Джордж Гип
Завръщане в бъдещето (8)

Осма глава

Марти се огледа къде да приседне. Изявлението на Док Браун го накара да усети цялото си тяло тъй слабо, че наистина си помисли дали няма да припадне.

— Не… — промълви.

— Бих желал да ти помогна, но не зная как — рече Док. — Това е извън моите възможности.

— Плутоний, Док — каза Марти. — Всичко, от което се нуждаем, е плутоний, нали?

Док Браун се разсмя.

— Архимед е можел да си позволи да каже, че ако му дадат опорна точка, ще премести земята — отговори. — Това е било съвсем безопасно твърдение. Нашето е в един или в друг смисъл също тъй безопасно. Да, ако имаме плутоний, можем да те върнем обратно. Ако. Това „ако“ не е просто голямо. То е монументално.

— Защо?

— Защо ли? Защото не знаеш колко трудни са нещата през 1955, момчето ми. Сигурен съм, че през 1985 плутоният се продава във всяка срещната аптека. Само че сега е трудно да го откриеш. Всъщност е почти невъзможно.

— А дали не може по незаконен път? — предположи Марти. — Няма ли черен пазар за подобни работи?

— Поне на мен не ми е известен.

— По дяволите… по дяволите…

Док Браун се усмихна и сложи ръка върху рамото на Марти.

— Това не е свършекът на света.

— Това е свършекът на оня свят, който аз познавам.

— Сигурно, но я се опитай да го видиш откъм хубавата страна. Можеше да заседнеш нейде в ранното средновековие, където половината ти време щеше да отива да бягаш от варварите. Или пък можеше да попаднеш във времето на Черната чума. Или дори по-скоро, например в началото на XIX, когато не е имало анестетици, не е имало телевизия, кино. Имам предвид, че ние наистина сме напреднали. Имаме стереокино, хай-фи музика, Франк Синатра, нес кафе…

— Е, а пък ние през 1985 имаме MTV, компактдискове…

— Чакай — прекъсна го Док Браун, — аз даже не зная за какво говориш…

— … „Бъргър Кинг“ и контрол на раждаемостта — продължи Марти. — Не разбираш ли, Док? Аз съм водил някакъв живот през 1985. Харесвам си го и искам да се върна към него.

— Но сегашните времена са много по-безопасни. Ето, ти знаеш, че ще има 1985. Дали през 1985 ще знаеш, че ще има 2015? Помисли си за това.

Марти поклати глава.

— Ще трябва да рискувам — рече той. — Моите приятели, моята музика, моето гадже ме чакат. Виж я…

Извади портфейла си и показа на Док Браун паспортна снимка на Дженифър.

— Мога да кажа, че не е зле — му каза.

— Не е зле? Че тя е страхотна! И е луда по мен!

— Добре де, не можеш ли да си намериш някое хубаво момиче тук?

— Дето да си тананика Пат Буун, така ли? — подигравателно изстреля Марти. — Не, благодаря. Нито една от тях не може и да се мери с Дженифър. Виждаш ли това? Виждаш ли какво е написала тук? Че това е поезия!

Извади късчето хартия, на което Дженифър бе написала: „Обичам те.“

Док Браун го прие със съчувствие, но от по-голямо значение бе безсилното повдигане на раменете му.

— Много лошо… — каза.

— Моля те, Док — примоли се Марти. — Трябва да ми помогнеш да се върна обратно в бъдещето. Ти си единствената ми надежда! Зная, че можеш да измислиш нещо.

— Откъде знаеш?

— Защото никога по-рано не си ме оставял на сухо.

— Искаш да кажеш в бъдещето.

— Точно така — съгласи се Марти. — Винаги си ми казвал, че ако се съсредоточиш, можеш да проумееш всичко, да решиш всеки проблем.

— Аз ли съм го казал? Много самомнително. Но съм длъжен да ти кажа, че е действително добър съвет.

— Док, знам, че можеш да се справиш. Може би сега аз ти вярвам повече, отколкото ти самият вярваш в себе си.

— Марти, трогнат съм, че ми имаш такова доверие — усмихна се Док Браун. — Наистина съм трогнат. За мен това означава много. Само че за да генерираш 1,21 гигавата мощност, е нужно нещо повече от доверие. Имаш ли изобщо представа каква енергия е това? Единственият източник, който е способен да освободи подобно количество енергия, е светкавица. И то не някаква си второкачествена светкавица. Трябва да е толкова голяма, че стените да треперят и часовниците да спират.

