Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Завръщане в бъдещето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Back to the Future, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 13гласа)

Информация

Сканиране
vens(2013 г.)
Разпознаване и корекция
filthy(2014 г.)

Издание:

Джордж Гип. Завръщане в бъдещето

Английска, първо издание

СД „Орфия“, София, 1992

Редактор: Димитър Ленгечев

Художник на корицата: Румен Чаушев

Технически редактор: Димитър Матеев

Коректор: Нина Джумалийска

ISBN: 954-444-017-8

 

Формат: 70×100/32

Печатни коли: 18

Тираж: 22 000

История

  1. —Добавяне

Четвърта глава

На 26 октомври 1985 година малко след три часа следобед мургавият мъж, известен единствено като Сам, получи шифрованото съобщение от прекия си началник. При четенето гневът му нарастваше, докато мрачните му черни очи не заблестяха отмъстително.

— Изработили са ни — рече на четиримата мъже и младата жена, които седяха в мръсната стая на мотела и очакваха инструкции.

При тези думи блъсна обратно затвора на своя Калашников, постави оръжието на масата до себе си и започна да ровичка в куфарчето си.

— Винаги ни изработват — каза младата жена. — Не сме достатъчно безмилостни. Ако светът знаеше, че вместо да преговаряме и увъртаме, убиваме хората, които ни се противопоставят, нямаше да има кой да ни спре. А сега ни третират като клоуни с пищови.

Сам беше чувал това и по-рано. Неговата собствена кариера като международен терорист бе започнала преди близо тридесет години и винаги бе имало един член от организацията, който да не иска нищо друго, освен да се убива. Понякога беше най-младият — от силно желание да покаже на другите колко е твърд, сега пък беше Уранда, двадесет и пет годишна, бивша манекенка от Дамаск, която се възбуждаше, като пълнеше с куршуми телата на другите хора.

— Не се безпокой — дрезгаво рече Сам. — Довечера няма да го увъртаме. Ще има само един труп, но затова пък когато си тръгнем, ще бъде много, много мъртъв.

Извади страниците от куфарчето си. Папката съдържаше цветен грос на Док Браун, десет машинописни страници с минимална разредка, даващи в резюме предишната му дейност и навици, план на къщата и работилницата му. Сам бе получил папката преди седмица, когато се бе оказало, че на този Браун изглежда не може да се разчита толкова, колкото се бе надявала организацията. Тази сутрин дойде потвърждение за двойствеността на Док Браун, последвано от решението да бъде елиминиран.

Сам сложи цветната снимка на масичката за кафе и даде знак на другите да я разучат.

— Какво е направил? — попита Уранда. — Не че има значение. Изглежда като евреин.

— Наехме го да направи атомна бомба.

Очите на младата жена заблестяха от вълнение.

— Откраднахме плутоний и му го дадохме. Той отлагаше колкото можеше и ни даде оръжието едва след като го заплашихме.

— И? — попита някой друг от групата.

— Бомбата излезе просто корпус, пълен с парчета от стари комарджийски машини — каза Сам.

Уранда завъртя очи нагоре, но след миг чертите й се озариха от израз на щастливо предчувствие.

— Ще го убием нощес — продължи Сам. — Главният щаб е решил, че не си заслужава да го вземаме за разпит. Вие двамата ще го следите през останалата част от деня. Вероятно ще свърши в гаража, който използва като канцелария, или в търговската зона „Двата бора“. Напоследък там прекарва много време, обикновено късно през нощта.

— Носи ли някакво оръжие?

— Най-много револвер. Стар, 45-и калибър. Може и да не работи.

 

 

Сега Марти гледаше как черният фургон фучи към тях. Беше напълно ужасѐн, макар да нямаше и представа кой или какво приближава. В този неподходящ момент нещо ужасно извратено се размърда в него — реши да научи, ако туй бе наближаващата смърт, кой стои зад нея.

— Кой е в този камион? — извика.

Док Браун нямаше време за подробни разяснения. Ръката на Марти тъй здраво сграбчи ръкава му, че трябваше да се извърти като пумпал, за да се отскубне. Щом го направи, викна през рамото си:

— Либийците, които обрах!

