Джордж Гип
Завръщане в бъдещето (3)

Трета глава

Док Браун укроти вехтия си фургон на паркинга на „Двата бора“ малко след полунощ. Там имаше повече коли, отколкото бе очаквал, така че го закара към по-далечния край на асфалтираното пространство и зачака.

— Филмът ще да е бая дълъг — си каза.

Айнщайн — голямото куче, свито на пасажерската седалка — скочи веднага, щом фургонът спря, и лепна влажния си нос на стъклото.

— Не, Айнщайн — промърмори Док Браун. — Още не. Има няколко минути, тъй че пак се настани удобно.

Айнщайн се прозина, прибра обратно език в устата си и се опита да се почеше под нашийника, който носеше. Прикрепеният към него цифров електронен часовник се разлюля на лунната светлина, смени цифрите си от 00:07 на 00:08 и после се успокои, понеже кучето или задоволи сърбежа си, или се отказа да се чеше там, където не можеше да стигне.

След няколко минути от вътрешността на търговската зона едновременно се появиха няколко дузини души и се запътиха към колите си. Каскада от стартиращи двигатели, мигащи светлини и пищящи гуми за няколко минути оживи огромното голо пространство. После отново настъпи тишина. Слаба миризма на бензинови пари увисна в застоялия въздух, докато малките светлинки изчезнаха в тъмнината на нощта. Отново останал относително сам, Док Браун се почувства по-добре. Хората го караха да се усеща смътно несигурен.

Той сънливо предвкусваше публичната реакция на наближаващия експеримент, когато изведнъж осъзна, че е забравил един от най-важните инструменти, които трябваше да използва.

— По дяволите — промърмори.

За щастие беше в 1985 година, а не в ония времена, когато щеше да бъде принуден да търси обществена телефонна кабина някъде из зоната. Пресегна се под таблото, извади телефона си и започна да набира.

 

 

Марти не беше заспал. Донякъде защото имаше твърдото намерение да се срещне с Док Браун и донякъде защото умът му бе пълен с мрачни неспокойни мисли. Доколкото се отнасяше до Дженифър, разбира се, белята беше направена. Бе забравил да й се обади. Погледна часовника си и реши, че е прекалено късно да й звъни особено когато не знаеше дали все още е у баба си, или се е прибрала у дома. Вероятно това беше благовидно оправдание за прекаления му мързел. Във всеки случай отпусна китката си на гърдите и пак затвори очи.

В светлината на единствената лампа можеше да се види, че обитателят на стаята се увлича здравата от рокмузика, коли и звуковъзпроизвеждащи устройства. Постери на рокзвезди и нови коли, особено на „Тойота“ куатро, покриваха стените. Магнетофон, преносим домашен синтезатор и солидна купчина нотни листове бяха струпани в единия ъгъл, докато в другия се бяха разпрострели бас китара и усилвател.

Макар да беше уморен от всичкото това търчане, Марти не можеше да заспи. Продължаваше да си мисли за просташкото отношение към него от страна на журито и започваше да се чуди дали един ден ще стигне донякъде в звукозаписния бизнес. След двадесет минути стана и отиде до разположеното до леглото му бюро. Извади формуляра за кандидатстване с титулка R & G RECORDS, прочете го отново и го сложи в плика заедно със своята демонстрационна касета.

Струва си да опиташ, помисли си. Просто я изпрати.

И тогава по-мрачната му страна се поколеба. За какво да я изпраща? За ново отхвърляне? Да плати пощенските разноски, за да може да живее с надежди още няколко седмици, преди сапуненият мехур да се пръсне още веднъж?

Като сви рамене, той пусна касетата и писмото в кошчето за боклук и се просна обратно в леглото. Обзетият му от потискащи мисли мозък го потопи в дълбок сън, който свърши малко след полунощ.

Бийп. Бийп-бийп.

Марти разтърси глава и посегна към безжичния телефон до леглото му.

— Ало.

— Нали не си заспал? — попита Док Браун от другия край.

— А, не. Разбира се, че не съм.

— Гласът ти е като че ли току-що си се събудил.

— Мислех си — рече Марти. — Какво има? Няма защо да тръгвам толкова рано.

— Аха — отговори Браун. — Просто се чудех. Забравих си видеокамерата. Би ли могъл пътьом да се отбиеш вкъщи и да я вземеш?

