогава не се повозим малко? — предложи Санто.

— Ами да се чупим тогава.

Блондинката хвана едната му мечешка лапа и го поведе през навалицата в бара. На много лица се изписа изненада. Други пък едва успяваха да прикрият завистта си.

Излязоха на паркинга. Тя обви ръце около кръста му и го поведе към колата си.

— Качвай се — инструктира го тя, когато стигнаха до колата.

— Не е ли по-добре да карам след теб? — попита Санто.

— Не. Ще се возиш при мен — отсече тя. — После ще те докарам, за да прибереш колата си.

Санто кимна.

— Добре.

Блондинката отключи големия рейндж роувър и отвори предната дясна врата.

— Хубава кола — отбеляза Санто. — Сигурно си доста богата. — Какъвто ще бъда и аз не след дълго.

 

 

Семейство Райнхарт се прибраха от киното и останаха ужасно смутени и разстроени, когато Уин, когото завариха в конюшнята, ги попита защо не са отговорили на позвъняването му.

— Ach, Gott in Himmel!^[1] — извика Герда и покри лицето си с ръце. — Клетъчният телефон беше в моята Beutel. — Тя размаха древната си чанта от изкуствена кожа, която носеше навсякъде със себе си. — Оставих я в колата, преди да влезем в киното.

Уин спокойно го увери, че не се е случило нищо фатално, но даде ясно да се разбере, че не желае това да се повтаря отново. Обясни им, че тази вечер присъствието им не е било чак толкова наложително. Какво ще се случи в бъдеще, обаче, никой не би могъл да каже.

Двамата тръгнаха към къщичката си, като разговаряха на висок глас, а Уин остана на мястото си, заслушан в гласовете им.

Малко след това Вал се върна от града и двамата мигновено се запътиха към бокса на Лейла. Валери отново прегледа кобилата и я включи на система с високи дози антибиотици и стероиди. Едва след това двамата с Уин се върнаха в офиса. Той й предложи чаша вино и Валери веднага прие.

— Не мога да повярвам, че правя това — през смях възкликна Валери.

Той се усмихна в отговор.

— Радвам се, че прие поканата.

— Но утре сутринта трябва да ставам много рано — обясни тя.

— Остани само за една чашка — помоли я Уин. — От доста време не съм разговарял с човек, който не е част от персонала в тази къща. — След това се разсмя. — Истината е, че не си спомням друг път да съм разговарял с човек като теб.

— И какво точно означава това? — с престорено сърдит глас попита Валери. — Че съм някаква откачалка или какво?

— Не — сериозно отвърна той. — Ти си по-различна от повечето хора. По много приятен начин обаче. И в никакъв случай не си откачалка. — Замълча за момент, сведе поглед към чашата си, а след това отново погледна към Вал. — За разлика от теб, обаче, аз съм изрод. И съм такъв, откакто пострадах на един поло мач, по време на който конят ми помете цялото поле с мене.

Валери поклати глава, а след това, напълно неочаквано, избухна в смях.

— Какво има? — попита Уин, заинтригуван от реакцията й. Беше очаквал съчувствие, състрадание, разбиране… Всичко друго, но не и смях.

— Не, Уин — възкликна Валери, установила, че сега й е далеч по-лесно да се обръща към него на малко име. — Ти изобщо не си изрод. Ти си просто един играч на поло, който е имал лошия късмет да падне по време на мач и да допусне конят му да изоре целия терен с него. Единствено поради тази причина в момента малко напомняш на същество от Черната лагуна.

— Същество от Черната лагуна, а? — с усмивка повтори той. — Толкова ли е зле?

Тя кимна с глава.

— Само дето ти си по-грозен.

— Ти… ти… — започна той, но избухна в смях и така и не успя да довърши изречението.

Валери също се разсмя, но веднага след това стана сериозна.

— В началото не знаех какво да мисля — откровено си призна тя. — Видях черната маска, с която прикриваш превръзките по лицето си и в първия момент тя ми заприлича на една от онези садо-мазо маски, които съм виждала по филмите. Единственото, което се виждаше, бяха очите и устните ти.

— Много зловеща гледка, зная го.

— Наистина е зловеща — съгласи се тя. — Мисля, че трябва да се откажеш от маската, Уин. А и трябва да призная, че черният цвят не е най-сполучливият ти избор.

— Може би трябва да си поръчам някоя с телесен цвят?

— Може би — отвърна тя. — Или пък направо да се откажеш от нея. Превръзките едва ли изглеждат чак толкова страшно.

— Предполагам, че имаш право — съгласи се той.

— Но както и да е… След първоначалното объркване забелязах белезите по шията и ръцете ти. Тогава си помислих, че може би си оцелял след ужасен пожар. И като капак на всичко, веднага си припомних цялата ти потайност и грубото ти отношение. Не знаех какво да очаквам от теб…

— Грубо отношение значи? — сприхаво подхвърли той.

— Точно така — отвърна тя. — Не бих могла да кажа, че си най-любезният и очарователен човек, с когото се налага да общувам.

— Можеш ли да ме виниш за това? — горчиво попита той. — Моите така наречени приятели не желаят да имат нищо общо с мен. Дори и онези, които съм познавал през целия си живот. Всички те започнаха да ме възприемат като някакво чудовище. По дяволите, дори и жена ми ме напусна, за да не й се налага да ме гледа.