Марти не разбра, но знаеше, че малкото либийци, за които бе чувал до днес, бяха въвлечени само в тъмни и опасни деяния. Ефектът беше като че ли някой е извикал „Пожар!“ в препълнен театър. Марти повярва и прие, че е в беда, без по-нататъшни въпроси. Метна се встрани и се огледа за най-близкия твърд предмет, който би могъл да послужи като укритие. Трябваше да избира между фургона на Док и ДеЛоръна.

Док Браун вече се носеше към фургона.

— Бягай, Марти! — извика той. — Аз ще привлека огъня им!

В същия миг се шмугна в камиона и секунда по-късно се появи с револвера. Страничната врата на черния фургон се бе плъзнала назад и един смугъл тип, напомнящ Ясер Арафат, се бе подал навън. Вдигна своя Калашников и откри огън.

Никога по-рано не бяха стреляли по Марти, макар веднъж по време на бейзболен мач да го бяха ударили с топка по главата. Имаше смътно сходство. Изглеждаше като че ли се движи на забавен каданс — безпомощна фигура в стая, където отекваше остър вибриращ звук. Хоризонтът заедно с познатите предмети — стълбове, лампи, магазини — сякаш бе изчезнал и го бе оставил уловен в топка черна течност.

Единствените два звука — автоматичната стрелба и собственото му дишане — се надпреварваха, всеки от тях изкривено и метално усилен от паниката.

Видя как Док Браун насочи револвера към фургона и натисна спусъка. Нямаше обаче нито звук, нито блясък от изстрел, затова пък пред краката на Док и по стените на фургона му заплющяха куршуми. Накрая, захвърлил револвера, Док спринтира да се спасява към зоната — отстояща на цели петстотин ярда.

Фургонът спря с нищене, върна се и потегли след Браун. Док не беше доближил и с петдесет ярда най-близкото здание, когато черният фургон стартира след него на ниска предавка.

— Не! — викна Марти. — Док! Чакай!

Още докато произнасяше думите, Марти си знаеше, че съветът му е лош. Възнамеряваха ли тези отчаяни либийци наистина да се покажат милостиви, ако Док Браун изведнъж се предадеше и помолеше да му пощадят живота? В най-добрия случай изглеждаше малко вероятно, ала нещо вътре в Марти го караше да вика за невъзможното.

За един дълъг момент застана неподвижно, а очите му се стрелкаха насам-натам и отчаяно търсеха нещо, което би могло да помогне на приятеля му. После, докато още гледаше, нова канонада от автоматична стрелба и един писък му казаха, че вече няма смисъл. Обърна се навреме, за да види как Док Браун се хваща за гърдите, рязко се свива и тежко пада напред.

— Копелета! — чу се Марти да крещи. Гласът сякаш идваше някъде зад него и отекваше над огромния празен паркинг.

Черният фургон направи обратен завой и се насочи към Марти. Док лежеше неподвижен, левият му глезен бе извит под странен ъгъл. Марти не се съмняваше, че е мъртъв.

И той ще го последва също, ако не направи нещо. За миг си помисли да тръгне към фургона на Док. Беше голям и бавен, и тромав, но поне знаеше как да го управлява. Мозъкът му, който сега работеше бързо, отхвърли това като самоубийствено убежище. С този туткав камион никога нямаше да стигне до началото на зоната. По-добре да умре, ако така му е писано, в блясъка на славата или поне в една неподвижна кола от висока класа.

Като хвана видеокамерата — в случай че има нужда от доказателство относно смъртта на Док, — Марти я хвърли в ДеЛоръна, после скочи вътре и смъкна вратата. Огледа се объркано. Навсякъде около него мигаха светлинки, но никъде не се виждаше стартов механизъм. Междувременно, докато се колебаеше, черният фургон изръмжа и мина на не повече от десет фута вдясно. В очертанията на вратата стоеше мургавият либиец с автомата. На Марти му се стори, че вижда призрака на усмивката, когато онзи насочи оръжието към него и натисна спусъка.

Не се чу никакъв звук. Марти, свил се като ембрион, примигна и погледна през прозореца. Фургонът вече бе на двадесет фута и намаляваше скоростта, либиецът псуваше и удряше с юмрук по автомата, който очевидно бе засякъл. Тирада от яростно ломотене, без съмнение либийски проклятия, се изсипа в нощта.

— Старт! — изкрещя Марти.

