Джудит Гулд
Сърце и душа (10)

10.

Валери подкара джипа към голямата порта от ковано желязо на Стоунлеър. Спря пред стълба по средата на алеята и натисна бутона на интеркома.

— Кой е? — попита мъжки глас. Не беше веселият плешив гигант, помисли си тя.

— Доктор Рошел.

— Когато стигнете до разклона на алеята, тръгнете надясно — инструктира я той. — По посока на къщата.

— Добре — отвърна Валери и забеляза, че видеокамерите, монтирани на каменните стълбове, на които бе окачена вратата, се завъртяха и се насочиха към джипа. Сигурно се задействат при най-малкото движение, помисли си тя. Едва потисна импулса си да размаха ръце и да изплези език. Реши обаче, че сигурно ще изглежда много глупаво на мониторите. А и подобна постъпка едва ли би изглеждала особено професионално.

Двете крила на портата се отвориха и тя мина през тях, нетърпелива да разгледа Стоунлеър на дневна светлина. При последното си посещение в тъмната нощ и проливния дъжд бе успяла да види единствено конюшните. Алеята, дълга цяла миля, очевидно бе оформена от специалист по градинско озеленяване и изглеждаше добре поддържана. От двете й страни се издигаха гигантски иглолистни дървета, а зад тях се виждаше редица от стари кленове и дъбове. До самия край на алеята и около стволовете на големите дървета растяха рододендрони, планински лавър и азалии. Цветята отдавна вече бяха прецъфтели, но през пролетта сигурно изглеждаха фантастично. Цялото имение приличаше на красиво поддържан парк.

Стигна до разклона на пътя и следвайки инструкциите на Дучи, зави надясно. Когато най-сетне доближи къщата, Валери забеляза най-напред масивните комини и покрития с плочи покрив, който се извисяваше над дърветата, сякаш устремен високо към небето. Още един завой и къщата изведнъж изникна пред очите й. Тя намали скоростта и я огледа със страхопочитание.

Мили боже, мислено възкликна Валери, та това е един малък замък! Изградена от бял варовик, сградата се извисяваше в края на алеята като огромна, но и изключително елегантна крепост. През целия си живот бе слушала за това имение, виждала бе и някои стари снимки, но нищо не я бе подготвело за монументалното величие.

Знаеше, че къщата е била построена от един от най-известните мошеници преди началото на века. Натрупал състоянието си от железниците, доколкото си спомняше. След това имението преминало в ръцете на наследниците му и те си го предавали един на друг, но никой не се задържал в него повече от месец-два или най-много година. Някъде в края на шейсетте години семейството, загубило голяма част от състоянието си през последния век, напуснало имението и то стояло години наред необитаемо, докато Конрад не решил да го купи.

Алеята опираше в кръгъл вътрешен двор, в средата на който се издигаше голям фонтан. Струйки бистра вода извираха от бронзовите чучури с форма на конски глави. Валери спря чак пред голямата каменна тераса, през която се стигаше до входната врата. Загаси двигателя, скочи от джипа, преметна през рамо голямата торба, която винаги носеше със себе си, а след това заобиколи, отвори багажника и извади от там лекарската си чанта.

Една от масивните дървени врати в другия край на терасата се отвори и Валери вдигна поглед. Санто Дучи, въпреки огромния си ръст, не успя напълно да запълни рамката. Той бързо прекоси терасата, насочил се право към Валери.

— Позволете ми да взема тази чанта — рече той в мига, в който стигна до нея.

— Не е нужно — отвърна Валери и се усмихна. — Свикнала съм да я нося.

— Както желаете — отстъпи той и сви рамене.

Поведе през терасата към входното антре. Стъпките им отекнаха шумно по каменния под. Валери зърна изградената от камък камина и неокласическите, покрити с изящни орнаменти корнизи по стените. Над тях висяха стари маслени платна, осветени от специално насочено към тях осветление. Валери успя да ги зърне само за миг, защото Дучи я поведе наляво по един дълъг коридор. По стената отляво на коридора висяха още картини, а от дясно имаше няколко френски прозореца, отварящи се към друга каменна тераса, отвъд която се простираха цели акри безупречно поддържана морава.

