Джудит Гулд
Сърце и душа (13)

13.

Валери се носеше по тъмната магистрала с постоянна скорост. Караше бързо, но не и безразсъдно, а мислите и се лутаха между разговора, който бе провела с Колет и болното животно, за което трябваше да се погрижи. Стигна до портите на Стоунлеър, отби към стълба с монтирания на него интерком и натисна спирачките. Протегна ръка през отворения прозорец на джипа и натисна бутона.

— Доктор Рошел? — До ушите й достигна мъжки глас. Сигурна беше, че не е на Санто. Дали не разговаряше със самия Конрад?

— Да — отвърна тя.

— Минете през портата и тръгнете към конюшните — инструктира я мъжът. — Тръгнете по лявото разклонение на алеята. Аз ще ви чакам там.

— Добре.

Портата започна да се отваря веднага. Когато и двете крила се отвориха достатъчно, Валери мина бързо между големите каменни колони и продължи по алеята, докато не видя добре осветения паркинг пред конюшните. Натисна газта, за да стигне по-бързо. Паркира джипа и грабна голямата си платнена торба и медицинската си чанта.

Никой не се появи да я посрещне и тя тръгна към офиса, който си спомняше от първото си посещение в имението. Забеляза, че всички лампи в конюшнята светят. Видя, че вратата на офиса е отворена и влезе. И там нямаше никой.

Странно, помисли си тя. Особено пък при положение че имат спешен случай в имението. При подобни обстоятелства обикновено заварваше целия персонал и членовете на семейството, струпани около болното животно. Те един през друг се опитваха да я информират за проблема и да й предложат помощта си. Тук обаче цареше неземна тишина. Все едно че не се бе случило нищо необичайно.

— Господин Дучи? — извика тя.

Никакъв отговор.

— Господин Дучи? — отново извика Валери. По-високо този път.

Отново не последва отговор.

Тя влезе в помещението, в което съхраняваха сбруите и останалите принадлежности за езда. Всички лампи светеха, но вътре нямаше никой. Сигурно е в конюшнята, реши тя. Лампите на тавана на просторното помещение не бяха запалени, но на външната стена на всеки бокс бе закачен запален фенер. Светеше и една малка крушка над един от боксове почти в другия край на конюшнята. Но дори и там не се забелязваха хора.

— Господин Дучи? — за пореден път извика Валери.

— Той не е тук, докторе. — Отговори й мъжки глас — очевидно на Конрад — който долетя някъде от долния край на помещението. — Ще се наложи да работите заедно с мен.

— Нямам нищо против — отвърна Валери. — Но кой сте вие и къде се намирате? — Знаеше, разбира се, с кого разговаря, но не устоя на желанието да го накара да й го каже лично.

— Конрад съм — отвърна той с необичайно тих и угрижен глас. — Намирам се в десетия бокс вдясно. Този със запалената лампа.

— Веднага идвам — рече Валери и тръгна по пътеката между боксовете. Стигна до десетия бокс и остави на пода първо медицинската чанта, а след това и платнената торба. Едва тогава пристъпи в бокса.

— О, боже! — прошепна тя, когато видя завързания кон, застанал прав в бокса. Първото нещо, което привлече вниманието й, бе силно кървящият му нос. Валери предпазливо опипа шията му. Беше силно подута. Конят сякаш страдаше от заушка. Валери плъзна ръка по протежение на цялата шия, опипвайки я внимателно.

Когато свърши, отдръпна ръцете си и ги погледна недоумяващо. Дланите й бяха покрити със секрет, какъвто не бе виждала никога преди. Избърса ги в бялата си престилка, като не спираше да се пита пред какво точно е изправена.

Сведе поглед надолу и едва тогава забеляза предните крака на коня.

— О-о-о, не! — тихо прошепна тя. Клекна на пода и се подпря на коляно, за да разгледа отоците по-отблизо. После се премести, за да прегледа и другите крака на животното. И четирите крака бяха силно подути и, тъй като бяха бели на цвят, под кожата, по протежение на всеки крак, ясно се забелязваха огромни кръвоизливи. Валери ги докосна внимателно и почувства същия лепкав секрет да полепва по ръцете й. Отново избърса ръка в престилката си и се изправи. На лицето й бе изписано искрено недоумение.

Протегна ръка и докосна различни участъци от тялото на животното. Секретът беше навсякъде. Очевидно идваше от порите на кожата. Валери се отдръпна, оглеждайки внимателно тялото на коня, опитвайки се да открие някакви отговори. Какво става тук, за бога?

Едва в този момент забеляза Конрад, който се подпираше в най-отдалечения и тъмен ъгъл на бокса. Стоеше с наведена глава и скръстени пред гърдите ръце. Облечен беше с костюм за езда. Дори шлемът все още беше на главата му, а визьорът хвърляше сянка върху лицето му. Единствено ботушите му за езда се виждаха съвсем ясно, тъй като светлината се отразяваше излъсканата до блясък кожа. Валери се стресна. Беше толкова погълната от болното животно, че бе забравила напълно за него. А мълчаливото му присъствие в тъмния ъгъл я смути още повече.

