Джордж Гип
Завръщане в бъдещето (7)

Седма глава

Док Браун нагласи инструмента на главата си, разбърка колодата и изтегли още една карта. Остави я с гърба нагоре върху масата и завъртя няколко телефонни шайби, които задействаха приспособлението на главата му. Стаята се изпълни с тракане и пред очите на Браун бързо премина образът на вале пика.

— Отлично! — извика.

Обърна картата. Беше тройка каро.

— По дяволите — промърмори.

Опита отново и отново не успя да идентифицира вярната карта.

Като остави на главата последното си изобретение, стана и се заразхожда. Къде бе грешката му? В машината или в самия него? Леко пробождане в главата му напомни, че грешката може би се корени в собствения му мозък. Тази сутрин, докато окачваше един часовник в банята, бе паднал от клозетната чиния и бе получил страхотен удар по черепа. Тъй като мозъкът е сложна плетеница от електрически импулси и енергии, наистина бе възможно ударът да е причинил такова мощно късо съединение, че експериментите да станат невалидни. Но денят не бе изцяло загубен. Падането породи в мозъка му нещо, което го подбуди да пише в продължение на няколко часа. Когато свърши и препрочете написаното, бе сигурен, че в областта на пътуването във времето е постигнат пробив. Вълнението от този нов проект също би могло да повлияе при експериментите му за увеличаване на мозъчните способности.

Докато крачеше, се зърна в огледалото и това го накара да се усмихне. Колко ексцентричен изглеждаше с тоя конгломерат от електронни помпи, реостати, измерителни уреди, жици и антени на главата. Склонен бе да признае, че отговаря на идеалния стереотипен образ на лудия изобретател. Голяма работа. Ако устройството се окажеше годно да чете мисли, нямаше да има значение как изглежда.

Докато се самоизучаваше, чудейки се дали да продължи още да работи или не, Коперник започна да лае. Кучето, което беше третият поред любимец, наречен на някой прочут учен, се втурна от кухнята в дневната и пристигна точно когато се почука.

Без да маха приспособлението — беше тъй трудно да си го слага на главата, — Док Браун отиде до вратата и я отвори. Там имаше младеж на може би седемнадесет години. Появяването му едва не накара Браун да плесне с ръце от абсолютно удоволствие, защото младежът носеше риза, украсена с увеличеното изображение на входящ номер от патентното бюро. Лесно можете да си представите как зарадва това сърцето на отхвърляния, пренебрегван и навикнал на лошо отношение изобретател.

При такова щастливо разположение на духа Док Браун реши да продължи експеримента си. Щракна ключа, почака да загрее, насочи пръст към младежа и каза:

— Не казвай нито дума.

Младежът се подчини и затвори уста, преди да успее да каже нещо.

— Сега ще позная как се казваш — рече Док Браун. Мисли за името си.

Марти го послуша. Беше щастлив, като видя, че Док Браун си е все същият образ, с много по-младежки вид, разбира се, но със същите маниери и изрази. Беше му приятно пак да го види, макар да се бяха разделили само преди един ден.

— Питър Данфорт — каза Док Браун.

— Не.

— Ивън Уентуърт… младши!

— Не, господине. Съжалявам.

— Малвин Петручи.

Марти поклати глава.

— Но първото ми име започва с „м“ — добави окуражително.

— Това не е достатъчно добре — промърмори Док Браун. — Може би не е достатъчно добър със собствените имена — и като щракна друг ключ на своя „Анализатор на мозъчни вълни“, притвори очи и отново се замисли дълбоко…

— Я да видим сега — рече накрая. — Идваш отдалече…

— Да!

— … защото искаш… да се абонирам за „Сатърди Ивнинг Поуст“.

— Не…

— „Колиърс…“

— Не. Аз…

— Не ми казвай! — Отхвърли глава назад и се замисли за малко. — Печени фъстъци! — направо изкрещя. — Продаваш печени фъстъци за бойскаутите! Колко съм глупав, че не го казах веднага!

