Джудит Гулд
Сърце и душа (12)

12.

Навън бе започнало да се смрачава и Уин Конрад се запъти сам към конюшните на Стоунлеър. Каква прекрасна лятна вечер, помисли си той.

Преди да се покаже иззад завоя на пътеката долови нечии стъпки и приглушени гласове. Хелмут и Герда Райнхарт, помисли си той. Задължителната им разходка преди лягане. Излезе от завоя и ги видя. Вървяха бързо по пътеката, която свързваше тяхната къщичка с паркинга на конюшните. Герда, свалила обичайната си униформа, беше облечена с къси панталони и пъстра блуза на големи цветя. Хелмут носеше торбести шорти и светла риза с къси ръкави. И двамата бяха обути със сандали. Държаха се за ръце като тийнейджъри, макар че и двамата отдавна бяха превалили шейсетте.

— Добър вечер, господин Конрад — високо го поздрави Герда. И тя, също като съпруга си, говореше английски със силен акцент, повлиян от родния й немски.

— Господин Конрад — поздрави Хелмут и кимна почтително.

След всичките тези години, помисли си Уин, те продължават да държат на тези официалности и не изневеряват на маниерите си, така характерни за Стария континент^[1].

Неведнъж ги бе молил да се обръщат към него по име, но отдавна вече бе разбрал, че това никога няма да се случи. Те двамата се смятаха за негови служители, а той беше техният шеф. И възгледите им никога нямаше да съвпаднат.

— Здрасти, Герда — отвърна на поздрава им Уин. — Хелмут. На разходка ли отивате?

Отиваме на кино — информира го Герда.

— Взе ли лекарствата ми? — попита съпругата си Хелмут.

— Ja^[2], Хелмут — отвърна тя. После вдигна едната си ръка. — Тук са. В моята Beutel.

Показа малката си чантичка от изкуствена кожа, която изглеждаше почти толкова стара колкото собственичката си. — Клетъчният телефон също е вътре, господин Конрад — заяви тя и кимна на Уин. — Винаги го носим със себе си, за да можете да ни откриете, в случай че имате нужда от нас. Точно както ни помолихте.

Уин се усмихна.

— Желая ви приятно прекарване.

— Сигурна съм, че ще си прекараме добре — отвърна Герда.

— Но сега трябва да побързаме — намеси се Хелмут. — В противен случай ще изпуснем началото на филма.

— До скоро тогава.

Двамата забързано продължиха към осветения паркинг. Уин ги изпрати със завистлив поглед. Семейство Райнхарт бяха изключително мълчаливи и затворени, пестеливи и бездетни хорица. Никой от двамата не притежаваше чувство за хумор и получаваха твърде малко радости от живота. Уин беше изненадан, че си позволяват дори да отидат на кино. Не можеше обаче да не признае, че двамата бяха изключително трудолюбиви и лоялни към него. Освен това бяха отдадени един на друг и това продължаваше вече повече от четиридесет години, което представляваше нещо като рекорд сред познатите на Уин.

Хвърли един последен поглед към паркинга, където двамата Райнхарт вече се качваха в стария си фолксваген, а след това поднови разходката си, опитвайки се да разсее обхваналото го чувство на самота. Насочи поглед към гората, заобикаляща имението, и потърси с очи една поляна в северната й част. С изключение на слабата светлинка, трепкаща на верандата, дървената къща на Санто тънеше в мрак. Той вероятно бе отишъл в града, за да тренира в градската зала. Често го правеше, макар че в имението разполагаха с напълно оборудван физкултурен салон. А може и да е отишъл на кръчма в някое от съседните градчета. Не беше напълно сигурен какво прави Санто през свободното си време, но предполагаше, че той излиза сред хората, опитвайки се да завърже нови познанства. За непознатите Санто може и да изглеждаше като напълно лишен от човешки чувства и натъпкан със стероиди, мускулест тъпак, но Уин съзнаваше, че той сигурно се уморява от монотонните дни и нощи и от наложената му изолация в Стоунлеър. Никога не бе разговарял с него по въпроса — всъщност, той не се и замисляше особено за личния живот на Санто, — но иначе му вярваше безрезервно. През последните десет години беше неотлъчно до него — и в добро, и в лошо. Никога не задаваше въпроси и не предявяваше претенции. Беше изключително стриктен и изпълняваше точно всички разпореждания. Подобно на семейство Райнхарт, беше изключително лоялен, но пък нали точно затова им се плащаше…

