Джудит Гулд
Сърце и душа (18)

5.

Инструкциите, които Маргьорит даде на Ефи, бяха изключително стриктни. Трябваше, както обикновено, да сервира обяда на покритата веранда, а след това да излезе и да не се прибира целия следобед. От Ефи не се очакваше да сервира десерта, нито пък да почиства масата. Маргьорит щеше лично да се погрижи за това.

— Не разбирам — запротестира Ефи, която отказваше да приеме каквито и да било отклонения от дневния си график и задължения. — Аз винаги сервирам десерта и почиствам масата след това. Защо вие…

— Тихо! — заповяда Маргьорит, вдигнала във въздуха дългата си, елегантна ръка. Смръщи вежди, а смарагдово зелените й очи заблестяха сърдито. — Престани да ми задаваш въпроси, Ефи. Само изпълнявай. Искам да напуснеш къщата веднага след като сервираш обяда. Можеш да отидеш в селото на пазар, или пък да пийнеш нещо.

— Да пийна! Но… — понечи да възрази Ефи.

— О, престани вече! — възкликна Маргьорит. — Зная, че по цял ден се наливаш с джин, но това изобщо не ме интересува. Този следобед обаче държа да те няма тук. Пет пари не давам къде ще отидеш. Но не те искам тук!

Ефи, разбира се, щеше да изпълни разпорежданията, макар че се цупи цяла сутрин в кухнята. Усмихна се едва когато Теди пристигна за уговорения обяд и влетя в кухнята, за да я поздрави.

— О, толкова се радвам, че си тук — каза му тя и го измери отгоре до долу с одобрителен поглед. Облечен беше с елегантно сако и вратовръзка — облекло, което повечето хора биха сметнали за твърде официално за един обикновен обяд в провинцията. Но не и Маргьорит дьо ла Рошел или Теди. — Изглеждаш много добре — заяви Ефи.

— А ти ми изглеждаш разтревожена — отвърна Теди. — Какво става?

— Не зная какво й е влязло в главата този път — оплака се Ефи и кимна по посока на гостната, където се намираше Маргьорит, — но съм сигурна, че има нужда някой да я поразсее и поразведри.

— Защо? — попита Теди. — На мен ми се стори съвсем добре, когато разговаряхме по телефона.

— Не зная защо — отвърна Ефи, — но ще ти кажа едно. Тя се държи много странно откакто онзи неин префърцунен братовчед, господин Джеймс дьо Бирон, я посети преди два дни. А днес се държа ужасно с мен. Беше зла като змия. И знаеш ли какво? Иска да изляза от къщата и да не се прибирам целия следобед.

— О, Ефи, знаеш, че тя не би могла да бъде зла с когото и да било — опита се да я убеди Теди. — Не зная какво я измъчва, но съм сигурен, че ще го преодолее. Може би просто е малко притеснена заради посещението на братовчед й от Франция.

— Ха! — презрително изсумтя Ефи. — Изобщо не бих се учудила. Той може и да изглежда приятно и да е вечно усмихнат, но, ако питаш мен, е подъл като спотаила се в тревата змия. И на всичкото отгоре дори не е французин. Само живее там. Да ме гони тя от къщата! За цял следобед!

Теди прекрасно разбираше какво се крие зад желанието на Маргьорит да разкара Ефи от къщата. Тя не искаше Ефи да чуе нито думичка от разговора, който смяташе да проведе с него и Джейми дьо Бирон. Винаги съществуваше възможността Ефи да подслуша дискусиите им. След което Маргьорит беше сигурна в това — щеше да изтича право при Валери, за да й изпее всичко.

Маргьорит, Теди и Джейми се събраха на закритата веранда. През лятото Маргьорит предпочиташе да обядва там, а не на масата в градината, която бе изложена на разрушителните слънчеви лъчи. Тук, на верандата, красивата й кожа бе скрита на сянка и напълно защитена от досадните летни насекоми.

Тримата се наслаждаваха на приятния летен ден и на останките от десерта — парченца манго, полети със сорбет от манго и папая.

