Джордж Гип
Завръщане в бъдещето (13)

Тринадесета глава

Към 9:45 Док Браун започна да става неспокоен. Пет минути по-късно определено беше нервен. Към 9:55 начена ядосано да се разхожда напред-назад.

— По дяволите! — мърмореше. — Къде е това хлапе?

Шлиферът му шумно се развяваше на вятъра, сякаш спинакерът на попаднала в буря яхта. Далечните гръмотевици сега враждебно тътнеха от всички страни, трасирани с острите проблясъци на светкавиците, които осветяваха очертанията на неговата изградена между кулата и уличното осветление кабелна мрежа. Градският площад бе напълно пуст, като се изключи малката глутница кучета, която също бе готова да си тръгне. Но Марти го нямаше.

Док бръкна в джоба си и извади малък кръгъл часовник от около 1890 година. 9:56. Същото време сочеха и часовниците на двете му китки. Той не се съмняваше, че остават само осем минути до появяването на светкавицата, която можеше да изпрати Марти обратно в 1985.

— По дяволите! — повтори, този път с висок и ясен глас.

Тръгна от бордюра към центъра на улицата и изръмжа, щом съзря една кола да се движи към него с лудешка скорост.

— Добре — изръмжа накрая, когато видя, че возилото е неговият пакард. — Само че защо караш така, глупако? Защо да се пребиваш не с тая кола, с която трябва?

След миг Марти вече можеше да му отговори. Облечен в дрехите си от 1985, той паркира колата на Док до бордюра, изскочи, пое си дъх и се усмихна малко смутено.

— Закъсняваш! — сгълча го Док Браун. — Нямаш ли представа за времето?

— Съжалявам, Док.

— И защо караш колата ми като маниак?

— За проба. Исках да видя колко бързо мога да карам на тази отсечка. И се радвам, че го направих. Близо до „Чери стрийт“ на пътя има издатина, която сякаш е нарочно направена. Ако я бях минал с по-голяма скорост, можеше да ме запрати във витрината на магазина. Но ако държа лявата страна на улицата, няма проблеми.

— Хъмм — отвърна Док Браун. — Всичко туй е много хубаво, ами ако те беше забелязало някое ченге?

— Ами ако някое ченге ме забележи, когато съм в машината на времето? — контрира Марти.

— Ако те забележи, ще продължиш, глупако. Ще спреш или в 1985, или във фоайето на онова кино.

— Аха — преглътна Марти. — Разбрах.

Като мърмореше под мустак, Док Браун започна да сваля брезента от ДеЛоръна и да изправя куката на задницата му до пълната й височина.

— Давай, давай, давай — мърмореше той. — И да искаше, не можеше да пристигнеш по-късно.

— Много съжалявам — отвърна Марти, който се почувства виновен, загдето бе прахосал толкова време да свири със „Старлайтърс“. — Трябваше да си сменя дрехите, а пък събирането на мама и татко ми отне повече време, отколкото предполагах.

Сега Док Браун получи възможност да поскимти и да се пооплаква и по-голямата част от гнева му премина. Просветля и рече:

— Е, като познавам Джордж Макфлай, мога да те разбера. Значи планът сработи?

— До края — усмихна се Марти. — Сега са влюбени като гълъбчета и така и ще си останат. Ето доказателството.

Извади портфейла си и показа на Док Браун снимката със семейството в пълен състав.

— Добре — рече Док.

— Мисля даже, че татко може би ще иде в колеж — добави Марти. — Сега получи допълнително самочувствие.

Като правеше последната от предстартовите проверки на ДеЛоръна, Док Браун се намръщи.

— Тогава има още нещо, за което трябва да се тревожиш чак до завръщането ти в 1985 — рече.

— Какво?

— Ами ако благодарение на теб баща ти наистина отиде в колеж, това ще промени живота му.

— Надявам се, че ще е за добро — контрира Марти.

— Може би, но представи си, че докато е там, срещне някоя състудентка, която е по-привлекателна от майка ти. Това може да те накара бързо да изчезнеш от снимката. Или представи си, че заради разходите за колежа майка ти и баща ти решат някоя друга година да нямат деца. Ако стане тъй, може да откриеш, че през 1985 си на дванадесет или четиринадесет години вместо на седемнадесет. Това как ти се струва?