Уин влезе в кабинета в конюшнята и запали осветлението. После продължи пътя си през стаята, която използваха като склад. Запали лампата и обходи с поглед спомените от отдавна отминали сезони по поло, наредени с вкус по облицованите с чамова ламперия стени: кръстосани пръчки за поло снимки на отбора и различни трофеи. Тръгна покрай стените и се спря пред една поставена в рамка стара негова риза за поло. Ризата беше тъмнозелена на цвят, а буквите и цифрите бяха бели. На ръкава се виждаше неговият номер 1 — а на гърдите бе изписано логото на неговия отбор ОК. Отборът на Конрад. Ризата бе цялата раздрана и покрита с тъмнокафяви петна. Засъхнала кръв.

Отмести поглед и го насочи към снимките на отбора. Някои от снимките от последните сезони липсваха, защото Санто внимателно бе прибрал онези, в които Ариел позираше заедно с членовете на отбора. Както и другите, на които бе запечатан Лоло като състезател от отбора на Конрад. Очите му се спряха за кратко върху някои от фотографиите: Поло клубът в Париж, запечатан при участието им в състезанието за купата на Париж, поло клубът в Бъркшир и участието им в турнира за купата на принца на Уелс, участието им в турнира за купата на херцога на Уиндзор, а също така и в турнира за купата на кралицата. Освен снимките от Англия имаше и фотоси от Грийнуич, Хюстън, Сайта Фе, Санта Барбара, Уелингтън, Саратога и много други. Уин позираше на повечето от тях окъпан в пот, оплескан с кал и с широка и щастлива усмивка на лицето.

Тези дни останаха в миналото, горчиво си помисли той. Самотата, обхванала го по-рано вечерта, стана още по-силна и непоносима. Каквато и магия да са имали тези спомени в миналото, сега те бяха просто поредното ужасяващо доказателство за драстичните промени, настъпили в живота му. Няма нито един човек, с когото да споделя красотата на тази лятна вечер, тъжно си помисли той. Но това е защото не мога да си представя, че има човек, който би могъл да живее с онова, в което се превърнах.

Погледна с копнеж към седлата и сбруите, излъскани до блясък и подредени прилежно по стените. Припомни си какво е да усеща чистия въздух и вятъра, който да го блъска в лицето, спомни се опияняващата свобода, която изпитваше по време на езда. По дяволите, мислено възкликна той. Писна ми от цялата тази изолация. Писна ми от скуката и отегчението. Писна ми от всичките тези проблеми. На всичкото отгоре, аз съм единственият човек, който може да направи нещо, за да промени това.

Изведнъж се обърна и се запъти към помещението за преобличане. Рязко отвори вратата и запали осветлението. Седна и свали маратонките си. Изправи се отново и изхлузи дънките от краката си. Това е лудост, замаяно си помисли той, но тази вечер ще яздя отново. Твърде дълго време мина.

Без да си даде време да размисли и да промени решението си, Уин обу един брич за езда, след което грабна чифт шпори и изработените на ръка ботуши за езда, които седяха в ъгъла и събираха прах. Седна, сложи шпорите по местата им, след което се изправи и нахлузи ботушите на краката си.

Внезапно му се зави свят. Той сграбчи облегалката на стола, а след това седна, за да изчака слабостта да премине. Това трябва да е от последната инжекция, помисли си Уин. Няколко пъти пое дълбоко въздух и избърса едрите капки пот, избили по челото му. Аз наистина трябва да съм полудял, реши той. В моето състояние и с всичките тези опиати в организма ми…

Не искаше да мисли за това сега. Не, щеше да излезе да поязди, независимо от последиците. Отново се изправи и сграбчи първия шлем, която се изпречи пред погледа му. Сложи го на главата си и се върна в склада. Свали от стената един хамут и юзда и грабна едно английско седло.

Седлото беше твърде тежко за човек в неговото състояние, но той успя да го изнесе през вратата и да го вкара в същинската конюшня с боксовете. Остави го на една пейка и запали лампата. Имаше намерение да оседлае Демон. Твърде отдавна не бе препускал със стария палавник. Тръгна по пътеката между боксовете. Спираше се пред всеки бокс, надничаше над стената, говореше нежно на конете и ги галеше по шиите — нещо, което преди време правеше ежедневно, но напоследък все по-рядко и по-рядко.

Прекара доста време в конюшнята. Спираше пред всеки бокс докато накрая стигна до бокса на Демон. Огледа великолепния арабски жребец, а след това го погали, както беше направил и с другите коне. И започна да му говори почти шепнешком. От много време насам Демон беше неговият любимец и той гореше от нетърпение да го оседлае и да го яхне.