Теди остави лъжицата си и се усмихна.

— Беше много вкусно, Маргьорит — заяви той. — Както всеки път, всъщност.

— Всичко, което прави Маргьорит, е просто съвършено — додаде Джейми и се усмихна на братовчедка си. Подобно на Теди, и той беше облечен с небрежна елегантност — тъмносин блейзер със златни копчета, бели панталони, риза на синьо и бяло райе и жълта вратовръзка. Русата му коса бе подстригана много късо и остро контрастираше със силно загорялата му кожа. От пръв поглед личеше, че се намира във великолепна физическа форма.

— Благодаря и на двама ви — отвърна Маргьорит. — Теди, много се радвам, че успя да дойдеш днес, за да се запознаеш с Джейми и да участваш в малката ни дискусия. — Замълча за момент, отпи глътка минерална вода и погледна Теди право в очите. — Не трябва обаче да забравяш, че нито думичка от казаното днес не трябва да достига до ушите на Вал.

— Няма подобна опасност, Маргьорит — увери я той. — Мисля… не, зная, че двамата с теб споделяме едно и също мнение по този въпрос. Ти и аз знаем кое е най-доброто за Вал дори и когато тя самата не го знае. А в конкретния случай за нея е най-добре да не знае нищо.

— Точно така — съгласи се Маргьорит. — Мисля, че двамата с теб ще се разбираме много добре. Теди. Всъщност, ние винаги сме се разбирали и аз не виждам защо това да не продължи и за в бъдеще. Мненията ни по много въпроси съвпадат. Особено пък когато става дума за дъщеря ми. — Тя премести поглед към Джейми. — А ти, Джейми, я познаваш още от малка и съм сигурна, че разбираш защо постъпвам по този начин.

Джейми остави чашата си на масата и кимна. Теди бе забелязал, че той изпи няколко чаши с вино по време на обяда, но алкохолът като че ли не му въздействаше изобщо.

— Не е нужно да ми обясняваш каквото и да било, Маргьорит — заяви Джейми. — Прекрасно зная каква е Вал и единствената разлика, която забелязвам напоследък, е, че тя е станала по… предполагам, че точната дума е независима. Бих казал дори, че на моменти буквално губи контрол.

Погледна към Теди и на лицето му се появи топла усмивка.

— Между другото, Теди, смятам, че ти си съвършеният мъж за Вал — рече той. — И много се радвам, че вие двамата смятате да се ожените. Тя има нужда от практичен мъж до себе си. От човек, стъпил здраво на земята. Маргьорит знае, че аз обичам Вал от цялото си сърце, но не мога да не отбележа, че тя никога не е почитала нито предците, нито семейството си и винаги е общувала предимно с… ами, аутсайдери, ако разбираш какво имам предвид.

— Това, за съжаление, е самата истина — отново се намеси Маргьорит. — И това е една от причините, поради която толкова се радвам, че вие двамата имахте възможност да се запознаете. Мисля, че ние тримата заедно можем да направим така, че всичко, принадлежало някога на мен и Арман, да бъде защитено по най-добрият начин. Не е нужно да ви казвам, че напоследък все повече се притеснявам от поведението на Вал. Ще повторя твоите думи, Джейми. С всеки изминал ден тя става все по-независима. Все по-твърдоглава и самоуверена. Да си призная честно, започвам да се притеснявам, че, след като си отида от този свят тя ще разпродаде всичко, което двамата с Арман сме събрали с толкова труд, и ще подари парите на някой животински приют или друга такава институция.

— Не мисля, че трябва да се тревожиш за това отсега — намеси се Теди и авторитетно вирна квадратната си брадичка. — Двамата с Джейми сме в състояние да се справим с всякакви изненади. Освен това не бива да забравяш, че аз ще бъда неин съпруг, Маргьорит — додаде той.

Джейми се разсмя.

— И като такъв ще можеш да влееш малко ум в главата й.