С уплашено удивление погледна редицата ключове и уреди на таблото. Какъв ли беше секретът? Бутон? Нещо, скрито с цифров код? Очите му се мятаха напред и назад, като се опитваха да открият решението на загадката.

Когато най-накрая реши проблема, отговорът се оказа толкова лесен, че почти се засмя. На кормилната колона, както на всяка друга обикновена и елементарна кола, имаше ключ за запалване.

— Проклет да съм! — промърмори Марти.

Щом проговори и посегна към ключа, чу пищене на гуми, което му каза, че черният фургон е тръгнал обратно към него. Като запали ДеЛоръна, Марти го включи на скорост и натисна газта до пода. Реакцията на колата надмина дори надеждите му. Хвърли се напред, като че ли я бяха ритнали отзад. За миг видя либийския фургон като черна маса от лявата си страна, после се смали тъй бързо, че се зачуди дали присъствието й не е било мираж, породен от собствения му страх.

Всъщност, ако либийският шофьор не бе обърнал в погрешна посока, когато направи обратния завой, Марти щеше да се окаже лесна мишена за автоматчика. Но вместо да обърне надясно, шофьорът бе завил наляво и те се бяха озовали досами ДеЛоръна с отворената врата от обратната страна. Докато грешката бъде отстранена, ДеЛорънът беше вече на висока предавка и на границата да се отскубне бързо от преследвача си.

Марти погледна в огледалото за обратно виждане точно когато автоматчикът го взе на прицел. Като зави отчаяно, Марти видя как куршумите изровиха дупки в асфалта отляво и отзад, но не му остана време да се поздрави. Пред него беше краят на паркинга и щеше да го връхлети със седемдесет и пет мили в час. Фаровете му осветиха предпазната релса и му подсказаха, че след по-малко от две или три секунди ще скочи през бариерата и над високата шкарпа. Отзад подскачащите светлини на черния фургон следваха всяко негово колебание.

Марти прихвана по-здраво волана, направи се, че ще завие наляво, и като мина бързо на ниска предавка, рязко завъртя надясно. Гумите изпищяха, обсипаха с камъчета предпазната релса и предното стъкло, но удържаха, като завършиха завоя и позволиха на Марти да се отдалечи от занеслия фургон.

Отново даде газ до ламарината и видя как стрелката на спидометъра спазматично подскочи от 50 на 75. Но и либийският шофьор си го биваше. Въпреки че разполагаше с по-малка мощност и маневреност, се изхитри бързо да завие обратно и да ускори до положение, в което се оказа само на двадесет ярда зад лъскавия ДеЛорън.

— Окей — прошепна Марти. — Отсега нататък само скоростта ще ми е на помощ.

Погледна спидометъра, когато ДеЛорънът профуча край неподвижното тяло на Док Браун. Показваше 80. Отмина фургона с 85, а либийците не даваха никакви признаци, че ще се откажат.

— Добре бе, копелета — изсъска Марти. — Я да ви видя на деветдесет!

Зад него автоматът заграка и изпрати напред няколко куршума, които накараха пътя да пламне и късчета асфалт да затрополят по капака. Това отвлече вниманието му и Марти погледна вдясно прекалено късно. За част от секундата бе имал възможността да завие нататък, да се шмугне през входния портал и вероятно да избяга от фургона на магистралата. Сега тази част от секундата бе отминала. Насреща бе противоположният край на паркинга, друга предпазна релса и както сега забеляза, по-малко пространство за обръщане.

Дали не трябва да опита сега? Това би дало по-добър ъгъл на либийците, по пък и би му позволило да завие към изхода.

Докато умуваше над дилемата, Марти погледна спидометъра.

Сочеше 88.

Измерителните уреди и индикаторите над главата му засвяткаха, на арматурното табло започнаха да се появяват и изчезват поредици от цифри, зазвуча нещо като сирена. Какво бе направил? Да е гръмнал някой бушон? Да е насилил двигателя над възможностите му? Да е пипнал нещо, което не е трябвало да докосва?

Очите му пробягаха бързо по арматурното табло, търсейки ключ към загадката. В това време изведнъж осъзна, че пред него се издига нещо голямо, нещо, което миг по-рано не бе в полезрението му. Като дръпна рязко нагоре глава, видя не предпазната релса и халогенните лампи на търговската зона „Двата бора“, а лицето на едно плашило!