Тъкмо реши да отвори вратата на бокса, когато някакъв внезапен шум го накара да замръзне неподвижно и да наостри уши. Ослушва се напрегнато в продължение на няколко секунди, но, когато не долови нищо друго, освен типичните за конюшнята шумове, той отново понечи да отвори вратата. И тогава отново го чу.

Какво е това, по дяволите? — запита се той. Изправи се и отново се ослуша. Като се стараеше да не вдига шум с тежките ботуши за езда, Уин подмина бокса на Демон и чу звука отново. Вече бе сигурен, че идваше някъде отдясно.

Надникна в бокса, от който долиташе необичайният шум. Очите му се разшириха от тревога, която бе заменена с нарастващо недоумение и ужас. Прикова поглед в кобилата, която го гледаше от вътрешността на бокса. Казваше се Лейла и Санто я бе купил само преди няколко дни. Кобилата очевидно се намираше в плачевно състояние и изпитваше силни болки.

Уин отвори вратата на бокса и пристъпи вътре, за да я погледне отблизо. Носът й кървеше, а краката и шията и бяха ужасно подути. После забеляза още нещо. Цялото й тяло бе покрито с някакъв влажен и лъскав на вид секрет. През целия си живот не съм виждал подобно нещо, помисли си той. Какво може да е това, по дяволите?

Приклекна и се подпря на коляно, за да разгледа по-отблизо подутите й крака. Кобилата беше бяла на цвят и под кожата й се виждаха големи кръвоизливи. Уин опипа подутата й шия. Кобилата сякаш бе болна от заушка. Мислите му трескаво запрепускаха, а сърцето му се сви заради кобилата, която очевидно изпитваше силни болки. Погали я по врата, а след това излезе от бокса и затвори вратата след себе си.

Забравил напълно намерението си да излезе на езда, той се спусна към телефона в офиса. Налагаше се спешно да извика лекар, който да се погрижи за Лейла. И тогава изведнъж се сети, че е съвсем сам в Стоунлеър. Санто го нямаше. А също и семейство Райнхарт.

Този проблем, обаче, може лесно да бъде разрешен, помисли си Уин. Клетъчните им телефони са у тях. Най-напред ще позвъня ма Санго и ще го накарам да се върне тук по най-бързия начин. След това ще го оставя да се разправя с докторката. Стигна до офиса и вдигна телефонната слушалка. Веднага избра номера на Санто.

 

 

Валери лежеше, излегнала се удобно в шезлонга на покритата задна веранда на къщата и се взираше в спускащия се мрак. Елвис, свит на топка, спеше дълбоко на пода до нея. Валери лениво се загледа в бледата луна, отразена във водите на малкото езерце в градината. Каква прекрасна лятна вечер, помисли си тя.

Премести поглед към пътеката, водеща до езерото, и към цветните лехи от двете страни на каменните стълби. Белите и сребристи цветове на създадената от нея лунна градина отразяваха светлината на луната по същия начин, по който повърхността на езерото отразяваше самата луна. Беше хвърлила много труд в създаването на тази градина, макар в началото да не вярваше, че тя ще стане толкова ефектна, колкото я уверяваше Колет. С времето обаче е огромно удовлетворение установи, че Колет не само че не я бе подвела, но й бе помогнала да сътвори цялото това вълшебство. Сега седеше на верандата и имаше чувството, че се взира в прекрасна рисунка — мистериозна и загадъчна. Рисунка, която като че ли не желаеше да разкрие наведнъж всичките си тайнства и я принуждаваше да се вгледа По-настойчиво и да открие какво се крие под съвършената и интригуваща комбинация от мрак и светлина.

Валери обви ръце около тялото си, осъзнала, че, въпреки красотата на заобикалящата я нощ, се чувства самотна. Не че тази вечер непременно трябваше да бъде сама. Теди й бе позвънил, за да й каже, че се прибира и смята да остане няколко нощи, за да я компенсира заради невъзможността си да бъде през уикенда с нея. Обясни й, че се налага да прекара още един уикенд с важни клиенти. Този път в Кънектикът. Беше я поканил да отиде в дома му и да прекара нощта там, но тя бе отклонила поканата.