— Не.

Док Браун оклюма. Марти би желал да можеше да му съобщи по-добри вести, но лъжите изобщо нямаше да са от полза за неговия приятел.

— Да не би да си дошъл, защото искаш да използваш банята? — попита Браун доста по-унило.

— Не, Док Браун — отговори Марти, — но съм тук за нещо, което е много важно и за двама ни.

— Какво продаваш? — попита Док. — Всички търговски агенти започват по тоя начин.

— Нищо не продавам. Слушай, аз съм от бъдещето. Дойдох тук с машината на времето, която ти изобрети и сега имам нужда от твоята помощ, за да се върна обратно.

— Къде обратно?

— Хиляда деветстотин осемдесет и пета.

— Невероятно — изпуфтя Док Браун. — Господи, знаеш ли какво означава това?

Замълча драматично и започна да откача усложненото приспособление от главата си.

— Какво означава?

— Означава, че тая проклета работа въобще не работи! — викна, като запокити машинарията на пода. Строши се на няколко парчета; навсякъде се разхвърчаха стъкла и пластмаса. — Шест месеца работа на вятъра! Къде ли съм сбъркал?

— Моля те, Док — настоя Марти. — Забрави за устройството за четене на мисли. Никога няма да го накараш да проработи.

— Кой ти каза?

— Аз ти казвам. Слушай, голямото ти постижение ще бъде машината за пътуване във времето. Вместо да си губиш времето с разни други устройства, трябва да измислиш как ще действа машината на времето… Защото се нуждая от твоята помощ. Ти ме остави да заседна тук, в петдесет и пета година.

Док Браун сви вежди и потърка превръзката на главата си.

— За каква машина за пътуване във времето говориш? — попита. — Не съм измислил никаква такава машина.

— Не, но ще измислиш — рече Марти. — И аз ще бъда първият, който ще я използва, като се изключи твоето куче Айнщайн.

— Моето куче се казва Коперник.

Марти кимна.

— Това съвпада. Ти кръщаваш любимците си на велики учени. Не е ли логично някое от бъдещите ти кучета да се казва Айнщайн?

— Има някакъв смисъл — призна Браун. — Но откъде да знам, че си от бъдещето? Наоколо има сума ти хора, които си мислят, че съм чудак и досадник. Може да са те пратили като някакъв кофти номер.

— Аз не съм номер — отвърна Марти. — И мога да ти го докажа.

Бръкна в джоба и извади портфейла си.

— Виж — каза. — Това е шофьорската ми книжка. Погледни датите на нея.

Подаде я на Док Браун.

— Видя ли докога е валидна? — каза Марти. — Хиляда деветстотин осемдесет и седма. Видя ли кога съм роден? Хиляда деветстотин шейсет и осма.

— Искаш да кажеш, че още не си роден? — попита Док Браун. Огледа книжката от всички страни. — Наистина изглежда оригинална — промълви.

— Оригинална е.

Като порови още в портфейла си, Марти извади карта за библиотеката, чийто срок изтичаше през 1986, нова банкнота и семейна снимка. Една по една ги подаде на Док Браун за изследване.

— Погледни тая двадесетдоларова банкнота — рече. — Отпечатана през 1981… А тук сме снимани със сестра ми и брат ми…

— Е, и?

— Е, и погледни фланелата на сестра ми. Пише, че е от класа на 84-а, нали?

Док Браун кимна, после сви рамене.

— Доста посредствена фалшификация — каза. — Изглежда сякаш са отрязали главата на брат ти.

С нарастващо раздразнение Марти натика снимката обратно в портфейла си, без да я погледне. Ако Док Браун не вярваше на разказа му, кой друг би повярвал?

Беше едновременно иронично и вбесяващо, че човекът, който стоеше в дъното на неговия проблем, не вярваше в собствения си успех.

— Моля те, Док — рече развълнувано. — Трябва да ми повярваш! Говоря ти истината.

Док го огледа с присвити очи.