— Какво, по дяволите…

Плашилото изчезна тъй внезапно, както се бе появило; грубо изработената му глава се удари в предното стъкло и падна встрани сред дъжд от сламки. После се зададе нов обект — голяма квадратна постройка. В същото време колата започна да се друса и клати, сякаш внезапно бе свила от гладък на чакълест път или на разорано поле.

Почти изхвърлен на пасажерската седалка и треснал веднъж глава в покрива, Марти нямаше какво друго да стори, освен да държи волана колкото може по-здраво. Междувременно постройката отсреща изпълни по-светлото от нея небе, докато всичко отпред не стана само черно и сиво. В единствения миг, когато можеше да маневрира, Марти насочи ДеЛоръна в един по-светъл квадрат и се прегърна с ръце в очакване на удара, който не дойде. Вместо това от всички страни го погълна тъмнина, сякаш бе паднал в кладенец. Скочи на спирачките и усети как колата забавя ход, докато не се тресна в нещо, и това нещо не хвърли Марти върху арматурното табло. В същия миг нещо падна на покрива със силно издумкване.

Въздухът около неподвижния ДеЛорън бе наситен с плуващ жълт прах. Марти примигна и се опита да се ориентира в новата среда, която изглежда го бе откъснала от паркинга на търговската зона. Постепенно предметите започнаха да придобиват форма — вертикални дъски, бали слама, вила за сено. Всичко просветваше и се затъмняваше, което здравата озадачи Марти, докато не осъзна, че са включени аварийните светлини на ДеЛоръна. Нейде отдалеч се чу лай на куче.

— По дяволите — бавно каза Марти. — Аз съм в някакъв плевник. Как съм се натикал в плевник?

 

 

За Отис Пийбоди вечерта не беше от приятните. На своите четиридесет и пет години се връщаше след цял ден работа на фермата обикновено смъртно уморен и съвсем неподготвен за критики и оплаквания от страна на жена му и децата. Искаше му се най-вече да седне и да се отпусне след добро похапване, да прочете сутрешния вестник и после да се оттегли да спи.

Първата лоша новина, която го посрещна при влизането му, бе, че акумулаторът на колата се е скапал.

— Можем да го презаредим — каза късо и се отправи към масата за вечеря.

Елси, за която бе женен от седемнадесет години, поклати глава.

— Март Питърсън каза, че е свършил — отговори тя. — Божичко, служи ни отпреди шест години, когато взехме колата, така че му е време да се развали.

— Колко струва един нов акумулатор? — каза Пийбоди.

— Ами неговите са скъпи — рече Елси, — но Сиърс ги разпродават. Акумулатор с четиригодишна гаранция струва 14 долара и 95 цента.

— Смехория — изфъфли Пийбоди. — Това е твърде много. Чудя се колко ли пък струват тия, дето не се разпродават.

— Е? — попита Елси. — Ще оставиш ли утре пари, та да го взема?

Пийбоди кимна, въздъхна и се накани да седне.

Марта, четиринадесетгодишната му дъщеря, и единадесетгодишният Шерман избраха този момент, за да добавят исканията си за деня. Всъщност близо от месец додяваха на баща си да вземе телевизор. Изглежда всички други в околията освен тях имаха.

— Можеш ли да купиш телевизор? — усмихна се Марта. — Моля те, татенце. И без друго ще ходим до Сиърс за акумулатор.

— Не — безцеремонно отсече Пийбоди.

Децата бяха подготвени за отрицателна реакция.

Вместо да мирясат, те се разбъбриха за прекрасните програми, които можеха да се видят — Ед Съливан, Клубът на Мики Маус, Един час с вариете Коулгейт, Хлапето Киско, Ози и Хариет — един безкраен празник.

— Всички са боклуци — каза баща им.

— Не е честно — извика Марта. — Някои учители ни дават за домашно да гледаме телевизия.

Пийбоди я погледна скептично.

— Наистина. Пеги Ан Маквей си е взимала бележки за сърдечния пристъп на президента Айзенхауер и от тях е съставила цял доклад. Получи шестица.

— Можеш да използваш вестниците. Същата разлика — отговори Пийбоди.