Онемял от страх, Марти поклати глава. Това, което неговият приятел и ментор казваше, определено имаше смисъл. Можеше единствено да се надява, че бъдещото съществувание на родителите му ще бъде приблизително същото, както първия път.

— Добро разсъждение, Док — каза, — но мисля, че е твърде късно да се безпокоя за това. Просто се радвам, че най-накрая татко успя. Той направо просна Биф Тенън с един удар… просто го приспа… Никога не съм мислил, че е способен да го направи. По дяволите, моят старец никога в живота си не се е противопоставял на Биф. И като си помисля, че наистина видях как го направи…

— Чудесно — кимна Док Браун. — Сега влизай и набирай твоето време-цел. Трябва дяволски да бързаме.

Марти скочи в ДеЛоръна и погледна как Док натиска клавишите, за да докара ОТПРАВНО ВРЕМЕ и ВРЕМЕ-ЦЕЛ да показват 10-26-1985, 1:31.

— Ето — рече. — Ако задейства, все едно че никога не си заминавал.

— Благодаря, Док… — започна Марти. — Наистина искам да ти благодаря…

Браун вдигна ръка.

— Няма време — каза. — Слушай. Направих една бяла линия ей там на улицата. Ще тръгнеш от нея. Направих някои сметки, за да се движиш колкото е възможно по-ефективно и по-късо време. Ако натиснеш до дупка от това място и не си вдигнеш крака от педала, ще стигнеш осемдесет и осем мили в час точно когато трябва.

— Страхотно.

— Значи, изчислих точното разстояние, като взех предвид ускорението й ветровото съпротивление назад във времето от момента, когато ще удари светкавицата. Подаде на Марти един навит будилник, който изглеждаше очарователно старомоден в сравнение с цифровите екрани и светещите циферблати на ДеЛоръна. — Когато будилникът звънне, настъпваш педала от бялата линия. Това е всичко, което трябва да направиш, освен да откараш това бебче на нужното място.

Марти кимна.

— Е, мисля, че това е всичко — рече Док Браун. — На добър час.

Марти протегна ръка.

— Док, искам да ти благодаря за всичко. Даже ако нещо тръгне на зле…

— Дори не си мисли за това — прекъсна го Док. — Ще върви като по вода. И аз искам да ти благодаря за всичко. Беше страхотно.

Двамата мъже си стиснаха ръцете.

— Ще те видя след около тридесет години — каза Док.

— Надявам се.

Марти отново си помисли за срещата на Док Браун с терористите и изпита надежда, че писмото, което беше пуснал, може да помогне за един по-щастлив край на живота на приятеля му.

— Не се безпокой — продължи Док Браун, като взе израза на Марти за тревога към наближаващото препускане напред във времето. — Щом удариш този проводник с тая кука, всичко ще е наред.

— Добре — кимна Марти.

Като се увери, че всичко е както трябва. Док се потупа по джобовете, проверявайки из късчетата хартия и бележниците дали не е забравил нещо. И направи единственото нещо, което Марти не желаеше — във вътрешния джоб на шлифера си откри непознатия плик. Извади го и го погледна с любопитство.

— Какво е това? — попита.

— Просто бележка, която ти оставих — позаекна Марти.

— Нещо за бъдещето, нали? — каза Док Браун.

— Не. Просто бележка с благодарности — излъга Марти. — Малко излиятелна.

Док скептично поклати глава.

— Хората не пишат благодарствени бележки, за да бъдат отворени след тридесет години — рече. — Момче, предупредих те да не си играеш с бъдещето. Последиците може да бъдат опасни. Знам, че това е нещо, свързано с бъдещето, а съм ти казвал един милион пъти, че не трябва да се забъркваме с него.

— Трябваше да поема този риск, Док — твърдо отвърна Марти. — Животът ти зависи от това.

— Добре, аз пък не смятам да поема отговорността — промърмори Браун.

