Джудит Гулд
Сърце и душа (14)

1.

Писъкът й продължи само част от секундата. Уин извърна глава, опитвайки се да скрие лицето си от силната светлина и в този момент Валери разбра всичко. Изолацията му от околния свят, стремежът към пълно усамотение, нежеланието му да общува с непознати. Нищо чудно, че използва Дучи като свой посредник, помисли си тя.

Първоначалният й ужас бързо бе изместен от неизразимо съжаление и състрадание към този човек. Искаше й се да протегне ръце и да го прегърне, да му каже, че всичко е наред. Съзнаваше обаче, че не може да направи нищо подобно, защото така само ще го настрои срещу себе си. Някакъв инстинкт й подсказа, че той не е от хората, които искат да бъдат съжалявани. Всъщност, беше повече от сигурна, че Уин Конрад е мъж, който дълбоко презира съжалението.

Отчаяно се опитваше да измисли какво трябва да му каже сега, след като вече бе научила тайната му. В крайна сметка реши, че ще е най-разумно да продължи да се държи напълно естествено. Преглътна мъчително, пое си дълбоко дъх и заговори.

— Искате ли да потърсите този картон сам? — попита Валери, давайки му възможност да остане насаме със себе си.

— Не — след моментно колебание отвърна той. Всичко… е наред, докторе. Вие трябва да си свършите работата. Предполагам, че за целта ви е нужно и силно осветление. Като в операционна.

Валери долови ироничните нотки в гласа му. Уин очевидно притежаваше чувство за хумор, щом бе в състояние да се шегува дори и в момент като този.

— Добре — съгласи се тя. — Искате ли да ми покажете къде да търся?

— Разбира се, докторе — отвърна той. — Защо не? — Отвори едно чекмедже и я подкани с ръка да се приближи. Картонът би трябвало да е в него. Потърсете го. Аз ще съм наблизо, ако имате някакви въпроси. — Настани се на един стол в ъгъла, леко извърнал глава на една страна.

Валери бързо огледа папките, опитвайки се да открие системата, по която бяха подредени. С облекчение забеляза, че системата е възможно най-простата — всяко животно имаше собствена папка, а името му бе изписано на корицата. Папките бяха подредени по азбучен ред. Забеляза картоните на четирите кучета, на котката и на някои от конете. Папките не бяха повече от двадесет и пет. Максимум тридесет. Потърси папката на Лейла и я намери точно там, където трябваше да бъде. Измъкна я и започна да я прелиства мълчаливо.

От картона беше видно, че Санто Дучи бе закупил кобилата само преди седмица от семейство на име Хърли. В картона фигурираха адресът и телефонният им номер. Първата ваксинация на Лейла бе извършена лично от Санто едва предишния ден. Това беше обичайната поливалентна ваксина, която обхващаше множество заболявания по конете, с изключение на бяс. До тук нищо особено. Всеки собственик можеше лично да ваксинира конете си. Единствено ваксината против бяс не се поставяше в домашни условия. Валери продължи да се взира озадачено в картона, забравила напълно за Конрад, който продължаваше да седи мълчаливо в ъгъла.

В картона нямаше нищо, което да й помогне да си обясни състоянието на коня. И тогава изведнъж и хрумна, че точно тук вероятно се крие същината на проблема. Защото в картона не бяха отбелязани никакви минали ваксини, болестни състояния и прилагани лечения.

Валери върна папката на мястото й.

— Ще трябва да се обадя на предишния собственик — рече тя разсъждавайки на глас.

— И какъв точно е проблемът? — попита Уин.

Валери се обърна и го погледна, но съзнанието и продължаваше да е заето изцяло с мисли за болното животно. Вече бе забравила напълно за ужаса, който бе изпитала при вида му, погълната напълно от необяснимото състояние на кобилата.

— Не зная — откровено си призна тя. — В този картон обаче няма никаква информация за кобилата. Затова се налага да се свържа с предишните и собственици. Те може да ми подскажат някакви идеи.