Най-накрая се изправиха пред една двойна врата и Дучи най-после спря и я покани да влезе.

— Кучетата са вътре — информира я той. — А вероятно и котката. — После се усмихна.

— Мислите, че котката може да е излязла на лов, а? — подхвърли Валери.

— Кой знае? — отвърна той. — Тя често се мотае около кучетата и се надявам и сега да е там.

Валери мина през вратата и се озова в огромна библиотека. Помещението беше на два етажа с балкон около някои от стените. Стените под и над балкона бяха покрити с библиотечни рафтове. Спираловидно стълбище водеше към балкона. На една от стените бе изградена огромна камина, подобна на онази, която бе зърнала в антрето, а точно срещу нея имаше високи френски прозорци, които се отваряха към терасата, която бе видяла от коридора. От тавана висяха два еднакви месингови полилеи в стил барок, а на стената, на която бе камината, бяха окачени маслени платна — ловни сцени, препускащи коне и портрети на кучета. Бронзови фигурки, в голямата си част на коне, красяха библиотечните рафтове и лавиците. Подът беше покрит с ръчно изработен килим. Въпреки цялата си пищност и великолепие обаче, библиотеката имаше вид на помещение, което се използва ежедневно от обитателите на къщата.

Валери пристъпи вътре и беше изненадана — по-скоро възхитена — да види сред целия този неописуем разкош четирите огромни ирландски хрътки, разположили се удобно в стаята. Двете лежаха на пода и гледаха през прозореца към моравата. Другите две се бяха излегнали на старите кожени канапета пред камината. Ето защо си бе помислила, че тази стая притежава излъчването на истински дом. На помещение, което се използва ежедневно.

В момента, в който усетиха присъствието й, и четирите кучета скочиха и се спуснаха да я посрещнат. Валери веднага пусна чантите си и започна да гали острата им козина. През цялото време им говореше, а лицето й сияеше от радост при вида на размерите и дружелюбието на гигантските животни.

— О, те са невероятно красиви! — възкликна тя.

— Благодаря — отвърна Санто. — Но понякога вършат много пакости.

— Обзалагам се, че сте много пакостливи, нали? — обърна се към кучетата тя, опитвайки се разпредели вниманието си равномерно между четирите.

— Как се казват? — попита Санто тя.

— Пади, Кати, Шийла и Сиймъс — отвърна той.

Валери не можа да сдържи смеха си.

— Значи ирландци от край до край — отбеляза тя.

Той кимна в знак на съгласие.

— Точно така. Купихме ги като съвсем малки кутренца. От един селекционер в Кесълнок, близо до Дъблин. След това ги докарахме тук.

— Разбирам защо сте го направили. Те са невероятно красиви. И кой, кой е?

— Пади и Кати са сивите — отвърна Санто. — Кафявата е Шийла, а Сиймъс е онзи със светлите петна.

Валери продължи да гали кучетата, позволявайки им да я опознаят добре и да свикнат с миризмата й. Клекнала до тях, тя не спираше да им говори и да им се радва. Внезапно долови някакво движение с периферното си зрение. Вдигна поглед. Една огромна котка, дебела и дългокосместа, не просто слизаше по стълбата от балкона, а пристъпваше важно с бавни и премерени царствени движения.

— О-о-о! — възторжено възкликна Валери. — А ти коя си? — Котката тръгна право към Валери, а краката й буквално се губеха под огромното й, покрито с дълга козина, дебело тяло. Промуши се между краката на кучетата, застана до Валери и се отърка о нея. Изобщо не се притесняваше от кучетата и не обръщаше никакво внимание на дружелюбното им сумтене и на желанието им да я подушат и да я близнат. Валери се наведе, погали копринено меката й козина и забеляза огромните й зелени очи.

— Това е Мина — съобщи Санто.

— О, Мина, ти си една изключителна красавица — заяви Валери. — Истинска мадам, нали? Като я гледам, все ми се струва, че има някаква жилка от Мейн.

— И ние така смятаме, но не можем да бъдем напълно сигурни — отвърна Санто. — Уин — господин Конрад — я намери в един от капаните си преди няколко години.

— Тя определено се държи много смело с тези кучета — рече Валери.

