Джордж Гип
Завръщане в бъдещето (10)

Десета глава

Джордж Макфлай си легна рано, понеже се поддаде на обхваналото го депресивно чувство, породено от събитията в училище и бащината му липса на ентусиазъм относно колежанската му кариера. Въпреки че през 1955 фразата „позитивно мислене“ все още не бе добила популярност, той бе чел книги, които развиваха вариант на същата философия. Преди година бе възложил всичките си надежди на предвоенния бестселър „Как да печелим приятели и да влияем на хората“, като бе запомнил цели пасажи от него и се опита да си съгради нов живот, основан на слънчево отношение към нещата. Обаче още първият му сблъсък с Биф Тенън сведе до нула всичките му усилия. Според Дейл Карнеги, автора на книгата, никой не може да остане враждебно настроен към теб, ако му покажеш, че искрено се интересуваш от него. Биф Тенън не само бе останал враждебен, но и размаза на лицето на Джордж един огромен сандвич, след като Джордж близо четвърт час изпробва новата си философия върху него.

Момичетата не се оказаха по-податливи. Подхождайки към тях с новата си позитивна нагласа, Джордж Макфлай ги накара да го гледат не само като мръсник, но и като нечестен мръсник. По времето, когато Джордж беше под влиянието на г-н Карнеги, дори родителите му го избягваха, тъй като инстинктивно не се доверяваха на странно дружелюбното му разположение.

Така че Джордж пак се сви в черупката си. „По дяволите — каза си, — нека тези, които ме харесват, ме харесват за това, което наистина съм.“ На казване звучеше добре, лошото бе, че не можеше да определи със сигурност кой беше този, дето го харесваше.

Прибра се в стаята си в девет часа, написа още няколко страници от разказа за нахлуването на Земята.

Помота се около час с домашните си и после загаси лампата. Не заспа лесно, но към един часа изпадна в полусъзнателно състояние, което половин час по-късно го доведе до дълбок сън.

Не видя голямата сянка, която доближи леглото му, нито пък почувства леките като перца слушалки, които бяха поставени на ушите му от чифт ръце в ръкавици. Същите тези ръце сложиха една касета в уокмена, касета с надпис ВАН ХАЛЕН. Копчето на уокмена за усилване бе завъртяно на „10“ и бутонът „play“ — натиснат.

Джордж мина от мирен сън в състояние на бумтящ сърцетуп за по-малко от секунда. Какъв беше тоя звук? Това бе най-отвратителният шум, който някога бе чувал — вероятно мъчения на човешки същества, примесени на заден фон със звуци от ада. Все пак той притежаваше ужасяващо пулсиране, което го издигаше от царството на шума до полуинтелигентна проява. Но това бе проява на луди, синхронизирано бръщолевене на идиоти, които пищят като леминги, колкото им държат дробовете. Какво ставаше? Да не бе умрял и сега приближаваше дверите на ада?

После изневиделица звукът изчезна.

— Мълчи, землянино! — произнесе един глас.

Джордж, който бе уплашен достатъчно, за да не бъде способен да издаде какъвто и да е звук, можа само да се облещи в създанието, което стоеше на един фут от леглото му. То бе жълто, нямаше лице, а само квадратна уста, през която му говореше с призрачно филтриран глас.

Нямаше съмнение, че създанието е от друга планета.

— Кой… — успя да измяучи Джордж.

— Казвам се Дарт Вейдър — произнесе създанието. — Аз съм извънземен от планетата Вулкан.

Джордж разтърси глава.

— Аз… сигурно… сънувам…

— Това не е сън! — рязко отвърна пришелецът. — Имаш среща от третия вид. Ти си прекрачил една крачка отвъд външната граница на зоната на здрача.

— Не…

— Мълчи! Имам инструкции за теб.