— Не мога да кажа, че я обвинявам за решението й — пошегува се Валери.

Той се усмихна.

— Ама ти си била много корава и жестока жена. И изобщо не ме съжаляваш, нали?

Тя поклати глава.

— Мисля, че случилото се с теб е ужасно — рече тя, — но след няколко операции ще си като нов. Може би няма да си толкова красив, колкото изглеждаш на онези снимки, които видях в стаята с такъмите, но мисля, че ще изглеждаш съвсем прилично. Поне на външен вид.

— Какво означава това? — попита той. — Как така поне на външен вид?

— Струва ми се, че би могъл да поработиш малко върху маниерите си — заяви Валери. — И да не се отнасяш с хората като някакъв авторитарен диктатор.

— Е, ти обаче все още не си видяла как реагират хората, когато се изправят срещу мен — сериозно рече той. — Плаша ги до смърт. Приковават ужасените си погледи върху превръзките, или пък върху маската, ако съм с нея. Взират се в шията и ръцете ми. Карат ме да се чувствам като… като някакъв Квазимодо. Освен това бях напълно сериозен, когато ти казах, че най-добрите ми приятели ме изоставиха и не желаят да имат нищо общо с мен.

— Това е ужасно! — Този път в гласа й имаше съчувствие. — И изобщо не се съмнявам, че са постъпили точно така. Повечето от хората не желаят да се изправят лице в лице с възможността нещо подобно да се случи и с тях. Виж само какво става с Кристофър Рийд. Много хора настояват той да не се показва на обществени места. Бил твърде жестока и болезнена гледка. Тези хора са мотивирани отчасти от собствените си страхове и отчасти от факта, че той наистина изглежда доста страшничко.

Погледът му остана все така разбираемо мрачен, но Уин не каза нищо в отговор.

— Хубавото в твоя случай — продължи Валери — е, че след още няколко операции, които, естествено, ще бъдат твърде болезнени, продължителни и неописуемо мъчителни, ти ще можеш да възстановиш голяма част от предишния си вид.

— Точно това ми казаха и лекарите в Ню Йорк след последната операция — съгласи се той. — Но… не зная, Вал. Наистина не зная. Всичко става толкова бавно… И е невероятно болезнено. Знаеш ли, понякога ми иде да се откажа. Има моменти, в които започвам да мисля, че нищо от това, което се опитвам да направя, не си заслужава усилията. Искам да кажа, че дори и след като лекарите си свършат работа, аз ще продължавам да бъда целият покрит с белези. По лицето. По шията и ръцете. По гърдите и бедрата. Когато паднах, конят ме влачи от единия край на игрището до другия. А когато най-после спря, по предната част на тялото ми не бе останала почти никаква кожа. На места месото беше смъкнато до самата кост, Вал. Лекарите не можеха дори да ме зашият, защото на места просто нямаше какво да се шие. — Намръщи се, припомнил си това болезнено време, но продължи. — Носът ми…

— Ще имаш нос — прекъсна го тя. — Изумително е на какво са способни днес пластичните хирурзи. А доколкото разбирам, ти разполагаш с най-добрите.

Уин овеси глава и отново прикова поглед в чашата си.

— Зная, че си права — най-накрая проговори той. — Само че ми е дяволски трудно да приема факта, че никога повече няма да изглеждам както преди. И че до края на живота си ще трябва да живея с белези по цялото тяло.

— Да — тихо се съгласи тя. — Няма да ти е лесно да го приемеш. В определен смисъл това е като стареенето, Уин. На всички нас ни се налага да приемем и да се примирим с онова, което се случва с телата ни, защото никой от нас, независимо от усилията, които полага, не може да запази красотата от младежките си години.

Той вдигна глава и я погледна.

— Ама ти наистина си много корава.

Валери се присегна и го докосна по ръката. Той подскочи изненадано.

— Ти също си корав — рече му тя. — И си твърде много мъж, за да позволиш на тази трагедия да те смачка и победи.

 

 

Един човек, скрит в най-тъмния ъгъл на паркинга наблюдаваше, ослушваше се и чакаше. Беше гневен и кръвта сякаш кипеше във вените му. Бе успял да подслуша част от разговора, долавяйки отделни фрази и съчинявайки онези, които не можеше да чуе. А след това стана свидетел на неохотната им раздяла край джипа й.

Застанал неподвижно като каменна статуя, с бликнал в душата му яростен гняв, натрапникът видя Уин да тръгва към къщата. Бързо обмисли това ново развитие на нещата. Чудеше се как случилото се би могло да промени плановете му. Ето че трябваше да се съобразява с още един човек, появил се неочаквано в уравнението, подготвено толкова внимателно от него. Самата мисъл за това го плашеше и докарваше до бяс. А това никак, ама никак, не му харесваше.

Не! Тази работа никак не ми харесва и ще трябва да помисля какви мерки бих могъл да предприема. По дяволите! Няма да позволя на когото и да било да преебе шансовете ми! Нищо и никой няма да застане между мен и онова, което желая. Работих твърде упорито, за да си го получа!

Когато Уин най-накрая се прибра в къщата, натрапникът се затича по една тъмна пътека по посока на гората, а в ума му вече се въртяха възможните начини за разрешаване на проблема. Защото това беше сериозен проблем, който трябваше да бъде премахнат още в зародиш.