— Няма проблеми, Док. Ключът все още ли е на старото място?

— Точно така. Под саксията.

— Мястото не е много добро — каза Марти. — Първото, където някой крадец ще погледне.

— Все още не са ме обирали. Във всеки случай мястото изглежда като вехтошарница. Никой и не би заподозрял, че вътре има изследвания за един милиард долара.

— Окей, Док. Ще се видим след половин час.

— Добре.

Марти затвори, обу си пак обувките и награби якето, скейта и новия си уокмен. После се върна по следите си към леглото и напъха няколко допълнителни възглавници под завивките, за да изглежда, че там лежи някой здравата заспал. Докато правеше това, се зачуди защо си дава този труд. В края на краищата това не беше затвор. Няма пазачи, които да минават всеки час и да броят хората. Но някак си му се стори, че когато излиза късно през нощта от къщи, това е най-наложителното нещо, което трябва да свърши.

Като си подсвиркваше тихичко, затвори леко вратата зад себе си и слезе на пръсти по стълбите.

Излезе от входа и измина пеша половин квартал, преди да постави скейта на земята и да се качи на него. Веднъж, за голямо свое разочарование, бе открил какъв шум може да вдигне с него в някоя тиха вечер. Тогава, преди две години, тъкмо се бе измъкнал навън, за да се срещне с приятели, когато майка му чу дрънченето и тръгна с колата подире му.

Тази вечер провалът не се повтори. Без да има опасност да го чуят, той забръмча бързо по задните улички и завоите, докато не наближи порутения гараж, обитаван от Док Браун.

Ключът си беше на мястото. Марти го сграбчи, влезе и включи осветлението.

Беше на половината път към тезгяха, където Док държеше своето видеооборудване, когато внезапна какофония го накара да подскочи против волята си. Точно нагласените часовници, които разполагаха с някакво приспособление за известяване на времето — музикални сигнали, кукувички, електронни бибипкания, се включиха едновременно. За десет секунди Марти замръзна, ослушвайки се кога ще замлъкне и последният предвестник на точния час. Лицето му разцъфна в усмивка, защото никога не му омръзваше да слуша тази странна симфония, аранжирана и оркестрирана от най-фанатичния хронометрист в света — Док Браун.

— Трябва да е един часът — тихо си каза Марти, както беше в действителност.

Бързо отиде до тезгяха, откри видеокамерата, сложи я в куфарчето й и излезе на скейта от гаража на Док Браун. След десетина минути наближи двата бора, с които започваше редицата дървета, бележеща входа на търговската зона. Щом сви зад ъгъла, забеляза познатия фургон и се отправи към него. Въздухът, осветен от обвитите във фина мъгла натриеви лампи, бе подходящо мистериозен за голям научен експеримент.

— Док — рече Марти, като наближи камиона.

Отговор нямаше. Айнщайн, кучето на Док, гледаше към него от прозореца до пасажерската седалка и големите му тъмни очи бяха приятелски, но не казваха нищо.

— Здраво, Айнщайн — каза все пак Марти. — Къде е Док? Къде е Док, момчето ми?

Няколко секунди по-късно чу как един мотор припали и тихичко забръмча. Изглежда звукът идваше от вътрешността на камиона, но не приличаше на неговия двигател. Преди всичко беше прекалено назад и излизаше не изпод капака, а нейде от средата на каросерията.

Марти тръгна към задницата на фургона.

Точно когато стигна до задната броня, чу остър скърцащ звук, хлопване и видя как задните врати драматично се отвориха. Накланящата се платформа полегна до земята и нещо огромно и святкащо се спусна на паркинга. Беше неръждаемият „ДеЛорън“, преобразен с намотки и някакви злокобно изглеждащи предмети върху задния двигател.

Марти се ококори от учудване.

ДеЛорънът припълзя към него и спря. Отварящата се нагоре врата се повдигна, за да открие усмихнатото лице на Док Браун.