— Не — настоя Марта. — Учителите могат да мърморят, когато си преписал от вестника, но не и от телевизията. Във всеки случай, когато учителят поиска да гледаш Едуард Р. Мъроу, как ще го видиш във вестника?

— Ще имаме телевизор, щом можем да си го позволим, и нито ден по-рано.

— Искам да гледам футболните мачове — добави Шерман и се нацупи.

Пийбоди започна да пълни чинията си, като реши да игнорира децата, докато те не престанат да го тормозят. Като цяло вечерята бе мълчалива и мрачна и щом свърши, всички се разотидоха към различните части на къщата и си легнаха.

Няколко часа по-късно обектът удари плевнята.

Шерман, който се бе свил в леглото и четеше последния брой на комикса „Разкази от космоса“, пръв видя бързо движещото се возило. По формата и мигащите светлини незабавно разбра, че това не е обикновена земна машина. Всъщност току-що бе привършил четенето на една история със заглавие „Космическите зомбита от Плутон“, в която се разправяше за извънземни в противорадиационни костюми. Те заробваха човешки жени и пътуваха в модернистични коли с отварящи се като криле на пеперуда врати. Това може би го бе направило по-възприемчив от обичайното, макар че Шерман въобще си беше извънземен. Космосът беше неговото хоби, а сега хобито му като че ли се сбъдваше. Като сграбчи комикса, втурна се надолу по стълбите.

Майка му, баща му и сестра му вече бяха на задната врата и се кокореха към плевнята. В оскъдната светлина можеха да видят къде е пропаднал покривът, ала не туй бе най-страшното нещо. Задницата на неръждаемия ДеЛорън бе обърната към тях, а лъчите на фаровете му светеха през праха и носещите се късчета слама. Със заровените си в развалините колела и мигащите си кехлибарени аварийни светлини нещото изглеждаше точно като летящите чинийки, за които слушаха от близо десет години.

— Какво е това, татко? — попита г-жа Пийбоди.

— Изглежда като аероплан… без криле — внимателно каза Пийбоди.

— Аероплан? — прошепна Шерман. — Това е летяща чинийка, татко. От космоса!

Четиримата Пийбоди се спогледаха поразени. Макар да не бе логично, те бавно тръгнаха към обекта. В ръката на татко Пийбоди имаше бейзболна бата, която бе докопал от приземния килер мигове след като возилото заора в плевнята. Водени от него, останалите членове на семейството пресякоха ливадата и покрития с трошляк път към плевнята. По-близката гледна точка не им даде нови ключове за самоличността на техния посетител.

Накрая Шерман проговори.

— Във филмите и комиксите — рече — хората от Земята винаги се опитват да бъдат миролюбиви към чуждоземните. Само че това обикновено не върши работа.

— Тихо — нареди Пийбоди.

Очите му бяха вторачени във вратата, която се открехна и започна да се повдига нагоре. Семейството наблюдаваше изчаквателно и напрегнато; по лицата им се четеше любопитство, примесено със страх.

— Нещо излиза — прошепна Марта.

— Не се паникьосвай — предупреди Шерман, като забеляза, че нозете й изпълняват малък танц. — Внезапните движения може да ги предизвикат.

Вътре в спряния ДеЛорън Марти не съзнаваше, че е наблюдаван. Имаше си свои собствени проблеми, главният от които беше пълната дезориентация за местонахождението. Дали не беше припаднал по време на гонитбата? Ако да, как бе съумял да попадне от паркинга на търговската зона в плевник, който очевидно изобщо не беше близо до Хил Вали? Ако не беше припаднал, какво се бе случило с предпазната релса? Къде бяха либийците? Дали точно в този момент към него не бе насочено някакво оръжие, за да го довърши?

Разтърси глава. Въпреки рисковете изглежда беше най-добре да излезе навън и да види къде, по дяволите, бе попаднал.

Като посегна за бравата, накрая откри как да отвори странната врата и как да се измъкне. Прашен дъждец падна на раменете и качулката на противорадиационния му костюм, когато горната част от тялото му започна да излиза от колата.

— Чуждоземно — прошепна Шерман Пийбоди.