— Аз… не искам… инструкции… — простена Джордж. — Мамо… татко…

Създанието посегна към пояса си и извади нещо, което изглеждаше абсолютно смъртоносно. Беше направено от цяло парче твърда блестяща материя и накрая завършваше с кръгъл отвор около два инча в диаметър. От шест фута разстояние Джордж ясно чуваше ниското му бучене и чувстваше топлината, която се излъчваше от дулото му.

— Не говори и не ставай от леглото! — заповяда извънземният. — Моят топлинен лъч ще те изпари, ако не ми се подчиняваш!

Джордж вдигна ръце над главата.

— Добре — изскимтя. — Предавам се.

Странно бибипкане дойде откъм извънземния. Като сведе топлинния лъч, създанието вдигна дясната си ръка, за да се вслуша в звуците.

— Какво… — започна Джордж.

— Млък! Получавам известие от бойна звезда „Галактика“!

Като издаде още няколко бибипкания, предметът на ръката на извънземния замлъкна.

— Ти, Джордж Макфлай, си причинил разкъсване на пространствено-времевия континуум… — рече създанието.

— Съжалявам — промълви Джордж. — Ще поправя всички щети, които съм нанесъл…

— Казах, млък! С настоящето върховният Клингон ти нарежда да заведеш земната особа от женски пол, именувана „Бейнс, Лорейн“, на…

— Имаш предвид Лорейн Бейнс?

— Разбира се, землянино! С настоящето ти се нарежда да заведеш особата от женски пол Бейнс на мястото, известно като гимназията в Хил Вали точно след четири земни цикъла, считано от този момент…

— Земни цикъла?

— Дни, глупако!

— Значи в събота. Училището е затворено в събота.

— В събота в училището има мероприятие!

— О, имаш предвид бала?

— Точно така!

— Наредено ми е да заведа Лорейн на бала?

— Потвърждавам!

— Тя знае ли за това?

— Не. Не е необходимо.

— Но аз не знам дали ще съумея…

Създанието раздвижи ръцете си, като стовари нова лавина от звуци върху ушите на Джордж. Той изпищя.

— Спри! Моля те, спри!

Шумът спря.

— Не трябва да оспорваш нашите решения, защото ще те накарам да чуваш парализиращия мозъка звук непрекъснато — заплаши извънземният. — Той ще разтопи мозъка ти.

— Не — простена Джордж. — Съжалявам. Просто не знам как да подходя към Лорейн.

— Когато е нужно, ще знаеш. Ще ти дадем необходимата увереност.

— Ще го направите ли?

— Да.

— Искате да кажете, че ще мога да върша магии? — попита просиялият Джордж.

— Не. Нашата мощ ще бъде зад теб, за да те напътства. Само толкова, но това е достатъчно.

— Благодаря. Сигурен съм, че с ваша помощ ще успея да го направя.

— Много добре, землянино — каза създанието. — Сега ще затвориш очи и ще заспиш. Когато се събудиш, няма да казваш на никого за това посещение.

— Окей — промърмори Джордж.

Затвори очи и легна назад на възглавницата. Създанието се приближи към него и пресегна, за да подържи нещо под носа му. За по-малко от минута младият Джордж Макфлай захърка като шофьор на камион. Фигурата на извънземния внимателно махна слушалките от главата му, отиде до прозореца, поспря, за да изгледа продължително спящата фигура, и изчезна в нощта.

 

 

Когато Марти се приближи, Док Браун, който чакаше в Своя Пакард конвъртибъл, отвори вратата и му помогна да влезе вътре. Качулката на противорадиационния костюм бе свалена и Марти се усмихна.

— Предполагам, че всичко е минало като по ноти — рече Док Браун, запали колата и потегли.

— Аха. Страхотно беше. Налапа въдицата като бръмбар — сламка.

— Прекрасно смесваш метафорите, приятелю. Как подейства хлороформът?

— Чудесно. Угасна като свещ.

— Добре. Имам го доста отдавна. Не знам дали като престои, хлороформът отслабва или се засилва.

— Е, свърши работа — усмихна се Марти. — Да се надяваме, че когато се събуди, ще помни всичко.