Марти обаче почти не забелязваше приятеля си. Той продължаваше да поглъща с очи колата, която не приличате на нищо виждано по-рано. Предната част на модернистичното возило от предното стъкло до бронята представляваше един гладък склон — прекрасен, но едва ли изненадващ. Обаче назад от шофьорската седалка колата бе тъй променена, че напомняше нещо, което може да се види само в атомна електроцентрала. На мястото на задната седалка и багажника имаше огромен ядрен реактор, зад който се издуваха два широки вентилатора с по осем отвора. Около вентилатора и реактора имаше шестинчова намотка, която изчезваше под задната броня само за да се появи по-късно и да се увие отгоре около себе си. Над мястото за пътници висеше кръгла издутина приблизително осемнадесет инча в диаметър, за която по-късно Марти разбра, че е радар. По цялата дължина на колата, от двигателя до предните колела, минаваха мощни кабели и подсилваха мистериозния й вид.

Док Браун позволи на протежето си да гледа странното возило цяла минута преди да заговори.

— Добър вечер, Марти — каза с официална усмивка. — Добре дошъл на последния ми експеримент. Той е най-големият. За него съм работил и съм го очаквал цял живот.

Марти бе по-слабо заинтересован от експеримента, отколкото от ДеЛоръна. Обикаляше в кръг около него и поглъщаше всяка линия и скрит шев.

— Това е ДеЛорън — рече. — Но какво си направил с него?

— Само някои изменения — усмихна се Док Браун.

С тези думи Док Браун излезе от колата и се разкри в цялото си научнофантастично великолепие. Мислеше си, че ще наподобява Майкъл Рени, когато стъпва за пръв път на Земята в „Денят, когато Земята спря“.

— За какво ти е този маскараден костюм? — попита Марти.

Никакво уважение, помисли си Док Браун. Толкова грижи, за да приготви подходящо за случая облекло, а този младеж да го нарича маскараден костюм.

— Бъди търпелив към мен, Марти — отвърна. — На всички твои въпроси ще бъде отговорено в подходящия момент. Сега ако завъртиш лентата, ще продължим.

Марти извади видеокамерата от куфарчето й, постави я на триножника и я насочи към Док Браун. Вдигна ръката си, после я пусна и включи бутона.

С официален глас като диктор на документален филм Док Браун започна да говори:

— Добър вечер — проточи глас. — Аз съм доктор Емит Браун. Намирам се на паркинга пред търговската зона „Двата бора“. Сега е събота сутрин, 26 октомври 1985. Часът е 1:19 след полунощ и това е темпорален експеримент номер едно.

Погледна надолу към Айнщайн, който беше изскочил от фургона и нервно тупаше с лапи до ДеЛоръна, и добави:

— Хайде, Айнщайн. Влез вътре, момчето ми.

Кучето послушно скочи в колата и царствено се разположи в средата на шофьорската седалка. Док Браун се пресегна и го препаса с предпазния колан. После, като се обърна към Марти, камерата и невидимата аудитория, продължи словото си.

— Моля, отбележете, че часовникът на Айнщайн е в пълен синхрон с моя контролен часовник.

С тези думи вдигна цифровия си часовник до часовника на кучешкия нашийник. Като действаше с вариообектива, Марти хвана отблизо двата уреда — наистина бяха абсолютно синхронизирани.

— Сега — каза Док Браун, — ако можем да покажем отново цялата кола, ще забележите, че кучето е само в нея и че неговият часовник показва същото време като часовника на китката ми. Първата част от нашия експеримент ще включва само субекта куче. Не се предвижда никакъв риск, но по осветената от времето традиция в най-напредничавите научни експерименти ние оставяме животните да потеглят първи.

Като потупа кучето по главата, каза: „Късмет, Айни“, протегна се и включи запалването. Двигателят на ДеЛоръна още веднъж се събуди за живот. Браун включи фаровете и спусна вратата. Над стъклото се виждаше само най-горната част от главата на Айнщайн.

Док Браун отстъпи заднишком няколко стъпки и продължи научния коментар.

— Сега ще шофирам с този пулт за дистанционно управление.

Той го наклони към камерата, а Марти проследи движението му. Пултът за дистанционно управление беше като на радиоуправляемите коли играчки. Имаше бутони с надпис „Газ“ и „Спирачки“, а също и джойстик и светодиоден цифров индикатор, надписан „Мили в час“. Изглеждаше елементарен, но правеше впечатление. Марти не се съмняваше, че Док Браун ще може да управлява с него колата, но в момента нямаше и представа какъв може да бъде крайният резултат. Вместо да се опитва да го отгатва, реши просто да се наслаждава на спектакъла като оператор и член на аудиторията.