Жабите, съпроводени от всевъзможни нощни твари, невидими с просто око, започнаха нощния си концерт, но Валери не можеше да почерпи утеха от какофонията, която достигаше до ушите й. Не можеше да отрече, че би се радвала на малко компания — човешка за предпочитане, — но бе твърдо решена да не позволи на самотата да я тласне към Теди.

Внезапно долови някакъв шум, долитащ от другата страна на къщата. Елвис мигновено скочи и започна да лае. Валери се уплаши за момент, но веднага след това си даде сметка, че е чула проскърцващата панта на портата на предната градина.

Колет, помисли си тя. Освен майка й и Теди, които задължително се обаждаха предварително, Колет бе единственият друг човек, който предпочиташе да мине през градината без преди това да позвъни на звънеца на входната врата. Елвис престана да лае и сега стоеше пред вратата на верандата и весело въртеше опашка. Валери се усмихна с известна тъга. Ето че, в края на краищата, ще си имам компания, помисли си тя.

— Вал, скъпа? — Думите на Колет, произнесени почти шепнешком, напомняха на екзотична въздишка, понесена от лекия ветрец на късното лято. — Там ли си?

— Тук съм, Колет — отвърна тя. — На верандата.

— Да не би да ти досаждам? — попита възрастната жена.

— Знаеш, че никога не досаждаш, Колет.

Валери забеляза в тъмнината снежнобялата коса на възрастната жена и, насочила поглед нататък, я видя да се приближава с решителни малки крачки по каменната пътека, която водеше към терасата.

— Почакай, Колет — извика тя. — Ей сега ще запаля осветлението.

— Не, недей, скъпа — възпря я Колет. — Не разваляй очарованието на вечерта. Градината е толкова красива на лунната светлина. Толкова романтична.

Валери се изправи, излезе отвън на пътеката и хвана ръката на Колет.

— Така… Позволи ми поне да ти показвам пътя.

Двете се качиха на верандата. Колет се настани на един стол и започна да гали Елвис, а Валери запали няколко свещи и ги сложи на масата.

— Искаш ли чаша вино? — попита Валери.

— О, чудесно предложение, скъпа — възкликна Колет. — Дядо ми, който беше лекар, все повтаряше, че една чаша вино преди лягане цери всички болежки.

— Веднага се връщам — обеща Валери.

Влезе през отворените френски врати в кухнята и извади една кристална винена чаша от шкафа. След това взе бутилка изстудено бяло вино от хладилника. Остави чашата на Колет на масата близо до стола й и я напълни с вино.

— О, Вал — приповдигнато възкликна Колет. — Ти си истинска светица, загдето търпиш прищевките на стара баба като мен.

Валери се разсмя.

— Не ставай глупава! — отвърна тя. — Прекрасно знаеш, че винаги си добре дошла тук, Колет.

Валери напълни отново собствената си чаша и се настани на предишното си място. Отпи глътка вино и се загледа в нощните пеперуди, които кръжаха около свещите, излъчващи приятен аромат на орлови нокти. Почувства погледа на Колет върху себе си, но не наруши възцарилото се мълчание.

С изискан жест Колет хвана чашата си за столчето, завъртя виното в чашата и отпи малка глътчица.

— Прекрасно — обяви тя и остави чашата си на масата. — Истинско вълшебство за небцето.

Валери бавно се обърна към нея и се усмихна.

— Чудесно вино, нали? — съгласи се тя. — Теди ми го даде. — Замълча за момент и отново насочи поглед към свещите. — Той е голям познавач на вината — продължи тя — и винаги избира най-доброто. И никога не се доверява на моя избор. — Засмя се лековато, но смехът й бе изцяло лишен от веселие.

— Теди наистина притежава отличен вкус — отвърна Колет, — но само това не е достатъчно, нали?

Валери извърна глава и видя красноречиво вдигнатите вежди на Колет. Отново се разсмя. Този път искрено и от сърце.

— Страхотна си. Колет…

— А ти си нещастна — подхвърли възрастната жена и отново взе чашата си. Огромните пръстени по ръцете й заблестяха на светлината на свещите.

Валери понечи да отговори, но остана безмълвна, загледана в Колет и замислена върху думите й. Много хора смятаха Колет за повърхностна и капризна жена, ексцентрична до крайност и разглезена от богатството си. Валери си даваше сметка, че всичко това отговаря на истината, но знаеше още, че това не е истинската характеристика на приятелката й и поради това никога не я подценяваше. Колет притежаваше много положителни качества. Тя беше изключително наблюдателна и притежаваше невероятна мъдрост, опит и знания за света. Всъщност, помисли си Валери, тя вероятно е най-умният и проницателен човек, когото познавам.