— Добре, Момче от бъдещето — и му се усмихна. — Ще ти дам един малък тест. Кой ще спечели бейзболния шампионат през петдесет и шеста?

За нещастие Марти нямаше енциклопедични познания за спортните събития, макар и да се интересуваше от тях, както и повечето юноши на неговата възраст.

— Не знам — призна си той. — Това е било преди почти тридесет години.

— Не, това е само след една година — бързо рече Док Браун, преди да осъзнае, че те разглеждат една и съща дата от различни гледни точки. — Добре — продължи — аз съм от „Бруклин“. Колко пъти ще спечелят шампионата и флага през шейсетте и седемдесетте години?

— Мисля, че нито веднъж — отговори Марти. — „Бруклин“ даже не са в лигата.

Док Браун се изсмя подигравателно.

— Не са в лигата? — рече, като поклащаше глава. — „Бруклин“? Не вярвам.

— Това е истината.

— Това са глупости. Тогава кой ще спечели флаговете?

— „Миракъл Метс“ спечелиха един страхотен шампионат през шейсет и девета — каза Марти. — Но аз съм от „Сан Диего Падре“. И „Чарджърс“ също ми харесват.

— „Метс“ — повтори Док. — Кои са тия „Миракъл Метс“? А „Сан Диего“? Будалкаш ли ме?

— Не. Отборите непрекъснато се сменят.

— Да, но не чак толкова — промърмори Док. — Не познавам нито един отбор от тия, който спомена. Кои са големите футболни отбори?

— „Ел Ей Рейдърс“… „Маями Долфинс“… „Далас Каубойс“… „Сан Франциско Фортинайнърс“.

— Най-накрая — рече Док Браун. — Разпознах един отбор. Невероятно. А какво ще кажеш за това: кой ще е президент на Съединените щати през 1985?

— Роналд Рейгън.

— Роналд Рейгън актьорът? — попита Док Браун, като тръскаше глава.

Марти кимна малко обезсърчено. Предпочиташе Док Браун да бе задал друг въпрос.

— Това е най-безумното нещо, което някога съм чувал — промърмори Док Браун. — Сигурно би могъл да измислиш и по-добър отговор.

Като вдигна своя „Анализатор на мозъчни вълни“, Док Браун се запъти към гаража. Що се отнасяше до него, майтапът беше приключил. Нямаше идея какво са целели с това, но ако някой е успял да се посмее на негова сметка, халал да му е. Марти го последва.

— Моля те, остави ме на мира — рече през рамо Док Браун на излизане от стаята.

Марти, който трескаво мислеше какво може да каже, за да го убеди, изведнъж си спомни кея е днешната дата — събота, пети ноември 1955. Не беше ли това денят, когато Док се бе подхлъзнал на тоалетната чиния и…?

Разбира се възкликна Марти. Той даже има цицина за доказателство.

Втурна се след Док Браун и започна скорострелен речитатив.

— Доктор Браун, изслушайте ме! — рече. — Тази цицина на главата ви… Аз зная как сте я получили! Станало е тази сутрин! Окачвали сте един часовник, паднали сте от тоалетната чиния и сте ударили главата си в мивката…

Док Браун се извъртя, за да го изгледа.

— Какво си правил, шпионирал ли си ме? — натърти той. — Не мога ли да остана насаме дори в банята? Като седна сега, трябва ли да се тревожа заради някакъв идиот, който ме гледа с бинокъл?

— Не — увери го Марти. — Не съм те шпионирал. През осемдесет и пета ти ми каза за тая сутрин. Каза, че след падането си имал нещо като прозрение за кондензатора на потока, който е сърцето на машината на времето.

Док Браун се намръщи. Тая загадка си я биваше. Откъде младежът би могъл да знае какво му е минало през ума, ако сам не му е казал? Докато се опитваше да намери отговор, Марти разтвори длани и зададе същия въпрос.

— Док, как иначе бих могъл да знам това, ако не съм от бъдещето?

— Може би умееш да четеш мисли.

