Джордж Гип
Завръщане в бъдещето (5)

Пета глава

През 1955 повечето улици около неговия дом не бяха още прокарани, но въпреки това Марти намери пътя от къщи към Хил Вали относително лесно. Чувството му за посока бе добро, а и доста местни забележителности го насочваха през горичките и парцелите, които по-късно се бяха превърнали в улици и жилищни квартали. Опрости задачата си, държейки под око съдебната палата, а и с приближаването към центъра на града улиците и оградите бяха по-малко променени от годините.

Поне така изглеждаше отдалече. Като доближи, Марти разбра, че между 1955 и 1985 на практика всяка сграда бе променила вида си. Като цяло районът сега изглеждаше по-чист, изпълнен с живот, кипящ от работа и вълнение. Хората наоколо като че ли се познаваха един друг и бяха по-дружелюбни. Но ако това бе вярно спрямо тях, то се оказваше във вреда на един чужденец, какъвто бе Марти. Няколко пъти забеляза как хората го наблюдаваха, взирайки се подозрително в дрехите му. Той почти можеше да ги чуе как се питат: кой е този младеж? Защо носи зелени обувки? Да не е някаква лъжехитровата фукня от Ню Йорк?

Този начин на мислене разтревожи Марти само за кратко. Щом наближи градския площад, бе напълно завладян да наблюдава истинската история — на живо и в оригиналните й цветове. Фактът, че никой тук вероятно не може да сподели удивлението му, я правеше още по-очарователна. За околните нещата бяха обикновени и може би досадни. Минаващият край тях парад на хора и стилове бе нещо, което виждаха всеки ден и приемаха за нормално. За Марти това бе музей — сто процента точен и пулсиращ от живот.

Първото нещо, което привлече погледа му, бе големият плакат на ъгъла на площада между Втора и Главната улица ДОБРЕ ДОШЛИ В ХИЛ ВАЛИ. ПРЕКРАСНО МЯСТО ЗА ЖИВЕЕНЕ, ШОФИРАЙТЕ ВНИМАТЕЛНО. Символите на Джейситата, Оптимистите, и Бъдещите американски фермери, украсяваха плаката като медали върху гърдите на стар войник.

Марти сви надясно по Главната и мина край „Кафенето на Лу“ — „млечния бар“, който свързваше с младежките години на майка си и баща си. Заведението бе боядисано в гадно резедаво и почти празно, вероятно поради все още твърде ранния утринен час. Марти обаче можеше да си го представи пълно с младежи, поръчващи коли и малцове, съндита и бургери — точно както майка му беше описвала сцената. Сега кафенето бе населено само от един продавач и един-двама постоянни посетители на чашка кафе.

Като обърна гръб на млечния бар, Марти продължи разходката си край „Плочите на Рой“, друго любимо място за тийнейджърите от Хил Вали. Отпред имаше плакат, който гласеше: ТОКУ-ЩО ПРИСТИГНАЛИ — БАЛАДАТА ЗА ДЕЙВИ КРОКЕТ, 16 ТОНА И МНОГО ДРУГИ… Цветните плакати на витрините показваха четири певици, които се наричаха Кордето, други рекламираха „Пети Пейдж в страната Хай Фи“, „Айди в Диксиленд“ и „Незабравимите песни на Нат Кинг Коул“. Не се забелязваше и най-малкият намек, че рокендролът съществува или поне се задава.

До Рой имаше бензиностанция на „Тексако“ с голям надпис на ръка, който обявяваше: ВОЕННОВРЕМЕННА ЦЕНА 19 1/2 цента за галон. Марти се изхили вътрешно и приближи двете помпи. Едната — в зелено и сребристо — съдържаше Скай Чийф „супер“ бензин за 21,9 цента, червената предлагаше обикновен бензин само за 19,9 цента за галон. Автоматът за цигари пред сградата рекламираше цигари за „всички марки — по 20 цента пакета“, докато автоматът за безалкохолни предлагаше пепси-кола за десетаче.