— Да, Мина е безстрашна — съгласи се той. — Преди време влезе в близък бой с една почти двуметрова змия. Не мисля, че подлежи на някакви имунизации, но все пак можете да погледнете картона й. Приготвил съм ви всичките медицински картони.

Валери го погледна с изненада.

— Тези документи обикновено се съхраняват в клиниката.

Санто я изгледа невъзмутимо.

— Помолих да ги изпратят на господин Конрад, за да можете днес да разполагате с тях. Можете да ги вземете със себе си като си тръгвате.

Предполагам, че господин Конрад винаги получава онова, което желае, помисли си Валери.

— Това е чудесно — изрече на глас тя. — Може ли да ги погледна?

— Разбира се — отвърна й. — Ето там са. — Приближи се до едно огромно бюро. Валери вдигна чантите си от пода и го последва. Четирите кучета и котката тръгнаха след нея.

Санто й показа картоните, подредени на купчинка върху бюрото, а след това ги премести в единия ъгъл, за да са й под ръка.

Валери отново остави чантите на пода и прекара известно време, разлиствайки картоните. Когато свърши, ги подреди внимателно върху старата тъмночервена кожа, с която бе тапицирано бюрото, и вдигна поглед към Санто.

— Бяхте прав по отношение на Мина — рече тя. — Не подлежи на ваксина. — Обърна се и погледна кучетата. — Значи оставате само вие, приятели. — След това отново насочи поглед към Санто и попита: — Имате ли нещо против, ако се разположа тук?

— Не, разбира се — увери я той. — Настанете се там, където ви е удобно.

Валери сложи кожената си медицинска чанта върху бюрото, отвори я и започна да вади отвътре нужните й неща: четири спринцовки, спирт, памук и няколко кутийки с медикаменти.

— Ще ви помагам да ги държите — обади се Санто и понечи да притисне огромното тяло на Нади между краката си.

— Не, няма нужда — отвърна Валери. — Оставете ги на спокойствие. Няма да е необходимо да ги държите.

— Ъъ-ъ, аз съм на друго мнение — възрази Санто. — И ми се струва, че горчиво ще съжалявате, ако не ми позволите да ви помогна.

Валери поклати глава.

— Не — категорично заяви тя. — Имайте ми доверие.

Санто, осъзнал, че тя говори напълно сериозно — така, както бе говорила и по време на нощната си визита в конюшните преди няколко седмици — неохотно отстъпи назад.

— Добре — примирено сви рамене той. — Но въпреки това смятам, че допускате грешка.

Валери не му обърна никакво внимание. Взе напоения със спирт памук и погледна към четирите кучета, които весело махаха с опашки.

— Добре, кой е пръв?

Кучетата я погледнаха с очакване.

— Аха! — възкликна Валери. — Струва ми се, че Кати иска да бъде първа. Ти май знаеш старото правило, нали, Кати? Първо дамите, а?

Започна да гали врата на Кати и да й говори тихо и успокоително. С едната си ръка през цялото време търкаше с напоения в спирт памук по задната част на врата й — там, където щеше да постави инжекцията. След малко остави памука, взе спринцовката и сръчно я заби на избраното място. Кати се поогледа, но вниманието й отново бе привлечено от топлия и ласкав глас на Валери, която не спираше да й говори.

Санто стоеше отстрани и гледаше как Валери повтори същата операция с трите останали кучета, без да срещне каквито и да било трудности. Когато свърши, той само поклати глава.

— Не мога да повярвам — подхвърли той. — Без нито едно оплакване.

Валери се усмихна и продължи да милва животните.

— Всички вие сте много добри момчета и момичета, нали? Е, сега ще ви дам и по едно хапченце против паразити. Лесна работа, а? След инжекцията ще ви се стори като почерпка.

Отвори една от кутийките на бюрото и извади четири големи дъвчащи се хапчета.

— Трябва да пият по едно от тези всеки месец — рече тя и се зае да развива хапчетата от опаковките им. — А това тук е магнитен календар, който можете да залепите на хладилника и да следите кога трябва да бъде следващият прием. Можете да отбележите днешната дата, за да се ориентирате по нея.

— Благодаря — отвърна Санто и взе календара от нея.