С тези думи разкъса писмото и хвърли късчетата в пепелника на пакарда си.

Марти побесня. Защо тоя тип не приема предупреждението за свое собствено добро.

— Много добре, Док — изстреля то, — в такъв случай направо ще ти кажа…

Преди да успее да издума тези думи, страхотен порив на вятъра разклати колата и почти издуха Док Браун от мястото му до отворената врата. В същото време се чу силен звук от счупване, последван от множество по-слаби звуци от падане.

— Боже Господи! — викна Док Браун.

Марти изскочи от колата и двамата се втурнаха към осветителния стълб. Огромен клон на един от гигантските дъбове на площада бе паднал върху кабела между часовниковата кула и първата улична лампа. Ножовият контакт, прикрепен към гръмоотвода, се бе откачил и проводникът от часовниковата кула се люлееше свободно.

— Велики Скоте! — извика Док Браун, докато тичаха. — Момче, намери края на тоя проводник. Аз ще ти хвърля въжето отгоре!

С тези думи Браун сграбчи една голяма връзка намотано въже и се втурна в съдебната палата.

Марти преглътна веднъж и се залови на работа. В полумрака не беше лесно да се открие краят на проводника сред плетеницата от клони и листа, но скочи в купчината трошляк и започна да търси. Докато ровеше, усети как вятърът се засили. Дълги гръмотевични тътени го предупредиха, че времето му изтича; яростта на бурята се увеличаваше само няколко минути го разделяха от 1985 и от гръмотевицата, която щеше да го откара там.

— По дяволите! — кресна. — Къде си, по дяволите?

Без да усеща клонките, които раздираха кожата му, продължаваше да рови из купчината. Междувременно Док Браун като луд се втурна по стълбата на, съдебната палата, прескачайки наведнъж по три от грубо изсечените стъпала на древната кула. Като стигна до стаичката на часовника, от която се излизаше на перваза точно под него, съзря как гълъбите се разлетяха при появяването му в техния безопасен пристан. С диво развявана от вятъра коса и озарявани от светкавиците груби черти, Док Браун наподобяваше стереотипния луд учен, изпълняващ мисия, която ще разтърси света.

Погледна нагоре. Свързващият куплунг се люшкаше между единицата и двойката на огромния часовников циферблат. Другият край все още бе прикрепен към гръмоотвода на кулата над него.

Погледна надолу — пет етажа по-ниско Марти размахваше току-що намерения контакт.

— Браво! — извика Док Браун.

Хвърли въжето, което се разви и падна на няколко фута пред Марти. Младежът го грабна, завърза края му за ножовия контакт и махна на Док Браун.

Док кимна и започна да издърпва въжето с привързания проводник обратно към кулата. Докато продължаваше да прибира въжето ту с едната, ту с другата ръка, видя, че устата на Марти се движи и чу откъслечни думи.

— Какво? — извика надолу.

Марти събра длани около устата си и викна толкова силно, колкото можеше:

— Ще ти кажа за бъдещето, Док! Моля те, изслушай ме!

Думите се изгубиха в новия порив на вятъра, който едва не изтръгна въжето от ръцете на Док.

— Не те чувам! — викна Док в отговор.

— Бъдещето! — изкрещя Марти. — Тази нощ, когато се върнах назад във времето, терористите се появиха и те убиха…

— Терор какво?

— Терористи! Те…

Бам! Бам!

Часовникът започна да отброява десет часа. Като риташе от яд земята, Марти зачака, знаейки, че няма и най-малкия шанс да бъде чут.

Когато огромните камбани забиха толкова близо, Док Браун почти загуби равновесие. Обаче бързо възстанови позицията си и успя да издърпа останалата част от въжето. Сграбчи ножовия контакт, погледна надолу към Марти и му направи знак, че трябва да иде в колата и да потегли.

Долу Марти се поколеба. Знаеше какво има предвид Док Браун и разбираше спешността на положението, но все още искаше още веднъж да опита да каже на приятеля си какво го очаква, ако не бъде внимателен. Погледна нагоре. Док Браун диво жестикулираше към ДеЛоръна и после към часовника си.