Марти продължи към края на квартала и се оказа пред „Есекс“ — кинотеатър, който никога по-рано не бе виждал, но чувстваше, че го познава отблизо. Според майка му и баща му — особено когато няколко питиета развържеха устните им — „Есекс“ е бил местният салон за натискане в съботните вечери в началото и средата на петдесетте. Тук, на балкона или в дълбоките пазви на задните редове, се бяха пръкнали много горещи и прекрасни взаимоотношения. Понякога хората отиваха там дори за да видят някой филм, ако и старите посетители като мама и татко никога да не си спомняха какво се е прожектирало на екрана. Сега големи червени букви рекламираха КРАЛИЦАТА НА ГОВЕДАТА ОТ МОНТАНА с Барбара Стенуик и Роналд Рейгън. Под навеса се развяваше флагче с надпис КЛИМАТИЧНА ИНСТАЛАЦИЯ.

Като погледна оттатък тревистата ивица насред площада, Марти забеляза, че часовникът на бежовата сграда на съдебната палата наистина работи. Кога ли мълнията бе паднала върху му и го бе спряла завинаги? Опита се да си спомни какво бе казала госпожата с листовките по-рано този ден…

По-рано този ден? По-скоро след тридесет години в бъдещето, помисли Марти. Във всеки случай си спомни, че часовникът е спрял някъде през 1955. „Горе-долу сега — замисли се той. — Може би съм пристигнал точно навреме.“

Усмихна се. Големите исторически събития на другите градове бяха битки или паметни природни катастрофи; претенциите на Хил Вали за слава не съдържаха нищо по-вълнуващо от спирането на един часовник. Е, добре, най-малкото ще има какво да разправя на внуците си, ако те не го разпитват прекалено внимателно как се е получило, че самият той е присъствал на забележителното събитие тринадесет години преди да бъде роден.

Пресече края на площада и сви вдясно по Втора улица, която свързваше 395-о Западно и 295-о Източно шосе. До Банк ъф Америка — едно от малкото действащи и през 1985 учреждения, което беше тук и сега — бе екскурзионната агенция „Питай мистър Фостър“. Рекламираше „прекрасни десетдневни почивки в Куба“. Марти се изхили отново. Наслаждаваше се доста на познаването на малките тайни на историята, която още не бе настъпила.

До екскурзионната агенция бе долепена кантората за недвижимо имущество на Дж. Д. Армстронг.

На прозореца й имаше цветна реклама за Лъвските имения, неговият по-раншен и сегашен дом. Общата цена 17 500 долара включваше къща с три спални и гараж за две коли, оборудвана с „изцяло електрическа кухня“. Друга реклама предлагаше бомбени скривалища на също тъй разумни цени.

Продължи покрай „Бижутерията на Зал“, единственият магазин за канцеларски принадлежности в Хил Вали, бръснарницата, където се предлагаше подстригване за седемдесет и пет цента, мотела „Блубърд“ с неговите стаи за пет долара („и нагоре“, разбира се), магазинът на „Уестърн Ауто“, където се продаваше почти всичко — от въздушни пушки „Дейзи“ до „най-малкото радио в света“, което бе дълго около един фут. След „Дамска мода на Рут“ и нейните четиридесетдоларови рокли от Париж беше мястото на бъдещия представителен магазин на „Тойота“, сега известно като „Статлърс Мотърс Студебейкър“.

Това бе най-интересната историческа особеност на Хил Вали, поне в очите на Марти. Обичаше колите — стари и нови — и студебейкърът заемаше отделно кътче в сърцето му, защото също като „Едсел“ бе избуял и изчезнал повече или по-малко през живота на Марти.

Няколко мига разглежда изложбеното помещение, а после разучи колите втора ръка на съседния паркинг.

— Тия доста ще струват през 1985 — промърмори, — дори и тенекията вдясно.