В крайна сметка Валери реши да не подминава забележката на Колет и попита:

— Защо смяташ така, Колет?

Възрастната жена насочи към нея умните си очи.

— Много е просто. Вал. Не виждам у теб щастието и вълнението, които струят от всяка влюбена жена — отвърна тя. — Теди не те вълнува. Това поне е повече от ясно. За мен поне.

Валери почувства, че лицето и пламва от смущение. Толкова ли е очевидно? — запита се тя. Загледа се в далечината, а след това се прокашля и се обърна към Колет.

— Аз… предполагам, че имаш право — тихо промълви тя. — От толкова време излизам с Теди, че той сякаш се е… — Замълча, опитвайки се да намери верните думи.

— Теди се е превърнал в навик — подсказа й Колет. — И защо не? Той е красив и притежава чар и обаяние. Притежава пари и връзки. Добре възпитан е и… е ужасно досаден. За теб поне. И, осмелявам се да кажа, за мен също.

Валери избухна в смях.

Колет се усмихна.

— Май попаднах право в целта, а, скъпа?

Валери кимна и прокара пръсти през косата си.

— Предполагам, че имаш право. Колет. — Погледна към приятелката си и се засмя. — О, по дяволите, Колет, ти, както винаги, уцели право в десетката.

Колет кимна с разбиране, без да сваля поглед от Валери.

Валери отпи глътка вино и остави чашата си на масата.

— Само че аз не зная какво да направя по въпроса — с въздишка призна тя. — И се чувствам дяволски виновна. Двамата сме заедно от толкова време, а и той твърдо държи на този брак. Майка ми също разбира се.

Замълча за момент, а след това замислено продължи:

— На времето смятах, че съм искрено влюбена в Теди. Той е красив, мил и много грижовен. Поне през повечето време. Той е всичко онова, което ти каза преди малко. — Усмихна се тъжно на Колет. — Но постепенно започнах да си давам сметка, че той е първият мъж, който ме забеляза. И аз му бях толкова благодарна за оказаното внимание, че реших, че съм влюбена в него.

Колет се присегна и погали бузата на Валери с върховете на пръстите си.

— За съжаление подобни неща се случват често. Вал, скъпа. Не бива обаче да се оставяш на инерцията и да се чувстваш нещастна. Ако наистина смяташ, че между вас с Теди всичко е приключило — а по думите ти съдя, че случаят е точно такъв, — тогава трябва незабавно да сложиш край на тази връзка. — Вдигна ръка и разсече въздуха. — Трябва да го направиш ето така! С един замах. Ако не го сториш, болката — твоята и неговата — ще продължи да те измъчва. В момента просто отлагаш неизбежното. Не разбираш ли?

Валери се размърда неловко на стола си. Прекрасно знаеше, че Колет има право, но, въпреки това, не й бе лесно да чуе думите й. Връзката й с Теди беше проблем, който просто не искаше да признае.

— Аз просто… предполагам, че се страхувам — най-сетне рече тя. Отново погледна към Колет. — Не желая подобни неприятности. Аз… аз се боя, Колет. Особено пък откакто приех годежния му пръстен.

— О, скъпа! — Възрастната жена въздъхна, присегна се и стисна ръката на Валери в своята. — Прекрасно те разбирам и ужасно съжалявам. Зная, че понякога се държа сурово, но аз наистина съм загрижена за теб. Мразя да те гледам нещастна, а ми се струва, че от много време насам не си щастлива с Теди.

Валери кимна.

— Единственото решение на проблема е да бъдеш максимално честна. Със себе си. И с Теди. Зная, че ще ти е трудно, но, колкото по-рано го направиш, толкова по-добре. — Погледна Валери право в очите и големите й сини очи заблестяха на светлината на свещите.

— Ти притежаваш всичко, което е нужно на една жена, за да бъде щастлива, Вал — продължи тя. — Абсолютно всичко. Необикновена красота. Прекрасна кариера. Изключителен характер… И, въпреки всичките тези преимущества, ти си оставаш съвсем земна и дружелюбна. Ти си добър човек, Вал. Много добър човек. А напоследък хора като теб се срещат все по-рядко.

Валери отново се размърда на стола си. Оцени комплиментите, но, дори и сега, след всичките тези години, й беше трудно да приеме, че те са предназначени за нея и отговарят на истината.