След като приключи, Валери даде по едно хапче на всяко от кучетата и те се разпръснаха, за да ги сдъвчат, излегнали се на любимите си местенца в стаята.

Мина изведнъж измяука, скочи на стола зад бюрото, а от там се качи и върху самото бюро.

— Охо-о! — обади се Валери. — Ти май ревнуваш, а? — Погали едрата котка, а след това я огледа внимателно. — О, Мина — рече тя. — Имаш един малък кърлеж на брадичката.

— Наистина ли? — възкликна Санто и също погледна към котката.

— Да — потвърди Валери. — Погледнете тук, точно под долната й устна. Кърлеж.

— Не съм го забелязал — виновно отбеляза Санто.

— Е, той е малък и може лесно да бъде пропуснат — отвърна Валери. — Ей сега ще се отървем от него. — Тя протегна ръка, готова да хване кърлежа с пръсти.

— Не правете това! — авторитетно й нареди силен мъжки глас, разнесъл се някъде над главата й.

Валери подскочи от изненада, вдигна глава, но не видя никого. Забеляза обаче как и четирите ирландски хрътки скочиха от местата си и се втурнаха към спираловидното стълбище, водещо към балкона.

— Ще трябва или да я обездвижите, или да я упоите, ако искате да извадите този кърлеж — продължи да нарежда гласът, който, макар и малко по-тих, продължаваше да звучи всека така заповеднически и властно.

Валери проследи с поглед кучетата, които тичаха нагоре по стълбището и най-накрая забеляза някаква фигура, застанала на балкона в противоположния край на стаята. Спря очи върху него, опитвайки се да различи неясната фигура на мъжа, осветена от слънчевата светлина, струяща от прозореца зад него. Човекът изглеждаше много висок и строен. Облечен беше с поло, което очертаваше силните му ръце и набития мускулест врат и загатваше за внушителен гръден кош.

Това бе всичко, което успя да забележи, защото на главата си мъжът бе нахлупил бейзболна шапка, която хвърляше сянка върху лицето му.

Загадъчният господин Конрад? — запита се Валери. Очевидно е той, реши тя. Кой друг би си позволил да раздава заповеди от високо?

— Мисля, че съм в състояние да се справя с проблема — най-накрая отвърна тя. Гласът й прозвуча спокойно и невъзмутимо.

— В такъв случай ми се струва, че изобщо не познавате това животно — предизвикателно заяви той.

— А пък на мен ми се струва, че вие не познавате мен — без да се замисля изстреля в отговор Валери.

— Права сте, така е — съгласи се той. — Но, за сметка на това, познавам Мина изключително добре.

Валери се изчерви от смущение и яд. За какъв, по дяволите, се мислеше този мъж? Как си позволяваше да се съмнява по този начин в нейните способности и компетентност? Първо прави всичко възможно, за да я убеди да поеме грижите за животните му, а след това си позволява да я обижда и подценява способностите, за които е готов да плаща скъпо и прескъпо.

— Господин Конрад — рече тя, полагайки усилие да прикрие раздразнението си. — Ако вие сте господин Конрад, разбира се, искам да ви уверя, че зная какво върша. И не мисля, че се нуждая от помощта ви.

Санто едва не ахна от изумление, а след това затаи дъх. В огромната стая се възцари гробна тишина. След няколко секунди тя бе нарушена от тихия смях, разнесъл се от балкона.

— Е, ръката си е ваша — най-сетне рече мъжът. — Ако искате да пострадате, действайте.

В гласа му се долавяха весели нотки. Валери не можеше да реши дали целта му е да я засегне или пък да я умилостиви. Искаше й се да можеше да разчете изражението на лицето му, но мъжът продължаваше да стои на мястото си, отказвайки да се приближи.

— Но да не кажете после, че не съм ви предупредил — продължи той. Замълча за момент, а след това продължи: — И, между другото, аз съм Конрад. Уин Конрад.

Валери все още не бе успяла да пребори с раздразнението си, но отвърна студено:

— А аз съм доктор Рошел. — За теб няма да бъда Валери Рошел, — помисли си тя.

— Приятно ми е да се запозная с вас, докторе.

