Джордж Гип
Завръщане в бъдещето (6)

Шеста глава

Първото, което Марти видя след блестящия калник на колата, бе нежна бяла дантела, малко извън фокус, която се спускаше от ръба на една маса. Той примигна и огледа спалнята. Никога по-рано не я беше виждал. Най-далечната стена бе украсена с непознати картини и знаменца; вдясно от тях имаше прозорец, през който една улична лампа лееше остра и дразнеща светлина. Отново затвори очи.

Главата му бе студена и усещаше натиска на нещо сложено върху нея.

— Мисля, че ще се оправи напълно чу мек женски глас. Гласът беше познат.

— Мамо? Ти ли си? — прошепна Марти.

Грижливи ръце махнаха студения предмет от челото му и докоснаха бузите му.

— Шшт. Всичко ще е окей.

Беше майка му. Въпреки болката Марти отвори очи, но успя да види само някакъв силует. Гласът обаче не можеше да се сбърка.

— Боже, какъв ужасен кошмар — каза той. Сънувах, че съм се върнал назад във времето…

— Време за какво? — попита гласът.

Наистина бе майка му. Винаги тъй успокояващо прозаична. Марти се засили да седне, но отново полегна назад, защото усети леко замайване.

— Спокойно, спокойно — продължи гласът. — Спиш вече от девет часа. По-добре да не скачаш веднага от леглото. По-добре стани бавно.

— Беше гадно — продължи Марти. — Попаднах на едно ужасно място. Музиката беше отвратителна — нямаха Хю Луис. Околността още не бе застроена, освен една-единствена къща. Всичко изглеждаше тъй особено и хората се държаха така странно.

— Разбирам… Сънувал си, че си се върнал назад в друга епоха.

— Аха.

— Преди колко години?

— Тридесет.

— В дните на мухогонките? Трябва да е било интересно. Няма защо да се безпокоиш. Сега си здрав и читав, обратно в своето време, в добрата стара хиляда деветстотин петдесет и пета.

— Хиляда деветстотин петдесет и пета!

Като забрави болежката, Марти седна и включи нощната лампа.

— О, Господи! — рече той.

Младата жена бе същата, която Джордж Макфлай бе шпионирал. Но това бе само едната страна на проблема.

— Какво има? — попита загрижено тя.

— Ти си моята… моята м… — започна Марти.

— Твоята какво?

— Нищо. Не обръщай внимание.

Главата му падна назад върху възглавницата.

— Казвам се Лорейн — рече момичето. — Лорейн…

— Бейнс — продължи Марти.

Тя се усмихна.

— Откъде знаеш?

Той сви рамене.

— Поразпитах — каза загадъчно.

Лорейн вдигна стария компрес.

— Ще ти сложа нов лед.

Щом стана, за да излезе, от изненада Марти неволно пое въздух и това я накара да го изгледа внимателно.

— Добре ли си?

— Аха.

— Тогава какъв беше тоя звук?

— Просто си тъй слаба — отговори Марти.

— Предполагам, че трябва да ти благодаря — му каза. — Винаги съм си била слаба — и потупа плоския си корем. — Нали не си мислиш, че съм прекалено слаба?

— Не. Така е чудесно — искрено рече Марти.

— Благодаря, Калвин — и се усмихна.

— Калвин?

— Да. Не се ли казваш тъй?

— Не.

Намръщи се.

— Много странно. Бях сигурна. Твоето име не е Калвин Клайн?

— Не. Казвам се Марти.

— Тогава защо твоето бе…

Тя се изчерви и погледна встрани.

Марти изведнъж забеляза, че панталоните му са преметнати на стола в отсрещния ъгъл. Като се пресегна под завивката, разбра, че е само по бельо.

— Свалихме ги, когато те сложихме да легнеш — каза леко смутената Лорейн. — Никога по-рано не съм виждала виолетово бельо, още по-малко пък виолетово бельо с името на притежателя, изписано върху него.

— О — отговори Марти. — Това не е моето име. Калвин Клайн се казва производителят.

— А ти се казваш Марти?

— Да.