— Да, ама не умея. Аз съм просто едно обикновено момче, на което ти се доверяваше.

— Къде е сега тая машина на времето? — каза Док Браун. Започваше да любопитства.

— Скрих я — отговори Марти. — Прибрах я на сигурно в един гараж. Толкова е лъскава, че не бих могъл да я карам по улиците, без всички да я забележат. Даже ченгетата сигурно биха ме арестували.

Док Браун дълго-дълго гледа младежа. Искаше му се да повярва, но нещо липсваше. Цялата работа беше прекалено фантастична. Момчето просто бе един добър актьор, когото някой беше наел за случая. Нямаше значение какви мотиви се криеха зад неговия разказ. Имаше да върши други неща.

— Лека нощ, момче от бъдещето — каза, като затвори малката врата на гаража.

Почти минута Марти стоя мълчаливо на мястото си. Колкото и да се напъваше, не се сещаше за никой, който би могъл да му помогне, освен за Док Браун. Това значеше единствено, че щом Браун изисква повече доказателства, за да повярва, ще трябва да му ги достави.

Но той сигурно няма да ме пусне вътре втори път, ако разбере, че съм аз — въздъхна.

Погледна надолу и забеляза същото растение, но сега много по-малко, да стои отвън в саксията до вратата на гаража на Док.

— Дали няма да може…? — и се усмихна.

Наведе се, вдигна саксията и намери ключа. Сложи го в джоба си и тръгна.

Бе намислил да изчака, докато се стъмни и ДеЛорънът стане по-незабележим. Самата машина сигурно щеше да впечатли Док Браун, а няколкото предмета от 1985 вътре щяха да послужат като доказателство. Марти се върна, без да бърза, обратно на градския площад, купи си бургер и пепси и се загледа в стрелките на градския часовник, които бавно се движеха към четири часа. Накрая му писна да зяпа хората наоколо и реши да иде на кино.

Тръгна към „Есекс“, но само след няколко крачки свърна наляво. Уестърните не бяха предпочитаният му киножанр, а Роналд Рейгън далеч не бе най-любимият му актьор. Ако не друго, поне не бе гледал „Атомното хлапе“ по телевизията.

Плати с удоволствие петдесет цента за вход, купи за десетаче един „Олмънд Джой“ и влезе. Филмът бе доста тромав и Марти направо започна да съжалява за телевизионните реклами като средство за прогонване на скуката. След деветдесет минути, измъчен от историята на разказвача, който бе получил имунитет срещу атомната радиация и бе започнал да лови комунистически шпиони, излезе навън и с облекчение забеляза, че се е стъмнило.

Докато се върне вкъщи, смрачи се съвсем. Марти отвори гаража, влезе в ДеЛоръна, отпусна назад седалката и притвори очи. Бе решил да изчака поне до полунощ, тъй че по улиците да има по-малко хора, които могат да видят тази негова кола от друг свят.

Накрая заспа на пресекулки, с поредица от сънища, които му напомниха, че е в тежко положение… Видя се преследван от професионални комарджии, които ужасно искаха да извадят мозъка му заради знанията за бъдещето, които можеха да се обърнат в пари… Полицията и държавните чиновници междувременно се стараеха да му запушат устата, за да избегнат паниката… Лорейн търсеше тялото му… Не можеше да се върне в 1985 при Дженифър и приятелите си… Като се събуди изведнъж, погледна цифровия часовник на арматурното табло на ДеЛоръна. Минаваше полунощ.

Като запали колата, той я изкара тихо от гаража и се върна в къщата на Док Браун на „Ривърсайд Драйв“. Верен на образа си, Хил Вали отрано бе опразнил тротоарите и по улиците се движеха само няколко автомобила.

Щом пристигна, Марти отвори вратата на гаража на Док с ключа, който бе взел, и вкара вътре ДеЛоръна. Док Браун спеше с гръмко похъркваме на работния си тезгях. Под отпуснатата му фигура бяха чертежите на анализатора на мозъчните вълни и пълен със записки бележник.