— Това е единствената опасност — кимна Док Браун. — Понякога нещата, които през нощта са живи и страшни, губят силата си, щом слънцето изгрее. Боя се, че твоят бъдещ баща е идеалният кандидат за правене на умствени флиг-флагове.

— Господи — каза Марти, — да не искаш да кажеш, че след всички тия главоболия ще се откаже от шубе?

— Някои хора са способни да се объркат, даже ако са подпомогнати от свръхестествени или извънземни сили. Моят опит в човешката психология ми казва, че работата ни с Джордж Макфлай до края ще си остане несигурна.

Марти въздъхна.

 

 

Близо дванайсет часа по-късно той все още въздишаше — и за разнообразие ругаеше Джордж. Марти бе дошъл в училището рано-рано и бе бодър въпреки недостатъчния сън през нощта, но Джордж Макфлай никъде не се виждаше. За нещастие Марти нямаше копие от програмата му, така че се наложи да пропилее много време в надничане из класните стаи, докато открие, че Джордж изобщо не се е мяркал. Бе станало пладне и Марти се надяваше, че ще дойде за следобедните часове. Едната му половина — по-оптимистичната — смяташе, че Джордж цяла сутрин е планирал стратегията си за срещата с Лорейн; другата половина си знаеше, че Джордж просто се е шубелисал. Накрая бе твърде изненадан да открие, че и двете му половини са сгрешили.

Часовете бяха свършили и Марти се шляеше из градския площад, когато внезапно забеляза, че Джордж търчи към него. Беше по-чорлав от обичайното, а очите му светеха диво и малко стъклено.

— Джордж! — викна Марти. — Наред ли си?

Джордж спря и кимна.

— Нямаше те в училище. Къде беше целият ден?

— Току-що се събудих. Успал съм се.

Ченето на Марти увисна. Толкова силен ли бе хлороформът? Ако е тъй, дали не е имало опасност да убие Джордж? Мисълта предизвика тръпка на ужас по цялото му тяло.

— Кога си легна снощи? — попита, като се насилваше гласът му да звучи спокойно.

— Около десет или единадесет — рече Джордж. — Не знам какво е станало. Моите хора спят до по-късно, така че щом станали, решили, че вече съм излязъл. Сънувах разни странни неща. Може би това е причината.

— Какви сънища?

— Не е важно. Просто фантасмагории.

Разбира се, нямаше да е добре, ако Джордж провалеше грижливо разработения сценарий, който Марти бе осъществил, като го набеди за „фантасмагории“. Диването вече започва да се самонавива с думи, помисли Марти, ала точно когато бе готов да се отчае, му хрумна нов план за действие.

— Между другото — каза, — видя ли снощи летящата чинийка?

— Какво? — изкрещя Джордж и се изблещи.

— Било е около един часа — продължи Марти. — След като всички са си легнали. Предполагам, затова не се приказваше много-много за нея в училище. Макар че една дузина момчета са я видели. Всички казват, че е била някъде във вашия район.

— Наистина ли?

Марти кимна.

— Нищо особено не е станало. Чинийката просто повисяла петнайсетина минути над една къща и след това излетяла като куршум. Мисля, космонавтът е трябвало да иде до банята.

— Краво свещена… — прошепна Джордж.

— Много жалко, че не си бил буден — каза Марти. — Щеше да натрупаш страхотен материал за тия научнофантастични разкази, които пишеш.

Джордж кимна. В очите му като че ли просветна искрица енергичност.

— Слушай, трябва да ми помогнеш. — Рече го внезапно. — Искам да поканя Лорейн, но не знам как да го направя.

— Бива — кимна Марти. — Тя е ей там, в млечния бар.

Тъкмо се обърнаха и се насочиха към местното свърталище на тийнейджърите и две хлапета на саморъчно направени тротинетки — ролкови кънки, заковани на една дъска два на четири фута с прикрепено отгоре й оранжево кормило — изгромоляха покрай тях. Марти се усмихна при вида на грубите прототипи на по-лъскавите и по-бързи скейтбордове, които тепърва трябваше да се появят.