И наистина появяващата се фигура изглеждаше да е точно това. Татко Пийбоди се облещи в нея, прикован на място; бейзболната бата бе все още в ръката му. Да използва такова крехко оръжие против един извънземен и дума не можеше да става. И логиката, и моралът диктуваха това, ала основната му мотивация беше страхът. Мозъкът на бедния татко Пийбоди бе станал на пихтия и единственото, за което можеше да мисли, бе самосъхранението.

— Бягайте, деца! — изрева. — Бягайте, спасявайте се!

После им показа какво точно е имал предвид, като се втурна към безопасността на къщата. Беше си спомнил за пушката, която пазеше под леглото си, в случай, че посред нощ открие крадец. Настоящото събитие бе квалифицирано като достатъчно заплашващо живота, за да наложи използването на пушката.

Когато Шерман видя как баща му изчезна в къщата, проумя, че от него като мъж и временен водач в тези обстоятелства зависи да намери начин да предотврати нещастието. Понеже се бе начел за човешкото поведение при сблъсъци с космически създания, не бе оптимист относно способността си да се справи с чуждоземното — независимо дали със сила, или с добро. В комиксите и филмите никой от двата метода нямаше много добър успех. Спомни си точно на място сцената от „Война на световете“, когато свещеникът кротко вървеше към марсианския космически кораб, за да бъде унищожен заради старанието си.

Въпреки това бързата оценка на положението силно внушаваше, че хуманният подход ще бъде по-подходящ от войнствения. Не притежаваше оръжие, с което да заплаши или атакува чуждоземното; а страхът вероятно личеше в очите му, ако не и на цялото му лице. Така че за предпочитане бе да се остави на милостта на пришълеца.

Протегна предпазливо ръка.

— Мир — промърмори.

Чуждоземното вече почти беше излязло от космическото превозно средство. Беше двукрако, с ръце и като цяло очертанията на тялото му наподобяваха човешко телосложение. Шерман се зачуди как ли изглежда под качулката и дали може да издава звуци, които да са разбираеми.

— Хей — рече чуждоземното на перфектен английски. — Здрасти. Къде се намирам?

То направи няколко крачки към тях. Шерман, Марта и майка им бавно отстъпиха пред него.

— Извинете — каза създанието. — Кои сте вие? Къде съм? Това Хил Вали ли е?

По стъпалата на портика се чуха стъпките на татко Пийбоди. Все още облечен в бельото си от червено трико, той препусна към тях, като държеше пушката почти на височината на раменете си.

Като огледа създанието отблизо, Шерман прие едно мигновено решение, основано на анализа на поведението на чуждоземните в комиксите и филмите.

— Застреляй го, татко! — изпищя. — Вече е мутирало в човешка форма! Застреляй го!

Колкото и да беше нервен и несигурен, татко вдигна оръжието към рамото си и се прицели.

Марти, чието полезрение бе ограничено от качулката, вървеше право към тримата, неподозирайки за татко Пийбоди. Посегна да свали качулката.

— Татко, внимавай! — викна Шерман. — Иска да направи нещо!

— На ти, мутирал кучи сине! — изпищя татко и натисна спусъка на пушката.

Сноп едри сачми изсвистя покрай ухото на Марти и удари стената на плевнята зад него.

Насърчен, ала още доста нервен, татко натисна и втория спусък. Изстрелът вдигна прах пред чуждоземеца, като изобщо не го уцели, но го накара да се обърне и да побегне обратно в плевнята.

Успокоен от факта, че нашественикът изпитва страх, татко препъна пушката и започна да я презарежда. Тръгна предпазливо напред и се взря в плевнята.

— Внимателно, татко — предупреди Шерман. — Не го доближавай много, че ще овладее мозъка ти.

— За какво, по дяволите, говориш, момче?

Шерман още държеше в ръка комикса и го отвори на историята за космическите зомбита от Плутон.

— Тук всичко пише, татко — каза той. — Прочети го.

— Кой ти има сега време за четене? — не без логика попита баща му.

Междувременно Марти беше прибягал обратно до ДеЛоръна и се бе хвърлил вътре.

— Проклет шашав фермер! — изпъхтя, докато посягаше към стартера. Двигателят ревна и потегли на заден ход, без да погледне дали няма някой зад него. Навсякъде се разхвърча слама, но имаше достатъчно видимост, за да обърне и да потегли към вратата на плевнята. Четиримата се пръснаха като пилци пред него. Беше набрал твърде висока скорост, така че не успя да завие и да избегне удара в малката ограда от колчета около двете скоро посадени борчета. ДеЛорънът пречупи едното, преди Марти да го изкара на калния вътрешен път.

