Джордж Гип
Завръщане в бъдещето (11)

Единадесета глава

Докато наблюдаваше как Марти се отдалечава от местопроизшествието по Главната улица, Лорейн направи избора.

Ако той не ме покани, помисли си, тогава просто ще трябва аз да го поканя.

Обърна се към Бабз и рече:

— Мога ли да взема назаем твоята кола?

Бабз се поколеба.

— Знаеш, че не е моя — отвърна. — На сестра ми е.

— Добре де, няма значение. Ще бъда внимателна.

— За какво ти е?

— Обещаваш ли да не казваш?

Бабз кимна.

— Искам да проследя Марти и да видя къде живее. Като стане дума за това, е тъй потаен.

Бабз се изкикоти. Това бе мисия, която можеше да разбере.

— Аз ще те возя — рече.

— Добре. Хайде да тръгваме, преди да се е скрил.

Двете момичета се бяха отправили към автомобила на Бабз, когато Лорейн неочаквано се озова отново лице в лице с Джордж Макфлай.

— Здрасти — продума той.

Шоколадовите мустачки все още си стояха. Лорейн погледна встрани и каза рязко:

— Здрасти. Съжалявам, че трябва да си вървя, но съм наистина заета.

Той тръгна заедно с нея.

— Това ще отнеме само секунда — започна. — Чудех се дали би желала да дойдеш с мен на бала в събота.

— Бала? О, да…

— Значи ще дойдеш? — подскочи Джордж.

— Не. Исках да кажа… да, вярно, че балът е тази събота. Как лети времето, а?

— Аха… Е?

— Съжалявам. Аз имам нещо като предварителна уговорка, но още не съм разбрала за нея.

— Как не си разбрала? — попита Джордж.

— Много е сложно. Но ако не се уреди тази работа, която може би се задава, може би ще дойда с теб.

Джордж прие отговора й като положителен въпреки плетеницата от отхвърляния.

— Може би ако аз… тоест ние изчакаме ден-два…

— О, не — усмихна се Лорейн. — Няма да е честно спрямо теб.

— Е, ти си единственото момиче, което искам да заведа — каза, като се мразеше, загдето въобще не умее да скрива чувствата си.

— Благодаря — рече Лорейн. — Може би следващия път.

— Следващият бал е чак през пролетта.

— Щом зимата пристига, мигар може далече да е пролетта? — изгука Лорейн, която тъкмо бе научила този стих.

— Да, но сега дори не е и зима — слабо протестира Джордж.

— Много ти благодаря за поканата — каза Лорейн и скочи в колата на Бабз. — Пак ще се видим.

— Аха…

— И си избърши устата.

Отпътува, като го остави на тротоара да опипва с пръсти горната си устна.

Оформените като улични лампи свещи са най-хубавото хрумване, помисли Док Браун, като отстъпи няколко крачки назад, за да се полюбува на творбата си.

— Много добре — промълви с усмивка. — Може би ще я запазя до Коледа и ще я използвам като градинка.

Бе прекарал по-голямата част от следобеда в планиране и изграждане на свой собствен макет на градския площад на Хил Вали. Бе поставен на голям лист шперплат и се състоеше преди всичко от дървено трупче със закопчан на него ръчен часовник (часовниковата кула на съдебната палата) и прикрепен на върха „гръмоотвод“ (пирон). От гръмоотвода надолу се спускаше проводник, който пресичаше площада и минаваше между две улични лампи през улицата. Близо до тях имаше детска количка с пружинка, от чиято задна част стърчеше право нагоре парченце проводник с прикрепена за него кука.

Като се консултира с работния си план от цифри и изчисления, Док Браун кимна. Беше сигурен, че ще действа.

— Добре — каза, когато Марти влезе. — Сега мога да ти обясня това. Докъде я докара с продължаващата сага за Джордж и Лорейн?

Марти въздъхна.

— Наближихме целта. Това е всичко, което мога да ти кажа. С изключение на мъничкия спор с Биф Тенън и четирима от неговите бандюги. За едната бройка да ме премачкат и да ми видят сметката.

— Това ли е всичко? — усмихна се Док. — И какъв беше крайният изход от спора?