Цените на четирите изложени за продан стари автомобили варираха от 950 до най-ниската — 395 долара. Всички изглеждаха чистички и имаха по една къса хвалба, написана с бяло, на предното си стъкло: „Бърз, чист“, „Малък пробег“, „Страхотна сделка за 450 долара“ и „Върви добре“ за тенекията. На Марти му се прищя да направи по едно кръгче с тях, но си знаеше, че никой продавач не би позволил това на един тийнейджър, особено по това време и на неговата възраст.

Като продължи покрай паркинга на „Студебейкър“, спря пред Градския театър — великолепно типично изпълнение в арт деко от тридесетте години. Боядисаната в светлокафяво кула се извисяваше над купола и покрития с червени плочки вход, обрамчен със снимки от сегашната си атракция, „Атомното хлапе“ с Мики Руни и Робърт Строс.

Марти не знаеше за какво се разправя в „Атомното хлапе“, но му хрумна, че би могъл да назове себе си с тази титла. Бе използвал малко количество плутоний и бе успял да се върне назад във времето — нещо, което никой друг никога не бе правил. Мисълта го поласка, но в същото време му дойде още една.

— И после? — попита на глас. — Колко ще продължи тая работа? Как ще се върна?

За пръв път му хрумна, че пътуването във времето може да не е обратим процес. Обстоятелствата, при които то бе станало например бяха съвсем научни, като по време на експеримента ученият бе убит, а пътешественикът във времето — преследван. Сега изглеждаше, че плутоният е бил достатъчен само за еднопосочно пътуване. Дали е така, размишляваше мрачно Марти.

Кой би могъл да му помогне? Кой би могъл да отговори на въпросите му? Вероятно никой през 1955 — една епоха, която все още се заглавичкваше с пътувания в космоса. Освен…

— Разбира се! — рече Марти и щракна с пръсти. — Док Браун трябва да е тук някъде.

Бързо се върна назад към млечния бар, където бе сигурен, че трябва да има телефонна будка. Понеже бе събота, мястото сега бе твърде пусто. Едно хлапе с вид на мухльо седеше на бара, ядеше оризови хрупанки и четеше комикс. То не вдигна поглед при влизането на Марти. Зад бара имаше надписи „Хамбургер — 25 цента“, „Шунка със сирене — 30 цента“, „Шоколадово сънди — 15 цента“. Цените очароваха Марти. Сигурно се бе захласнал по тях достатъчно дълго, за да убеди продавача, че това не е желателно.

— Каквото и да продаваш, момче, не го щем — рече рязко той.

— Нищо не продавам — отговори Марти. — Просто искам да използвам телефона.

Марти кимна и тръгна към будката отзад. Хвана указателя и запрелиства страниците, докато стигна до познатото име. „Браун Емит Л.“. Следваше думата „учен“, адресът на Браун и неговият номер.

Марти се усмихна и извади от джоба си петаче.

Телефонът звънеше ли, звънеше. Никой не вдигна.

— По дяволите — промърмори Марти и окачи слушалката. — Днес просто не ми върви.

Откъсна страницата от указателя и бавно се върна към бара.

— Можете ли да ми кажете къде е Ривърсайд Драйв 1640? — попита, когато най-накрая продавачът погледна към него.

— Ще поръчаш ли нещо, момче?

Марти сви рамене. Защо не, помисли си, ако това му донесе повече информация.

— Мм, разбира се. Дайте ми една „Сметка“.

Продавачът шумно въздъхна и го погледна въпросително.

— Ще я получиш по-късно.

— Какво?

— Не мога да ти дам сметката, преди да поръчаш нещо — изръмжа продавачът.

Марти не схвана, но реши да се извърти.

— Тогава ми дайте „Пепси Фри“.

— Момче — каза продавачът, без да се старае да прикрие нарастващото си раздразнение, — ако искаш пепси, ще трябва да си платиш.

Май бавно загрявам, помисли си Марти, като разбра, че се е опитвал да купи стоки, които още не са изобретени.