Марти въздъхна, обърна се и хукна към колата.

— Бягай, момче, бягай! — изрева Док Браун от часовниковата кула. Видя как Марти хукна, развърза въжето от края на ножовия контакт и погледна към свързващия куплунг, който се люшкаше пред циферблата. Беше доста далеч. Щом посегна да го улови, разбра, че ще се наложи да излезе на перваза, за да ги свърже.

Като се покатери внимателно върху тесния корниз, Док Браун видя, че ДеЛорънът стартира и потегля.

— Хубаво — прошепна. — Сега ми остава само да се уверя, че няма да отпердаши по улицата за тоя, дето духа.

Докато пълзеше по перваза с долепени до стената длани, впивайки с все сила ноктите си в нея, Док се опитваше да мисли за всичко друго освен за вятъра и реалната възможност от падане. Припламванията на светкавиците хвърляха странни сенки и очертания по стената на часовниковата кула и всеки гръмотевичен тътен караше зданието да се разтърсва.

— Аз ще съм жив през 1985 — като в същия момент осъзна, че всъщност си свирка край гробищата. — Аз ще бъда жив през осемдесет и пета, така че сега съм в безопасност.

Думите бяха произнесени, ала си знаеше, че са лъжовни. Оцеляването му до 1985 предполагаше, че през 1955 не се е катерил по часовникови кули.

— Добре — въздъхна. — Хайде да го направим.

Посегна към люлеещия се проводник, усети го да се изплъзва от пръстите му, пое дълбоко въздух и отново повтори.

Марти закара колата до „стартовата линия“, която Док Браун бе начертал, направи обратен завой и остана в мъркащия на празен ход ДеЛорън с хипнотично вперени в будилника очи.

— По дяволите, Док — измърмори под нос. — Защо трябваше да късаш това писмо? Само да имах малко повече време, за да ти обясня…

Докато размишляваше върху проблема, отмести погледа си от будилника и погледна към екраните на ВРЕМЕ-ЦЕЛ и ОТ ПРАВНО ВРЕМЕ. Бяха нагласени на 1:31 часа.

— Измислих го — каза накрая. Тук няма как да получа повече време, но защо да не го осигуря там?

Започна да натиска съответните бутони на клавишите под ВРЕМЕ-ЦЕЛ, така че да го измести от 1:30 на 1:29 и дори по-рано.

— Ами да — мърмореше, — просто ще се покажа в 1985 няколко минути преди терористите да застрелят Док и ще го предупредя.

Видя как показанието ВРЕМЕ-ЦЕЛ се смени от 1:26 на 1:24 и после го спря, като се чудеше дали седем минути са достатъчни.

В следващия миг моторът на ДеЛоръна се разтресе два пъти и спря. Марти завъртя ключа, но колата не искаше да запали.

— Хайде, хайде — изръмжа. — Само не ми разправяй, че съм отишъл толкова далеч, за да ми свърши бензинът!

Хванал с лявата си ръка отпуснатия проводник, Док Браун направи малка стъпка по перваза на часовниковата кула и вдигна крака си за втора, когато чу звука. Хрущеше бързо разпадащ се камък и той го чу част от секундата, преди да почувства, че тялото му започва да пада. Като изпусна проводника, скочи напред, за да сграбчи единствения предмет между него и земята — минутната стрелка на часовника.

— Проклятие! — изкрещя.

Още докато го казваше, усети, че нещо удари дясното му стъпало. Погледна надолу и видя, че проводникът все още виси във въздуха, а краят му се крепи едва-едва върху горната извивка на ходилото му. Доста време Браун просто висеше, вятърът разрошваше косите му, а светкавиците осветяваха ужасеното му лице. После, като премести внимателно десния си крак към здравата част на перваза, той измести тялото си към безопасното място, стремейки се през цялото време да балансира с проводника, така че да може да го стигне. Когато десният му крак докосна корниза, си пое дълбоко въздух, отскочи напред и в същото време подритна проводника нагоре, за да може да го хване с лявата си ръка.

Мислеше, че следващата част от работата му — да вкара ножовия контакт в свързващия куплунг — ще бъде лесна. Но когато се опита да ги съедини, откри, че не му достига около един фут.