— Не съм убедена, че това може да стане толкова лесно — сериозно възрази Маргьорит. — Нейната ексцентричност е прекалено дълбоко вкоренена. Не зная откъде е наследила това свое качество, но то е там и е твърде силно, за съжаление. — Замълча за момент и обърна поглед към Теди. — Надявам се, че съвсем скоро ще си готов с документите, нали, Теди?

— Утре ще са готови — увери я той. — Веднага щом се прибера у дома, ще накарам секретарката ми да ги изготви. Ще ти се обадя веднага щом всичко е готово. Мога да ги донеса тук, ако желаеш. Или пък двамата с Джейми можете да дойдете у дома. Ще пийнем по нещо и ще подпишем документите. Както решиш.

— Прекрасно! — възторжено възкликна Маргьорит. — Защо не ги подпишем в Епъл Хил? Бих искала Джейми да види чудесата, които си сътворил там, Теди. — Тя се обърна към братовчед си. — Той реконструира цялото имение и резултатът се оказа просто фантастичен. Всичко е изпълнено с невероятен вкус. Сигурна съм, че много ще ти хареса.

— Съгласен съм — отвърна Джейми.

— Добре. В такъв случай заповядайте към пет часа след обяд. Аз ще се погрижа всичко да е готово дотогава. Ще трябва да поговорим и с Док Уейнрайт, но мисля, че разполагаме с достатъчно време за това. Междувременно ще те помоля да ме извиниш, Маргьорит, но сега трябва да се прибирам у дома, за да започна изготвянето на необходимите документи. — Той взе папката, която лежеше на масата вдясно от него.

— Разбира се, че ще те извиня — увери го Маргьорит. — Колкото по-скоро приключим с тази работа, толкова по-добре. — Тя се изправи и двамата мъже веднага я последваха. — Ще се видим точно в пет, Теди.

Обърна се и тръгна да излиза от верандата. Джейми отвори вратата, пропусна Маргьорит и Теди, а след това ги последва.

Теди се качи в ягуара и запали двигателя.

— Не си забравил документите, нали, Теди? — попита Маргьорит.

Теди вдигна папката, която бе оставил на седалката до себе си.

— Всичко е тук, Маргьорит — увери я той. — Няма за какво да се притесняваш.

— Добре.

Теди отпраши с висока скорост, а Маргьорит се обърна към Джейми и го хвана под ръка.

— Хайде да се поразходим малко в градината, Джейми — предложи тя.

Двамата минаха през близката порта и поеха по алеята, оградена от двете страни с избуяли летни цветя. В топлия въздух, пропит със сладкия аромат на цветята, кръжаха пеперуди.

— Какво мислиш за него, Джейми? — попита Маргьорит.

— Той е напълно подходящ — без никакво колебание отвърна Джейми. — Теди е един от нас. Сродна душа.

— Да — съгласи се Маргьорит. — Точно така.

Продължиха да се разхождат мълчаливо, възхищавайки се на прекрасната градина.

— Те влюбени ли са? — попита Джейми.

— Влюбени! — възкликна Маргьорит. Зелените й очи се разшириха и тя нехайно сви слабите си рамене. — Ама че глупав въпрос, Джейми.

Той се засмя.

— Просто бях любопитен — поясни той. — Това понякога се случва, както знаеш. Особено сред по-низшите класи.

— О, струва ми се, че между двамата съществуваше определено привличане — призна Маргьорит. — В началото поне. Но сега и двамата поохладняха. И за моя огромна изненада това важи повече за Вал, отколкото за Теди.

— О? — възкликна Джейми. — Мислиш ли, че се интересува от друг мъж?

— Не, не, не! Нищо подобно. Изобщо не смятам, че тя проявява интерес към мъжете. Само животните са важни за нея.

— Ами той? — продължи да разпитва Джейми. — Казваш, че той все още е привлечен от нея.

— Мисля, че той повече от нея държи на тази сватба — поясни Маргьорит. — Не зная дали проявява физически интерес към нея. О, те прекарват доста уикенди заедно, но нито един от двамата не изглежда… как да го кажа…, сексуално възпламенен от другия.