Браун натисна включвателя и с джойстика и бутона за газта изпрати ревящия ДеЛорън към оттатъшния край на паркинга. Там той бързо го спря и го обърна тъй, че да бъде насочен към тях. Като видя пушека от гумите, който се вдигна при обръщането, Марти се помоли наблизо да няма полицай. И за полицая, и за тях щеше да бъде много мъчително, ако му се наложеше да арестува едно неразумно шофиращо куче.

Трийсетина секунди колата стоеше и мъркаше на празен ход. Марти я оприличи на гигантска котка, готвеща се да се хвърли върху неподозиращата жертва.

— Можем да продължим — каза Док Браун. — Ако изчисленията ми са верни, щом колата чукне осемдесет и осем мили в час, ще видите една голяма дрисня.

Като осъзна изведнъж, че видеокамерата още работи, Док потръпна от разговорния си начин на изразяване. Добави бързо и по-официално:

— Когато бъде достигната скорост осемдесет и осем мили в час, в тази фаза на темпорален експеримент номер едно ще започнат да се случват необичайни неща.

По-късно, разсъди той, винаги би могъл да използва по-приемливия вариант.

Пое дълбоко въздух и натисна бутона на газта. Беше избрал паркинга на „Двата бора“ заради изключителната му дължина — почти една трета миля, — но със затихването на ръмженето на носещия се към далечния край на черната ивица нов ДеЛорън започна да се чуди дали бе достатъчно дълъг. ДеЛорънът стартира като състезателен автомобил, автоматично сменяше скоростите и спидометърът бързо отмина 30, а после и 40. Когато достигна 60, вече изглеждаше, че колата се движи опасно бързо. Марти я следеше в окуляра, като веднъж или два пъти почти й позволи да излезе от зрителното му поле, когато внезапно ускорение я изстрелваше напред.

— Шейсет — обяви Док Браун. — Шейсет и пет… седемдесет… седемдесет и пет…

Марти се зачуди как ли се чувства Айнщайн — пленен в седалката си и втренчен в уредите и проблясващите на черното небе светлинки на инструментите.

— Осемдесет.

Като накара колата да опише широка дъга, Док Браун я насочи тъй, че сега приближаваше към тях с пълна мощност. Понеже за обратния път оставаше почти цялата дължина на паркинга, сега газта бе натискана без никакви угризения. Индикаторът на спидометъра подскочи до 85, 86, 87 и накрая до 88, където замря за една дълга секунда, а стрелката галеше магическото число, сякаш да подчертае неговото значение.

Док Браун зачака. Трябва да стане сега, помисли си, трябва да стане точно в тая сек…

Вместо да бъде завършена, мисълта му бе погълната от зашеметяваща ума гледка.

Насред необмисления си бяг към центъра на паркинга ДеЛорънът внезапно бе всмукан от ослепително бяло сияние. За част от секундата силуетът на колата, заобиколен от светлинно хало, наподобяваше слънчево затъмнение. После ударна вълна и звукова експлозия удариха Марти и Док Браун точно когато колата изчезна в огромна огнена следа. Тя остави живи въглени — големи отначало и постепенно намаляващи, докато накрая само розовееща цепнатина в атмосферата напомняше за случилото се. Слаб метален звук с тенекиен оттенък звънна и отекна из паркинга. Виждаше се сянката на нещо подвижно, нещо съвсем дребно. С треперещи пръсти Марти насочи камерата към предмета.

Беше регистрационният номер на ДеЛоръна, суетен номер с надпис ИЗВЪН ВРЕМЕ.

— Какво ти казвах? — извика Док Браун с приповдигнат тон. — Осемдесет и осем мили в час! Точно както го изчислих — Погледна часовника си. — Темпоралното изместване се осъществи точно в 1:20 и нула секунди след полунощ.

Марти поклати невярващо глава.

— Боже Всемогъщи! — викна. — Ти дезинтегрира Айнщайн!

— Не — с равен глас каза Док Браун.

— Но от колата, кучето и всичко друго остана само регистрационният номер!

— Успокой се, Марти. Нищо не съм дезинтегрирал. Молекулните структури и на Айнщайн, и на колата са абсолютно незасегнати.