— Е, радвам се, че се запознахме, Марти — каза момичето и седна на леглото до него. Държането й сега изглеждаше различно — много по-малко майчинско и по-прелъстително. — А как ти е фамилията? — и се усмихна.

Думата „Макфлай“ се оформи на устните на Марти, но той съумя да не я произнесе. Тъй като Макфлай бе твърде рядко срещано име, щеше да бъде много трудно да се обясни съвпадението. Вместо да се нагърби с това, Марти присви очи, сякаш бе поразен от внезапна болка.

— О, бедното момче — прошепна Лорейн. Посегна да го докосне, но той се дръпна.

— Наред ли си?

— Да — и въздъхна, сякаш болката го бе отпуснала.

— Преча ли, като седя тук?

Марти преглътна.

— Не, разбира се — отговори, но още докато го казваше, неволно се премести колкото може по-далеч от нея. Бе усукал здравата одеялото около кръста си, очите му бяха неспокойни. Лорейн продължи да го гледа омаяно, очевидно без да съзнава нервността му.

— Тая цицина е доста голяма — рече накрая и посегна към челото му. Той се подчини с измъчена усмивка, докато тя не започна да прокарва пръсти през косата му. Щом започна да го прави, Марти се усети как малко по малко се отдръпва, докато…

Бух. Изведнъж се озова на пода, съвсем гол, ако не се смята бельото. Посегна за одеялото. Лорейн се изхили невъзпитано.

— Лорейн! Горе ли си!

Гласът бе придружен от звука на тежки стъпки по външните стъпала.

— Да, майко — рече Лорейн.

Сграбчи панталоните на Марти от стола и му ги хвърли. Легнал по гръб, той се напъха в тях, докато стъпките приближаваха.

— Как е пациентът? — попита Стела Бейнс с влизането си в стаята. После се огледа и добави: — Къде е той?

Марти погледна над ръба на леглото. Стела Бейнс, четиридесетгодишна, бъдеща негова баба, го изгледа. Беше бременна и изглеждаше ужасно млада. Ако Марти си спомняше правилно, би трябвало да е бременна с последното си дете, родено след вуйчо Джоуи пандизчията. Имаше същите хубави очи, както когато беше по-стара, много светлосини и малко тъжни.

— Марти, това е майка ми — каза Лорейн, като му подхвърли и ризата.

Облече я седнал.

— Здравейте — и се усмихна.

— Искаш ли да хапнеш нещо?

Марти кимна.

— Тогава слез долу.

Марти намери обувките си, обу ги и излезе след нея. Докато минаваха през хола, Стела Бейнс го дари с полуусмивка.

— Хайде, Марти, кажи ми откога си с цирка?

Марти успя само да се облещи. Лорейн издаде звук, който бе наполовина въздишка, наполовина яростно изсумтяване.

— Майко — рече, — как можа да го кажеш?

— Цирка ли? — измърмори Марти. — Аз не съм с цирка. Какво имате предвид?

— Дрехите ти изглеждат тъй необикновени — заяви Стела. — Помислихме, че може би участваш в някоя от пътуващите трупи.

Марти се усмихна и сви рамене. За хората от 1955 зелените обувки и ризата с факсимилето на Американското патентно бюро вероятно изглеждаха необичайни. Вместо да обяснява, че тия дрехи ще бъдат съвсем нормални през осемдесетте години, той рече:

— Изглежда харесвам странното облекло, госпожо. Съжалявам.

— Няма защо да се извиняваш. Просто бяхме малко заинтригувани.

Влязоха в дневната, където си почиваха четири деца и Сам Бейнс, бъдещият дядо на Марти. Сам — груб четиридесет и петгодишен мъж стоеше до черно-белия телевизор и нагласяше вътрешната антена. Не погледна към тях, докато изображението не се стабилизира.

— Сам, това е младежът, когото блъсна с колата — каза делово Стела. — Слава Богу, съвсем е здрав.

