Джордж Гип
Завръщане в бъдещето (2)

Втора глава

— Освен ако преди това не умра от инфаркт или инсулт — високо измърмори доктор Емит Браун.

Наближаваше часът да види как мечтата му се превръща в действителност. В това не се съмняваше. Всички научни и материални пречки бяха отстранени една по една. Дали днес щеше да бъде Денят с голямо Д?

— Не разчитай на тая работа — отговори си самичък. Няма нужда да се изхвърля толкова, разсъди той.

На шестдесет и пет беше един от най-талантливите и най-неизвестните изобретатели на нацията. Всъщност никой, освен Марти Макфлай, изобщо не знаеше за неговите постижения, ала това нямаше значение. Скоро всичко ще се промени. Изпълненият му с борба и подигравки живот изведнъж ще стане златен.

Огледа работилницата си, която представляваше просто един гараж, пълен с разкапващи се материали и натрупано за четиридесет години оборудване. В това число влизаха реактивен двигател, купчини превключватели, автомобилни детайли, достатъчни да се сглобят поне две коли, късовълново радио, джубокс „Сийбърг“, тезгях със заваръчна установка, останки от робот, действащ хладилник и дузини часовници. Той притежаваше всевъзможни модели — от цифрови до часовници с кукувичка — и всеки един от тях вървеше точ в точ с останалите.

Наличието на толкова много времеизмерващи уреди не бе случайно. Времето беше последното и може би окончателното от големите увлечения на Док Браун. През петдесетте беше опитвал да открие тайните на човешкия мозък чрез множество устройства за разчитане на мислите. Нито едно от тях не бе проработило. Около пет години преди това беше потресен от теорията, че всички бозайници имат общ език. Някои други планове се отнасяха до идеята, че може да се добива злато чрез прегряване на земната повърхност, или че продължителността на живота на всеки човек е предопределена и може да бъде изчислена, като се изследва съставът на ноктите му, а освен това беше публикувал статия, в която се твърдеше, че полът на бебетата може да се определи, преди да бъдат заченати. Фактът, че нито едно от заниманията на Док Браун не се бе увенчало с успех, не го беше обезкуражил, макар че би трябвало. През петдесетте, шестдесетте, седемдесетте и в началото на осемдесетте години продължи да експериментира, като си навлече постоянно презрение като лудия учен от Хил Вали.

Сега, на 25 октомври 1985 година, нещата бяха пред завършване. Бе разработил перфектно всеки елемент от своята теория за пътуване във времето. В края на столетието учени и историци ще използват неговото устройство, за да изследват бъдещето и миналото и чрез тези изследвания да работят за подобряване на настоящето. Схващането му за времето като измерение бе обобщено в простото обяснение, което даде веднъж на редактора на хилвелския вестник.

— Мисля, че времето е сферично и безкрайно — рече той. — Като портокалова кора. Ако се промени структурата й в която и да е точка, това ще се отрази на цялата кора. Бъдещето влияе на миналото и настоящето, точно както миналото и настоящето влияят на бъдещето.

— Но миналото е изтекло и с него е приключено — отговори редакторът. — Как може да му се влияе?

— Точно това е идеята ми — сопна се Док Браун. — Миналото не е изтекло и с него не е приключено. То все още си е тук. И веднъж да намерим начин да проникнем в него, ще можем да променяме нещата, които могат да се случат утре.

Редакторът не бе убеден, но все пак отпечата интервюто. Жителите на Хил Вали или пренебрегнаха материала или протестираха, че ценно място е било похабено за щуротиите на един луд.

Някога тази неблагоприятна известност го нараняваше, но сега бе оставил всичко това зад гърба си. „Ако всичко върви добре…“ — мърмореше, докато започваше подготовката за тазвечерната работа.

Изречението остана недовършено. Като си подсвиркваше тихичко, той бавно облече бял антирадиационен костюм, нахлузи качулката на главата си, за да пробва усещането, а после я свали и я разглади на гърба си. Провери отражението си в огледалото, разроши и без това чорлавата си бяла коса, може би извратено подсилвайки репутацията си на невероятен особняк. После отиде пред гаража, отвори задните врати на огромен фургон, от двете страни на който бе изписано ПРЕДПРИЯТИЕ Д-Р Е. БРАУН — 24-ЧАСОВО НАУЧНО ОБСЛУЖВАНЕ, и надзърна вътре.