— Космическо копеле такова! — крещеше татко Пийбоди след него. — Уби ми борчето!

Като вдигна рязко пушката към рамото си, изпразни и двете цеви по отдалечаващото се возило. Изстрелите отидоха встрани, удариха пощенската кутия и я направиха на трески.

— Уф! — въздъхна Марти, докато гледаше дребните фигурки отзад, едната от които все още яростно размахваше юмрук.

Беше оцелял, но нямаше представа, къде се намира. Хората поне говореха английски… но нещо в дрехите им изглеждаше по̀ така. Като се върна наум към сцената, Марти се концентрира върху одеянията им. Роклите на жените изглеждаха старомодни. Може би бяха много стари подарени дрехи. После и прическите им. В тях също имаше нещо различно, но Марти не можеше да каже какво точно е то. Беше виждал и по-рано тези хора — или техните типажи. Изглеждаха като извадени от някой стар черно-бял филм.

— Сигурно си въобразявам — размишляваше, осъзнавайки, че е изплашен и объркан. Сблъсъкът му с либийците го бе разстроил повече, отколкото смееше да си признае.

По време на пътуването по калния път направи съзнателно усилие да си върне присъствието на духа.

— Окей, Марти, я се овладей — каза на глас. — Трябва да има някакво обяснение за тая работа. Вероятно всичко е сън, един много напрегнат кошмар. Всичко ще се оправи от само себе си…

Щом сви зад ъгъла, светлините попаднаха върху един предмет, който накара ченето му да увисне.

— Лайно светено! — прошепна той.

Като спря рязко ДеЛоръна, почти със завъртане, върна го назад така, че фаровете му отново да осветят къщата. Изучаваше я, примигвайки, и се опитваше да намери нещо, което да бъде различно, дребна подробност, която да върне разсъдъка му.

Но къщата си беше същата. Беше неговата къща… къщата, която сега бе обитавана от семейство Макфлай. Стоеше си там, насред нищото и изглеждаше по-нова, отколкото Марти някога я бе виждал, ала структурата й определено бе нейната.

Парченцата от мозайката бавно се събраха в цялостна картина. Пред неговия дом имаше надпис КЪЩА ОБРАЗЕЦ… на лекия нощен ветрец лениво се повяваха знаменца… а до сградата имаше голям плакат с художествена интерпретация на идилична постройка, сгушена между величествени дъбове, и типично четиричленно американско семейство, застанало до един кадилак… Един много стар блестящ кадилак… Под рисунката с огромни главни букви имаше обещание за изпълнен блян:

ЖИВЕЙТЕ В ДОМА НА БЪДЕЩЕТО… ДНЕС! ОГРОМНИ ИМЕНИЯ. ЗАВЪРШВАНЕ ПО РАЗПИСАНИЕ ТАЗИ ЗИМА.

— Това си е моята къща, само че чистак нова — прошепна Марти.

Седейки насред тъмната околност, бавно погледна арматурното табло на ДеЛоръна.

ВРЕМЕ-ЦЕЛ показваше 11-5-1955.

НАСТОЯЩО ВРЕМЕ показваше 11-5-1955.

— Хиляда деветстотин петдесет и пета! — извика той. — Не мога да повярвам!

Но освен показанията на таблото доказателствата го заобикаляха отвсякъде. Така би трябвало да изглежда околността, когато къщите не са били издигнати. Гънките на земята бяха същите, а на заден план имаше някои познати обекти. Някак си бе влязъл в един свят, който нямаше и да чуе за него още тринадесет години.

— Ама че пътуване… — промърмори той.

Очите му отново попаднаха на екранчетата на таблото. Едно от тях особено привлече вниманието му. Беше поставено точно под камерата за плутония. Мигаща светлинка, която непрекъснато проблясваше ПРАЗНО.

Като включи на скорост и потегли напред, Марти разбра, че това не означава, че не може да се движи. Това просто означаваше…

— Господи! — каза той. — Какво ли означава това? Че не мога да се върна обратно?

Тъй като нямаше къде другаде да иде, той се върна на алеята към новия си дом и седя замислен доста време. От нямане какво да прави включи радиото.