— А сега, господин Конрад, ако нямате нищо против, бих искала да продължа работата си.

— Не допускайте присъствието ми да ви пречи, докторе.

 

 

Валери отново се обърна към Мина и започна нежно да я гали и да й нашепва ласкави слова.

— По-добре я хванете по-здраво — посъветва я Санто.

Валери не му обърна никакво внимание и, пренебрегнала съвета му, продължи да милва огромната котка. След това плъзна ръка надолу по главата й и с мълниеносна бързина стисна кърлежа с два пръста и го извади с очевидна лекота.

Мина не реагира по никакъв начин. Продължи да мърка, очевидно доволна от ласките на Валери, която продължаваше да я милва по гърба. С периферното си зрение Валери бе забелязала как Санто се напрегна за момент, а след това се отпусна, изпълнен с облекчение. Валери изпита силно удовлетворение от свършената работа и не можа да потисне самодоволството, надигнало се в душата й. Бе успяла да преодолее едно дребно препятствие и, без изобщо да се нарани, бе свършила работа, която Санто и Конрад считаха за невъзможна.

— Никога не съм виждал нещо подобно — изумено възкликна Санто. — Аз… аз просто не мога да повярвам. Мина не позволява на никого да докосне кърлеж, впил се в някоя част от тялото й. Не дава да вадим дори репеите, оплели се в козината й. — Вдигна поглед към балкона. Конрад продължаваше да стои на мястото си, макар че бе пристъпил крачка напред, за да вижда по-добре. — Видя ли това? — попита го Санто.

— Видях — отвърна Конрад. В гласа му като че ли се прокрадна раздразнение.

— За котка, която не позволява да й вадят репеите и кърлежите, Мина изглежда изключително добре гледана — отбеляза Валери, констатирайки очевидното.

— Ами… тя позволява на Уин — на господин Конрад — да я реше — обясни Санто. — Всъщност, всеки ден след обяд тя отива при него, за да разресва козината й. Но не позволява на никой друг да прави това. И като казвам никой, наистина разбирайте никой.

Значи могъщият господин Конрад благоволява да разресва козината на котката си? — мислено възкликна Валери. Би ми се искало да видя това.

— Но — продължи Санто, — и това е едно огромно но, Мина не позволява дори и на него да вади репеите и кърлежите, впили се в нея.

Валери се усмихна и погали Мина за последен път.

— Е, струва ми се, че свърших тук — доволно отбеляза тя. — Сега ще попълня картоните им и от тук нататък ще получавате съобщение за датата, на която трябва да бъдат ваксинирани отново. Ако имате нужда от още нещо, просто ми се обадете.

— Много ви благодаря — рече Санто. Събра медицинските картони на животните и ги прибра в един голям плик. — Мисля, че всичко е тук.

— Благодаря, господин Дучи. — Валери взе плика от него.

— Санто, ако обичате.

Валери леко кимна с глава.

— Нека да е Санто в такъв случай.

— Между другото, днес изпратих в кабинета ви копия от медицинските картони на всичките ни коне — информира я той.

— Страхотно — отвърна тя и прибра използваните спринцовки в специалния пластмасов контейнер за отпадъци, който носеше със себе си. В клиниката щеше да го изхвърли в контейнера за биологични отпадъци, който, на свой ред, заедно с останалите материали, криещи риск от някакво заразяване, щеше да замине за Канада, където пък щеше да бъде изпразнен на предназначеното за това специално сметище. Валери затвори медицинската си чанта, преметна торбата си през рамо и се обърна да си върви.

Вдигна поглед нагоре към балкона и Конрад веднага отстъпи крачка назад.

— Приятно ми беше да се запозная с вас, господин Конрад — весело рече тя.

Той кимна с глава.

— На мен също, докторе — увери я лаконично, обърна се и изчезна надолу по коридора.

— Веднага ли искате чека си? — попита Санто.

— Не, от клиниката ще ви изпратят сметката.

— Добре. — Санто я насочи към вратата, през която бяха влезли в огромното помещение. Валери го последва по обратния път през дългия коридор към импозантното входно антре. Забеляза, че няколко от картините бяха на Джордж Стъбс, който се считаше за най-добрият художник на коне. Имаше и няколко произведения на Алфред Мънингс.