— И защо смятате така? — заинтригувано попита той.

— Не съм сигурна — отвърна тя и сви рамене, — но в този картон не се съдържа никаква информация за животното.

— Странно — отбеляза Уин.

— Кое?

— Струва ми се странно, че Санто би купил такова животно — отвърна той. — Той дори не би погледнал животно без потекло. Да не говорим за такова без медицински картон.

— Предполагам, че наистина е странно — съгласи се Валери. — Особено пък като се вземе предвид документацията на останалите коне. Всички те разполагат с документи за родословие, които се поддържат по безупречен начин. — Тя отново взе папката и я отвори. — Вече е доста късно, но аз все пак ще се опитам да се свържа със семейство Хърли. Може да се наложи да ги събудя, но какво от това. Налага се да науча колкото е възможно повече подробности за този кон.

Насочи се към телефона върху бюрото и видя, че той разполага с няколко линии. Отново вдигна глава и насочи поглед към Уин.

— Трябва ли да натисна някой специален бутон или е достатъчно само да избера номера? — попита Валери.

Той се приближи до бюрото и хвърли един поглед към телефона.

— Просто изберете номера — инструктира я Уин. — Бутонът за външна линия вече е натиснат.

Валери разлисти отново папката, а след това избра телефонния номер. През цялото време си мислеше, че Конрад вече не се притеснява толкова много от присъствието й. Може би си дава сметка, че аз не го смятам за някакво чудовище, реши тя, макар че първоначалният ми шок сигурно му е подействал много смущаващо.

Наложи се да звъни дълго преди някой да вдигне от другата страна.

— Ало? — Женски глас. Сънлив и раздразнителен.

— С госпожа Хърли ли разговарям? — попита Валери.

— Да — отвърна жената. — Кой се обажда?

— Аз съм доктор Валери Рошел — представи се Валери. — В момента се намирам в Стоунлеър. Преглеждам един кон, Лейла, който господин Санто Дучи е закупил от вас миналата седмица.

— Какво й е на Лейла? — попита жената. — Конят си беше напълно здрав, когато той го купи. Не бих му продала болен кон.

— Не, разбира се, че не бихте го направили — съгласи се Валери. — Не исках да кажа това. Проблемът е в това, че не съм съвсем сигурна какво точно се е случило с кобилата. И това е причината, поради която се обаждам.

Валери много внимателно подбираше думите си. Боеше се да не подплаши жената, която би могла да откаже да разговаря с нея. Особено ако не се бе грижила добре за Лейла, преди да я продаде.

— Господин Дучи не разполага с медицинския картон на кобилата — продължи тя, опитвайки се прехвърли вината върху Санто. — Помислих си, че вие бихте могли да ме запознаете с някои подробности за здравословното й състояние.

— Ще ви кажа каквото зная — отвърна госпожа Хърли. Очевидно най-после си даде сметка, че никой не я обвинява в каквото и да било.

— Боледувала ли е Лейла от нещо, за което трябва да бъда информирана? — попита Валери.

— Ами… — Жената очевидно се замисли. — Не се сещам за… О, чакайте малко. Спомних си нещо. Веднъж получи колики, но не беше нещо сериозно. Случи се преди доста време… не помня кога точно.

— Не можете ли да си спомните нещо друго? — настоя Валери. — Наистина е много важно. В момента шията й е много подута, а също и краката й. Освен това…

— Подута шия? — прекъсна я жената.

— Да — отвърна Валери. — Защо питате?

— Току-що си спомних нещо — продължи жената. — Имаше един случай, в който Лейла едва не се задуши. Тогава вратът й пак беше силно подут. Оказа се, че има абсцес в гърлото.

— Сигурна ли сте? — развълнувано попита Валери.

— Абсолютно — потвърди жената. — Тогава се наложи да извикаме ветеринаря.

— И кого извикахте? — продължи да пита Валери. — Кой лекар я прегледа?