Продължиха да го гледат изпод рошавите вежди.

— Ъъ, ами дайте ми нещо за пиене, дето да не съдържа захар.

Мъжът кимна, излезе и се върна след миг с чаша вода и чашка шварц кафе. Марти не обичаше шварц.

— Имате ли Суитънлоу? — попита и после бързо добави: — Или нещо подобно?

— Кажи ми какво е това Суитънлоу — рече продавачът с подчертано спокоен глас.

— Изкуствен заместител на захарта без калории — каза Марти.

— Нямаме нищо такова.

Средните векове, помисли си Марти.

— Може би е по-добре да платите веднага — казаха отсреща, като гледаха подозрително Марти.

— Разбира се.

Бръкна в джоба си и откри само чифт петачета и едно десетаче. Сигурно няма да стигнат. Най-дребната пара в портфейла му беше една двадесетдоларова банкнота. Извади я и я подаде на човека.

— Двайсетак? — рече оня ужасѐн. — Да не си мислиш, че тук е банка? Не мога да развалям двайсет долара за една десетцентова чаша кафе, момче.

— О, то струва само десет цента? — усмихна се облекчено Марти. — Съжалявам. Мислех, че ще бъде много повече.

— Колко много повече?

— Е, поне петдесет цента.

— Слава Богу, нещата не са стигнали чак дотам — отговори продавачът, като взе монетата. После присви очи. — Я ми кажи, за какво му е на момче като теб двадесетдоларова банкнота?

Имаше само две възможности и доколкото едната беше свързана с незаконни действия, Марти реше да се признае виновен в другата.

— Аз съм разглезен богат хлапак. Отскоро съм в града.

Това прозвуча задоволително.

— Кажи на твоя старец, че за теб ще е много по-добре да си намериш работа и да научиш цената на парите, вместо да ти се дава всичко.

— Благодаря. Ще му кажа.

Продавачът се отдалечи.

Марти надигна кафето, отпи глътка, направи гримаса и го остави долу.

— Хей, Макфлай! — извика внезапно нечий глас.

Марти едва не разля кафето. Завъртя се на стола си и погледна в посоката, откъдето дойде гласът.

Четирима младежи на около седемнадесет години вървяха от входа на бара към мухльото, който седеше през няколко столчета. Лицето на предводителя му се видя смътно познато. Малките очички, извитите в презрителна усмивка устни и масивната челюст представляваха няколко предизвикателни ключа, но Марти не можеше да реши загадката. Другите трима също го затрудняваха като неописани типажи от този период. Единият жвакаше кибритена клечка и очевидно си мислеше, че това го прави да изглежда или непукист, или опасен, или и двете заедно; косата на втория, почти на границата на плешивостта, бе подстригана като канадска ливада; третият гледаше на света през очила за стереокино — с едно зелено и едно червено стъкло.

— Отговаряй, като ти говоря, Макфлай — рече водачът.

Господарският тон на гласа запълни и последното парче от мозайката на Марти. Разбира се! Тоя боклук бе просто по-младият вариант на най-големия от всички боклуци, Биф Тенън. А мухльото…

Марти го погледна внимателно. Нямаше съмнение, че мухльото е Джордж Макфлай, баща му. Същият ужасѐн израз в очите при приближаването на Биф Тенън, същите нервни маниери и телодвижения, които говореха всекиму, че би желал да бъде където и да е, само да не е близо до своя мъчител. За нещастие се забелязваше и същата страхливост, която го приковаваше на мястото като безпомощен роб.

— Здраво, Биф, как я караш? — попита младият Макфлай, като се опитваше да говори естествено, но не го докарваше много добре. В гласа му ясно се различаваше подмазваческия тон.

— К’во имаш предвид? — изстреля в отговор Биф, а кохортата му се разсмя. — Коя да карам?

— Ъъъ… такава е думата — промърмори Джордж. — Аз… просто исках да се уверя, че с тебе всичко е наред.