Разбира се, автомобилът бе все още там. Даже на слабото осветление в гаража неръждаемият лъскав „ДеЛорън“ с отварящи се нагоре врати проблесна насреща му като гигантска играчка за коледна елха. Колко подходящо, помисли си, че превозното средство, което ще тласне човечеството в миналото и в бъдещето, се случи да бъде изключително красива машинария. Когато затвори вратите, не изпитваше никакви съмнения.

— Ще проработи — си каза тихо. — А аз ще се прочуя.

Оставаше само последното отмятане на дреболиите. Щеше да се справи с тях в няколкото часа до пристигането на Марти в „Двата бора“ и после двамата заедно щяха да направят една стъпка, тъй важна за човечеството, както кацането на Луната през 1969.

 

 

Вече се стъмваше, когато Марти взе последния завой пред къщи, но много преди това знаеше, че се е случило нещо лошо. Въртящите се светлини рядко са предвестници на радост, освен на Коледа, но този празник бе чак след два месеца. През дърветата, които закриваха неговия дом, успя да види, че светлините са жълти. Не е полицията, помисли си. Техните бяха червени и сини. Жълтото беше обичайният цвят на пътната помощ.

Беше напълно прав. Като се пързаляше към двора, разпозна застаналия като огромна богомолка влекач близо до алеята към гаража. В челюстите си държеше един „Плимут Рилайънт“ модел 1979 година, който с повдигнатия си от земята чифт колела изглеждаше съвсем безпомощен. Като наближи, Марти видя, че предницата му изцяло е смачкана сякаш някой я беше натресъл в тухлена стена. Отстрани стояха бащата на Марти и Биф Тенън, и мълчаливо гледаха как шофьорът на влекача откачва повреденото возило.

Джордж Макфлай беше на четиридесет и седем, но в очите на Марти изглеждаше много по-стар. Скучен човек, който винаги се бои да предприеме и най-малката стъпка, изискваща смелост, с непроменена от тридесет години прическа, той бе облечен в също така досаден костюм, закупен преди четири години от „Сиърс“. Мъжът до него контрастираше рязко и като десен на дрехата, и като маниери. По-възрастният само с година Биф Тенън стоеше с безсрамно провиснало над панталоните шкембе в поза, която правеше костюма от ярко шотландско каре, розовите пръстени и златните верижки да изглеждат още по-странни. Колкото Джордж Макфлай бе сдържан, толкова Биф бе шумен и противен — от онези хора, които говорят високо в киното или крещят обидни думи по играчите на стадиона. Накъсо казано, бе един заплашително държащ се простак, а никой не се плашеше по-лесно от неговия приятел и помощник Джордж.

Докато Марти се приближаваше на скейта, долови в гласа на Биф фамилиарния тон на възмущение, когато се обръщаше, към баща му.

— Не мога да повярвам, че го направи, Макфлай — грубо рече Биф. — Не мога да повярвам, че ми даде колата си, без да ми кажеш за сляпото петно. Можех да се претрепя.

Кажи му хубавичката, помисли Марти, че всички щяхме да се чувстваме по-добре, ако сега Биф Тенън лежеше с гипс и тежести на крайниците.

Джордж Макфлай, разбира се, не беше способен да удържи атаката на Биф. Вместо това отговори малодушно:

— Биф, никога досега не съм забелязал каквото и да е сляпо петно.

— Хайде де, Макфлай, да не си късоглед? Има! Как иначе можеш да обясниш цялата работа?

Кажи му, че шофьорът е скапан, помисли Марти. Да можеше баща му поне веднъж да се противопостави!

Джордж Макфлай погледна земята и не отговори пряко на ирационалния въпрос:

— Да смятам ли, че твоята застраховка ще плати това? — попита той. Въпросът звучеше по-скоро като молба.

— Моята застраховка? — разгорещено отвърна Биф. — Беше твоята кола с твоето сляпо петно. Твоята застраховка трябва да плати. Аз искам да знам кой ще плати.