— Тогава къде са, по дяволите? — настоя Марти.

Док Браун го погледна с влудяващо спокойствие.

— Не къде — отвърна — Кога.

— Не разбирам.

— Подходящият въпрос — поправи го Док Браун — не е къде са, а кога, по дяволите, са те? Разбираш ли, Айнщайн току-що стана първият в света пътешественик във времето. Аз го изпратих в бъдещето — по-точно една минута в бъдещето. Точно в 1:21 и нула секунди ние ще го настигнем… заедно с машината на времето.

Марти все още не схващаше.

— Това записваш ли го? — попита Док Браун. — Защото ако записваш, може би ще е по-подходящо да насочиш камерата към мен или към мястото, където беше колата, отколкото към земята пред теб.

Марти тръсна глава, като забеляза, че от изненада и възбуда е оставил видеокамерата да се насочи надолу. Вдигна я и хвана Док Браун в рамката на окуляра.

— Много добре — каза Док със снизходителна усмивка. — Имаме още няколко секунди.

— Няколко секунди до какво?

— Ще видиш.

— Да не искаш да ми кажеш, че си направил машина на времето от тоя ДеЛорън? — настоя Марти.

Док Браун скромно се усмихна.

— Според мен — отговори, — ако си решил да построиш машина на времето, защо да не го направиш с малко повече стил и въображение? Освен това има и практическа полза. Корпусът на ДеЛоръна е от неръждаема стомана и разсейването на енергийния поток…

Електронният му часовник записука и той млъкна.

— Десет секунди — рече Док Браун. — Нека лентата да се върти, Марти.

— Че тя не е спирала.

— Пет секунди. Подготви се за внезапен въздушен тласък.

Марти прихвана по-здраво камерата и я насочи към мястото, където бе изчезнал ДеЛорънът.

— Четири… три… две… едно… — броеше Док Браун, а гласът му бе пълен с очакване.

Точно по разписание ги блъсна рязък порив, последван от оглушителен гръм, от който косите им се изправиха. Още преди да усетят шока, ДеЛорънът се появи отново на същото място, където го видяха за последен път. Но той не стоеше. Движеше се с огромната си предишна скорост.

— Осемдесет и осем мили в час! — надвика Док Браун гърмящия поток въздух.

Погледна надолу към устройството за дистанционно управление, натисна бутона на спирачките и накара колата да спре с пищене. От корпуса й се вдигаше дим.

Док Браун незабавно се втурна към автомобила. Марти спря камерата и го последва. Стигна до ДеЛоръна няколко секунди след Браун, който внимателно се приближаваше. Като даде знак на Марти, че трябва да изчака, докато обследва колата, той леко докосна бравата на вратата. За свое и на Марти учудване дръпна ръката си с вик на болка.

— Гореща ли е? — попита Марти.

— Не. Студена е. Дяволски ледена — рече Браун, тръскайки пръсти.

Изчака още няколко секунди и повдигна вратата откъм шофьорската седалка. Айнщайн ги погледна и размаха опашка по облегалката. Марти с облекчение видя, че очевидно нищо лошо не му се е случило. Док също беше доволен, че любимецът му е в добро състояние, макар настройката му да бе по-научна.

Вместо да потупа кучето, пресегна се надолу и обърна нашийника така, че да може да види монтирания върху него електронен часовник.

Показваше 1:20:10. Док Браун го погледна и се усмихна. Неговият собствен часовник сочеше 1:21:10.

— Точно една минута разлика — произнесе триумфално. — И часовникът на Айнщайн продължава да работи. Не е спрял.

— А наред ли е? — попита Марти.

— Според мен е чудесно.

Браун откопча предпазния ремък. Айнщайн изскочи от колата игрив и щастлив. Док Браун бръкна в джоба си и му даде крехък кокал за награда.

— Ниска цена за тъй безценно изследване — каза.

— Сигурен ли си, че е наред?

— Да — отговори Браун. — И абсолютно не съзнава, че нещо е станало. От негова гледна точка пътуването е било моментално. По тази причина неговият часовник изостава една минута от моя. Той е „прескочил“ онази минута, за да пристигне мигновено в тази…

Като видя как се мръщи Марти, Док Браун му махна да се приближи до ДеЛоръна.