— Ето я — каза той след миг.

Лорейн с двете си приятелки Бети и Бабз седеше в едно сепаре, смучеше сладоледов шейк и бърбореше.

Щом часът на истината наближи, Джордж почувства как решимостта му започва да се изпарява. Къде беше обещаната от извънземния помощ? Беше си мислил, че ще му бъде много по-лесно, отколкото се оказваше. Всъщност бе точно толкова нервен и вързан в езика, колкото преди снощното привидение да го увери, че всичко ще е наред. Възможно ли бе хората от космоса да са още по-изпечени лъжци от неговите роднини земляните? Ако не бе тъй, какво стана с магическата фраза за прилива на мощ, който ще го преведе през това изпитание?

Марти усети колебанието на Джордж.

— Проста работа — рече. — Отиваш при нея и я поканваш. Обещавам ти, че нищо няма да хвърли по теб. Най-лошото, което може да ти се случи, е да каже не.

— Не. Най-лошото, което може да стане, е да припадне или да се разсмее, когато я поканя на среща.

— Няма да го направи. Повярвай ми.

— Може би ще е по-добре да почакам, докато остане сама. Нали знаеш какви са момичетата, когато са заедно.

— Джордж — меко каза Марти, — до бала има само няколко дни. До утре сутрин Лорейн сигурно ще бъде ангажирана. Сега е може би последният ти шанс.

Заплахата подейства. Джордж преглътна, кимна бавно и направи няколко крачки към входа на бара.

— Какво да й кажа? — попита.

— Каквото ти се струва естествено, каквото ти дойде в главата.

Джордж пое дълбоко въздух и затвори очи.

— Нищо не ми идва в главата.

— Господи, цяло чудо е, че съм бил роден — промърмори отровно Марти.

— А?

— Нищо.

— Ако можех да кажа едно умно нещо, много щеше да ми помогне.

— Добре — отвърна Марти. — Просто й кажи, че съдбата те е завела при нея и че мислиш, че тя е най-красивото момиче, което някога си виждал. Момичетата обичат да слушат такива неща… По дяволите, какво правиш, с мен ли се майтапиш?

Джордж бе извадил от джоба си молив и бележник и старателно записваше думите на Марти.

— Ммм — му кимна. — Записвам си. Щото е наистина добро.

— Добре, но за Бога, не го чети като реч — предупреди го Марти. — Поне го запомни.

Джордж рязко кимна и прочете думите, като леко движеше устни.

— Окей — каза накрая.

— Добре. Отпусни се. Просто иди и я покани. Всичко ще свърши за минута. Освен ако не те покани да прекарате нощта у дома й.

Джордж се изчерви.

— Няма шансове за това — и му се усмихна.

След миг беше в бара. Направи десетина крачки право към Лорейн, а после внезапно свърна към тезгяха. Продавачът се показа, очаквайки поръчката.

— Дайте ми мляко — рече Джордж. — С шоколад.

Надяваше се, че това ще отнеме доста време, но млякото се появи с разочароваща бързина. Отпи глътка, за да се подсили, и после буквално се хвърли към сепарето, където седяха трите момичета.

— Ъ, Лорейн — започна с бърз, напрегнат глас. — Моята борба ме доведе при теб.

Лорейн погледна нагоре и чу думите почти преди да разбере кой ги произнася. Позна младежа, на когото Марти я бе представил вчера. Изглеждаше горе-долу по същия начин, като се изключи, че сега имаше кафяви мустачки от шоколадовото мляко. Направи всичко възможно да не се изхили.

— Извинете? — успя да произнесе с женствено достойнство.

— О — промърмори Джордж. — Исках да кажа, той…

— Той?

— Тя…

Мозъкът му бе блокирал. Джордж бръкна за бележника в джоба си.

Лорейн запълни празнотата в разговора.

— Не съм ли ви виждала някъде?