— Какво правеше насред улицата? — попита студено Сам. — Хлапе на твоята възраст…

— Той падна… — започна Марти. После реши да не казва, че баща му е паднал от дървото. Това можеше да доведе до смущаващи разкрития или най-малкото, до подозрения. — Той падна… на пътя — продължи Марти. Там беше другото момче. Аз се втурнах да го изблъскам от пътя ви. Не го ли видяхте, господине?

— Татко нищо не вижда, когато кара — рече Лорейн.

— Какви ги дрънкаш? — отсече баща й. — Аз съм страхотен шофьор. Само че когато хлапетата започнат да изскачат отпреди ти и най-добрият шофьор нищо не може да стори.

— Особено ако е взел завоя на две колела — прибави Лорейн.

— Между другото — намеси се Марти, — какво стана с другото момче?

— Просто стана и изчезна — каза Сам.

— Сигурно не е искал да се замесва — промърмори Марти, като си мислеше колко МНОГО е в стила на Макфлай тази постъпка.

— Във всеки случай — рече Сам, като пак се обърна към вътрешната антена, — пешеходците нямат право да вършат дивотии насред улицата. Всеки съдия ще ти го каже.

— О, не му обръщай внимание — каза Стела. Пак са го прихванали. — Поведе Марти към трапезарията и викна през рамо на Сам: — Стига си си губил времето с това нещо. Време е за вечеря.

Сам преднамерено не й обърна внимание и продължи да регулира вътрешната антена, докато картината изобщо не можеше да се гледа.

Трапезарията вече бе наполовина пълна с народ. Готови да се захванат за работа, на масата бяха: дванадесетгодишният Милтън, който носеше шапка от миеща се мечка като на Дейви Крокет; шестгодишната Сали; четиригодишният Тоби и — в кошарката на пода — единадесетмесечният Джоуи.

Стела ги представи. Марти беше абсолютно очарован да види лелите и вуйчовците си тъй различни. Джоуи, който се канеше да направи първите стъпки в дългия си злощастен живот, тропаше по пръчките на кошарката и се лигавеше с все сила. Марти го погледна и поклати глава. Значи ти си моят вуйчо Джоуи, помисли си, свиквай с тия пръчки, дете.

— Изглежда му харесва да е там — каза на Стела. — Сякаш там му е мястото.

— О, да — отговори тя, без да съзнава лекия сарказъм на Марти. — Малкият Джоуи обича кошарката си. Щом го извадиш от нея, започва да реве. Така че повечето време го държим там. Изглежда това го прави щастлив и със сигурност го успокоява.

„Вече са го настанили в изправително заведение“, — помисли си Марти, като се смееше вътрешно.

— Надявам се, че обичаш руло Стефани, Марти — каза Стела.

„Някои неща никога не се променят“, — помисли Марти.

— О, да — рече той.

— Седни тук, Марти — предложи Лорейн, като издърпа стола до нейния.

— Благодаря.

Марти седна и забеляза, че чинията пред него вече е напълнена с руло Стефани, доматено пюре, мешани зеленчуци и макарони със сирене. Всъщност вечерята беше точно копие на вечерята, която бе изял предната вечер през 1985 година.

Всички се включиха, дори Лорейн, която бърникаше в храната си. Марти се зачуди кога ли е направила прехода от взискателен злоядко към машина за лапане.

Докато семейството се хранеше, Стела раздаваше нареждания и критики, насочени към всекиго освен към Марти. „Милтън, не яж тъй бързо! Лорейн, не ядеш достатъчно. Вземи си малко доматено пюре… Сали, не дръж така вилицата. Изглеждаш като че ли току-що си излязъл от качето с туршията… Не бутай всичко по масата, Тоби… Божичко… Сам, ще престанеш ли да си губиш времето с тоя телевизор? Ела да ядеш…“

Съпругът й обаче нямаше никакво намерение да се откаже от гледане по време на вечеря. Като излезе с големи крачки от дневната, скоро се появи с чисто нова вътрешна антена, поставена на шперплатова количка.

— Я вижте — провъзгласи гордо. — Сам направих количката, за да можем да я вкарваме в трапезарията и да гледаме Джеки Глисън, докато ядем.

— Ихаа! — възкликна Милтън.

