Джудит Гулд
Сърце и душа (17)

4.

Уин си сипа кафе и, стиснал димящата чаша в ръката си, започна да крачи напред-назад из библиотеката, погълнат изцяло от мислите си. Все още се тревожеше за Лейла. Беше рано сутринта, малко след зазоряване, но той вече бе ходил до конюшнята, за да нагледа болната кобила. Тя му се стори малко по-добре. Изглеждаше не толкова подута и като че ли не изпитваше такива силни болки. Той обаче не можеше да е напълно сигурен, че състоянието й се подобрява.

Приближи се до бюрото и тъкмо се канеше да позвъни на Санто, когато огромният мъж влезе през вратата на библиотеката.

— Тъкмо смятах да ти звъня — рече Уин и го погледна.

— Тази сутрин си станал ужасно рано — недоволно отбеляза Санто. Той самият страдаше от силен махмурлук и би предпочел да можеше да си поспи малко повече. Вече бе взел няколко аспирина, опитвайки се да прогони непрекъснатата пулсираща болка в главата, но знаеше, че има нужда от много кафе, преди да може да се залови с ежедневните си задължения.

— Искам да се обадиш по телефона и да се свържеш с онази лекарка — разпореди се Уин. — Валери Рошел.

— Сега? — попита Санто. — Клиниката още не е отворена, Уин.

— Тогава й остави съобщение — не отстъпваше Уин. — Искам да дойде тук възможно най-скоро, за да прегледа Лейла отново.

— И какво й е на Лейла? — попита Санто.

— О, забравих, че ти не беше тук снощи — язвително подхвърли Уин. — Купил си кобила, която очевидно в миналото е имала силен абсцес в гърлото. След това си я ваксинирал и в момента се опитваме да се преборим с реакцията на организма й срещу антителата на ваксината.

— О, боже! — възкликна Санто и почувства, че главоболието му се усилва. — Нямах представа…

— Точно заради случаи като този в нашия бизнес е от изключително значение да се познава родословието и медицинската история на всяко животно, Санто — остро заяви Уин.

— Съжалявам — промърмори Санто. — Нямах никаква представа. Тя изглеждаше…

— А сега се хващай за телефона и се погрижи лекарката да пристигне тук възможно най-скоро.

Без да каже нито дума повече, Санто взе телефонния указател, който лежеше на бюрото, разлисти го и намери номера на ветеринарната клиника. Вдигна слушалката и го набра. Включи се секретар и Санто остави съобщение за доктор Рошел, в което я молеше да се обади възможно най-скоро във връзка със състоянието на Лейла. После затвори и сви рамене.

— Оставих съобщение — обясни той. — Клиниката все още не е отворена.

— Добре — рече Уин. — Аз ще се кача горе, за да се изкъпя и да сменя дрехите си. Ти изчакай обаждането на лекарката. Кажи й веднага да тръгва насам. Разбра ли?

— Да — отвърна Санто. — Разбрах.

Изпрати с поглед Уин, който се изкачи по спираловидното стълбище и тръгна по коридора към спалнята си. Какво му щукна изведнъж, по дяволите? — зачуди се той. Вече месеци наред се разхожда наоколо по анцуг и дори не си прави труда да се къпе всеки ден. И изведнъж осъзна, че поредният ден в Стоунлеър не изглеждаше никак обещаващ.

 

 

Валери паркира на паркинга пред конюшнята и, понесла двете си чанти, се запъти към вратата с надеждата, че състоянието на Лейла не се е влошило през нощта.

Санто Дучи се изправи, когато тя влезе в офиса.

— Добро утро — поздрави той.

— Добро утро, Санто — отвърна Валери. — Лейла сигурно е в бокса си, нали?

Той кимна.

— Може да отидете да я видите.

— Благодаря. — Вал прекоси склада с такъмите, влезе в конюшнята и тръгна по пътеката към бокса на Лейла.

Когато се приближи, видя, че вратата на бокса е отворена. Уин беше вътре. Седеше на един стол и напрегнато наблюдаваше Лейла.

— Здрасти — поздрави Валери.

Той вдигна глава.

— Здрасти, докторе — отвърна на поздрава й той и се изправи.

За миг Валери загуби и ума, и дума. Уин не носеше маска и тя изведнъж се изправи пред превързаното му лице.

Искаше й се да се приближи и да го разгледа на светлината, за да прецени колко сериозни са пораженията, но не го направи. Нито пък си позволи някакъв коментар. Не сега, помисли си тя. Хайде да караме по ред. Прекрасно знаеше, че Лейла беше най-важната й грижа в момента.

— Добре — рече тя, — какво става тук? Да не би състоянието на Лейла да се е влошило?

— Точно затова те повиках — отвърна той. — Аз просто не мога да преценя. Дойдох да я видя рано сутринта, а преди малко се върнах отново. Не мога обаче да съм сигурен дали изобщо има някаква промяна. Не искам да се държа като паникьор, но настоявам да чуя и твоето мнение.

— Не смятам, че си паникьор — увери го Валери. — Снощи животното изпитваше много силни болки и положението му беше изключително сериозно. Дай ми само малко време да я прегледам и ще зная повече. — Валери прегледа най-напред шията на Лейла, а след това коленичи на пода и разгледа внимателно краката й един по един. Започна да ги опипва предпазливо, като търсеше отоци и следи от кръвоизливи.

Когато свърши, тя се изправи и погледна Уин.

— Знаеш ли какво?

— Какво? — попита той.

— Лечението действа — щастливо го информира Валери. — Отоците вече са спаднали значително, кръвоизливите се спрели напълно. Мисля, че тя ще се оправи напълно.