Джордж широко се усмихна. Засега нито беше припаднала, нито се бе разсмяла, и той се изпълни с оптимизъм. Само да можеше да си спомни думите!

— Да — отговори. — Аз съм Джордж. Джордж Макфлай. Аз съм твоята борба. Исках да кажа, съдба.

Сега вече Лорейн се изхили. Бабз и Бети се присъединиха към нея. А за Джордж звукът не бе толкова деморализиращ, колкото си бе мислил, че ще бъде. През ума му мина дори погрешната мисъл, че може би приемат гафа му за част от обичайния му маниер на говорене, че е искал да ги развесели. В края на краищата смехът им беше относително неопределен. Хората в съседните сепарета вероятно си мислеха, че е казал нещо много забавно на момичетата и одобряваха това. За пръв път, откакто се бе събудил, облян в студена пот, един час по-рано, Джордж наистина повярва, че е получил помощта, обещана му от създанието, което предната нощ се бе появило пред него или на сън или в извънземна плът. Обзе го вълна на увереност. Кажи го, настояваше мозъкът му. Само й кажи, че искаш да я заведеш на бала и всичко ще свърши за секунда.

— Лорейн — започна, а думите му излязоха с такава сила, че и той самият се изненада, — искам…

— Макфлай, мислех, че съм ти казал повече никога да не идваш тук! — измуча един познат глас, който прекъсна речта на Джордж също тъй ефикасно, както ако някой бе изпищял „Огън!“

Биф Тенън и неговите оръженосци стояха на вратата и с ръце на кръста злобно гледаха Джордж. Бавно, целенасочено, сякаш гангстери, които превземат малък западен град, тръгнаха през бара към Джордж Макфлай.

Марти ги видя да пристигат в най-лошия възможен момент — когато Джордж вероятно бе на границата да изстреля въпроса си към Лорейн.

— По дяволите! — измърмори.

После направи единственото нещо, което можеше — влезе след тях така, че да може да помогне при нужда.

Решителното и щастливо изражение на Джордж се претопи в обичайната му маска на нещастник и той погледна с увиснала челюст приближаващия Биф.

— Щом си тук, след като съм ти казал да не идваш, ще трябва да си платиш, Макфлай — изръмжа Биф, без да се опитва да говори тихо. — Колко пари имаш в себе си?

Това бе очевидно насилие и открито изнудване, но никой в бара не си мръдна пръста да помогне на Джордж. След дълга пауза бръкна в джоба и извади портфейла си.

Протегнал месестата си ръка, Биф направи няколко големи крачки към Джордж с израз на злобна алчност на лицето.

После внезапно лицето му изчезна от погледа и се стовари на керамичния под.

Марти издърпа крака си, като вътрешно се поздрави за най-добре прицелената подсечка, която някога бе правил.

Биф погледна изотдолу.

— Ти! — ревна и бързо скочи, защото в бара се разнесе подигравателно хихикане.

— Добре бе, умник — изплю думите си, като направи една крачка към Марти. — Сега ще си сменим шапките.

Марти зае позиция и се приготви да действа. Вървейки тромаво към него, Биф замахна широко с дясната си ръка. Марти лесно избегна удара и контрира със силен ляв в стомаха на Биф и десен в слепоочието. Биф залитна като пиян и падна назад върху една маса.

Като видяха, че водачът им е в опасност, Кибритената клечка, Стереокиното и Бръснатата глава тръгнаха към Марти.

Ох, помисли си, нямаш много шансове, освен ако си Супермен. Насред крачка, както бе тръгнал да довърши Биф, Марти изведнъж се извърна и се насочи към вратата. Лакеите на Биф го вдигнаха на крака и се втурнаха след него.

— Това е Калвин Клайн! — викна Лорейн на своите приятелки. — Исках да кажа, Марти! О, Господи, фантастичен е!

Джордж Макфлай стоеше настрани, прикован от страх и ужас, докато се развиваше действието. За щастие никой не го гледаше, иначе щеше да забележи, че очите му са влажни, като че ли ей сега ще се разреве.