Марти леко докосна Док по рамото.

— Док… Събуди се — прошепна.

Очите на Док се отвориха с примигване.

— А? — промърмори с надебелял глас. Лицето му не изразяваше нищо.

— Аз съм — рече Марти.

Яростно пламъче заблестя в очите на Док Браун.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — запита той. — Как влезе, по дяволите?

— Взех ключа…

— Много си бил смел…

При тези думи очите на Док Браун попаднаха на ДеЛоръна и думите замряха в гърлото му.

— Боже Господи… — промълви.

— Това е твоята машина на времето, Док — усмихна се Марти. — Докарах я.

Док тръгна към нея; очите му бяха разширени от учудване, а устата му отворена. Марти помисли: още малко и ще му потекат слюнките.

— Сега ще ми повярваш ли?

Док Браун не отговори. Много внимателно направи пълна обиколка около машината. После извади едно сгънато листче от джоба си и го подаде на Марти.

— След като паднах от чинията — каза, — начертах това. Вижда ли ти се познато?

Марти разгъна листчето и моментално разпозна грубата, но точна схема на кондензатора на потока.

— Печелиш — отговори.

Отвори вратата на колата и извади истинския кондензатор. Щом го зърнаха, очите на Док Браун светнаха. Заподскача на място, развика се, изстрелвайки отделни думи между ликуващите радостни звуци.

— Ха! Работи… работи! — хриптеше той. — Най-накрая изобретих нещо, което работи!

Внезапно се протегна, прегърна силно Марти и го целуна по бузата.

— Страхотно е! — Преливаше от радост. — Прекрасно е! Не мога да повярвам!

Но очевидно беше повярвал, защото следващото, което направи, бе да застане много чинно, сякаш се обръщаше към аудитория от много учени хора.

— Дами и господа — каза с дълбок и звучен глас, — и членове на Нобеловия комитет… За мен е голяма чест да приема Нобеловата награда за хиляда деветстотин…

Спря и се обърна към Марти.

— В коя година получих Нобеловата награда? — попита.

После, преди Марти да може да каже нещо, размаха ръце и продължи.

— Не, чакай, не ми казвай. Не искам да знам. Нека да бъде чудесна изненада. Никой не трябва да знае твърде много за съдбата си.

Тъкмо се бе обърнал отново към невидимата си аудитория, когато чертите му отразиха внезапна мисъл.

— Стой! — рече. — Задръж за малко! Сега се сетих. Ти спомена нещо в смисъл, че си бил първото ми опитно свинче, като се изключи кучето.

— Точно така.

— И каза още, че съм те зарязал тук, в 1955…

Марти кимна.

— Защо ще го правя? — високомерно попита Док Браун. — Аз съм учен с чувство за отговорност. — Всеки опит, който съм правил, е бил абсолютно безопасен. Никога не бих пратил момче назад във времето и не бих го зарязал току-тъй там.

— Ти не го направи нарочно — обясни Марти. — Беше злополука. Намесиха се някакви други хора. Всъщност нещата станаха бая тежки…

— Тежки? — каза Док. — Какво общо има теглото с този проблем?

— Съжалявам. Така се казва. Имам предвид, ааа, това, което се случи след първия…

— Чакай, не ми казвай — прекъсна го Док. — Ако зная прекалено много за бъдещето… всъщност дори това, че си тук… може да бъде много опасно. Можем, без да искаме, да променим курса на историята…

— Не мисля така — рече Марти. — Аз съм просто обикновен човек…

— Не разбираш. Една молекула, един атом, който не си е на мястото, може да унищожи цялата тъкан на пространствено-времевия континуум… Така че трябва много да внимаваме да не правим нищо значително.

Марти сви рамене.

— Покажи ми как работи туй нещо — каза Док Браун. — Ще трябва да те изпратим обратно — обратно към бъдещето.

— За мен — чудесно — отвърна Марти. — Но аз не съм експерт. През осемдесет и пета ти ми даде двуминутно обяснение и толкоз.