Г-жа Бейнс уморено въздъхна. Може би единственият период, когато тя се разпореждаше с вниманието на другите, бе през часа за вечеря. Сега Сам бе намерил начин да й го отнеме. Беше обаче достатъчно мъдра, за да разбере, че ме може да се пребори.

Сам си поигра с новата антена и накрая успя да докара доста мъгливо изображение на реклама за цигари.

Марти гледаше като омагьосан как един хирург излезе от операционната, запали цигара и заговори на публиката. „След напрежението от три поредни белодробни операции обичам да се отпускам, като запаля «Сър Уолтър Рандолф». Зная, че финият вкус на тютюна ще успокои нервите ми и ще подобри кръвообращението ми…“

— Това е невероятно! — каза Марти, без да се усети. Никога не беше виждал реклама на цигари по телевизията и не можеше напълно да проумее цялото й безочие.

Сам Бейнс помисли, че младежът коментира прекрасната настройка, която бе постигнал. Той просия и рече:

— Аха. Виж само какъв образ… Кристалночист. Имаш право, момче, невероятен е.

— Имах предвид рекламата за цигари — отговори Марти.

— Какво й е толкоз невероятното? — попита Лорейн.

— Начинът, по който я прави докторът. Пушенето на цигари предизвиква рак на белите дробове. Как може да прави белодробни операции и после да пафка цигара? Това е идиотщина!

— Хайде де — промърмори Сам. — Нищо още не са доказали. Не виждам защо един доктор да не може да рекламира цигари, ако желае.

— Защото е аморално.

— Я не бъди глупав.

Самодоволният тон на Сам раздразни Марти.

— Е добре — каза, — някой ден ще го забранят. Защото глупавото е това…

Като се изключат най-малките, които не разбираха, останалата част от семейството зяпна Марти с удивление. Да кажеш, че някой ден по американската телевизия няма да се излъчват реклами за цигари, бе равносилно да речеш, че някой ден Коледа ще минава и без Дядо Коледа. Единствено Лорейн гледаше, като че ли в изявлението на Марти можеше да има някакво рационално зърно.

— Е — внимателно рече тя, — може и да не стане, но аз мисля, че е добра идея. Твърде много младежи гледат тия реклами по телевизията и си мислят, че това е най-хитрото нещо, което могат да направят.

Сам всъщност не бе в състояние да спори истински на тая тема, затова реши да насочи разговора в друга посока.

— Защо да искаш да ходиш на кино, когато можеш да гледаш безплатно това у дома си? — превъзнесе се той.

— Имате ли телевизор? — попита Лорейн, гледайки топло Марти.

— Да — отговори той. — Два.

— Еее! Сигурно сте богати! — възкликна Милтън.

— И освен това са цветни — добави Марти, преди да се усети, че това не е най-умното нещо което можеше да каже на едно семейство от 1955.

Очите на Милтън се разшириха.

— Ха-ха — подигра се Сам Бейнс.

Стела се усмихна снизходително.

— Той те дразни, Милтън — рече тя. — Никой все още няма два телевизора… цветни.

Тя погледна за потвърждение към Марти.

— Да, така е — кимна. — Просто те будалках, Милти.

Рекламите свършиха и започна „Младоженците“. Марти незабавно разпозна серията — класическата „Човекът от космоса“. Почти без да съзнава какво прави, започна да изрича репликите част от секундата преди актьорите. Всички на масата го наблюдаваха с различна степен на удивление. Лорейн се смееше на всяка реплика, баща й се намръщи.

— Откъде знаеш репликите? — попита Милтън.

— Тая серия вече съм я гледал — отговори той.

— Как така си я гледал? — попита Милтън. — Абсолютно нова е.

— Гледах повторението.

— Какво повторение?

— Ще разбереш.

— Окей, умнико — настоя Милтън. — Разправи ми какво ще стане.

— Добре — рече Марти. — Тази си я бива. Ралф се преоблича като „човек от космоса“.

— Тишина! — заповяда Сам. — Искам да гледам!

Семейството замлъкна може би за минута. После Стела изгледа внимателно Марти.