— Освен това — убедено продължи Колет — някой ден — и това, според мен, ще стане съвсем скоро — в живота ти ще се появи друг мъж. По-добър и по-подходящ за теб. Сигурна съм в това.

Валери я погледна.

— Ти… ти наистина ли вярваш в това, Колет?

Колет кимна с драматичен апломб.

— Абсолютно — заяви тя. — Вярвам, че ще срещнеш човек, който ще те направи щастлива. — Замълча и отпи от виното. — О, ако трябва да бъдем реалисти, на всички нас от време на време ни се налага да отстъпваме от принципите си. Всички правим компромиси. Вал, нали така? Това обаче не означава, че трябва да се обвържеш с мъж, който те прави нещастна. Дори и ако той притежава много положителни качества. Помисли си какво ще стане след пет години. След десет. Ако не си щастлива с Теди сега, помисли си как ще се чувстваш след години.

— О, Колет — изпъшка Валери. — Зная, че си права, по дяволите!

— А аз отказвам да повярвам, че няма да срещнеш човек, който да внесе повече радост в живота ти — настоя Колет.

— Караш ме да се чувствам толкова по-добре — призна Валери. — И… не толкова уплашена.

— Трябва да запомниш едно нещо, скъпа — не спираше да я напътства Колет. — Теди може и да е мъж, силен и властен при това, но какво би могъл да стори? — Изразително сви рамене. — Той не те притежава. Та вие дори не сте женени. А разтрогнатите годежи са нещо напълно нормално. Подобни неща се случват всеки ден. Предполагам, че той ще побеснее в началото, ще вдигне голям шум или ще се покрие някъде да ближе раните си. След това обаче ще продължи с живота си. Той ще бъде силно разочарован и несъмнено ще те обсипе с обвинения и обиди. Ще ти се наложи да се справиш с някои неприятни моменти, но те няма да продължат вечно. Ще видиш.

Валери се загледа към блестящите води на езерото и сребристите цветя, които го заобикаляха. Тяхната красота обаче задържа вниманието й само за един кратък миг. Независимо от добронамерените усилия на Колет да й вдъхне кураж и да я накара да се почувства по-добре, последните й думи отново изпълниха душата й с леден страх.

През изминалите години бе разбрала, че Теди е далеч по-неуверен отколкото някой би могъл да предположи. Точно тази негова неувереност пораждаше силното му желание да манипулира и контролира всичко — и всички — около себе си. Включително и Валери. И го правеше с изключителна жестокост. Теди безмилостно преследваше онова, което желаеше, и не се спираше пред нищо в опитите си да го получи. Тежко на онзи, който се изпречеше на пътя му в такъв момент.

Валери внезапно обви ръце около тялото си и леко потрепери.

Това отнася ли се и за мен? — запита се тя. Дали Теди ще откаже да ме пусне?

Вътрешно потрепери при тази мисъл. Независимо от всичко се радваше, че двете с Колет бяха провели този разговор. Защото, ако не друго, тя вече имаше отговор на съмненията, които бавно си проправяха път в душата и мислите й. Валери вече знаеше с кристална яснота, че не обича Теди и не желае да се омъжва за него. Освен това съзнаваше, че се налага час по-скоро да разговаря с него. Колет й бе вдъхнала смелост да го направи.

И въпреки това дълбоко в душата й се спотайваше ужасяващ страх, който я правеше неспокойна и неуверена. Едно обаче знаеше със сигурност — с Теди трябваше да се действа много внимателно и предпазливо.

— Много се умълча, Вал — подхвърли Колет. — Да не би да те разстроих като дойдох тук неканена и започнах да ти давам съвети без дори да попитам дали имаш нужда от тях?

— О, не, Колет! — отвърна тя. — Изключително съм ти благодарна, че беше толкова откровена с мен. — Присегна се и стисна ръката на приятелката си. — Накара ме да разбера по-ясно собствените си чувства и да придобия по-голяма увереност. Благодаря ти.

Колет се усмихна сърдечно.

— Обичам те, Вал! Сигурна съм, че го знаеш.

— Зная го — отвърна тя. — Аз също те обичам. И понякога ми се иска ти да беше моя майка.

Колет избухна в смях.

— Колкото и да те обичам, аз никога, ама никога, не бих си позволила да се състезавам с Маргьорит за тази чест.

Валери се присъедини към смеха й.

— Между другото, как се чувства Хайдън?