— Четиримата приключиха в купчина лайна. Трябва да призная, че много добре успях да подредя и себе си, и тях.

— Разбира се, разполагаш с тридесет години напреднала техника, от която черпиш — отвърна Док Браун.

Марти изсумтя.

— Само те будалкам — усмихна се Док. — Ела насам и хвърли едно око.

— Разбира се. Какво е това, по дяволите?

— Това е моят дяволски хитър начин да те върна обратно в 1985.

— Добре. Обясни ми го.

Док Браун обясни елементите на мизансцена и после се впусна в описание на начина, по който предполагаше, че ще работи.

— Значи, слагаме гръмоотвод на часовниковата кула на съдебната палата — каза, — после опъваме един мощен електрически кабел от гръмоотвода през улицата… Заедно с това снабдяваме твоята кола с голяма кука, която е свързана на късо с кондензатора на потока…

Взе детската количка и я нави.

— Ти ще си тук — рече. — Като дам сигнал, потегляш по улицата към кабела, ускоряваш, докато стигнеш осемдесет и осем мили в час…

Пусна играчката от единия край на макета. Тя тръгна към опънатия проводник. Като вдигна друг проводник с оголен край и плетка на ивици, който беше включен в електрически контакт, той го придвижи към „гръмоотводния“ пирон.

— После — продължи — светкавицата пада и захранва кабела точно навреме, за да.

При тези думи докосна пирона в проводника под напрежение. Щом антената се закачи в кабела, се разлетяха искри, играчката се запали и изхвърча от масата. Тя се удари в близките завеси и се изтърколи по тях, изригвайки пламъци. За частица от секундата евтините пердета се превърнаха в кълба от огън и дим.

Док Браун се втурна към другия край на стаята, сграбчи един пожарогасител и за по-малко от минута овладя пламъка.

— Добре — рече Марти, когато всичко свърши. — Радвам се да видя, че си пресметнал всичко. Защо направо не ме подпалиш, вместо да си създаваме толкоз грижи?

— Това е теоретично — сви рамене Док Браун. — Съвсем другояче ще бъде с автомобил, които можеш да контролираш, и кондензатор на потока, който превръща светкавицата в енергия, вместо да я оставя на свобода, както направи този. Най-малкото се надявам, че ще стане така.

— Изпълваш ме с голяма увереност, Док — усмихна се тъжно Марти.

— Повярвай ми, би трябвало да проработи.

— Ключовите думи са „би трябвало“.

— Добре де, как мога да гарантирам, че ще работи? Това е научен експеримент, момчето ми — нещо, което се прави за пръв път. Нищо не е сто процента устойчиво, глупако. Вземи най-простата част от този план — че се движиш с осемдесет и осем мили в час по градския площад точно в нужния момент. Дори това не е гарантирано. Представи си, че някоя стара дама слезе от бордюра, когато не трябва. Представи си, че тази прекрасно конструирана техника се повреди насред улицата. Представи си, че не уцелиш с куката или светкавицата падне по-рано или по-късно. Представи си, че вестникът е сбъркал датата. Представи си…

— Окей, Док — прекъсна го Марти. — Разбрах те. Така или иначе това е голям хазарт.

— Не се безпокой. Ще се погрижа за светкавицата. Ти само се погрижи за твоя старец.

Марти въздъхна. Извади пак семейната снимка и я погледна. Брат му Дейв бе напълно изчезнал, а част от главата на Линда бе замазана.

— Божичко — преглътна. — Аз съм следващият.

На вратата се почука. Док Браун и Марти си размениха тревожни погледи.

— Биф — рече Марти. — По някакъв начин се е измъкнал от лайната и ме е последвал.

Озърна се за железен лост или някакъв друг тежък предмет. Док Браун се втурна към прозореца и погледна навън. Марти го чу как изръмжа.

— По-лошо — каза Док Браун, като препусна обратно към него. — Бързо, трябва да покрием машината на времето.

Докато завиваха ДеЛоръна с един насмолен брезент, Док продължи:

— Майка ти — рече. — Казвал ли си й къде живееш?

— Не. Да не съм луд?