Посочи лекьосания си костюм.

— Целият се полях с бира, когато тая кола ме удари — продължи Биф. — Кой ще плати сметката за чистенето? Това ми кажи, Макфлай.

Марти не можеше да издържи и минута повече.

— Може би като чуе, че си пил по време на шофиране, съдията ще плати сметката — намеси се синът.

Биф присви очи и нареди:

— Кажи на хлапето си да не се бърка, Макфлай.

Джордж не издаде такава заповед, но със същия успех можеше и да го направи. Като извади портфейла си, издърпа една двадесетдоларова банкнота и я подаде на Биф.

— Това ще стигне ли? — попита смирено.

Биф сграбчи двайсетачката от пръстите на Джордж и хвърли къс триумфиращ поглед към Марти.

— Като за начало.

— За толкова сигурно можеш да си купиш два такива костюма — отвърна Марти.

Биф пламна и рече:

— Трай!

И като се обърна към първоначалната си мишена, каза на бащата на Марти:

— Къде са ти отчетите?

Лицето на Джордж Макфлай стана по-бледо дори от обичайния си светлосив рибешки цвят.

— Ами аз още не съм ги довършил — заизвинява се той. — Направих си сметка, че всъщност не ти трябват преди понеделник…

Биф пристъпи напред и почука с юмрук по челото на Джордж, като че ли чукаше на врата.

— Хей — каза, — има ли някой вкъщи? Мисли, Макфлай, мисли! Трябва да имам време за преписване на машина. Ако дам отчетите, както си ги написал на ръка, ще ме уволнят.

Марти се вбеси от баща си. „Кажи му сам да си напише отчетите“, помисли си.

Баща му отново отстъпи.

— Окей — каза той. — Довечера ще ги привърша и ако това те устройва, първата ми работа утре заран ще е да ти ги дам.

— Не много рано — промърмори Биф. — В събота си отспивам.

Марти се извърна. Искрено си мислеше да зареже всичко. Не стига, че Биф се държеше безчовечно с баща му, но и осъзна, че при тая повредена кола срещата му с Дженифър отива на кино. Това беше най-лошият от всички възможни дни.

Биф Тенън обаче още не бе приключил. Както се бе обърнал да си ходи, погледна към земята.

— Абе, Макфлай — каза сякаш между другото, — обувката ти се е развързала.

— А? — рече Макфлай и се излъга да погледне надолу в краката си.

В същия миг ръката на Биф полетя нагоре и удари Джордж по брадичката. Дразнещ слуха кикот разцепи въздуха. Биф Тенън беше реализирал идеята си за страхотна шега.

— Много си лековерен, Макфлай! — извика. — А бе, момче, за трийсет години нищо не си научил.

С мълчанието си Джордж призна правотата на обвинението, като само леко се усмихна.

Без да съзнава факта, че Марти го гледа с отвращение, Биф посочи блестящия нов „Кадилак“ наблизо и намигна.

— Ей, хлапе — каза, като че ли не си бяха разменили тежки думи. — Харесва ли ти как съм я боядисал?

Марти сви рамене.

След миг Биф и прясно боядисаната му кола се отдалечаваха към пътя. Джордж Макфлай се запъти към къщи. Марти застана пред него.

Като вдигна ръце, Джордж направи крачка встрани.

— Зная какво ще ми кажеш, синко, и си прав — промърмори. — Абсолютно си прав. Само че ми е бригадир, а пък аз се опасявам, че не ме бива много и сблъсъците.

— Сблъсъци ли? — изстреля Марти. — Че ти дори не се защищаваш.

Джордж не отговори.

— Татко, виж колата — настоя Марти. — Виж какво я е направил. Без малко не й е видял сметката. А после съчини някаква глупост за сляпо петно. Обвини теб за катастрофата, а ти мълчиш като риба.

— С човек като него не може да се спори — рече кротко Джордж.

— Виж — продължи Марти. — Купчина ламарина. А аз разчитах утре вечер да я използвам. Имаш ли представа колко важно беше за мен, татко? Имаш ли изобщо някаква представа?