— Изобщо не ви забелязах — рече тя.

— Аз само ви наблюдавах — тихо отвърна той. И това беше самата истина. Беше видял и оценил високо загрижеността, с която тя се отнасяше към животното и неговото състояние. Изпитал бе уважение към спокойствието, с което бе възприела ужасната гледка на болното животно. Но може би това трябваше да се очаква, помисли си той. В края на краищата тя беше професионалист и сигурно бе свикнала с кръвта и всички ужасни гледки, произтичащи от естеството на работата й.

— Струва ми се, че сме изправен пред сериозен проблем — информира го Валери.

— Зная, че е така — съгласи се Уин. — Възнамерявах да изляза да пояздя, когато чух странните звуци, които издаваше Лейла. В първия момент дори не разбрах, че животното се опитва да изцвили. Вероятно заради кръвта, която тече от носа й. Видях и веднага се обадих в клиниката.

— Така ли я заварихте? — попита Валери, изнервена от факта, че той продължаваше да се крие в сянката.

— Точно в това състояние, докторе — отвърна той.

— Добре. — Валери разсъждаваше трескаво, все още озадачена от състоянието на кобилата. — Какво можете да ми кажете за този кон? — попита тя.

— Нищо. Единственото, което зная, е, че Санто я купи преди около седмица от някаква ферма край Саратога.

— Разполагате ли с медицинския й картон? — продължи да разпитва Валери.

— А-а… по дяволите! — възкликна Уин. — Наистина не зная. Сигурен съм, че Санто го е взел, но истината е, че не зная нищо повече по въпроса.

— Той тук ли е?

— Не — с раздразнение отвърна Уин. — Не успях да се свържа с него по телефона. Нямам никаква представа къде е и защо не вдига телефона.

— За мен е много важно да видя медицинския картон на този кон — заяви Валери, — или поне да придобия някаква представа за здравословното състояние и предишните му заболявания. Зная, че тук, в имението, разполагате с копия на медицинските картони — продължи тя. — Санто ме информира, че това се е наложило откакто той е започнал да прави лично част от ваксинациите. Имате ли някаква представа къде биха могли да се намират тези копия?

— В офиса — отвърна той.

— Бихте ли ми ги показали?

— Ами… мога да ви кажа къде да ги потърсите — колебливо предложи той.

— О, хайде стига, господин Конрад — сърдито възкликна Валери, ядосана от поведението му. — Лейла е един много болен кон и вие ще отидете да ми донесете този картон, ако поне малко ви е грижа за нея. Или ще ме заведете в офиса, където ще ви помогна да го потърсите. Медицинската информация в картона може да ни даде отговор на въпросите, свързани със сегашното й състояние. Налага се да открия какво става с нея, преди да е станало твърде късно.

Уин яростно се загледа в покрития със слама под. Изобщо не се бе замислил за картона, защото бе обхванат от истинска паника, докато се опитваше да се свърже със Санто или със семейство Райнхарт по телефона. Когато осъзна, че никой няма да отговори на позвъняванията му, той реши, че ще трябва да се справи с проблема сам. При никакви обстоятелства не можеше да допусне конят да продължи да страда. Но ето че сега се изправи пред нов проблем. И какво щеше да прави, по дяволите?

— Хайде, господин Конрад! — настоя Валери. — Колкото по-бързо прегледам този картон, толкова по-скоро ще открия проблема и ще облекча състоянието на Лейла. Не искате тя да умре, нали?

— Не! — категорично заяви той. — О, по дяволите… Хайде де отидем да потърсим картона.

Какъв му е проблемът на този човек? — запита се Валери. Човек би си помислил, че го помолих да ми даде всичкото си злато. Излезе от бокса и се насочи към офиса в очакване Уин да се присъедини към нея.

Уин се отблъсна от тъмния ъгъл, заобиколи Лейла, излезе през отворената врата на бокса и бързо мина край Валери.

— Следвайте ме — разпореди се той и продължи напред, без да каже нищо повече.

Валери остана слисана от рязкото му държание, но, въпреки това, го последва. През цялото време се питаше как е възможно един човек да се държи толкова грубо и невъзпитано.

Стигна до склада с такъмите и видя, че, минавайки през него, Уин бе изгасил всички лампи. Ама че влечуго, помисли си тя. Да не би да си имам работа с някой от онези противно богати скъперници, на които се свиди всеки киловат електроенергия?

Влезе в офиса и забеляза, че Уин бе успял да загаси и там повечето лампи. Светеше единствено малката настолна лампа върху бюрото. Той самият стоеше с гръб към нея и, наведен над един шкаф, прехвърляше медицинските картони. Около него цареше почти пълен мрак. Е, той може и да е готов да се рови в тъмнината, но не и аз, помисли си Валери. Протегна ръка и натисна ключа за осветлението. От лампата на тавана плисна ярка светлина, която освети цялата стая.

Конрад се сепна и се обърна.

Валери тъкмо се канеше да му каже, че тя, за разлика от него, има нужда от повече светлина. Точно в този момент вдигна поглед към лицето му и мигновено се разпищя.