— А, той е много добре! — възкликна Колет. — Преди малко му приготвих нова порция пуешка супа. Аз обикновено приготвям по-голямо количество, което замразявам във формички за лед. След това пъхам кубчетата в микровълновата печка, стоплям ги и му ги поднасям. Вече съм сигурна, че той е пристрастен към тази супа. Изобщо не поглежда белите червеи, с които се хранят другите животинки като него. Предполагам, че Хайдън е иконоборец. Което не ме изненадва ни най-малко. Искаш ли да му кажеш здрасти?

— Какво? — попита Валери. — Той е тук, с теб?

— Разбира се, скъпа — отвърна Колет. — Точно тук, в джоба ми. — Пъхна ръка в един от големите джобове на домашната си роба, внимателно извади Хайдън отвътре и го показа на Валери.

— Обожава моя джоб — обясни тя. — И така се движи из цялата къща заедно с мен.

Валери протегна ръка и внимателно погали бодлите на малкия таралеж, изненадана за поред път от изключително острите им връхчета. Той потрепери за момент, но след това се успокои. Очевидно я бе разпознал благодарение на изключителното си обоняние.

Елвис се размърда на пода, когато чу гальовния глас, с който Валери обикновено разговаряше с всички животинки.

— О, не — възкликна тя. — Може би ще е най-разумно да прибереш Хайдън обратно в джоба си преди Елвис да е проявил по-сериозен интерес.

— Понякога позволявам на Пъф Пъпи да го подуши — обясни Колет, — но не мога да твърдя, че на Хайдън това му харесва толкова, колкото на Пъф Пъпи. Може би наистина трябва да го прибера. — Внимателно постави Хайдън в джоба си и известно време продължи да го гали с пръст. — Странно, нали? — подхвърли Колет. — Човек може да изпитва удоволствие от най-необичайни неща.

Валери кимна в знак на съгласие.

— Този факт никога не е спирал да ме изумява. Особено при животните…

Телефонът на масата изведнъж иззвъня. Пронизителният звук наруши тишината, обгърнала къщата, и стресна двете жени.

— Трябва да се обадя — рече Валери. — Може да ме търсят от клиниката.

— Разбира се, скъпа — съгласи се Колет. Взе чашата си и отпи глътка вино.

Валери вдигна слушалката.

— Ало?

— Доктор Рошел? — Гласът отсреща й беше познат.

— Да.

— Обажда се Доти от дежурната. Съжалявам, че ви безпокоя, но току-що позвъниха от Стоунлеър. Имали спешен случай.

Валери почувства ледената тръпка, която пробяга по гръбнака й. О-ох! Мога ли да се справя с това тази вечер? — запита се тя. И веднага си отговори: Разбира се, че мога!

— Какъв е проблемът, Доти?

— Става дума за кон — отговори дежурната телефонистка. — Не схванах съвсем ясно. Говореха нещо за подуване и кървене. Мъжът, който позвъни, изглеждаше ужасно разстроен.

— Нищо друго ли не си спомняш? — попита Валери.

— Не, доктор Рошел. Съжалявам. Той говореше толкова бързо, че на моменти изобщо не го разбирах.

— Добре, Доти. Много ти благодаря. Ако позвъни отново, кажи му, че съм на път към имението.

— Разбрах. Ще предам — отвърна жената и затвори телефона.

Валери въздъхна и се обърна към Колет.

— Налага се да тръгна веднага за Стоунлеър. Спешен случай — обясни тя.

В очите на Колет проблесна тревога.

— Надявам се да не е нещо сериозно.

— На този етап не мога да кажа нищо — отвърна Валери. — Човекът, позвънил в службата, бил толкова разстроен и притеснен, че Доти не успяла да разбере всички подробности. Ясно е поне, че става дума за кон. Налага се да тръгна веднага.

— Разбира се, скъпа — съгласи се Колет. — Двамата с Хайдън си отиваме веднага.

— Защо не поостанеш докато изпиеш виното си? — предложи Валери. — Знаеш, че не е нужно да си тръгваш само защото аз излизам.

— Е, може да поостанем още малко и да правим компания на Елвис — прие предложението тя. — А след това ще се приберем у дома.

— Трябва да взема някои неща. Веднага се връщам — заяви Валери и влетя през отворената врата в кухнята. Оттам излезе в антрето, отвори гардероба и измъкна чиста бяла престилка. Седна и бързо нахлузи на краката си чифт маратонки. Готово, помисли си тя. Така е добре. Беше прекарала вечерта, облечена в дънки и стара тениска, така че не съществуваше опасност да съсипе хубавите си дрехи, както често се случваше при подобни спешни визити. Грабна голямата си торба и тичешком се върна на верандата.