Без да знае за плановете на Марти да откара Дженифър с колата, за Джордж Макфлай не бе възможно да разбере какво наистина означава това пътуване за него.

— Съжалявам, сине — промърмори той. — Мога да кажа само, че много съжалявам.

За Марти това не бе достатъчно, а досадните събития през деня го караха да продължи.

— Татко, случвало ли се е поне веднъж да кажеш „не“, когато хората започнат да те разиграват? Толкова ли е трудно?

— Зная, че ти мъчно ще го разбереш, сине — с влудяващо спокойствие каза Макфлай, — но работата е там, че аз просто не съм боец.

— Опитай веднъж, татко — предизвика го Марти. — Само веднъж. Кажи „не“. Н-Е. „Не“. Не боли толкова, колкото си мислиш.

Джордж Макфлай му обърна гръб, защото беше по-лесно да гледа смачканата предница на колата си, отколкото обвиняващите и разочаровани очи на Марти. Завиждаше на другите мъже — на мъжкарите, които учеха децата си как да се бият, окуражаваха ги да са борбени и да защищават правата си. Те неизменно насърчаваха мъжките си отрочета към организираните спортове, хвалеха се, щом момчетата им спечелеха някоя важна среща и ги пердашеха с бейзболните бати по раменете, когато изпуснеха последния удар в играта. Джордж Макфлай пък тайничко беше доволен, когато синовете му Марти и Дейв отказваха да участват в състезания, защото си спестяваше неприятните емоции.

Понеже се тревожеше заради липсата на твърдост, Джордж Макфлай често изпадаше в настроение за тих самоанализ и бе успял да направи дисекция на душата си. Мислеше, че всичко бе започнало от една случка в началното училище, когато побойникът на класа се бе обърнал към него. Побойникът току-що бе ударил приятеля му Били Стокхаузен и за част от секундата Джордж бе така ядосан, че пред очите му падна оная кървава пелена, за която всеки говори и пише. Като пристъпи към побойника, замахна с юмрук…

И не можа да удари. Побойникът се захили самодоволно и го отмина. Тридесет и пет години оттогава Джордж се чудеше какво ли щеше да се случи, ако бе надмогнал себе си. В най-щастливата си фантазия с един удар просваше побойника в безсъзнание. Но дори ако оня беше отвърнал на удара му, а той се бе научил да разменя юмруци в боя, нямаше ли това да бъде по-хубаво от страхливото влизане в архивата, от тоя начин на мислене, който не му позволяваше да поема никакви рискове и в който Джордж сам се беше впримчил през всичките тези години?

Въздъхна. Защо ли да се връща към този момент… Защо си дава труд да обяснява на Марти или комуто и да било защо е такъв треперушко? Той самият едва можеше да приеме и най-благоприятното обяснение.

Сякаш за да подчертае предизвикателното държане на Марти отпреди малко, един глас от прозореца на съседната къща го повика. Беше гласът на съседа му Хауърд, четиридесетгодишен, шкембелия, като цяло неприятен тип, който, подобно на Биф Тенън, говореше с Джордж само когато имаше нужда от нещо или да наругае някого.

В този момент гласът му бе по-слабо обагрен с презрение, очевидно защото се искаше помощ от Джордж.

— Хей, Макфлай! — викна той надолу. — Мойта щерка продава сладки за момичетата скаути. Казах й, че ще вземеш една кутия.

— Една кутия? — отговори Джордж. — Колко има вътре?

— Има ли значение? — войнствено отвърна Хауърд. — Дванайсет. Двайсет и четири. Трийсет и шест. Нали е за добро дело? Или искаш да кажа на щерка ми, че си скръндза?

— Просто… — започна Джордж, но безпомощно отпусна рамене. — Няма значение. Разбира се. Кажи й, че ще взема една кутия, каквато ще да е.

Марти поклати глава и влезе вкъщи.

Сестра му, брат му и майка му вече бяха седнали на масата за вечеря; никой не вдигна очи, когато Марти влезе и се стовари на стола си. Този път Марти беше доволен, загдето всички са така погълнати от собствения си живот, че не се сещат да го попитат какво е станало с музикалното прослушване. Не беше на кеф да обяснява защо е загубил, нито пък да наблюдава гримаси на фалшиво съчувствие.