— Защо тъй малко? — настоя Док Браун. — Ако е трябвало да бъдеш мой подопитен, защо не съм ти обяснил изчерпателно всичко? Това е безотговорно — да изпратиш едно момче трийсет години назад в миналото и да не му дадеш необходимите инструкции.

Марти се усмихна. Звучеше като че ли критикуваше някого другиго, а всъщност коментираше своята собствена бъдеща работа.

— Не, Док — заобяснява Марти. Не е, че си бил безотговорен. Виждаш ли, нас ни атаку…

Млъкна. Трябваше ли да каже на Док Браун по какъв начин е бил убит? Едва ли беше подходящо и положително бе коравосърдечно.

— Правилно, мойто момче — кимна Док. — Да не влизаме в подробности. И без това зная вече прекалено много…

— Какво, Док? — попита Марти. — Нищо важно не съм ти казал.

— Не си ли? — бе острият отговор. — Първо, въпросът за изобретяването на машината на времето. Това е голяма новина — не само за мен, а и за цялото научно общество. После за „Миракъл Метс“ през 1969. И че Роналд Рейгън ще е президент. Ти нали се пошегува за това?

— Да — излъга Марти.

— А така.

Час по-късно, след като бе разбрал как ДеЛорънът работи като машина на времето, Док Браун извади куфарчето, в което бяха неговите вещи от 1985, и започна да ги изучава една по една.

— Какво е това? — попита.

— Сешоар — каза Марти.

— Сешоар? Че нямате ли кърпи там, в бъдещето? — Захвърли го обратно в куфарчето. — Само не ми разправяй, че наистина го използвам — промърмори.

Разгледа някои от дрехите.

— И тези дрехи — рече, — всичките са памучни. Мислех си, че до 1985 положително всички ще носят дрехи за еднократна употреба на хартиена основа. Нещо не са напреднали особено…

Открит бе и един брой на „Плейбой“. Браун го прелисти и едва не го изтърва, когато плакатът на броя изпадна с цялото си великолепие.

— Хей! — ухили се. — Бъдещето изведнъж започна да ми се вижда по-добре. — Обърна плаката с главата надолу, а после настрани. — Ама че щуротия — разсмя се. — Седя си тук и се любувам на жена, която още не е родена.

— Аха — каза Марти. — Ако искаш да ти се пръсне мозъкът, хвърли един поглед на това.

През следващите няколко минути Марти бе твърде зает в подготовка на видеокамерата, за да може да демонстрира лентата, която бе заснел на паркинга на търговската зона „Двата бора“. Сега вече бе готов да започне.

— Дръж се за масата, Док — и натисна включвателя.

Първоначалната бъркотия бе последвана от кадрите на преамбюла на Док Браун към това, което той нарече темпорален експеримент номер едно.

— Кой е тоя тип? — започна Док Браун. После ахна. — Ха, че това съм аз! Виж ме! Аз съм старец! Но не изглеждам твърде зле за един дядка. Слава Богу, все още съм с коса — в моята рода са все плешиви, да знаеш. Даже някои от жените. Но какво е това, дето съм го навлякъл?

— Противорадиационен костюм.

— Разбира се, заради радиоактивния прах от атомните войни.

— Не, Док. На няколко пъти за малко…

— Остави. Не ми казвай. Съжалявам, че се изпуснах. Ако искам да избегна научаването на разни неща за бъдещето, не би трябвало да правя такива провокационни изявления. Но това е наистина изумително — преносимо телевизионно студио. Никога не съм си въобразявал…

— Виж това — настоя Марти. — Идва най-важната част.

Док Браун от 1955 стоеше втрещен в Док Браун от 1985, който обясняваше, че машината на времето се задвижва с плутоний. Марти от 1985, който изглеждаше точно като Марти от 1955, слушаше обясненията на Браун и после проговори от лентата:

— Плутоний? Искаш да кажеш, че тая джаджа е атомна.