— Ела да ти покажа как работи — предложи, и мушна глава в колата.

Марти приближи плътно и погледна все още мигащите редици циферблати и уреди.

Като дете, което се хвали с новата си играчка, Док Браун започна да щрака ключовете и същевременно да говори.

— Първо включваш веригите за време — рече. С натискането на бутона се включи една цветна редица индикаторни светлини.

— Това екранче показва къде отиваш, това — къде си сега, а това — къде си бил.

Марти погледна отблизо екранчетата. Бяха наименувани ВРЕМЕ-ЦЕЛ, НАСТОЯЩО ВРЕМЕ И ОТПРАВНО ВРЕМЕ.

Без да чака да разбере дали Марти има някакви въпроси, Браун продължи в скороговорка.

— Набираш времето, където искаш да отидеш с тази клавиатура — каза. — Искаш ли да видиш подписването на Декларацията за независимост?

Марти го гледаше неразбиращо, главата му бучеше. Шегуваше ли се? Можеше ли тази машина, колкото и да бе сложна, да върши такива чудеса?

Отново без да чака отговор, Док Браун набра една дата на екранчето за желаното време: 7-4-1776.

— Сега всичко, което трябва да направим, е да идем до Филаделфия. Или може би искаш да присъствуваш на раждането на Христос.

Промени цифрите така, че на екрана се изписа 12-25-0.

— Разбира се — добави дидактично, — за тази дата има известен спор. Някои учени казват, че Христос е роден четири години по-рано и че някой през тази мрачна епоха е объркал годината. Но ако предположим, че 12-25-0 е точната дата, ни остава само да стигнем до Витлеем.

— Колко му е — рече Марти.

Напълно погълнат от описанието на механичната част на системата си, Док Браун промени ВРЕМЕ-ЦЕЛ на 11-5-1955.

— Ето още една отбелязана с червени цифри дата в историята на науката и прогреса — продължи той. — Пети ноември 1955. Май беше събота. Да, като си мисля сега за това, съм сигурен, че беше събота. Времето беше доста мрачно.

— Какво се е случило тогава? — попита Марти. Това беше повече от десетилетие преди неговото раждане, така че можеше само да предполага. — Ваксината на Солк или нещо подобно? — попита, като си припомни от уроците по история на науката, че лекарството против полиомиелит е изобретено горе-долу по това време.

— Не — продължи Док Браун. — За тази важна дата в историята на науката никой не знае. Засега. Никой, освен мен. На този ден аз измислих пътуването във времето…

— А днес какво беше? — прекъсна го Марти.

— Днес беше осъществяването, изпълнението — усмихна се Браун. — Пети ноември 1955 беше идеята, моментът, когато всичко се свърза в теория, която аз знаех, че е работоспособна — Облегна се на блестящата рамка на ДеЛоръна с очи, замъглени от щастлива носталгия. — Спомням си много ясно — рече. — Бях стъпил на ръба на клозетната чиния и закачвах часовник. Порцеланът беше влажен. Подхлъзнах се и си ударих главата в мивката отляво. И като се свестих, имах прозрение — видение, което бе абсолютно точно — мислена картина за всичко, което трябва да направя, и за начина, по който мога да го направя.

Махна с ръка към колата.

— Ако щеш вярвай, видях това — продължи. — Моят сън или халюцинация, или каквото беше, съдържаше картина от ей това тук.

— Страхотно — рече Марти с искреност, блестяща в погледа му. Чувството му беше познато. Веднъж се бе събудил посред нощ буквално от думите и мелодията на нова песен в главата си. Оставаше му само да намери лист хартия, за да запише всичко. В сравнение с такъв научен подвиг като изобретяването на пътуването във времето това бяха дреболии, но емоционалното сътресение бе сходно.

Като се приведе в ДеЛоръна, Док Браун посочи един особен предмет.

— Заснеми го — каза.

Марти насочи камерата към странния предмет. Като измести главата си към него, така че хем да се вижда на камерата, хем действието му да бъде обяснявано в същото време, Док Браун продължи с професионалния си тон.

— Ето, това прави пътуването във времето възможно — кондензаторът на потока.

— Кондензатор на потока? — повтори Марти. — Това истинското му име ли е, или ти си го измисли?