Марти щракна с пръсти.

— Аа! — рече Док Браун. — Хрумна ти някаква идея, само де забрави да кажеш „Еврика!“

— Може би не е идея, която да си заслужава евриката — отговори Марти. — Хрумна ми, че ако използваме някоя светкавица за захранване…

— Разумна мисъл — прекъсна го Браун — и съвсем практична, като се изключи едно нещо. Никога не знаеш къде или кога ще падне светкавица. Разбира се, за начало можеш да изчакаш някоя гръмотевична буря, но дори тогава няма никакви гаранции, че светкавицата ще падне достатъчно близо, за да може да се използва като източник на енергия.

Марти търпеливо го изчака да свърши и после се усмихна.

— Само че аз знам къде и кога ще падне една светкавица.

— Знаеш?

— Наистина знам.

Обърна наопаки листчето, на което Дженифър бе написала своята бележка. Това беше листовката, която госпожата от организацията за възстановяване на часовниковата кула им бе дала през 1985 година. В горната част на листовката имаше факсимиле на заглавие от вестник, което гласеше: ГРЪМ ПАДА ВЪРХУ ЧАСОВНИКОВАТА КУЛА. ЧАСОВНИКЪТ СПИРА В 10:04.

Отдолу бе датата: Събота, 13 ноември 1955.

Сега дойде ред на Док Браун да щрака с пръсти.

— Еврика? — попита Марти.

— Еврика, да — отговори Док Браун, като кимна няколко пъти. — Прав си! Е, това е! Това е отговорът! Тъй като вестникът е излязъл в неделя, то часовниковата кула ще бъде поразена следващата събота вечерта. Ако успеем някак да обуздаем тази светкавица… да я насочим към кондензатора на потока… може би ще стане…

Марти се ухили. Бяха на верен път! Или поне изглеждаше, че има надежда. Всичко, което той желаеше, бе да получи шанс да се върне обратно. Ако се опитат и не успее, ще бъде нещастие. Но да остане тук без никаква надежда… Тази алтернатива не биваше да се обсъжда.

Док Браун погледна портрета на Бенджамин Франклин.

— Какво мислиш за това, Бен? Да обуздаеш светкавицата? Ако ти си успял да го направиш, защо да не успея и аз? Това е разумно.

Обърна се, за да погледне пак Марти.

— Ти беше прав, Марти — каза той. — Аз съм бил прав! Можем да проумеем всичко, ако се съсредоточим над него. И ще го направим! Следващата събота вечерта ще те изпратим обратно към бъдещето. С трясък! Това плаче за наздравица.

Отиде бързо до охладителя за вода и наля и на двамата по една чаша. После вдигна с драматичен жест своята и рече:

— За мен! За теб! За Бен Франклин! И за твоето гадже, задето е написала тази бележка.

— Пия за всичко това — съгласи се Марти.

Изпиха чашите в мълчание.

— Да, Дженифър наистина е страхотна — усмихна се Марти. — Просто не мога да изчакам да я видя отново и да й разправя за това. Но не мисля, че една седмица в 1955 ще ми навреди. Всъщност ще бъде голямо забавление да видя как стоят нещата. Нали знаеш, да се потопиш в местната атмосфера, да се помотаеш между туземците, такива работи.

За учудване на Марти Док Браун се намръщи и започна отрицателно да клати глава.

— Съжалявам — рече. — За това и дума не може да става.

— Защо?

— Поради деликатността на твоето пребиваване тук. Очевидно все още не си схванал каква потенциална опасност си за този град, за живота на другите хора, за цялото общество. Не, боя се, че ще трябва да си седиш в тая къща и да не излизаш навън. Нито можеш да виждаш, нито да говориш с някого. Всичко, което направиш или кажеш, може да даде сериозни отражения върху бъдещите събития. Разбра ли?

— Ъъ, разбрах — отговори Марти. Наистина не вземаше на сериозно твърдението на Док Браун, че е чак такава „опасност“ за обществото. Особено сега, когато знаеше какво може да се случи, ако се разприказва много за бъдещето. От друга страна, ако внимаваше какво говори и само наблюдава, каква чак толкова вреда би могъл да нанесе? Това сигурно щеше да бъде по-добре, отколкото цяла седмица да се мотае около къщата и гаража на Док Браун.

— Марти, с кого още си имал вземане-даване днеска? — попита Док Браун. — Освен мен, разбира се.

— Ами отидох на кино. Мислиш ли, че фактът градът да получи допълнителни петдесет цента приход ще промени хода на историята?