— Тогава може би те е проследила. Момче, тая дама наистина ти е навита.

На вратата пак се почука.

— Да я пуснем ли? — попита Марти.

— По-добре ще е — каза Док Браун. — Мисля, че ме видя, когато погледнах навън. Във всеки случай, ако те е проследила, вероятно знае, че си вътре.

Марти отиде до вратата и пусна Лорейн.

— Здрасти — усмихна се момичето.

— Ма… исках да кажа, Лорейн. Как ме откри?

— Тръгнах след теб.

— Защо?

— Исках да разбера къде живееш.

— Изглежда логично.

Лорейн го погледна и насила се усмихна.

— О — рече Марти и се дръпна встрани. — Ъъ, това е моят вуйчо Браун.

— Вуйчо Браун? — повтори тя.

— Емит — каза Док.

— Здравейте.

Като насочи взора си към Марти, Лорейн дълбоко си пое дъх и се впусна в къса реч, която очевидно беше репетирана.

— Марти — рече, — може би изглежда малко раничко, но се надявах, че можеш да ме заведеш в събота на бала „Магия под морето“.

Марти очакваше да е подготвен за предложението, но се оказа, че не е. Нервно се прокашля и погледна надолу към дясното си стъпало.

— Не мисля, че ще мога — отвърна. — Нали разбираш, с цялото това търчане днес следобед — мисля, че доста лошо съм си изкълчил глезена…

— Ти се прибра вкъщи без никакви проблеми — прекъсна го Лорейн.

— Да, но и по-рано ми се е случвало. Знам, че утре сутрин наистина ще е зле и вероятно ще ме държи в леглото за седмица или нещо такова.

— Не ти вярвам — измърмори Лорейн. Очите й започнаха да се замъгляват. Мисля, че това е само претекст, за да ми откажеш.

— Не — викна Марти. — Не е това. Просто… ъъъ, аз съм лош танцьор. Имам два леви крака. Ако щеш, три леви крака. Така се обърквам… — Млъкна, опитвайки се да изглежда несръчен.

— Няма защо да танцуваме — предложи Лорейн. — Ако се стесняваш от това как танцуваш много добре, но мисля, че просто скромничиш. Човек, който е способен да се движи с тротинетка така, както ти го направи днес следобед, не може да е съвсем вързан.

Разсъждението си го биваше, но Марти реши да не го оспорва. Вместо това каза:

— Знаеш кой истински иска да те заведе и аз мисля, че наистина си се разбрала с него — Джордж Макфлай.

— Знаех си, че това ще кажеш.

— Защото си мисля, че е вярно. Мисля, че между вас двамата има някакво привличане. Може би още не си го почувствала, но то наближава.

— Може би, но защо трябва да съм го почувствала? — попита Лорейн. — Усещам повече привличане към теб. Във всеки случай Джордж вече ме покани и аз му отказах.

— Какво си направила? — натърти Марти. — Не разбираш ли колко смелост се изисква от негова страна да те помоли? То е като да скочиш с парашут или да се качиш на ринга с Мохамед Али…

— С кого?

— С Роки Марчиано — намеси се Док Браун.

— Е, добре, не мога да се тревожа за това — каза Лорейн. — Джордж просто не е моят тип. Умен е и така нататък, но той… значи… — тя приближи Марти тъй, че главата й почти докосваше брадичката му. — Мисля, че мъжът трябва да е силен… така че да може да държи на своето и да защищава жената, която обича. А ти?

— Какво аз? — нервно попита Марти.

Като разбра, че се мотае, Лорейн ядосано вдигна глава.

— Просто ми кажи да или не — настоя. — И по-добре ще е да кажеш да, защото ако ти не ме заведеш на бала, никой няма да ме заведе.

Марти въздъхна. Нещо в очите й му каза, че не блъфира и нещастно погледна Док Браун.

— Звучи, сякаш наистина иска да иде с теб, момче — му каза. — По-добре кажи да.

— Да — рече Марти.

— О, благодаря ти — усмихна се Лорейн и се протегна да го целуне по бузата. — Няма да съжаляваш.

После се обърна и хукна навън от къщата, спря на прага, за да му махне, и изчезна.