— Това е логическото наименование, което му дадох, когато реших да опиша функцията му с една-две думи. Всеки блестящ учен би стигнал до приблизително същото название, ако му се бе наложило.

Марти се изхили вътрешно за липсата му на скромност, обаче не го упрекна за това. Всъщност я намираше очарователно освежаваща.

— Почти тридесет години и цялото ми семейно наследство отидоха, за да въплътя видението си от деня, когато паднах от чинията… Господи, толкова дълго ли е било? Работил съм за това точно…

Бръкна в джоба си, за да извади калкулатор. Като натискаше бързо бутоните, каза:

— Работил съм за това в продължение на двадесет и девет години, единадесет месеца и 355 дни. Като се изключат почивките, разбира се, и няколко седмици за дребни заболявания. Само си помисли. Почти тридесет години. Невероятно. Оттогава нещата здравата са се променили. Това тук, докъдето ти виждат очите, беше ферма.

Погледна към хоризонта, сега скрит от огромните магазини на търговската зона и натриевите лампи, които рамкираха гледката като грозни орнаменти.

— Не мога да повярвам, че ги няма — промърмори.

— Кое?

— Фермата… годините…

Изведнъж видът му стана много тъжен.

Марти се опита да го измъкне от това настроение. Потупа ДеЛоръна и рече:

— Голяма работа, Док. Наистина съм шашардисан.

Комплиментът предизвика смяна в настроението на Док Браун. Очите му се обърнаха към настоящето — незамъглени и станали мигом по-ярки и остри.

— Да, гордея се с нея — усмихна се той.

— И май гори обикновен безоловен бензин? — попита Марти.

Док поклати глава и се ухили.

— За жалост не — бе отговорът. — В началото опитах. Беше мечта, която просто не се сбъдна — това устройство да се движи евтино и просто. Може би в бъдещето и това ще стане, но за момента му трябва нещо по-яко.

— Имаш предвид атомна енергия? — предположи Марти.

Като кимна, Док Браун посочи един контейнер с изписани на него пурпурни знаци за радиоактивност.

— Плутоний? Искаш да кажеш, че тая джаджа е атомна?

— В основата си е електрическа — отговори Док Браун. — Но за да получа тия 1,21 гигавата електричество, които са ми нужни, ми трябва ядрен реактор. Кондензаторът на потока ги натрупва и после ги освобождава за миг, като огромна светкавица. Много е ефективен.

— Задръж малко, Док — каза Марти. — Плутоният е незаконен. Задигна ли го?

— Разбира се. Как иначе един обикновен гражданин ще си държи плутоний в мазето?

— И ти направо го открадна?

— Така да се каже. Тоест едни хора го откраднаха за мен. Не, не е точно тъй. Едни хора, които вече го бяха откраднали, ми го дадоха.

— Да ти го дадат? — изрепчи се Марти. — Искаш да ме убедиш, че някои си просто са ти го подарили?

— Ти какво, да не си федерален агент? — усмихна се Док Браун. — Слушай, не ми се ще да знаеш прекалено много. Може да бъде зле за теб. Мога да ти кажа само, че тези хора притежаваха плутония и ми го дадоха за друг проект. Прецених, че този друг проект е не само по-маловажен от моя, но и всъщност е опасен за бъдещето на обществото. Тъй че с един куршум убих два заека, като прехвърлих плутония от техния злонамерен проект за моя прогресивен и благодетелен проект.

— Нали не си прецакал нашата космическа програма?

— Няма такова нещо — отвърна тържествено Док. — Смятам, че завоюването на космоса е благородна схема. Може би схема не е най-добрата дума, но останалото показва, че аз изцяло съм за нея. Сега те моля да не настояваш повече. В твой интерес е да не знаеш повече подробности.

— Добре — промърмори Марти.

— А сега, преди да продължим, трябва да те предпазим — каза Док.

Отиде до фургона и извади жълт противорадиационен костюм.

— Облечи го.

Марти спря видеокамерата и пъхна крак в костюма. Нощта застудяваше и беше приятно да навлечеш един допълнителен слой облекло. Като нахлупи качулката, се почувства напълно откъснат от останалия свят, подобно водолаз на дъното на океан.