— Не се прави на много умен — отвърна Док Браун. — Малко е вероятно, но дори и това би могло да се случи. Да предположим, че управителят на киносалона преглежда един ден баланса и се чуди дали да не го продаде. Може би твоите допълнителни петдесет цента ще повдигнат прихода от 999,75 на 1000,25 долара. Тоест от трицифрен ще го направят четирицифрен. Това може да бъде психологическата бариера между запазването и продаването на салона. Така че, повлиян от твоите петдесет цента, той го запазва. Малко след като киното би било затворено, ако го беше продал, започва пожар и няколко души остават вътре. Единият от тях е малчуган, който е бил предопределен от съдбата да стане президент на Съединените щати — като се изключи това, че сега той е мъртъв.

— И аз съм го направил — промълви Марти. — Убил съм го с моите петдесет цента.

— Не точно, но схвана какво искам да ти обясня. Историята е много крехко нещо. Някой погледне встрани или се закашля и нещо се случва. Ако погледна на другата страна или не се закашля, се случва нещо друго. Ужасна работа. Не си ли гледал филма „Какъв чудесен живот“? Той е направо наръчник за това как нашият собствен живот влияе върху живота на всеки друг.

— Аха — каза Марти. — Сега загрях.

— Е, с кого още си имал вземане-даване днеска?

— С много хора. С баба и дядо, с майка ми и баща ми, с Биф Тенън…

Док Браун примигна.

— Търсил си твоите родители? — рече. — Това е напълно безотговорно.

— Не съм ги търсил — троснато отвърна Марти. — Направо се блъснах в тях.

— Кажи ми как стана.

Марти описа събитията през деня. Мислеше ги за твърде безинтересни, докато не видя колко възбуден от разказа му е Док Браун.

— Казваш, че си спасил баща си от една кола? — попита Док.

— Да, но не съм спасил живота му. Ако колата го беше ударила, щеше да оживее.

— Откъде знаеш?

— Защото вкъщи се шегуват, затова как татко и мама са се срещнали за пръв път, когато дядо го треснал с колата.

— Боже Господи! Попречил си на първата среща на твоите родители?

— Да, но те ще се срещнат пак. Ходят в едно и също училище, нали разбираш…

— Не, не, не! — възкликна Док Браун. — Що се отнася до твоето бъдеще, ти си направил ужасна поразия. Дай ми пак да видя онази семейна снимка.

Марти извади снимката от портфейла си и я подаде на Браун. Неговото лице помрачня.

— Точно както си мислех.

— Какво чак толкова има? — попита Марти.

— Каквото е станало. Това доказва моята теория. Погледни брат си. Различаваш ли нещо от главата му?

Върна снимката на Марти. Беше същата, каквато я помнеше, с изключение на това, че Дейв нямаше глава. Като погледна по-внимателно, видя, че главата на брат му не е изтрита или откъсната от снимката. Там, където тя би трябвал да бъде, се виждаше върхът на розовия храст, скриван досега от тялото му. Впечатлението бе сякаш Дейв е бил без глава, когато е била направена снимката!

— Господи! — прошепна Марти. — Главата му я няма… Сякаш е била изтрита…

— Изтрита от живота — добави многозначително Док Браун.

— Не разбирам — каза Марти. — Или може би разбирам, но не ми се иска.

Браун вдигна пръста си.

— Шшшшшт! — рече. — Разработвам една теория. — След като помисли малко, щракна с пръсти. — Слушай, момче, ще трябва да ти купим някакви дрехи. Ти стой тук, а аз ще напазарувам. Кажи ми какви са ти мерките.

След час се върна от Рьобук — местния представител на „Сиърс“ — с една пазарска чанта, съдържаща пълен комплект дрехи. Като махна етикетите от тях и започна да се облича, Марти обсъди положението с Док Браун.

— Разправи ми за твоята теория — рече. — Сигурен ли си, че има смисъл?

— Моите теории винаги имат смисъл — отвърна Браун. — Това си е проста генетично-математическа екстраполация.

— Не разбрах.

— Тогава ще ти обясня с по-прости думи. Предполага се, че не ти, а баща ти е трябвало да бъде ударен от тази кола. Тъй че ти се намесваш в първата среща на твоите родители. Ако те не се срещнат при тези обстоятелства, може би няма да се влюбят един в друг. Само че това е след дъжд качулка. Ние трябва по някакъв начин да ги срещнем, защото ако те не се срещнат и не се влюбят, няма да се оженят. Ако не се оженят, няма да имат деца. Това е причината, поради която брат ти е започнал да изчезва от снимката — той е пръв, защото е най-възрастният. Ще последва сестра ти и ако не поправиш поразията, ти си следващият, който ще изчезне.