— Хубава бъркотия — каза Марти.

— Наистина усложнява положението — призна Док Браун. — Но поне ще иде на бала с теб и ще бъде там. Сега трябва да измислим начин да докараме и Джордж там, за да могат двамата да открият любов и магия под морето, каквото и да означава това.

— О, Господи — въздъхна Марти. — Това означава да убедя баща ми да иде сам.

— Или да иде сам, или да му намериш друга.

— Док, може и да си гениален относно кондензаторите на потока и електричеството, и пространствено-времевите континууми, но когато ми разправяш да намеря друга мадама за тоя бахалюлю в последния момент, наистина искаш невъзможното.

 

 

Видя Джордж малко следобед на другия ден.

— Здрасти — рече Джордж, — и моите поздравления.

— Поздравления за какво?

— Задето отиваш на бала с Лорейн. Попитах я сутринта и тя каза, че ти си щастливецът.

Марти уморено изпъшка.

— Нека да ти обясня нещо — рече. — Съгласи се да дойде с мен на бала само защото знаеше, че и ти ще си там.

— Как така? — попита Джордж. — Ако искаше, можеше да дойде с мен на бала.

— Здравата е объркана — каза Марти. — И това я вкарва в беля. Нали знаеш какво става, когато човек иска да купи нещо, но гледа да не му качи цената? Ще се преструва, че му намира купчина недостатъци и може би дори ще каже, че не го иска — ала през цялото време го иска като откачен.

Джордж кимна.

— Е, същото е и с Лорейн. Дълбоко в себе си те желае, само че не иска ти да разбереш. И може би част от нея още не го е разбрала. Повярвай, тя иска да бъдеш на бала, така че да можете да се съберете…

— Да се съберем — измъмри Джордж. — Че аз съм съгласен. Защо тя не ме покани? Или защо не каза да, когато аз я поканих?

— Някои жени могат да приемат прекрасните неща само ако им се струват случайни — мъдро отговори Марти. — Това се връзва с онуй, което току-що казах. Те не искат да си признаят, че ги искат. Затова покани мен. Тя всъщност не ме иска. Тя желае теб, Джордж. Всичко, което трябва сега да направим, е да я накараме да осъзнае, че желае точно теб.

— Добре, как ще го направим?

— Мисля да започнем, като я накараме да види, че не си шубе.

— Но… аз мисля, че съм шубе.

— Не, Джордж — рече Марти. — Всеки има нещо, за което държи и е готов да се бие, и мисля, че за теб това е Лорейн.

— Аха… само че, когато Биф ме наближи…

— Добре, просто ще трябва да те научим как да се справяш с това — каза Марти. — Ще започнем днес следобед, веднага след часовете.

Джордж дълбоко пое дъх и кимна. В очите му като че ли се появи слаба надежда.

 

 

Четири часа по-късно двамата младежи се събраха отново в задния двор на Джордж. Марти донесе една саморъчно направена боксова круша от така натъпкани в един брезентов чувал дрехи, че чувалът бе станал твърд като камък. След като пропиля няколко минути, опитвайки се да научи Джордж да нанася крошета и прави удари, сам се предложи за мишена.

— Искам да ме удариш в стомаха — рече Марти. Точно тук. Хайде.

Отпусна ръце покрай тялото си.

— Но аз не искам да те удрям в стомаха — запротестира Джордж.

— Няма да ме нараниш. Просто ме удари.

— Виж какво, не ме бива да се бия.

— Колко пъти трябва да ти обяснявам? — настоя Марти. — Знаем, че не те бива да се биеш. Ти го знаеш. Аз го знам…

— И Биф го знае.

— Забрави за Биф. Важното е, че Лорейн не го знае. Затова трябва да направим тъй, че поне да изглеждаш като боец, като човек, който може да държи на своето, който ще я защищава.

— Но аз никога не съм търсил повод за бой! — извика Джордж.

— Ти не търсиш повод за бой, тат… — каза Марти, — исках да кажа, Джордж. Ти й се притичваш на помощ.