С бавни движения Док Браун извади един четириинчов цилиндър от фургона, като го държеше изключително внимателно. Марти знаеше, че в капсулата трябва да има заобиколен от вода плутониев прът — нов източник на енергия за машината на времето. Като придвижи ДеЛоръна по-близо до камиона, за да не бъде плутоният пренасян надалеч, Марти се върна при видеокамерата и я включи, когато Док Браун пристъпи към задната част на колата и постави плутониевия цилиндър в пружинния изтласквач. После заключи изтласквача и отхвърли назад качулката на противорадиационния си костюм.

— Сега вече няма опасност — усмихна се експериментаторът. — Всичко е изолирано с олово.

Марти свали своята качулка и зачака нови инструкции от Док Браун.

— Внимавай, трябва да хванеш моето заминаване — усмихна се Док Браун. — Голям резил ще бъде, ако само това не излезе на записа.

— Къде отиваш?

— В бъдещето.

— Колко далеч?

— Хоп — промърмори Браун и щракна с пръсти. — Едва не си забравих багажа.

Притича обратно до фургона, хвана един куфар и се върна при ДеЛоръна.

— Знам ли дали в бъдещето ще носят памучно бельо? — рече. — Алергичен съм към всякаква синтетика. Твърде неприятно ще бъде да се озова в бъдещето със страхотни обриви.

— Сигурен ли си, че е безопасно? — попита Марти.

— Машината ми работи — озъби се Док Браун. — Току-що го видя, нали?

— Имах предвид дали си сигурен, че бъдещето е безопасно. Предположи, че се набухаш право в бомбата. Или в някое общество от роботи, които ще те тикнат в затвора. За миналото поне знаеш, че е безопасно. Там никой не е по-добре екипиран от теб. Обаче бъдещето…

Док Браун се усмихна, трогнат от загрижеността на младежа за неговата безопасност.

— Това, дето го казваш, е много разумно — призна той. — Доста мислих, докато реша къде първо да ида. Само че винаги съм си мечтал повече за бъдещето, отколкото да предъвквам миналото. Бих желал да видя накъде се е запътило човечеството — нагоре или надолу. И освен това — добави с хитро изхихикване, — ако отпердаша по пътя четвърт столетие, ще мога да разбера кой през следващите двайсет и пет години ще спечели футболните и бейзболните първенства. Как мислиш, не е ли ценна информация за стари години?

Марти кимна.

— Добре, моля те, постарай се да ме потърсиш, щом попаднеш там и аз ще ти разправя с подробности какво се е случило — каза той.

— Готово.

Док се прокашля и отново придоби по-сериозен вид, като се обръщаше към камерата.

— Аз, доктор Емит Браун — започна той, — се каня да се отправя на историческо пътешествие…

Айнщайн яростно се разлая.

Браун спря насред думата. Какво ли беше — пазачът на зоната, котка, или нещо по-лошо?

Чу звука на мотора, преди да види светлините. После един внезапен завой на превозното средство запокити светлините право срещу тях — две блестящи кръгчета се вдигаха и падаха, когато колата подскачаше на асфалтовите гърбици, разпрострели се почти на половин миля по пътя към зоната. Може би бяха тийнейджъри, откраднали чужда кола, ала нещо в стремителното отчаяние и целенасоченост на колата подсказа на Док Браун, че се е случило най-лошото.

Марти спря да работи с камерата и премести поглед от визьора към Док Браун. Неговото лице беше посивяло, устата му — отворена; дишаше учестено и на пресекулки. Всъщност демонстрираше всички симптоми на изпадане в шок, с изключение на тенденцията към припадък, а и той може би се задаваше. Като изключи камерата, Марти тръгна напред, готов да помогне с каквото може на Док Браун.

— Какво има? — прошепна.

Док изглежда не го чуваше. Неговите пронизващи очи продължаваха да следят машината, която общо взето напредваше към тях. Един лек завой показа, че това не е обикновена кола, нито пък полицейска. Целият квадратен, с изключение на дългия наклонен капак на двигателя, това бе един зловещ фургон, с тъмен цвят и прозорци, които изглеждаха черни — било защото бяха боядисани, било защото имаха тъмни завеси.

— Прав си, Айни… — каза накрая Док Браун и потупа кучето по главата. — Те са.

— Кои? — попита Марти.

Док Браун изглежда не го чу.

— Открили са ме — измърмори. — Не знам как, но са ме открили.