По дяволите, помисли си, пак тръгна на зле. Ако ще и с помощ от космоса, аз съм некадърник.

Марти изскочи от бара, поколеба се за миг на ъгъла на Втора и Главната, после сви наляво и хукна колкото му държат краката. Биф и тримата му лейтенанти го следваха. Биф беше бавен, но двама от другите бяха по-бързи от Марти и непрекъснато скъсяваха разстоянието между преследван и преследвачи.

По дяволите тези нови обувки, помисли Марти, примигвайки често, защото при всяка стъпка бортовете им се впиваха в петите му. Като сви рязко надясно, отново препусна към градския площад. Маньовърът му даде крачка или две преднина, но знаеше, че двете момчета ще го хванат и това е въпрос само на време. Минавайки пак пред млечния бар, видя, че повечето от момчетата и момичетата бяха излезли навън на тротоара и го окуражаваха с викове. С удоволствие би дал цялата тази морална поддръжка за двамина яки приятели, но под ръка нямаше никого.

Почти се беше примирил, че ще го уловят, когато едно от хлапетата с тротинетките сви от „Хил стрийт“ успоредно на него.

— Еврика! — викна Марти.

Като хвана тротинетката и буквално я изтръгна изпод хлапето, Марти замахна с крак и така ритна кормилото, че го откъсна и това, което остана, наподобяваше груб самоделно направен скейт.

— Съжалявам, малкия! — извика през рамо, докато скачаше върху скейта. — Ще ти го върна по-късно.

Оттласна се с крак точно навреме, защото враждебните ръце се протегнаха към врата му и го пропуснаха. След секунда бе свободен и се движеше по тротоара поне два пъти по-бързо от преследвачите си.

— Еее! Виж го! — извика момчето, чиято тротинетка беше експроприирана и моментално превърната в по-леко и бързо возило.

— Какво е това? — викна другото хлапе, като видя как се отдалечава Марти.

Като изостанаха половин квартал от жертвата си, аверите на Биф се обърнаха и вдигнаха рамене, очаквайки новата му тактика.

— В колата! — заповяда Биф.

Четиримата набързо скочиха в паркирания наблизо автомобил на Биф, чийто гюрук беше свален. След няколко секунди изръмжа подир Марти, като остави на градския площад следи от гумите си и изчезна в облак черен дим.

Две пресечки по-нататък Марти погледна през рамо. Колата замалко да го удари, когато той направи остър завой точно пред нея и започна да се отдалечава в противоположната посока.

— По дяволите! — изрева Биф, натисна спирачки и направи обратен завой.

— Виж това! — изпищя Бръснатата глава.

Марти се бе уловил за задницата на една минаваща кола и се отдалечаваше от тях с повече от четиридесет мили в час. Шофьорът не бе забелязал Марти и сега клатеше глава от учудване, защото минаваше покрай млечния бар. На тротоара стояха поне двадесет хлапета. Те бясно го аплодираха и крещяха.

— Като че ли съм спечелил състезание или нещо подобно — промърмори шофьорът.

Лорейн, която бе видяла цялото действие, с изключение на станалото в другия край на улицата, подскачаше нагоре-надолу, когато Марти профуча край тях, хвърляйки искри с ролковите кънки.

— Абсолютно жесток! — викна на двете си приятелки.

След десет секунди мина и Биф. Повечето момчета освиркваха и уукаха по четиримата негодници. Здраво бяха стиснали устни и убийствено устремени, гледаха право напред.