— Звучи така сълзливосантиментално…

— Момичетата обичат сантименталните работи. Сега може би е по-добре пак да преговорим плана. Къде ще бъдеш в 8:55?

Джордж въздъхна.

— На бала.

— А аз къде ще бъда?

— На паркинга с нея.

— Окей. Така че точно към девет часа тя много ще ми се ядоса…

— Защо?

— Какво защо?

— Защо ще ти се ядоса?

— Защото ще стана натрапчив. А хубавите момичета се ядосват на тия, които се опитват да им се натрапват.

— Искаш да кажеш, че ти…

Марти кимна.

По лицето на Джордж мина странно тъжен израз.

— Ами ако ти позволи? — попита той.

— Как можа да го кажеш? — рязко отвърна Марти. — Тя е не само хубаво момиче, но и е моя…

— Да?

— Тя ми е приятелка. Не мога да й пусна ръка.

— Сигурен ли си? — попита Джордж с присвити очи. — Имам предвид, че е хубава. Човек трябва да е от камък, за да каже „не“ на Лорейн.

— Не и този човек — натърти Марти. — Да се върнем на плана, а? Всичко ще е само игра, така че не се безпокой за това. Само помни, че в девет часа ще минеш през паркинга и ще ни видиш… — Преглътна и продължи: — Ще ни видиш да се боричкаме в колата. Веднага притичваш, хващаш вратата, рязко я отваряш и какво казваш?

Джордж отвори устни, но не издаде глас.

— Ще трябва да си по-убедителен от това, Джордж — измърмори Марти.

— Не мога да измисля…

— По дяволите, няма за какво да мислиш. На, стоиш тук лице в лице с един тип, който натиска момичето, което обичаш. Трябва да стане автоматично.

— Аха… Прав си.

— Подай репликата, Джордж.

Като движеше преувеличено яростно челюстта си, сякаш някакъв водевилен герой от едно време, Джордж изплю репликата:

— Ъъ… Хей, ти! Махай проклетите си ръце от нея! — после чертите му приеха обичайното изражение и меко попита: — Наистина ли мислиш, че трябва да изругая?

— Да, определено — кимна Марти. — После ме удряш в стомаха, аз падам на земята и вие с Лорейн заживявате щастливо.

— В твоята уста звучи така лесно — усмихна се Джордж. — Искам да не съм тъй изплашен.

— Изплашен от какво?

— Не знам. Може би ще те ударя силно и ще те заболи. А това сигурно ще те ядоса и ти също ще ме цапнеш.

Марти се засмя.

— Повярвай ми, Джордж, можеш да ме удариш толкова силно, колкото си искаш, и аз няма да ти го върна.

— Може би тя ще си помисли, че работата е нагласена.

— Точно затова трябва да направим тъй, че да изглежда убедително. Трябва наистина да ме удариш. Хайде, пробвай.

— Окей.

Марти застана неподвижно, а Джордж си пое дъх и замахна към стомаха му. Изглеждаше като че ли убива муха.

— Не, Джордж — поправи го Марти. — Вложи малко увереност в удара. Малко чувство. Хайде. Можеш да го направиш.

Джордж замахна отново, този път малко по-добре, но не тъй, както трябва. Въпреки това изглеждаше доволен от резултата, особено от силния звук.

— Как беше? — попита. — Доста добре, а?

— Е, предполагам, че ще ми мине — сви рамене Марти. — Виж какво, потренирай с това.

Окачи брезентовия чувал на Т-образния лост за опъване на въжета за пране, отстъпи назад и го тресна с мощен ъперкът. Чувалът подскочи почти цял фут.

— Гледай да направиш нещо такова — каза.

— Добре — кимна Джордж.

Нанесе един удар по чувала, после втори. Не бяха удари като за първенство, но Марти забеляза с известно задоволство, че поне започваше да му харесва.

— Ядно — насъска го. — Ядно.

— Правилно! — изръмжа Джордж. — Ядно!

Като замахна с все сила, Джордж не предвиди люлеенето на чувала и изобщо не го уцели. Юмрукът му профуча край желаната цел и яко се тресна в дървото зад нея.

— Аааааууууу! По дяволите! — изрева.