— Пак руло Стефани — констатира той.

Критицизмът му не попречи на работата на челюстите. Двадесет и двегодишният негов брат Дейв, облечен в униформата на „Бургер Кинг“, седеше срещу него. С едно око гледаше стенния часовник, а с другото — храната си, която лапаше по вълчи на големи залъци и я гълташе шумно като изгладняло животно. Отляво на Марти седеше деветнадесетгодишната Линда, която беше хубавичка по малко просташки начин, отчасти защото винаги си слагаше прекалено големи сенки. Марти се опита да си спомни кога за последен път я е виждал без пурпурни или зелени клепачи и накрая се отказа. Отдясно бе скъпата му поовехтяла мама, която някога ще да е била много привлекателна и жизнена. Сега, на четиридесет и седем, теглото й бе наднормено, пиеше повече, отколкото й е полезно, а в чинията си имаше много повече храна от когото и да било другиго. Менюто, освен вечното руло Стефани, включваше макарони „Крафт“ със сирене, смесена салата марка „Бърд ай“ и френско разтворимо доматено пюре.

Последен седна баща му, който превключи телевизора на повторението на една стара серия на „Младоженците“ и вместо храна постави пред себе си листове хартия. Марти забеляза с гняв, че той вече бе започнал „домашното“, така дървеняшки зададено му от Биф Тенън.

Няколко минути Марти и Дейв се забавляваха, като рецитираха репликите от „Младоженците“ с един такт преди телевизионните актьори — забавление, което най-накрая раздразни майка им.

— Много умно — рече. — Знаем, че сте го гледали поне сто пъти. Но баща ви иска да го види пак, нали? Оставете го да му се наслаждава в мир.

Марти и Дейв свиха рамене.

За една минута се възцари мълчание, а после мама погледна Марти, усмихна се и каза:

— Е, Марти, как мина прослушването?

Марти уморено изпуфтя.

— Провалихме се — обясни накъсо.

Всички се опитаха да измислят нещо или поне всички се престориха, че мислят.

— Сигурно е било нагласена работа — рече накрая Дейв. Повърхностното му съждение изненадващо ободри Марти. Всъщност и той си мислеше същото, откакто фалшифицираното състезание бе свършило.

— Може би — сви рамене.

— Сигурно са си знаели кой трябва да спечели — кимна Дейв. — Останалите са били само за парлама.

— Гроздето е кисело — меко рече Линда, без да вдига очи от десерта си — разтворим шоколадов пудинг „Джел-О“, полят с разтворим разбит каймак от същата марка.

— Много лошо — въздъхна мама. — Мисля, че вашата група е много добра. Просто не виждам как може да имат по-добра група.

Бащата вдигна очи от домашното си.

— Повярвай, синко — осмели се да се вмъкне в разговора, — че за вас е по-добре да не си усложнявате живота с този бал на ИМКА.

— Какво има да му усложняваме? — попита студено Марти.

— Ами, щяхте да се чудите как да замъкнете цялата си уредба там…

— Правили сме го сума ти пъти — прекъсна го Марти. — Това не е проблем.

— Щеше да ви се наложи да планирате различни евентуалности, например, че някой се разболее продължи баща му.

— Никой никога не е боледувал.

— Това само показва, че може би му е дошло времето — подкара старият по-нататък. — После трябваше да си осигурите заплащането, да прецените кой какъв дял да получи, да се уговорите със съюза на музикантите…

— Леле, леле — промърмори Марти. — Сигурно можеш да намериш цял куп причини нищо да не правим.

Това не забави баща му и половин секунда.

— Ами ако се бяхте оказали толкова добри, че и други да искат да ви наемат? — продължи той. — Тогава пък щяхте да се чудите как да съгласувате работата си с учебната програма.

— Прав си, татко. Май ще е най-добре направо да ида да си легна. Колкото по-дълго съм жив, толкова повече проблеми ще си имам.

— Повярвай ми, синко, по-добре, че си се отървал от всичките тези главоболия — заключи баща му.