— Знаеш ли, много ми напомняш за някого — каза. — Познавам ли майка ти?

Марти не сдържа усмивката си.

— Да, мисля, че я познавате — отговори, като хвърли косо бърз поглед към Лорейн и леко се усмихна.

— Искам да й звънна — каза Стела. — Нали разбираш, за да й кажа, че с теб всичко е наред.

— Няма да можете — изтърси Марти.

— Защо?

— Ами… Тя още не си е вкъщи. Вкъщи няма никого.

— Работи ли?

— Не точно — изклинчи Марти. — И двамата ми родители са един вид надалече.

— Не разбирам…

— Всичко е наред, госпожо Бейнс — увери я Марти. — Мама е свикнала да се прибирам късно. Даже няма да й липсвам.

— Сигурен ли си?

— Да, госпожо. Може да ме няма през следващите тринадесет години и тя дори няма да забележи.

Отговорът очевидно достави удоволствие на Милтън, защото се засмя достатъчно силно, за да изсипе част от храната си.

— Никой ли не гледа тоя филм? — измърмори раздразнено Сам.

Последва още една минута мълчание. После, точно когато започна нова серия реклами, Марти се сети, че искаше да види Док Браун.

— Ъъ, може ли някой да ми каже къде е „Ривърсайд Драйв 5?“ — попита.

— „Ривърсайд“? — отговори Сам. — Разбира се. В източната част на града веднага след „Мейпъл“.

— Веднага след Мейпъл? — повтори озадачено Марти. — Но това е „Джей Еф Кей Драйв“…

— Джей Еф какво?

— „Джон Ф. Кенеди Драйв“.

— Кой, по дяволите, е Джон Ф. Кенеди? — запита Сам.

— Ъъ, няма значение.

— Просто продължаваш все на изток, докато стигнеш „Мейпъл“ — рече Сам. — Следващата е „Ривърсайд“.

— Благодаря.

— Майко — рече Лорейн. — Щом родителите на Марти ги няма, не мислиш ли, че ще е по-добре да прекара нощта тук? Не бих желала нещо да му се случи с тая цицина на главата. Може да припадне или нещо друго да стане…

Тя отправи към Марти леко флиртуваща усмивка, а той слабо се усмихна в отговор.

— Марти, може би Лорейн е права. Може би ще е по-добре да прекараш нощта тук. Все пак точно татко те блъсна. Това значи, че сме отговорни за теб…

— Юридически не сме — разгорещено я прекъсна Сам.

— Може би, но морално сме отговорни — остро отвърна Стела. Погледна към Марти за отговор.

— Не зная… — поколеба се да вземе бързо решение.

— Можеш да спиш в моята стая — предложи Лорейн.

— Лори е лапнала — подразни я Милтън. — Лори е лапнала…

Лорейн се изправи на стола си и царствено изгледа по-малкия си брат.

— Просто се опитвам да бъда гостоприемна.

Никой не й повярва, най-малко пък Марти. Той погледна часовника си и бутна настрани чинията.

— Ъъ… нали ще ме извините, но наистина трябва да си ходя.

— Но има и пай… — запротестира Стела.

— Наистина съжалявам — заяви Марти. — Имам среща с този човек…

Стана и кимна на Сам и децата, които продължаваха да ядат.

— Благодаря ви за всичко. Ще се видим по-нататък. Доста по-нататък.

След миг беше излязъл.

Лорейн въздъхна:

— Чудя се какво ли казахме, че направи така.

— Той е много странен младеж — промърмори Стела. — Повечето време е твърде приятен, но понякога сякаш се отнася в друг свят.

— Той е един идиот — коригира я Сам Бейнс. — Това се дължи на възпитанието му. Вероятно и родителите му са идиоти, а може би и прародителите. Няма да се учудя, ако цялото семейство са луди. Мрачно погледна Лорейн. — Ако някога имаш дете, което да се държи така, ще те лиша от наследство. Това се отнася и за всички вас.

След като по този начин възвърна господството у дома си, натовари вилицата си с огромна хапка разтворимо пюре и пак насочи внимание към Джеки Глисън.