— Добре — рече Марти. — Е, това е истински яд — и като му махна, си тръгна. — Пак ще се видим.

Джордж го гледаше как си отива, беснеейки от собствената си несръчност. Дясната му ръка продължаваше да пулсира, но разочарованието му беше по-силно от болката. Като сви дясната си ръкав юмрук, направи две крачки напред и изля чувствата си в мощен удар към бавно люшкащия се чувал. Шокът от силния сблъсък премина по ръката му и инстинктивно разбра, че най-накрая е направил нещо като хората. Оказа се обаче неподготвен да види как чувалът излита от въжето, отправя се напред и разбива прозореца на собствения му дом. Съзнавайки възможните последици от счупения прозорец, Джордж направи това, което правеше винаги в подобни положения — избяга.

 

 

„Прогноза за времето тази вечер. В Хил Вали и околностите… силен югозападен вятър, като цяло ясно и свежо време… От летището предвиждат краткотрайна буря с гръмотевици, макар да изглежда, че сезонът за тях е отминал… Според Метеорологичната служба на Съединените щати ще се захлади, като през нощта температурите ще паднат до около четиридесет и пет градуса, но по-лошо няма да стане… Така че ви пожелаваме приятна вечер. Сега да се върнем към Бил Шарп, който се кани да ни предложи петдесет и пет минути с Еди Фишер и Пати Пейдж…“

Звуците от радиото в пакарда на Док Браун бяха дочути само от неколцина жители на Хил Вали, които минаха покрай него рано вечерта в събота. Самият Док Браун се бе покатерил на една стълба на ъгъла на Втора и Главната улица и привързваше края на кабела с ножовия контакт към едно носещо въже, завързано за стълб от уличното осветление.

Пакардът бе паркиран на няколко фута от стълба; зад него, покрит с брезент, беше ДеЛорънът.

Като си подсвиркваше тихичко, Док Браун приключи привързването и погледна към съдебната палата. Лекият бриз бавно полюшваше кабела, чието инсталиране току-що бе привършил — много скъп петстотинфутов усилен проводник от гръмоотвода върху съдебната палата до свръзката, която току-що бе направил.

— Това е — каза, като погледна надолу към чакащия го до основата на стълбата Марти. Ние сме напълно готови и можем да потегляме. Само не ми изглежда, че се задава буря, а прогнозата за времето, която ей сега чух, казваше студено и ясно. Сигурен ли си за тази буря?

Марти кимна.

— Док рече, откога метеоролозите могат да предвиждат времето, да не говорим пък за бъдещето?

— Прав си — ухили се Браун и направи още една проверка, за да се увери, че връзката е здрава; изръмжа от задоволство и слезе от стълбата.

— Знаеш ли, Марти — каза, като се спусна, — аз… значи… ще ми е тъжно да те видя, че си отиваш. Ти наистина промени живота ми. Даде ми нещо, към което да се стремя. Само като знам, че ще доживея да видя 1985… че ще успея с това… че ще имам шанс да пътувам във времето… е, ще ми е трудно да изтрая тридесет години, преди да можем да си поговорим за всичко, което се случи през последните няколко дни. Наистина ще ми липсваш…

— И ти ще ми липсваш, Док — отвърна Марти. — Само че, нали знаеш, може би няма да ме видиш. Ако нещо не тръгне на добре с това… той посочи кабелната връзка. Може да не се окажа там в 1985, а и в която и да е друга година.

Браун кимна мрачно.

— Знаеш, не е много късно да вземеш друго решение — каза той. — Защо просто не останеш тук? Можем заедно да работим над проектите…

— Не, благодаря, Док — рече Марти. — Ако не оправя всичко между мама и татко и не се върна в 1985, ще объркам живота на прекалено много хора. Ще трябва да поема риска на твоя експеримент — и се усмихна. — В края на краищата всичко друго, което си направил, се оказа сполучливо. С изключение на анализатора на мозъчните вълни.

— Не ми напомняй.