— Старият доктор Крамър — отвърна госпожа Хърли. — Това беше малко преди той да се пенсионира.

— Благодаря ви, госпожо Хърли. Сега ще се опитам да се свържа с него. Много ми помогнахте.

— Надявам се да се оправи — отвърна жената. — Лейла беше напълно здрава, когато онзи мъж я купи.

— Зная — увери я Валери. — И ние ще се опитаме да я излекуваме напълно. Още веднъж ви благодаря. А сега ще затварям, за да потърся доктор Крамър. Лека нощ.

— Лека нощ.

Валери върна слушалката на мястото й. Конрад я гледаше нетърпеливо. Беше чул всяка нейна дума, но бе запазил мълчание, оставяйки на нея да се справи с положението.

— Ако съдя по онова, което чух, вие май попаднахте на нещо — отбеляза той. — Какво ви каза тя?

— Трябва първо да разговарям с доктор Крамър. Едва тогава ще зная със сигурност — отвърна Валери. — Макар че вече започвам да се досещам какъв е проблемът. Госпожа Хърли ми каза, че малко преди доктор Крамър да се пенсионира, Лейла е развила абсцес в гърлото. Ако случаят наистина е такъв, значи проблемът е разрешен.

Уин кимна с разбиране.

— Конят е имал абсцес, а Санто го е ваксинирал и…

— Ваксината е предизвикала това състояние — довърши вместо него Валери. — Ваксината е отключила реакция в организма на животното, която е станала причина за отоците и кръвоизливите.

Самото заболяване само по себе си се срещаше твърде рядко. Предизвикваше се от бактерия, streptococcus equi, която причинява абсцес в гърлото на животното. Състоянието на Лейла обаче беше съвършено ново за нея. Никога преди не бе виждала животно, което е било ваксинирано, след като вече е боледувало от определено заболяване. Но случаят тук очевидно беше точно такъв. Санто бе ваксинирал кобилата, без да знае, че преди време тя е боледувала от това заболяване.

— Трябва да се обадя на доктор Крамър — рече на Конрад тя. — Просто за да се уверя, че Лейла наистина е имала абсцес в гърлото.

Конрад кимна.

— Искате ли малко кафе?

— Би било страхотно — отвърна Валери. — Но само ако не ви затруднявам.

— Нищо подобно — увери я той. — Тук разполагаме с всичко необходимо. Ще приготвя кафето докато вие разговаряте по телефона.

Валери го видя да се приближава до библиотеката, заела една от стените на офиса. Отвори две тесни вратички с книги — кожените подвързии бяха залепени за дървото и отдалеч наистина приличаха на рафтове с книги. Отворените вратички разкриха през погледа й тясно помещение, оборудвано с малък хладилник, микровълнова фурна, кафемашина, мивка и посуда.

Уин се зае да приготвя кафето, а Валери набра номера на телефонни справки. Оттам й казаха номера на доктор Крамър. Тя бързо го записа и само след миг вече го избираше. Той я изненада като вдигна още на първото позвъняване.

— Ало?

— Доктор Крамър, обажда се Валери Рошел.

— Здравей, мила моя — отвърна възрастният ветеринар. — Как я караш? Но май не е нужно да питам, щом се обаждаш на старец като мен по това време на нощта. Спешен случай, а?

Тя се разсмя.

— И този път попадна право в целта.

Тя го запозна със здравословното състояние на Лейла и му преразказа разговора си с госпожа Хърли. Доктор Крамър веднага потвърди информацията.

— Случи се точно преди да се пенсионирам — рече той. — Миналия октомври. Предполагам, че сега антителата от ваксината препускат през целия й организъм и създават тези сериозни проблеми.

— Точно така — съгласи се Валери.

— Е, няма да те обиждам и да те питам дали знаеш как да се справиш с положението, защото съм сигурен, че всичко ти е ясно.

— Да — отвърна Валери. — Зная какво трябва да се направи, но високо ценя помощта ти. Благодаря ти.

— Няма защо, Вал. Лека нощ.