Уин изпусна въздишка на облекчение.

— Слава богу! — възкликна. — Щях да полудея докато се опитвах да преценя дали се подобрява, но, да си призная честно, така и не забелязах някаква промяна в състоянието й.

— Не можем да очакваме драстични промени за един толкова кратък период от време — отвърна Валери, — но аз съм изключително доволна от прогреса, който успяхме да постигнем само за една нощ. Сигурна съм, че Лейла ще се оправи.

— Благодаря, докторе — рече й Уин. — Високо ценя помощта ти и ти благодаря, че отново измина целия път до имението.

— Това ми е работата — отвърна Валери.

— Е, щом вече си тук, мога ли да ти предложа кафе или нещо друго? — попита Уин.

Валери дори не се замисли, макар че графикът й за деня беше по-натоварен от всякога.

— Разбира се — отвърна тя. — С удоволствие.

— Защо не отидем да го изпием в къщата? — предложи Уин.

— Добре — отново, без да се замисли прие Валери.

 

 

Седнаха на голямото канапе в библиотеката, а четирите ирландски хрътки се излегнаха на пода около тях. Слънчевите лъчи струяха през високите френски прозорци и на тяхната светлина Валери виждаше лицето му съвсем ясно. Широка превръзка покриваше челото му. Имаше друга върху носа и още една — върху едното око.

— Без маската изглеждаш много по-добре — тихо отбеляза тя.

— Наистина ли?

Тя кимна утвърдително.

— Определено. — Замълча за момент, а след това попита: Имаш ли нещо против да погледна по-отблизо?

— Не, нямам — отвърна Уин и изненада самия себе си с този отговор.

Валери остави чашата си на масата и се надвеси към него. Разгледа лицето му внимателно, като леко докосваше с пръсти откритата кожа.

— Ще останат едва забележими белези — заключи тя. Един дълбок пилинг ще ги изличи почти напълно. Но аз на твое място, изобщо не бих си правила този труд.

— Сериозно ли говориш? — сериозно попита Уин.

— Абсолютно — увери го тя и кимна с глава. — Може ли да разгледам и превързаните участъци?

— Давай — отвърна той решил да й се довери напълно. — И без друго вече отиде твърде далеч.

Валери повдигна единия край на превръзката, покрила цялото му чело, надникна под нея, а след това внимателно я върна на мястото й. Повтори същото с другите превръзки, като полагаше специални усилия да не ги размести. Когато свърши, се отдръпна назад и прикова поглед върху лицето му.

— Е, как е? — нетърпеливо попита Уин. — Какво е мнението ти?

— Раните ти заздравяват изключително добре — рече тя — и според мен скоро няма да има какво да ти напомня за преживяната злополука. Ако изобщо останат белези, те ще са едва забележими.

— Не се опитвай да ме баламосваш, докторе — настоя той. — Аз съм достатъчно голям и мисля, че мога да се справя с истината.

— И аз ти казах точно това. Истината — сериозно заяви тя. — О, носа ти може да изглежда като чупен по време на бой, но, като се изключи това… — Тя сви рамене. — Лицето ти изобщо няма да изглежда променено. Очевидно върху теб са работили най-добрите пластични хирурзи.

Уин не й отговори веднага. Седеше мълчаливо и се опитваше да асимилира думите й.

— Всичко, което ми каза, отговаря на истината, така ли? — най-накрая попита той.

— Мисля, че положението не е и наполовина толкова лошо, колкото си мислиш — отвърна тя, подбирайки внимателно думите си. Пресегна се и докосна ръката му. — Убедена съм, обаче, че имаш други, много по-сериозни белези, с които трябва да се справиш. Точно те те измъчват най-силно и те карат да вярваш, че лицето ти изглежда грозно и уродливо.

Той сведе поглед към ръката й и тежко въздъхна.

— Може би имаш право, докторе — тихо промълви той. Вдигна очи и я погледна. — Може би имаш право.

 

 

Уин изпрати Валери до колата й и остана да гледа след нея докато джипът не се изгуби от погледа му. После се върна в библиотеката, седна зад бюрото и включи компютъра. Крайно време е да изпратя няколко имейла на Запад, помисли си той. Да проверя как вървят нещата там. Трябва да съм сигурен, че все още контролирам положението.

Санто стоеше до отворения френски прозорец и се взираше в шефа си. Забеляза, че Уин не носи нито маската, нито обичайната бейзболна шапка. Беше с открито лице и грижливо сресана коса. Носеше чист поло пуловер, безупречно изгладен спортен панталон и излъскани до блясък мокасини.

Тук определено става нещо, помисли си Санто. Нещо, което никак не ми харесва.

Влезе в стаята и се приближи до бюрото.

— Искаш ли да обсъдим задачите за деня? — попита той.

— Разбира се — отвърна Уин. — Дай да го направим, преди да се заловя с имейлите.

— Най-напред ще отида да взема лекарствата ти — рече Санто и тръгна към спираловидното стълбище.

— Не желая повече никакви инжекции — спря го Уин.

— Ти…?

— Чу ме — категорично заяви Уин. — Никакви инжекции повече. Можеш да изхвърлиш всичките опиати.

Санто остана като поразен, неспособен да помръдне от мястото си. Възможно ли е за всичко да е виновна онази проклета ветеринарка? — запита се той. Тя ли предизвиква всичките тези промени? Възможно ли е някаква кучка като нея да нахълта в живота ни просто ей така и да получи всичко наготово? Включително и Уин?

Налагаше се да помисли сериозно. Много сериозно. За бъдещето. Бъдещето на Уин. И това на Валери Рошел.