— Всичко? — повтори Биф. — Интересуваш се от всичко, свързано с мен? Това са много работи. Искаш да кажеш, че се интересуваш какво съм закусил, дали съм се оригнал след туй или не…

Приятелите му завиха от възторг, а Джордж се насили да се усмихне и млъкна.

Все същият боксов чувал, помисли Марти, като гледаше бъдещия си баща.

— Написа ли ми домашното, Макфлай? — попита Биф. — А, ирландска гнидо?

Очите на Джордж избегнаха очите на неговото наказание свише.

— Ами, не — промърмори кротко. — Направих си сметка, че то не ти трябва преди понеделник…

Биф се пресегна и три пъти почука с юмрук главата на Джордж.

— Ало — рече високо. — Има ли някой вкъщи?

Приятелите му още веднъж се разсмяха автоматично, подражавайки перфектно кучето на Павлов.

— Мисли, Макфлай — продължи Биф Тенън. — Мисли! Трябва да имам време да го препиша, нали? Можеш ли да си представиш какво ще стане, ако дам моето домашно с твоя почерк? Ще ме изхвърлят от училище.

— Аха — усмихна се Джордж. — Струва ми се, че не съм помислил за това. Съжалявам.

Марти въздъхна и поклати глава. Беше почти болезнено за гледане — това начало на тридесетгодишния мъчителен тест, на който баща му продължаваше да се проваля.

— Какво гледаш бе, рогач?

Марти внезапно осъзна, че думите бяха отправени към него, а не към баща му. Но вместо да отмести очи от достойната за съжаление драма, която се разиграваше пред него, продължи да гледа втренчено и с отвращение Тенън и Джордж Макфлай. За негово задоволство Биф погледна встрани.

— И какво ще стане с моето домашно, Макфлай? — попита, удължавайки времето, предназначено за тормоз.

Джордж сви рамене с жест, показващ донейде покорство, донейде уважение.

— Ъъъ, окей, Биф — рече. — Ще го напиша довечера и първата ми работа утре заран ще е да ти го донеса.

Биф хладно кимна.

— Не прекалено рано — каза. — В събота си отспивам. Ако ме събудиш, ще се наложи да ти посмачкам муцуната.

Приятелите му отново се закикотиха, което докара доволна усмивка на лицето на Биф. Джордж седеше като залепен на стола и всяка извивка на тялото му показваше, че не желае нищо повече от това днес вече да не вижда Биф Тенън.

Радостта му от оттеглянето на Биф обаче трябваше да бъде отложена за малко. Както се канеше да си тръгне, Биф внезапно се извъртя, погледна към краката на Джордж и рече:

— Хей, Макфлай, обувката ти се е развързала.

— А?

Когато Джордж сведе поглед надолу, Биф вдигна юмрук и го чукна по върха на брадичката. Ударът бе по-скоро объркващ, отколкото болезнен.

— Пак ли се хвана, Макфлай? — разсмя се Биф. — Абе, момче, ако някой поиска да те приспи, няма да има никакви трудности.

— Сигурно — промърмори Джордж.

— Хайде, момчета, да вървим — обяви Биф и ги поведе навън.

Джордж и Марти гледаха как излизат.

— Не мога да повярвам — каза накрая Марти. — Ти си младият Джордж Макфлай…

Неговият бъдещ баща го изгледа озадачено.

— Разбира се, че съм млад — каза той. — Познавам ли те отнякъде? Не ми се виждаш познат.

— Не — отговори Марти. — Но аз те познавам.

— Не от училище.

Марти поклати отрицателно глава.

— Тогава не можеш да ме познаваш — рече Джордж.

— Ами, знам те… Роден си на осемнадесети август и майка ти се казва Силвия. Вярно ли е?

Джордж поклати глава не защото информацията бе погрешна, а защото беше учуден. Да не би тоя приятел да е докопал училищните досиета или да е прегледал портфейла му? Младо ченге ли беше, що ли?