— Как, по дяволите, е станало тъй? — простена.

Разтърси глава и хвърли един поглед към сцената под него, която ту тънеше в полумрак, ту бе ослепително осветявана. Причината за проблема му скоро стана явна — един клон на дървото бе закачил проводника, като по този начин бе обрал провеса, необходим да се свържат краищата. Като дърпаше и люлееше края на проводника, той се бореше да го освободи, но без успех. В отчаянието си увеличи яростта на своите придърпвания и най-накрая с едно страхотно дръпване освободи проводника от дървото.

— Ха така! — викна и веднага добави: — По дяволите!

Сега пък се бе откачил куплунгът от другата страна на проводника, оставяйки Браун с един безполезен накрайник в ръце.

Като се има предвид крайното отчаяние, което изпита, реакцията на Док Браун бе относително кротка. Хвана се за стената на кулата и просто затвори очи, стараейки се за момент да не мисли за нищо. Но дори със затворени очи можеше да види светкавиците, които се сгромолясваха около него с усилена ярост, и чувстваше как гърмежите разтърсваха съдебната палата. Насили мозъка си да мисли и се попита: Има ли някакъв начин да свържа всичко?

— Да — прошепна накрая. — Сигурно ще се пребия, но какво от това, по дяволите?

Като сплете един за друг двата проводника, той ги върза, пробва дали държат здраво, пое дълбоко въздух… докато се плъзгаше по кабела към земята, усети, че дланите му горят, но продължаваше да стиска, докато краката му не удариха в земята. В следващия миг вече тичаше към проводника от уличната лампа.

— Говно!

Марти, който продължаваше да върти ключа, примигна, като чу будилникът да зазвънява.

— Хайде! Хайде! — викна.

Двигателят зацепи, закашля и след туй — като по чудо — запали.

Марти настъпи педала на газта и бе хвърлен назад в седалката, когато ДеЛорънът стартира. С пушещи гуми за половин квартал той стигна четиридесет и наближаваше шестдесет и пет, когато се показа градският площад. Втренчен право напред, Марти зърна проводника, който висеше над улицата и насочи погледа си към него. Беше се концентрирал така, че не видя фигурата на Док Браун, който търчеше с проводника в ръка към уличната лампа. По-малко от секунда преди да удари невероятната светкавица, Док съедини проводниците, извъртя се и падна назад. Марти хвърли едно око на своя спидометър и видя, че колата се движи с осемдесет и осем мили в час.

После се раздаде ужасен трясък от едновременно падналите гръмотевици. Местността и всички околни сгради край Марти станаха абсолютно бели, подобно къщите във филма за изпитанието на атомната бомба. Божичко, помисли си, треснаха ме с бомбата. Лек тласък му каза, че куката в задния край на ДеЛоръна е направила контакт с проводника. Циферблатите на арматурното табло заблестяха, когато кондензаторът на потока загря и се изпразни. Последва нестроен засилващ се звук, ДеЛорънът се втурна напред, сякаш бе изпратен в орбита, и се спусна непрогледна чернилка.

Проснат по очи до уличната лампа, Док Браун гледаше как машината на времето влезе в контакт с наелектризирания проводник. Дъждът продължаваше да се лее, но той не го забелязваше. Вместо това видя монтаж от краткотрайни образи — светещия проводник, светкавицата, ударила часовниковата кула, обвития сякаш в жълта мъгла ДеЛорън — който го накара да скочи на крака и да нададе един индиански боен вик.

— Направихме го! — изрева. — Беше невъзможно, но го направихме!

И наистина беше така. Сякаш потънал в земята или сграбчен от гигантска ръка отгоре, ДеЛорънът беше изчезнал. Бе останала само куката, която се бе откачила при преминаването на колата под проводника. Сега се люшкаше тежко, клатена от дъжда и вятъра — единственият сувенир от шестдесетгодишното пътуване на младия Марти Макфлай назад и напред във времето.

— На добър час — изпъшка Док Браун. — Ще те видя достатъчно скоро… надявам се.