— Е, положението изглежда идеално — заключи Джейми. — Ако Вал се отегчи от брака, винаги може да се обърне към животните.

— Точно така! — съгласи се Маргьорит и го стисна за ръката. — Толкова се радвам, че мненията ни съвпадат. Ще ми се само Вал да можеше да оцени каква късметлийка е, че има хора като нас, които да се грижат по този начин за нея. Тя обаче изобщо не бива да научава за плановете ни. И все пак жалко, че няма да узнае какви усилия полагаме заради нея. — Вдигна лице към него и го изгледа замислено. — Много жалко, че тя изобщо не подозира колко много я обичаме всички ние.

 

 

Лидия пишеше нещо на компютъра, когато Теди влезе през вратата на офиса. Тя спря да пише и го изгледа строго.

— Получиха се няколко съобщения за теб — рече му тя — и на някои от тях трябва да отговориш незабавно, Теди. И като казвам незабавно, значи незабавно. Търсиха те от две банки. Обадиха се и няколко брокери от Ню Йорк.

— Не се тревожи Лидия — с усмивка отвърна той. — Ще им се обадя по-късно.

Лидия остана изненадана от лековатото му отношение към нетърпящите отлагане съобщения.

— Приличаш на прословутия котарак, погълнал онова канарче — най-накрая подхвърли тя, а на устните й се появи лека усмивка. — Обядът с онази отвратителна стара вещица, госпожа Дьо ла Рошел, трябва да е минал много успешно.

Опитваше се да изкопчи някаква информация и Теди го знаеше. Реши да я поизмъчи малко.

— Трябва да проведа няколко телефонни разговора, Лидия — заяви той. — След това ще се заема със съобщенията, на които толкова държиш.

Тя се намръщи. Той очевидно не желаеше да й разкаже за обяда.

— Разбира се, Теди — ядосано отвърна тя. — Както кажеш. — Сведе поглед към клавиатурата и продължи да пише бързо, като с все сила блъскаше по клавишите, за да го ядоса.

Теди не й обърна никакво внимание и се настани зад бюрото си. Разлисти телефонния указател и намери номера, който му трябваше. Вдигна телефонната слушалка и го избра. Преливащ от самодоволство, изчака някой да вдигне отсреща. Секретарката отговори на третото позвъняване.

— Кабинетът на Докъринг Уейнрайт.

— Здравейте — наперено поздрави той. — Обажда се Теди де Морни. Трябва незабавно да разговарям с Док Уейнрайт.

— Ще проверя дали е тук — отвърна секретарката.

— Отнася се за Маргьорит дьо ла Рошел — додаде Теди.

— Да, сър. Изчакайте един момент.

Теди зачака търпеливо, макар че изгаряше от нетърпение да си поговори с Док Уейнрайт. Много му беше интересно как ще реагира възрастният човек.

— Докъринг Уейнрайт на телефона. Как си, Теди?

— Добре съм — отвърна Теди. — А ти?

— На моята възраст нямам никакви основания да се оплаквам — рече Уейнрайт.

— Страхотно!

— Какво мога да направя за теб, Теди? — попита Уейнрайт. — Казал си, че обаждането ти е свързано по някакъв начин с Маргьорит дьо ла Рошел?

— Да — потвърди Теди. Току-що се прибирам от среща с нея и братовчед й, Джеймс дьо Бирон.

— А, да — отвърна Уейнрайт. — Разбирам.

— Маргьорит, Джейми и аз — бавно продължи Теди — проведохме обширна дискусия, касаеща инвестициите на семейство Дьо ла Рошел.

— Така ли? — попита Уейнрайт, който очевидно губеше търпение и искаше Теди час по-скоро да премине към същността на въпроса.

— Маргьорит — продължи Теди — взе решение да ми прехвърли контрола над инвестиционните си сметки. — Ето най-после хвърли бомбата.

— Разбирам — спокойно отвърна Докъринг Уейнрайт. После леко се прокашля. — Цялото портфолио?