Въпреки че беше ранно утро, някои станции все още работеха, ала до една свиреха абсолютно ужасна музика. Едната представяше някой си Еди Фишер, който пееше песните на Джеръм Кърн, друга пускаше парчета на оркестъра на Мич Милър и на чернокож певец на име Гай Мичел, а пък водещите до един звучаха така уморено.

— Пълна щуротия! — направи гримаса Марти и завъртя копчето.

Спря на новините. „Президентът Айзенхауер предвижда, че през 1955 ще започне увеличение на домостроителството“ — произнесе мъжът.

— Айзенхауер? — повтори Марти. — Ами да. Учили сме го по история. Доста готин тип, който не е направил кой знае какво, освен дето е дал шанс на Никсън.

Новините продължиха, като повечето звучаха точно както през 1985. „Дипломатическите представители на Голямата четворка се отказаха от разговори по разоръжаването — каза говорителят. — Руснаците отхвърлиха плана на Съединените щати, който би забранил ядрените оръжия… На първата конференция по смога в Лос Анжелос официални лица казаха, че смогът може да прогони промишлеността от градовете, които страдат от тази форма на замърсяване на въздуха… Междувременно преброителите на населението предвиждат, че след няколко години Лос Анжелос ще надмине Чикаго и ще стане втората по големина метрополия в Съединените щати… В разбунения Среден Изток Съединените щати са изложили нови правила пред Египет и Израел…“

От предаването можеха да се чуят много странно звучащи теми и някои, които бяха слабо познати. „В колежанския футбол защитникът Джон Броуди от Стенфорд продължава да води…“ (Същият джентълмен на средна възраст, който понякога се появява по футболните предавания?) „Най-добрият изпълнител на наказателни удари от УКЛА2 Джим Декър…“ (Джим кой?!) „Сензационният защитник на Тексас Крисчън Джим Суинк…“ (Суинк? Майтапи ли се този?)

Марти превключи радиото и се облегна назад в плюшената седалка на ДеЛоръна. Направо се наслаждаваше на това пътуване през собствения си тунел във времето. Сега говорителят четеше нови съобщения от областта на клюките и забавленията. „Актрисата Джоан Крофорд и новият й съпруг — шефът в производството на безалкохолни напитки Алфред Стийл, отпразнуваха първото полугодие от сватбата си… Съобщават, че Джек Уеб и жена му, актрисата Дороти Таун, имат семейни проблеми… Веднага след това ще чуете нещо от Нортуест Форд.“

Друг говорител се впусна в търговска реклама, която се видя на Марти не само неустоима, но и хумористична. „Можете да се сдобиете с нов Форд пикап само за 1454 долара — рече. — Чухте вярно — 1454 долара за Форд модел 1956 година. Това е така, защото ние търгуваме на едро…“

Разпознал очертанията на полицейска кола, Марти бързо изгаси светлините и изключи радиото. Нямаше да му се отрази добре, разбира се, ако полицията го заловеше. Даже ако се остави настрани фактът, че току-що бе пристигнал от друго време, щеше да има огромни трудности, за да обясни липсата на необходимите регистрационни документи за ДеЛоръна, както и на шофьорска книжка от 1955 година. Зачуди се какво ли ще кажат полицаите, ако им покаже книжката си от 1985 година!

— Ниско по тревата — промърмори. — Засега това е най-доброто, което мога да направя.

Плъзна се надолу в седалката и изгледа как с мъркане отмина патрулната кола. После стана, отиде до гаражната врата и се опита да я отвори. Беше заключена:

— По дяволите — изръмжа.

По някаква приумица бръкна в джоба на панталоните си и извади връзката ключове. Тридесет години са много време, за да остане работоспособна една ключалка, но си струваше да опита…

Тихо подсвирна, щом ключът се плъзна в патрона и се завъртя.

— Това е друга работа — рече. — Бях почнал да си мисля, че днес не ми върви.

Отвори гаража, влезе в ДеЛоръна и на заден ход го намести на девствената бетонна плоча. Малко по-късно, облечен във всекидневните си дрехи, излезе от къщата и тръгна по пътя към Хил Вали.

Някъде в града под него бе ключът, който можеше да го върне обратно в 1985. Където и да беше, налагаше се да го намери.