— Е? — продължи Марти. — Не е ли вярно? А не е ли вярно, че баща ти се е записал доброволец в Първата световна война на шестнадесет години, че са го изпратили във Франция, преди да открият това, и че го качили обратно на кораба, без да даде и изстрел?

Джордж едва не се задави с пепсито. Някой би могъл да събере другите сведения, като погледне някой въпросник, но историята за татко му бе известна само в собственото му семейство. Откъде я знае този младеж?

— Аха — отговори Джордж. — Всичко е вярно. Откъде го научи и кой си ти?

Както се забавляваше да удивлява и обърква младия Джордж Макфлай, Марти изведнъж осъзна, че няма правдоподобен отговор на въпроса. Не можеше, разбира се, да му каже истината. Тя не само не бе правдоподобна, но и можеше да предизвика нова канонада от въпроси.

В отговор се усмихна и се опита да бъде загадъчен.

— Нека речем, че съм твоят ангел-пазител — каза. — Само че цялата тая работа за твоето семейство всъщност не е важна. Важното е, че не трябва да позволяваш на тази отрепка Биф Тенън да те предизвиква.

— Това си е факт, човече.

Отговорът на обвинението на Марти — тъй бърз и прям — не дойде от Джордж Макфлай, а от Златния Уилсън, черния помощник, който метеше на няколко фута встрани. Като спря работата си, Златния отвърна на погледите им със своя собствен напрегнат и почти хипнотичен взор.

— Кажи де, защо оставяш това момче да те предизвиква? — попита.

Джордж примигна, удивен от обичайно тихия негър.

— Това не е за първи път, когато виждам да се отнася така с теб — продължи Златния. — Сума ти боклук съм изчистил тук, но от нищо не ми се повдига тъй, както когато го видя буквално да плюе върху теб. Защо не му се опънеш?

— Ами, ъъъ, по-голям е от мен — запелтечи Джордж с изтънял и безпомощно звучащ глас.

— Всеки е по-голям от теб, когато си застанал на колене — отговори Златния. — Слушай, ако искаш да успееш в този свят, трябва да се самоуважаваш. Ако сега оставиш хората да те тъпчат, ще те тъпчат през целия ти живот. Искаш да бъдеш изтривалка, хората да си изтриват краката в теб, докато умреш?

Джордж поклати глава. Жестът не бе много решителен.

— Човекът е прав — каза Марти. — А има много повече причини от теб да се свие и да умре.

— Това си е факт — кимна Златния. — Погледни ме. Повечето хора си мислят, че съм нищо, но аз знам, че съм нещо. Мислиш, че се каня да изкарам остатъка от живота си зад метлата в това скапано заведение?

Продавачът, привлечен от високите гласове, се появи на сцената. Сега гледаше Златния с крива усмивка.

— Внимавай, Златен — рече многозначително.

Златния не трепна.

— Не, господине! — каза той на Джордж. — Няма да свърша тук. Ще направя нещо от себе си! Ще изкарам вечерно училище. Всяка вечер в седмицата. Имам намерение да бъда някой!

— Златен? — намеси се Марти, защото нещо внезапно прищрака в мозъка му. — Да не би случайно Златния Уилсън?

Златния кимна.

— Аз съм — каза. — И ти можеш просто да запомниш това име, защото, както казах, то някой ден нещо ще означава.

Продавачът захихика.

— Прав е — рече Марти. — Всъщност някой ден той ще стане кмет на Хил Вали.

Златния се намръщи и изгледа внимателно Марти, като търсеше намек за сарказъм, който нормално би придружавал подобна забележка от страна на бял човек. Но изглежда измама нямаше. Този приятел или беше искрен, или беше най-добрият актьор в света. Златния реши и в двата случая да не се отклонява от коментара, а да го приеме като предизвикателство.