— И какво мога да направя?

— Върни се в училището.

— Защо?

— Защото си хлапе. Хлапетата ходят на училище. Твоите родители са хлапета. Те ходят на училище. Ти си се намесил в техните взаимоотношения. Така че трябва да ходиш на училище, за да поправиш вредата, която си нанесъл.

— Не може ли просто да се мотая наоколо преди и след часовете? Имам предвид, че през 1985 училището беше голяма скука. Като си помисля колко ще е тъпо през 1955, ще ми се пръсне черепът.

Док Браун поклати глава.

— Сега не можеш да си позволиш да си прахосваш времето. Разполагаме с по-малко от седмица, за да свършим работата, така ли е?

Марти кимна.

— Затова трябва да използваш всяка свободна минута, за да ги свържеш. Иначе няма да съществуваш в бъдещето. Проста работа.

Отстъпи назад, за да огледа новите дрехи на Марти.

— Не е зле — рече. Бръкна в пазарската чанта и извади последната покупка — бутилка вазелинов тоник за коса. Още докато развиваше капачката, Марти изкриви устни.

— Слушай, Док — промърмори. — Признавам, че тези дрехи държат наистина прохладно. Само че няма да ти дам да ми намажеш косата с тая лайняна течност.

— Защо не? Повечето хлапета си я мажат.

— Изглежда ужасяващо. И кой знае какво съдържа? Искам да кажа, че може да ми докара рак.

— Нуждаеш се от нея за твоята дегизировка — каза Браун. С тези думи начена да вчесва с гребен по малко от течността в косата на Марти. — Не се безпокой — рече. — Смята се, че е много модерно както за деца, така и за възрастни.

— Добре, тогава защо ти не я използваш — предизвикателно попита Марти.

— Освен това е много лесно възпламенима — отговори Док.

— Прекрасно.

Док Браун престана да вчесва косата на Марти, но като че ли не беше съвсем привършил. Погледна го отстрани, за да види дали е постигнал желания ефект.

— Би ли оставил на мен — рече Марти, като взе гребена.

Отиде пред огледалото и започна да вчесва косата над ушите си назад, като остави един немирен кичур да падне надолу напреко на челото му.

— Ако трябва да се плескам с това — обясни, — то поне да изглеждам като Елвис.

— Елвис? Кой е този Елвис? — попита Док Браун.

— Ще разбереш.

 

 

Понеже беше построена през последните години на Голямата криза, през 1955, гимназията на Хил Вали не беше нова. Въпреки това най-лошите й дни — ерата на надписите със спрейове в края на шестдесетте и седемдесетте години — все още не бяха дошли и на Марти тя се видя чистичка и блестяща, когато в понеделник сутринта я наближиха с колата на Док Браун. В новите си дрехи и с пригладената си назад коса той съвсем слабо напомняше за младия мъж от 1985, за когото Стела Бейнс бе помислила, че работи към цирка.

— Леле, това местенце здравата са го почистили — каза Марти, като подсвирна леко. — Изглежда като извадено от кутийка.

— Може би твоето поколение не се грижи особено добре за него — ядовито забеляза Док Браун.

Марти сви рамене, защото си припомни колко пъти бе шарил по стените и чиновете.

— Сега запомни — каза Браун, докато вървяха към главния вход, — че според моята теория единственото, което трябва да сториш, е да ги запознаеш и природата да поеме своя курс… надявам се.

— Мисля, че туй сега няма да е достатъчно — отговори Марти. — Това, че бащата на Лорейн го ударил с колата, е създало съвсем специални взаимоотношения между тях. Когато са го внесли в къщата, на нея й е дожаляло за него.

— Вероятно си прав. Може би е по-добре да ги подтикнеш. Направи се да мислиш, че той е голяма работа.

— Това може да не се окаже лесно — въздъхна Марти. — Той е истински баламурник.

— Не го прави заради него. Направи го заради себе си.

— Аха…

Влязоха в училището, което в очите на Марти беше едновременно познато и различно. Коридорите и класните стаи изглеждаха в общи линии същите, но атмосферата бе съвършено различна — като извадена от стар филм, само дето филмът бе цветен. Вървейки, забелязаха Лорейн, която се втурна в една класна стая. Марти понечи да тръгне след нея, но Док Браун го сграбчи за ръката.