Мозъкът на Марти отново проектира сцената на смъртта на Док Браун от куршумите на терористите и отново пожела да го предупреди. Наистина ли можеше да навреди толкова много? Все пак по времето, когато терористите се появиха на сцената, машината на времето на Док Браун вече беше постижение. Тази история няма да се промени, ако избегнеше отмъщението им; просто ще му бъдат отпуснати няколко години в повече, за да се радва на плодовете от своя труд и може би да попътува малко напред-назад във времето. Толкова лошо ли бе това?

Той реши, че не е.

— Док — каза. — За бъдещето и за теб…

Отново вдигната ръка.

— Не, Марти, момчето ми. Не казвай повече. Вече се съгласи, че познаването на бъдещето може да бъде изключително опасно. Даже намеренията ти да са добри, то може да отвърне драстично. Каквото и да е това, което искаш да ми кажеш, ще го открия с естественото минаване на времето.

Марти разбра, че няма смисъл да спори. Въпреки това у него все още имаше желание да го предупреди.

— Да, Док… виждам — кимна. — Слушай, ще си купя нещо сладко. Ти искаш ли нещо?

— Не, благодаря.

Марти се обърна и влезе в близкото кафене. Купи една опаковка „Олмънд Джой“ от вечно навъсения продавач и си изпроси лист хартия и плик. После седна до тезгяха и състави кратка бележка до Док. Тя гласеше:

Док Браун — на 26 октомври 1985 около 1:30 след полунощ ти ще бъдеш застрелян от терористи на паркинга в търговската зона „Двата бора“. Моля те, вземи необходимите предпазни мерки, за да предотвратиш това ужасно нещастие.

Твой приятел Марти. 12 ноември 1955

Прочете я няколко пъти, сгъна листа и го сложи в плика, който залепи, а на плика написа:

Не отваряй преди 1 октомври 1985.

Междувременно Док Браун опъваше последната брънка от кабела между двете улични лампи. Докато работеше весело над обществената собственост, един полицай свърна от „Банк ъф Америка“ да погледа.

— Олеле — прошепна Марти, като излезе от кафенето. — Само това ни липсваше сега, някое ченге да си навре гагата.

Тръгна към двамата мъже, но после размисли. Сам Док Браун щеше да се справи по-лесно. А Марти пък щеше да има време да довърши своята спасителна мисия.

Отиде до покрития ДеЛорън и вдигна шлифера на Док Браун, който лежеше над брезента. Помисли, че най-подходящ ще бъде вътрешният джоб, където може би ден-два няма да си пъхне ръката. Постави плика в левия и наметна обратно шлифера върху колата. Обаче докато го намяташе, му хрумна друга мисъл. Ами ако никога не използва този джоб и никога не го открие? Няма ли да е по-добре да пъхне бележката в жабката на пакарда? И пристъпи обратно към ДеЛоръна.

— Не — рече си. — Престани да надхитряваш съдбата. Ако го получи, получи го. Ако не е писано, няма да го намери, каквото и да направиш.

Като реши този ребус, Марти се приближи към двамата мъже толкова, че можеше да чува разговора.

Доста време полицаят просто гледаше. Най-накрая рече:

— Добър вечер, доктор Браун. Каква е тая с проводника?

— О, просто правя малък експеримент с времето. Нещо което доста ще облагодетелства града, ако проработи.

— Така ли?

— Да, сър. Точно така.

— А какво е това отдолу? — попита полицаят, сочейки ДеЛоръна.

Док Браун — ненадминат майстор на словесното увъртане — дори не мигна.

— Нова специализирана времечувствителна апаратура — отговори.

— Мяза на кола — рече ченгето.

— Е, има колела — отговори Док. — Трябва да има колела, за да мога да я придвижвам. Всъщност, старши, защо питате? Има ли значение дали е кола, или е подвижна лаборатория?

— Ако е кола, е спряна неправилно — изтъкна полицаят. — Ето червената линия.

— Да, сър. Няма да го правя друг път, макар че това всъщност не е кола. Само че, ако нямате нищо против, временно се нуждая да я оставя там.

Слезе от стълбата, приключил работата си, и се усмихна на офицера.

— Имате ли разрешително за това? — попита ченгето, без да отвърне на усмивката.

— Разбира се, че имам — отговори Док Браун. Бръкна в джоба, извади портфейла и измъкна една петдесетдоларова банкнота. — Разрешение направо от Вашингтон — добави.