— Лека нощ.

Валери затвори телефона и се обърна към Уин.

— Доктор Крамър потвърди онова, което ми разказа госпожа Хърли — рече му тя.

Той вдигна поглед от минибара.

— И какво следва от тук насетне?

— Ще започнем с интравенозно вливане на големи дози антибиотици и стероиди — отвърна Валери. — И ще стискаме палци. — Тя се усмихна.

Той отвърна на усмивката.

— Кафето ще е готово след минута.

— Страхотно. Ще изтичам обратно в конюшнята, за да проверя какви лекарства нося със себе си.

— Ще ви изчакам тук.

Валери излезе от стаята, а той наля кафето в две чаши.

В нейната сложи захар и сметана, разбърка го и остави чашата на бюрото. Взе другата чаша за себе си и седна на един стол. Бавно отпи. Кафето беше горещо и силно и като че ли притежаваше по-специален вкус. Всъщност, помисли си Уин, от доста време не бях опитвал нещо толкова вкусно. Той обаче знаеше каква е причината за това. Всичко се дължеше на факта, че Валери Рошел твърде бързо се бе съвзела от първоначалния шок. Което означаваше, че едва ли е била чак толкова ужасена от него.

Валери се върна в офиса, понесла в ръка голямата си платнена торба.

— По всичко личи, че ще трябва да прескоча до клиниката — информира го тя.

— Предлагам преди това да изпиете кафето си — рече й той и посочи чашата върху бюрото.

Валери седна на стола, пусна торбата на пода и отпи от кафето.

— Оу! — възкликна тя. — Идеално е. Благодаря.

— Точно както го препоръчва докторът — пошегува се той.

Тя се усмихна.

— Точно така. Или поне конският доктор.

През следващата минута двамата мълчаливо отпиваха от кафето. Уин пръв наруши тишината.

— Мислите ли, че Лейла ще се оправи? — попита той.

— Не мога да ви обещая нищо, господин Конрад — без никакво колебание отвърна тя.

— Ей, чакайте малко. За вас съм Уин, забравихте ли?

Валери усети как лицето й леко се изчерви. Надяваше се смущението й да остане незабелязано.

— Добре — отвърна тя. — Нека да е Уин. А пък аз съм Вал. Става ли?

Конрад кимна.

— Вал — бавно изрече той, сякаш се опитваше да усети вкуса на думата върху небцето си. После изведнъж се усмихна. — Извинявай, че те прекъснах — рече й. — Продължавай.

— Ами аз лично смятам, че ако веднага включа Лейла на системи с антибиотици и стероиди, шансовете й да се оправи са добри. — За момент се замисли, а след това продължи: — Предполагам, че господин Дучи — Санто — ще бъде ужасно разстроен. Дали е силно привързан към нея?

Уин поклати глава.

— Истината е, че не зная. Той ме информира, че е купил кобилата като част от някаква сделка, но така и нямахме възможност да поговорим за това по-подробно. В момента той отсъства, така че ще зная повече подробности по-късно тази вечер или утре.

Отпи от кафето си и я погледна право в очите.

— Знаеш ли какво най-силно ме изненадва у теб? Особено пък като имам предвид, че все пак си лекар. Това, което ме порази, е, че се въздържа и не ме попита какво се е случило с мен.

Валери не знаеше как да отговори на тази забележка.

— Не искаш ли да знаеш? — настоя той.

— Искам да зная само онова, което си готов да ми кажеш — отвърна тя.

Уин кимна с глава.

— Добър отговор.

— Но преди да ми кажеш онова, което желаеш — ако желаеш, разбира се — трябва да отида до клиниката и да взема нужните ми медикаменти — заяви тя.

— Разбира се — съгласи се Уин.

— Искаш ли да дойдеш с мен?

— Не! — категорично заяви той и поклати глава. — Ще остана тук при Лейла.

Валери се изправи, вдигна торбата си от пода и тръгна към вратата.

— Ще се върна бързо — обеща тя.