— Кмет? — каза. — Това е добра идея. Мога да покажа на народа как трябва да се управлява тоя град. Няма да бъда евтин политик, който непрекъснато търси лична изгода за чужда сметка. Ще бъда честен и ефективен — после, гледайки Марти, рече: — Да нямаш кристална топка или нещо такова? Откъде знаеш, че ще стана кмет?

— Просто знам и толкоз.

— Кога ще стане това?

Марти въздъхна. Отново се бе натикал в дълбокото с това свое знание за бъдещето.

— Наистина ли искаш да знаеш? — го контрира.

— Разбира се, човече. Кажи ми. Защо да не искам да знам кога ще стане?

— Защото е много далеч. Може да не пожелаеш да чакаш толкова дълго.

— Не, всичко е наред. Такова нещо си заслужава чакането. Освен това ще зная, че между сега и тогава нищо няма да ми се случи, нали?

Марти кимна.

— Ще бъдеш избран в края на седемдесетте — му рече.

— Моите седемдесет или хиляда деветстотин и седемдесетте? — усмихна се Златния.

— Хиляда деветстотин и седемдесетте.

— Пука ми! Това не е твърде много за чакане. Майка ми работи четиридесет години и нищо не постигна. Така че си мисля: мога да поработя още двадесет или двадесет и пет години за такава цел…

Докато Златния говореше, нервността на Джордж Макфлай се усили почти до непоносимост. Причината не беше в ситуацията или в думите на Златния. По-скоро се криеше в този млад човек, който претендираше, че знае всичко. Изглеждаше едва ли не от друг свят — тъй сигурен, спокоен, различен от всички други тийнейджъри, които Джордж познаваше. Бе облечен странно, прическата му също бе необичайна. Джордж не беше религиозен, но бе суеверен. Окултното, непознатото го тревожеха повече от твърдите обещания и структури на официалната религия. Ами ако този човек може да вижда бъдещето? Други на негово място биха приели това като благословия, като начин да забогатеят и да избегнат клопките на живота, но не и Джордж. Не искаше да знае какво лежи пред него или пред когото и да било другиго. По-добре да остане в неведение, отколкото да бъде принуден да мисли за някоя неизбежна трагедия или борба. Ако този младеж по някакъв начин знаеше всичко в миналото и бъдещето, Джордж би желал да се измъкне от него колкото е възможно по-скоро.

Щом стигна до това заключение, той се възползва от разговора между Златния и Марти, за да се примъкне малко по малко към вратата. След няколко секунди се шмугна зад ъгъла и тръпна бързо към колелото си.

Междувременно продавачът, който слушаше речите на Златния с нарастващо безпокойство, накрая успя да се намеси.

— Кмет — каза. — Ха! Черен кмет за този град. Ама че ден ще бъде!

— Почакай и ще видиш! — отвърна Златния. — Както рече този човек тука, някой ден ще стана кмет.

— Не съм много впечатлен от този човек тука — озъби се продавачът. — А ти просто продължавай да метеш.

Златния плъзна ръце нагоре по дръжката на метлата, но не почна веднага да работи.

— Кметът Златния Уилсън — каза тихо. — Харесва ми как звучи.

Марти се усмихна твърде доволен от себе си, задето бе вдъхновил Златния Уилсън или поне му беше дал надежда. Миг по-късно, когато разбра, че Джордж Макфлай вече не е в бара, усмивката му изчезна.

— Хей… — викна, като мярна гърба на Джордж, който подкара колелото.

Изтича вън от бара, размахвайки ръце.

— Джордж! — извика след отдалечаващата се фигура. — Хей, Джордж! Искам да говоря с теб!

Дали че не разбра, понеже не можеше да го чуе, или пък не желаеше да продължава разговора, Джордж Макфлай потегли, без дори да хвърли един поглед през рамо. Марти хукна след него, но после изведнъж си спомни, че баща му е израсъл на Сикаморовата улица близо до Втора. Веднъж семейството бе минало оттам с кола и му бяха посочили мястото. Уверен, че сега ще успее да намери къщата, Джордж забави тичането си и мина към бързо ходене.