— Това ли е майка ти? — попита.

— Аха.

— По-добре ще е да не влизаш в същия клас — предложи Док Браун. — Дявол да го вземе, учителят няма да знае кой си ти. Струва ми се, че първоначалната ми идея наистина да ходиш на училище не е много практична. По-добре да се навъртаме наоколо и да видим какво можем да постигнем.

— Добре. Ще се опитам да открия татко. Тогава през междучасието можем да уредим едно събиране.

— Добра идея.

Следващите двадесет минути прекараха в бродене по коридорите и систематично надзъртане в класните стаи, за да открият Джордж Макфлай. Накрая бе забелязан в последната редица чинове само през две стаи от класа на Лорейн.

— Имаме около десетина минути чакане — рече Марти, като погледна часовника в коридора.

— Закъснява с десет секунди — измърмори Браун, като направи справка с джобния си часовник. — Човек би очаквал в едно държавно училище поне часовниците да са точни.

Минаха покрай класа на Лорейн и отново надникнаха вътре. Тя седеше на втората редица и пишеше. Класът очевидно правеше тест.

— Сега вече виждам сходството — каза Док Браун. — Взела ти е очите… — после с лек кикот добави:

— А с тях пък взема нещо от чужда тетрадка.

— Божичко! — прошепна Марти. — Преписва.

Наистина така изглеждаше. Главата на Лорейн бе приведена надолу, ръката й — готова да записва, а очите гледаха право в теста на младежа до нея.

— Не мога да повярвам, че мама е правила такива работи — прошепна Марти.

— Защо да не ги прави? — контрира Док Браун. — Не е ли едно обикновено човешко същество?

— Ако я слушаш, не е. Винаги разправя колко праволинейна е била в училище, колко морална и добра е била, а на практика като всички останали.

— Тя има същата селективна памет — рече Док философски. — Но аз мога да разбера чувствата ти. Шокиращо е да видим родителите си откъм тяхната нечестна или алчна страна.

— Май ще е по-добре да хванем баща ми — предложи Марти.

Върнаха се към класната стая на Джордж Макфлай точно когато удари звънецът. Щом баща му стана, Марти беше силно впечатлен от баламурнишкия му вид. Отзад ризата му излизаше от панталоните, косата му бе лошо вчесана, а учебниците и тетрадките му направо изпадаха от огромната папка.

— Това ли е старецът, а? — каза Док Браун със забележима липса на ентусиазъм.

— Аха.

Те видяха, че докато Джордж Макфлай отива от класата стая към фоайето, няколко момчета вървяха след него, като едва сдържаха хихиканията си. Когато той ги чу, едно момче мина зад гърба му и съвсем преднамерено го ритна отзад.

Джордж се обърна и го погледна отчаяно. Отзад на яката му беше закачен надпис РИТНИ МЕ. Той, разбира се, напълно съзнаваше това.

— Може би са те осиновили — и Марти чу мекият глас на Док Браун.

Доста вероятно, помисли Марти.

Точно когато Джордж Макфлай щеше да бъде ритнат и от друг ученик, на сцената изведнъж се появи позната фигура, смъкна надписа от ризата му и му го показа.

— Господи! — ахна Марти. — Това е господин Стрикланд.

Беше истина. Ангелът-отмъстител на гимназията в Хил Вали, все тъй с папийонка беше там, приел вида на Джералд Стрикланд. Изглеждаше по-млад и малко по-стегнат, но като цяло бе същият. Присъствието му накара другите ученици бързо да се разотидат.

— Макфлай! Стегни се, човече! — ревна Стрикланд.

Джордж го гледаше като затворник, комуто ще изпълнят присъдата.

— Ти си лентяй! — обвини го Стрикланд. — Тия работи стават, защото не внимаваш. Главата ти сигурно е на Марс или нещо такова. Да не искаш цял живот да останеш лентяй?

Джордж поклати неубедително глава.

— Тогава се събуди и се присъедини към човешката раса — продължи Стрикланд. — Това е всичко.

Като мушна надписа в ръцете на Джордж, гордо закрачи по коридора към канцеларията си.

— Сигурен ли си, че твоето мамче се е влюбило в този образ? — попита Док Браун.

— Аха.

— Изглежда небесата са се намесили.

— Мама винаги казва, че така било писано да стане — въздъхна Марти. — Искам да се надявам, че е права…

— Ха, ето я че идва — рече Браун. — По-добре се приготви да направиш представянето.