— Да — ликуващо отвърна Теди. Цялото портфолио.

— Разбирам — повтори Уейнрайт.

— В момента подготвям документите — информира го Теди. — Ще изготвя всички пълномощни и ще ти ги изпратя за подпис веднага щом са готови.

— Да — отвърна Уейнрайт. — Аз, разбира се, ще трябва да получа писмена декларация от госпожа Дьо ла Рошел, потвърждаваща думите ти.

— Аз вече разполагам с нея — самодоволно го информира Теди. — Ще ти я изпратя заедно с останалите документи. — Замълча за момент, а след това додаде: — Тя настоява да ми изпратиш чека възможно най-скоро. Като си приспаднеш всички комисионни, естествено.

— Разбира се — сковано рече Уейнрайт. — Ще се заема с това веднага щом получа необходимата документация.

— Много ти благодаря — рече Теди. — Можеш да очакваш документите утре сутринта.

— Да, добре. Ами… желая ти късмет, Теди — рече Уейнрайт, опитвайки се да вложи малко веселие в гласа си.

— Благодаря — отвърна Теди. Искаше му се да каже на онзи дъртак, че няма нужда от неговите пожелания.

Понечи да затвори, но размисли. Никога не изгаряй всички мостове, каза си той. Човек никога не знае кога могат да му потрябват отново. А Док Уейнрайт, макар и вече доста стар, може да се окаже много полезен за в бъдеще. Или поне в близкото бъдеще.

— Надявам се да не останеш с лоши чувства към мен — рече Теди. — Според мен Маргьорит взе това решение само защото двамата с Вал смятаме да се женим.

— Е, това е прекрасна новина — отвърна Уейнрайт. — Надявам се, че ще бъдете много щастливи.

— Благодаря — отвърна Теди. — Пак ще се чуем.

— Дочуване тогава. И поздрави Вал от мен.

— Непременно — отвърна Теди. — Дочуване. — Остави слушалката на мястото й и едва тогава вдигна поглед. Лидия бе престанала да пише и сега го наблюдаваше с любопитно изражение.

— Какво има? — попита той.

— Ти днес май преливаш от новини, а?

— Да — кимна късо той.

После отвори папката с документите, които бе взел от Маргьорит. Извади един плик и го отвори. Остана известно време загледан в книжата, които извади отвътре.

— Утре сутринта — рече той — на път за насам се отбий в банката и депозирай тези. — Изправи се и подаде чековете на Лидия.

Тя ги погледна и очите и заблестяха от вълнение.

— И-исусе! — възкликна тя. — А аз си мислех, че старият Док Уейнрайт държи всичките им пари.

— Това са чековете с дивидентите за четиримесечието — поясни той. — За в бъдеще всички те ще идват право при мен.

— Мили боже! — изписка Лидия. — Нямах представа, че имат толкова много пари. От тук насетне Де Морни инвестмънт ще има с какво да си играе.

— Не — възрази Теди. — Депозирай ги в личната ми сметка.

— Но… тези — заекна Лидия.

— Не умувай, Лидия — твърдо заяви Теди. — Засега ги депозирай в личната ми сметка.

— Щом казваш — съгласи се Лидия и се намръщи.

— Казвам.

— Но как тогава да впиша тези суми в книгите на компанията, Теди — попита тя.

— Аз ще се погрижа за това — увери я той.

И наистина ще го направя, помисли си Теди. Маргьорит дьо ла Рошел и Джейми дьо Бирон няма да почувстват липсата на нито един чек. Особено пък сега, след смяната на Док. Освен това, помисли си той, аз ще възстановя парите преди още да са получили извлеченията си от моята инвестиционна компания. Няма нищо лошо в това, че смятам за малко да ги използвам за лични цели. Пък и не е моя вината, че част от акциите падат, нали така? А междувременно с тези пари ще мога да посрещна голяма част от личните си разходи. И ще запуша устите на банките и брокерите.

— А сега — той вдигна поглед към Лидия, — къде са тия спешни съобщения, за които трябва да се погрижа незабавно?