Изведнъж Валери спря, привлечена от рисунка на конска глава с размерите на пощенска картичка. Очарована, застана пред нея и се загледа в забележителното творение. Изящната рисунка, изпълнена с въглен, беше подписана от Стефано де ла Белла. Тя учудено поклати глава.

— Предполагам, че господин Конрад колекционира произведения на изкуството — нехайно отбеляза и погледна Санто, който бе застанал до нея.

Санто кимна утвърдително.

— Нещо такова — рече и продължи с разясненията: — Голяма част от нещата, които виждате, господин Конрад получи в наследство, а сега самият той започна да купува произведения на изкуството, за да попълни колекцията си. Рисунката, която разглеждате, е от тези, които лично той закупи преди време.

— Тя е невероятно красива — рече Валери.

— И той е на същото мнение.

Стигнаха до входната врата и Санто я отвори.

— Искам да ви благодаря още веднъж, доктор Рошел каза и той. — И не мога да не призная, че се справихте блестящо.

Валери се усмихна.

— Няма защо да ми благодарите — отвърна му, приемайки комплимента с непосредствена лекота. — Уведомете ме незабавно, ако възникнат някакви проблеми.

— Ще го направим — увери я той.

Тръгнаха заедно по каменната тераса и се спуснаха по широкото стълбище до алеята, на която бе паркиран джипът й. Валери сложи медицинската си чанта отзад, а след това се приближи до предната врата, отвори я и се качи в колата заедно с голямата торба, която бе преметнала през рамо.

Бавно потегли и видя, че Санто й маха с ръка. Тя също му махна в отговор. Пое по обратния път по дългата алея. Взе поредния завой и рязко натисна спирачките. Джипът се закова на място. Валери дълбоко си пое дъх. Мамка му! — изруга тя. Беше сигурна, че бе видяла нечия фигура, която тъкмо се канеше да стъпи на алеята. Нищо подобно обаче не се случи. Фигурата — на истински човек, а не на призрак — се отдръпна назад и се скри зад храсталаците.

Валери почувства, че цялата настръхва. Чу оглушителните удари на сърцето си. За малко да спре колата, за да се поуспокои, но след това се отказа от намерението си.

Искам час по-скоро да се махна от това странно място, помисли си тя.

Натисна газта и за нула време стигна до голямата порта, която веднага се отвори пред нея. Когато излезе на магистралата, Валери отби край пътя и няколко пъти дълбоко си пое дъх. Какво точно става в това имение? — зачуди се тя. И защо този Конрад се държи като някакво привидение? Защо му е да стои на балкона и да ме наблюдава от разстояние?

Внимателно огледа пътя пред и зад себе си и отново потегли. Не мисля, че искам отново да се върна там, каза си тя. Това място ме кара да се чувствам изключително неловко. Независимо от факта, че обикновено приемаше с насмешка глупавите клюки, които се разпространяваха за имението.

Валери не можеше да не признае, че атмосферата там е някак си… тайнствена. Зловеща.

От друга страна, каза си тя, животните бяха добре гледани и очевидно щастливи. Конрад сигурно ги обича, помисли си Валери. Но, продължи с размишленията тя, какви заключения бих могла да направя от малкото неща, които зная? Не успя да го разгледа много добре в полумрака, но той й се стори човек с внушителна физика и излъчване. Искаше й се да бе успяла да види лицето му, за да прецени дали то съответства на останалата част от тялото му. Не можеше да отрече, че обидното му високомерно поведение и фактът, че гневът й очевидно искрено го забавляваше, трябваше да я накарат да изпита мигновена неприязън. Валери обикновено завинаги зачеркваше от живота си мъжете, които си позволяваха да се държат по този начин. Поради някаква необяснима причина, обаче, този път беше по-различно и тя не можеше да се освободи от любопитството, което изпитваше по отношение на Конрад.

Внезапно си даде сметка, че би искала да научи повече за него. Беше силно заинтригувана от старото имение и от неговия собственик. И макар че току-що бе решила, че не желае повече да се връща там, Валери осъзна, че вече очаква с нетърпение следващия момент, в който ще я повикат в имението.