Марти кимна, пое дълбоко въздух и тръгна към Джордж.

— Джордж! — извика той. — Хей, приятел! Как си?

Джордж унило кимна.

— Много добре…

— Точно теб исках да видя — продължи Марти. После, като забеляза почти безизразното лице на Джордж, каза:

— Не ме ли помниш? В събота, когато падна от дървото… Може би ти спасих живота.

— А, да — измънка Джордж.

— Бинокълът ти нали не се счупи? — не успя да се удържи да попита Марти.

Баща му се изчерви.

— Не — отговори той.

— Чудесно! Слушай, искам да те запозная с някого. Ела…

И като го хвана за ръката, Марти поведе Джордж по коридора към Лорейн. Щом погледът на баща му се спря на нея, лицето му пребледня, а очите му се изпълниха с паника. Марти видя как тялото му се напрегна и за миг помисли, че бедният Джордж ще се опита да офейка. После, щом срещата стана неизбежна, някак си се отпусна.

— Лорейн, извинявай — започна Марти.

Очите на Лорейн се спряха на неговите. За част от секундата имаха объркано изражение, но веднага щом разпозна промените в дрехите и прическата на Марти, настроението й забележимо се подобри.

— Калвин! — почти извика. — Искам да кажа, Марти!

Тъй се зарадва на срещата, че изтърва книгите си.

— О, остави да ги вдигна — предложи Марти.

На лакътя си усети една ръка. Беше Док Браун.

— Остави го той да го направи, глупако! — прошепна Браун.

Но Марти вече се бе привел и Джордж просто си стоеше с отпуснато чене и изглеждаше като че ли би желал да бъде на всяко друго място, но не и тук.

Марти събра книгите и ги подаде на Лорейн, чиито очи заблестяха от благодарност и омая.

— О, благодаря ти!

Марти се усмихна, покашля се и протегна ръка към патетичната фигура на Джордж Макфлай.

— Лорейн — рече, — искам да те представя на един човек. Това е моят добър приятел Джордж Макфлай. Джордж, това е Лорейн.

— Много ми е приятно да се запознаем — съумя да каже Джордж.

Очите на Лорейн се плъзнаха по него и след това се върнаха към Марти. Запознанството с бъдещия й съпруг остави в тях само тлееща искрица.

— Изкарай го велик — прошепна Док Браун.

— Как? — полугласно попита Марти.

— Не знам. Измисли нещо.

Като се направи, че многозначителното представяне е било целта на неговото посещение, Марти се понесе напред.

— Джордж значи е страхотен тип — запъна се той. — Голяма работа… Той е много умен… и е добър спортист…

— Не… — прекъсна го Джордж.

— А също има страхотно чувство за хумор.

— Не… — повтори Джордж.

Със същия успех Марти би могъл да говори на Лорейн на санскритски или чокто. През цялото хвалебствие очите й не се отместиха от него.

— Марти — рече, а искреността просто капеше от гласа й, — толкова се тревожих за теб, когато предната вечер хукна с тая рана на главата. По-добре ли е сега? Изглежда много подлютена…

Пресегна се, за да докосне челото му.

— Аха, екстра е — кимна Марти.

— Мога да й сложа нещо, за да спадне отокът — предложи Лорейн. — Сигурна съм, че у дома имаме нещо в аптечката.

— Ъъ… аз мисля, че е най-добре раните да заздравяват от само себе си — отвърна Марти. — По тоя начин тялото си изгражда разни имунитети…

— Много си умен — и му се усмихна.

— Аха. Обаче Джордж…

Звънецът удари.

— Джордж, значи, е дори по-умен от… — продължи Марти.

— Остави — чу шепота на Док Браун.

Марти се огледа. Джордж Макфлай не се виждаше никъде.

— Къде е? — попита Марти.

— Тръгна нататък.

— Защо не го спря?

— Какво искаш да направя, с въже ли да го вържа? Във всеки случай се измъкна някак си крадешком… Просто направи няколко крачки встрани и се изпари.

— По дяволите — промърмори Марти.

Лорейн все още му се усмихваше, очевидно твърдо решена да го съзерцава по време на краткото прекъсване.

Звънецът би отново и я откъсна от романтичния й транс.

— Закъснявам — каза. — Пак ще се видим.

— Аха… — рече Марти.

Когато си тръгна, приятелката й, която търпеливо чакаше настрани, се присламчи към нея.

— Не е ли фантастичен? — превъзнесе се Лорейн. — Ще ти издам една тайна. Мисля да се омъжа за него.