— Нали няма да запалите нещо този път, доктор Браун? — попита ченгето, като се огледа нервно, позволявайки банкнотата да се плъзне от дланта на Браун в неговата.

— Не, сър — отговори Док Браун. — Този експеримент е детска играчка.

— В такъв случай — рече полицаят, — желая ви късмет.

— Благодаря, старши.

Полицаят кимна, пресече улицата и продължи да проверява вратите на магазините по Втора улица.

— Добре я свърши — каза Марти. — За миг си помислих, че някоя от твоите многобройни променливи ще ни прецака.

— И аз се уплаших — рече Док Браун и погледна часовника си. — Слушай, хлапе, по-добре да вземеш майка си и да отиваш.

— Аха, и аз мисля, че така е по-добре — промърмори Марти.

— Виждаш ми се малко блед. Наред ли си?

В действителност Марти не се чувстваше особено добре. Имаше толкова много неща да се свършат! И нито едно не биваше да се издъни. Първо, трябваше да събере майка си и баща си, после да потегли съвършено навреме, да постигне най-високата скорост, която някой някога е вдигал по Главната улица, и да се надява, че изчисленията на Док ще се окажат верни. За пръв път почувства, че наистина балансира по въже, опънато между три отделни свята — 1985, 1955 и… смъртта. Ако светкавицата не действаше точно по същия начин както плутония, Марти щеше да свърши погребан в задната стена на „Банк ъф Америка“. Или може би гой и ДеЛорънът щяха да бъдат запокитени в някакъв вид неточна пространствено-времева орбита, която да ги стовари в Канзас, Афганистан или Иркутск. Странно, но съзнаваше, че може да се изправи пред тези изпитания. Повече от всичко се безпокоеше, че трябва да се справи с родителите си, особено с майка си.

— Какво има? — попита Док Браун, усетил бъркотията в главата му.

— Не знам, Док — отговори. — Предполагам, че е от цялата тая работа с майка ми. Не знам как ще успея да издържа.

— Защо да не успееш? Какъв е проблемът?

— Как ще я избамкам.

— Да я избамкаш? — повтори намръщено Браун. — Не си споменал, че ще я биеш. Мислех си, че Джордж трябва теб да набие.

— Така се казва — обясни Марти. — Да избамкаш някое момиче означава да се опиташ да я свалиш, разбираш ли?

— Да. Да си позволиш волности. Какво толкова ужасно има в това?

— Тя ми е майка!

— Не още. Не е.

— Това няма никакво значение.

— Добре. Разбрах те. Но ако го погледнеш от съвсем практическа гледна точка, след време ти ще бъдеш много по-близо до нея, отколкото през тази вечер.

— Да, само че като бебе. Не разбираш ли, Док? Това е такова нещо, дето може да ме прецака за постоянно.

— Как? — попита Док Браун. — Извини бездънната ми тъпотия.

— Ами ако се върна в бъдещето и свърша като педи? Изглежда дреболия, но ако се опиташ да натискаш майка си, можеш да промениш целия си живот.

— Ясно — кимна Док. — Но има разлика. Да натискаш просто за кеф е едно нещо, а да натискаш, за да постигнеш сериозна и морална цел, е съвсем друго. Затова не мисля, че трябва да се тревожиш, че ще увредиш душата си. Особено ако сложиш натискането в същата категория като наместването на крака й след катастрофа…

Марти малко просветля.

— Или правенето на дишане уста в уста — добави.

— Разбира се — отвърна Док. — Каквото и да значи това. Сега по-добре да потегляш.

Марти кимна, пристъпи и спря. Още веднъж с нездраво любопитство извади портфейла си и погледна семейната снимка.

От Линда не бе останало нищо, освен стъпалата й.

— Док — бавно рече Марти, — ей сега ми хрумна нещо. Ами ако започна да изчезвам от снимката, преди да сме приключили? Мислиш ли, че ако главата ми изчезне от снимката, мозъкът ми ще престане да работи?

Док Браун погледна Марти право в очите и отговори без никакво колебание.

— Ти ме шашна.