— Готова ли си? — попита Колет.

— Готова съм — отвърна Валери. — Но вие двамата с Хайдън можете да останете колкото искате — додаде тя. — Елвис много ще се радва на компанията ви.

— Чудесно. Хайде тръгвай вече — подкани я Колет.

Валери отвори вратата, спусна се по стълбите и се затича към портата, водеща към предния двор, където беше паркирана колата й.

Колет я чу как запали джипа и пое по алеята, бързайки да окаже помощ на някакъв кон, изпаднал в беда. Отпи глътка вино и протегна ръка, за да погали Елвис.

— Валери скоро ще се върне, Елвис — увери го тя. Погледна часовника си и видя, че не е толкова късно. Показваше десет и половина. Ако можеше да се вярва на очите й.

Телефонът иззвъня отново и Колет насочи поглед натам. Дали да отговоря? — запита се тя. Протегна ръка и вдигна слушалката. Няма как да й навредя, нали? — помисли си тя.

— Ало? Домът на доктор Рошел.

— Кой се обажда? — попита властен мъжки глас.

На Колет никак не й се понравиха резките нотки, които долови в гласа му.

— Обажда се Колет Ричардс. Съседката на доктор Рошел.

— О, ти…

Колет го изчака да продължи, но долови единствено тежкото му дишане в слушалката.

След това мъжът заговори отново.

— Къде е Вал? — попита.

— Повикаха я заради едно болно животно. Спешен случай — отвърна Колет, разпознала най-сетне гласа.

— Исусе! — сърдито възкликна той. — Пак тези спешни случаи!

— Това ти ли си, Теди? — осмели се да попита Колет.

— Да — изръмжа в отговор той.

— О, много се радвам да си поговоря с теб — заяви Колет. — Не съм те виждала цяла вечност.

— Бях зает — арогантно заяви той. — Много зает. И къде е спешният случай тази вечер?

— В Стоунлеър — отвърна Колет. — Някакъв нещастен кон е пострадал нещо.

— Стоунлеър! — Теди вече почти крещеше. — Казах й да не стъпва повече в онова шибано място. Онзи негодник сигурно е мафиот или някакъв престъпник.

— Струва ми се, че Валери е достатъчно зряла, за да се грижи сама за себе си, Теди — спокойно отбеляза Колет. — Хората имат нужда от професионалните й услуги, а тя е висококвалифициран специалист, който може да се справи с положението.

— Може и да е така — рязко отвърна той, — но тя изобщо не знае как да се справя с боклуци като Конрад.

— О, струва ми се, че подценяваш нашата Валери, Теди. Убедена съм, че ще останеш изненадан да научиш с колко много неща е в състояние да се справи. И ми се струва, че трябва да я уважаваш за това.

— Ти пък какво разбираш, по дяволите?

Колет остана шокирана от езика му. Той е пиян, помисли си тя. Или пък дрогиран. Каквато и да беше причината за поведението му, очевидно не беше на себе си. Говореше бързо и накъсано, сякаш не му достигаше въздух. Тази вечер Теди определено не приличаше на очарователния и възпитан млад мъж, когото всички харесваха и обичаха. Защо ли не съм изненадана? — запита се тя.

— Мисля, че добре познавам Вал — най-сетне изрече тя.

— От друга страна, смятам, че ти пък изобщо не я познаваш.

— Колет притисна ръка към устата си след последното си изявление и изразително завъртя очи. О, боже! — мислено възкликна тя. Ето че го казах на глас. Само че изобщо не ми пука! Онази малка невестулка си го просеше.

— Изобщо не знаеш какво говориш — грубо заяви Теди. — Ти какво? Да не си пияна?

— Не още — развеселено отвърна Колет.

— Просто си луда — заяви Теди.

— Може би — съгласи се Колет, — щом продължавам да водя този нелеп разговор с теб.

— Ти… ти… няма значение! — злобно изсъска Тед. — Ще съжаляваш за това! — обяви той и затръшва телефона.

Колет внимателно върна слушалката на мястото й. За миг като че ли й се зави свят. Струва ми се, че успях да вбеся този негодник, помисли си тя. А той наистина е негодник.

Няма две мнения по въпроса.

Колет допи виното си и остави чашата на масата. Смятам да науча всичко, свързано с Теди и с това, което се случва с него. Да, трябва да предприема някакви мерки, ако искам да помогна на Вал. Защото се боя, че тя определено се нуждае от помощ.