— Марти, той е прав — сардонично добави Дейв, за да се помайтапи със „стария“. — Ако има нещо, дето съвсем не ти трябва, е да си имаш главоболия.

Марти накрая престана да спори, макар че това го накара да се почувства донякъде като баща си.

Лорейн Макфлай прехвърли вниманието си към Линда, която довършваше пудинга си.

— Няма защо да ядеш това, нали знаеш? — каза. — Има кейк.

Линда вдигна вежди и попита:

— Какъв кейк?

Лорейн посочи трислойния кейк върху кухненския шкаф. Отгоре беше написано ДОБРЕ ДОШЪЛ ВКЪЩИ ВУЙЧО ДЖОУИ. Над буквите имаше малък кос, излитащ през прозорец с решетки. Не беше много тактично, но и положението на вуйчо Джоуи не беше тайна.

— Май пак ще трябва сами да си ядем този кейк — усмихна се тъжно Лорейн. — Не са пуснали вуйчо Джоуи.

— Може би просто трябваше да пробваме да подадем някакви документи — предположи Джордж.

— Не ги е срам — продължи Лорейн. — Почти му бяха обещали, че тоя път ще го пуснат. После дойде тая бъркотия с управлението на затвора. Мисля, че най-засегнатият е той. Всеки от ония е дърпал чергата към себе си.

— Сигурно така е по-добре — каза Марти. — Ако беше излязъл, щеше да му се наложи да взима куп решения. Щеше да трябва да си търси работа, да попълва формуляри.

— Точно тъй — заприглася му Дейв. — Щеше да му се наложи да ходи от едно място на друго, да се чуди къде да си разваля парите, за да има за телефон… Сигурно е по-добре да си стои на топло.

Лорейн се намръщи и ги изгледа свирепо. Джордж Макфлай не вдигна очи от домашното си.

— Бих желала да показвате малко по-голямо уважение — рече Лорейн. — Знаете, че ми е брат.

— Е, мисля, че е доста неприятно да имаш вуйчо затворник — промърмори Линда.

— В живота си всеки прави грешки, детето ми — философски рече Лорейн.

— Да, ама вуйчо Джоуи ги прави една след друга — ухили се Дейв. — И то докато е в градски отпуск. Това вече не е просто грешка, това направо е тъпо.

Лорейн не отговори. Вместо това си сипа още домати.

Дейв погледна отново стенния часовник, изтри уста и бутна стола си назад.

— Майната му — рече той. — Пак ще закъснея.

— Моля те, дръж приличен език — предупреди го майка му.

— Добре, по дяволите — каза Дейв, като стана и се отправи към входната врата. След малко се чу как колата му запали и изгърмя по улицата. Марти искаше да си има собствена кола, дори и да е барака като на Дейв. Поне ще бъде независим; станеше ли нещо с колата му, щеше да вини само себе си.

— Между другото — рече Лорейн, — обади се оная, Дженифър… искаше да й звъннеш.

Марти кимна.

— Струва ми се, че фамилията й е Паркър.

— Знам фамилното й име, мамо.

— Но нали можеше да бъде някоя друга Дженифър?

— Да, но точно сега не познавам друга Дженифър.

— Извинявай — каза майка му и отопи остатъците от доматите със залък хляб. — Във всеки случай не съм убедена, че ми харесва. Момиче, което звъни на момчетата, си търси белята.

Марти и Линда размениха многозначителни погледи. Да не би майка им да си е загубила акъла?

— О, мамо — измърмори Линда, — какво лошо има да звъннеш на някое момче?

— Аз пък мисля, че е ужасно — настоя Лорейн. — Момичета да задирят момчета — кой е чувал за такова чудо? Когато бях на твоята възраст, никога не съм задиряла момчета. Никога не съм звъняла на някое, не съм молила за среща, не съм седяла в някоя паркирана кола с момче…

„Ама че тъпо детство“ — помисли Марти.

— Защото ако се държиш така, момчетата няма да те уважават, Линда. Ще си мислят, че си много лесна.

Линда завъртя очи. Беше го слушала вече няколкостотин пъти, ала й се струваше, че е било поне милион.

— Тогава как се предполага, че можеш да срещнеш някого? — попита тя.