Не бе много сигурен докъде би желал да стигнат взаимоотношенията му с младия Макфлай. Въпреки провалите си човекът все пак бе оцелял през следващите тридесет години. Това значеше нещо. Марти почувства непреодолим импулс поне веднъж да си поговори от сърце с него. Може би, ако не друго, би могъл да каже нещо, което да освободи Джордж Макфлай от потисничеството на Биф Тенън през следващите три десетилетия.

— Няма ли това да бъде прекрасен подарък? — каза на глас Марти, докато вървеше. Като си припомняше сцената, бе донякъде изненадан да открие такива топли чувства към бъдещия си баща. Дали защото сега имаха известна връзка? Никога по-рано не бе мислил за баща си като за млад човек. Но сега той бе тук, на годините на Марти. Би било голям майтап, разбира се, да види реакцията на баща си, като му каже кой е, но това беше невъзможно. В добавка това можеше да побърка Джордж така че Марти бързо се отърва от идеята си.

Чувството му за посока го изведе на Сикаморовата улица. Бе украсена от солидни къщи, изградени през двадесетте и тридесетте години. Навсякъде имаше огради от колове, които отделяха вчесаните полянки от добросъвестно оформените пътечки към вратите. Кварталът наоколо бе много по-приличен, отколкото го помнеше Марти, защото беше западнал в началото на седемдесетте.

Колелото на Джордж бе подпряно на едно надвиснало над Сикаморовата улица дърво, ала самият Джордж не се виждаше никъде. Марти спря за малко, като се чудеше дали да влезе в къщата. По всяка вероятност баба му ще бъде там, без съмнение много по-млада, отколкото някога я бе виждал. Марти не бе сигурен, че му се иска да мине през това изпитание. Беше му много близка и усещаше, че тази близост ще го издаде. Чувстваше, че макар по това време Марти още да не е бил роден, би усетила кой е и ужасно би се изплашила.

Вътрешният спор продължи само минута. Като погледна нагоре, през клоните на дървото Марти мерна Джордж. Бе се изкачил на близо двадесет фута и се бе курдисал несигурно върху дебел клон, който стърчеше далеч над улицата.

— Не мога да повярвам — въздъхна Марти. — Това е най-смелото нещо, което някога съм виждал да прави.

Скоро откри защо Джордж е поел такъв риск. В ръцете му имаше бинокъл и младежът го бе насочил към един прозорец на втория етаж на къщата отсреща. От равнището на улицата можеше да се видят женска глава в профил и чифт рамене. Марти можеше да си представи гледката от двадесет фута по-високо.

— Да пукна — промърмори с усмивка. — Татко бил царят на зяпачите.

Бързо се случиха две неща. Докато се опитваше да стигне до още по-добра позиция, Джордж внезапно загуби равновесие. Плъзна се встрани около дебелия клон, пресегна се отчаяно към него, не успя и после падна надолу към улицата. При падането тялото му се удари в няколко по-малки клона, които намалиха скоростта на спускането и вероятно му спестиха някоя счупена кост. Приземил се на хълбок и ударил леко глава, лежеше отпуснат и унесен насред пътя.

Точно в този момент една кола зави иззад ъгъла с голяма скорост и се насочи право към тялото на младежа.

Марти нямаше време да нададе предупредителен вик. Инстинктивно се хвърли към Джордж и умело го блъсна в кръста, като по тоя начин го отстрани от автомобила. Самият той обаче не бе такъв късметлия. Шофьорът натисна спирачките и зави, за да избегне двамата пубери, но успя да се размине само с Джордж. Чу се силно издумкване и калникът удари рамото и главата на Марти.

— Щури хлапета! — извика шофьорът не от гняв, а от ужас. — Не ми дадоха никаква възможност!

Едва не плачеше, когато се приведе над младежа, който бе спасил живота на другия.

— Моля те, Господи — замоли се. — Нека всичко да му е наред. Не мога да си позволя да ме съдят.