— В основата си е електрическа — отговори Док Браун. — Но за да получа тия 1,21 гигавата електричество, които са ми нужни, ми трябва ядрен реактор. Кондензаторът на потока ги натрупва и после ги освобождава за миг, като огромна светкавица. Много е ефективен.

— Какво рече току-що старият образ? — попита младият Док Браун. — Я да го видя още веднъж.

Марти превъртя лентата и повтори въпросния откъс.

— … за да получа тия 1,21 гигавата електричество, които са ми нужни, ми трябва ядрен реактор. Кондензаторът на потока…

— Краво свещена! — намеси се гласът на истинския Док Браун. — Да не рече 1,21 гигавата? Възнесение всемогъщо — 1,21 гигавата!

При тези думи се обърна и избяга от гаража.

Марти спря лентата и се втурна след него.

— Док! — викна. — Хей, Док! Какво има?

Когато го откри, Док вече беше в голямата стая, която използваше за рисуване. Стените бяха украсени с портретите на бележити изобретатели и учени Алберт Айнщайн, Бенджамин Франклин, Айзък Нютон и Томас Едисон. Естественият център на цялото голо помещение бе голям изправен статив, на който имаше огромно платно. Док Браун стоеше до статива с много развълнуван вид и атакуваше платното с четка, като ръцете му описваха големи дъги подобно развалена вятърна мелница. При всеки удар на четката връз платното се появяваше огромна червена мазка.

— Едно — запетая — две — едно гигавата — мълвеше отново и отново, докато повтаряше нервния си танц.

Марти стоеше и наблюдаваше, уверен, че приятелят му съвсем е полудял. Хрумна му вледеняваща мисъл: може би гледката на собствения му образ, заснет на лентата, е била достатъчна, за да подбутне Док Браун от 1955 в пропастта? Ако потресът е бил прекалено голям, дали това не значеше, че нищо подобно няма да се сбъдне в бъдещето? Полуделият през 1955 Док Браун не би бил способен тридесет години по-късно да изобрети машината на времето. Дали това ще остави Марти Макфлай безпомощен в 1955, или означава, че Марти от 1985 просто няма да срещне Док Браун?

Поклати глава. Истината беше, че всъщност не можеше да проумее кой или къде е. Дали беше истинският Марти Макфлай, застанал тук в тая точка от времето, или това беше дубликат, отхвърлен от самия себе си? Ако сега му се случи нещо, ще се роди ли отново през 1968? Дали пък не бе възможно да съществуват двама Марти Макфлаевци с тридесетгодишна разлика във възрастта, които можеха да се срещнат в бъдещето?

За миг Док Браун спря да рисува и се загледа в портрета на Томас Едисон.

— Том! — викна. — Как да генерирам такава мощност? Не може да стане, нали?

Рязко натопи четката в палитрата и направи нов набег върху платното. Марти пристъпи близо до него.

— Док, какво не е наред? — попита той. — Какво правиш?

— Рисувам! Когато не мога да проумея някакъв проблем, винаги рисувам.

Марти реши да го развесели.

— Тогава използвай зелена боя — меко предложи. — Твоят цвят е зеленият.

— Така ли? Откъде знаеш?

— Просто знам. Повярвай ми.

Браун го изгледа за миг, после размаза с тампон купчина зелена боя върху палитрата и нахвърли няколко широки мазки с нея.

Почти веднага се успокои.

— Хм, да… да, прав си — въздъхна. — Така е много по-добре.

Марти кимна.

— Знаех си — рече.

Изчака малко, преди отново да постави въпроса. Идеята да вкара Док Браун в друго гневно избухване не му изглеждаше привлекателна, макар че сега отчаяно се нуждаеше от информация.

— Възможно ли е да се върна обратно в 1985? — попита настойчиво.

Док Браун остави четката си и въздъхна.

— Марти — каза, — съжалявам, че така се е случило. Но 1,21 гигавата е прекалено голяма мощност. Аз просто не мога да я получа. Опасявам се, че си заседнал тук.