— Просто се случва — усмихна се Лорейн. — Точно както аз срещнах баща ви.

— Но то е било тъй тъпо? — простена Линда. — Дядо го е блъснал с колата.

— Така е трябвало да стане.

— Може би трябва да се навърташ около отделенията за спешна помощ — предложи Марти.

— Това няма да помогне — каза Лорейн, без да съзнава сарказма му. — Виждаш ли, ще се срещнеш с господин Прекрасни по начин, който сама не можеш да определиш. Нито пък ще можеш да го избегнеш. Просто ще е писано да стане, както е писано утре сутрин да изгрее слънцето.

Цялата тази метафизика не впечатли Линда.

— Аз все още не мога да разбера какво е правил татко насред улицата — каза тя.

Таткото, глух за разговора, не вдигна очи от домашното си и мама повиши глас, за да привлече вниманието му.

— Какво правеше, Джордж? — попита тя. — Какво правеше там — птичките ли гледаше?

Джордж разклати глава като човек, който излиза от кома.

— А? — промърмори с дебел глас. — Рече ли нещо, Лорейн?

— Няма значение.

— Сигурно е нямал никакъв опит като стопаджия — предположи Марти. Сега не беше особено заинтересован да слуша как са се срещнали родителите му.

Лорейн обаче беше заинтересована да разкаже историята.

— Както и да е — продължи тя, — дядо ви го блъсна с колата и го донесе вкъщи. Беше в безсъзнание.

— Като сега — намеси се Марти.

Лорейн го стрелна смразяващо.

— Изглеждаше тъй безпомощен… като малко загубено кученце. И изведнъж плени сърцето ми.

— Да, мамо — усмихна се Линда. — Казвала си ни го един милион пъти. Било е като „Флорънс Найтингейл идва на помощ“.

Лорейн се облегна на облегалката на стола си, а очите й бяха премрежени от носталгични мисли и картини.

— И точно на следващия уикенд — продължи тя — отидохме на първата си среща. На училищния бал „Магия под морето“.

— Под морето? — намеси се пак Марти. — Искаш да кажеш, че всички бяха облечени като миди и стриди?

Майката не му обърна внимание.

— Никога няма да го забравя — каза тя. — Беше през нощта на онази ужасна гръмотевична буря. Спомняш ли си, Джордж?

— За какво, скъпа? — измънка Джордж Макфлай.

— Нощта на първата ни среща.

— Ммм. Валеше.

— Най-ужасната гръмотевична буря дотогава и насетне — додаде Лорейн. — Хората още говорят за нея. Както и да е, баща ви ме целуна за пръв път на дансинга… и тогава разбрах, че ще прекарам остатъка от живота си с него.

— Гръмотевичната буря трябва наистина да си я е бивало — усмихна се Марти.

— Не мога да повярвам, че татко е събрал толкова кураж, та да те целуне на публично място — каза Линда.

Лорейн се изчерви.

— Е — свенливо рече тя, — може би аз го поокуражих малко…

— Бас държа, че е трябвало да му скочиш върху краката — предположи Марти.

С тези думи той привърши яденето, отказа се от парчето кейк в чест на неявилия се затворник, избърса уста и стана.

Лорейн бе тъй потънала в мислите си, че едва ли го забеляза.

— Като си мисля сега за това — припомни си тя, — така беше. Всъщност ми се наложи да…

Тъй като не желаеше да държи „неприличен език“, тя остави втората част от изречението да замре в гърлото й. Във всеки случай краят беше подходящ. Марти почти беше излязъл от кухнята, Линда гледаше през прозореца какво става пред вратата на съседите, а Джордж бе потънал в листовете си. Лорейн сви рамене и посегна към най-близкия нож. Ако никой не възнамерява да си вземе парче от кейка за вуйчо Джоуи, тя ще го пробва.

Предвкусвайки с усмивка удоволствието, тя си отряза десетина сантиметров триъгълник, сложи го на кафената си чинийка и започна атаката. Както замразеният крем се разтопи в устата й, така се изпариха всякакви мисли, че последните тридесет години може да са били нещо друго, освен прекрасни.