Гонитбата сви надясно, защото шофьорът на предното возило се насочи към съдебната палата. Биф бързо скъсяваше дистанцията, докато предницата му почти докосна задника на Марти. Когато колата на непознатия минаваше покрай съдебната палата, близо до местния разпространител на „Статлер Студебейкър“, Марти отпусна хвата си и рязко сви вдясно. Биф, който караше твърде бързо, подмина пресечката. Скочи с проклятия върху спирачките, върна назад и после запраши по тротоара пред съдебната палата подир Марти. Удивените и ужасени пешеходци кривваха или отскачаха от пътя му, драпайки за безопасност към бетонното стълбище или опитвайки да се скрият зад оръдията от Първата световна война. Сляп за всичко пред него, освен за Марти, Биф профуча напред, като предизвика ужас даже в очите на собствените си апапи.

Марти твърде късно откри, че е подценил маниакалната решимост на Биф. В края на пресечката имаше време единствено да види, че Биф е точно зад него, обърна се бързо на 180 градуса върху скейта си и…

Неочаквано изваден от равновесие и заплашен да падне, протегна ръце… и откри, че се държи за предницата на колата на Биф.

— Падна ни копелето! — извика Биф. — Ако продължи да се държи, е мъртъв, ако се пусне, пак е мъртъв!

Със садистична усмивка забута Марти по „Хил стрийт“, покрай „Убежището на Гейнър“, където посетителите бяха наизлезли, някои от тях с чашите в ръка, за да наблюдават действието. Право напред беше Т-образното кръстовище на пресечката с Главната улица с голямата витрина на „Колоездачния магазин на Хал“. Биф реши да не си губи времето повече с Марти, а да го вкара право във витрината. Ако станеше най-лошото, просто щеше да каже на съдията, че са му отказали спирачките.

Като гледаше през предното стъкло злобеещия Биф, Марти успя само да преглътне. Скоростта им беше такава, че не можеше да свие нито вляво, нито вдясно, без да бъде ударен от калника на Биф. Като се поклащаше напред-назад със скейта, Марти подобри захвата си, докато търсеше начин да се измъкне. Обикновено край градския площад имаше поне едно ченге, но късметът му беше такъв, че този ден мъжете в синьо напълно отсъстваха. Докато Биф неумолимо го тикаше назад, пред очите му за момент се мерна надгробният му надпис: МАРТИН МАКФЛАЙ — РОДЕН 1968 — УМРЯЛ 1955.

Сега, тъкмо когато щяха да задминат един голям камион с оборски тор, движещ се в тяхното платно, се добави и нова дяволщина. Кибритената клечка бе набарал някаква бирена бутилка и се канеше да я хвърли по главата на Марти.

— Ще се разкарам? — му изкрещя.

С тези думи подскочи нагоре, като ритна скейта напред, под колата, а той се приземи върху предния капак на Биф. Без да губи скорост, скочи над главите на четиримата зяпнали го момчета върху задния капак, а после и от автомобила, точно навреме, за да хване скейта, минал под него.

— Света… — изхриптя Биф.

Четиримата преследвачи бяха тъй ошашавени, че всички се извърнаха, за да погледнат Марти.

След частица от секундата усетиха удара и бяха изхвърлени нагоре, тъй като се забиха в задницата на камиона с оборския тор. Като увисна за миг във въздуха, автомобилът се обърна напред, запращайки Биф и помощниците му с главите напред в лепкавата кафява маса.

Оттатък площада, откъм млечния бар на ъгъла, се чуха поздравления и аплодисменти. Отзад новоприсъединилите се посетители от заведението на Гейнър добавиха към фурора викове и ръкопляскания. Подобно на демонстрацията на Четвърти юли, гонитбата бе преустановила напълно всяка дейност в красивия център на Хил Вали.

— Чудесен е! — истерично крещеше Лорейн. — Не е ли най-страхотното нещо, което някога сте виждали?

Впечатлените й приятелки кимнаха в съгласие.

Джордж Макфлай също наблюдаваше развоя на събитията, но със смесени чувства. Беше щастлив да види как Биф и приятелчетата му приключиха пътуването в купчината тор, но би дал десет години от живота си самият той да бе скроил този номер.

Марти, който се усмихваше на победата си, се огледа за малчугана, чиято тротинетка бе използвал.

— Много ти благодаря, малкия — каза, като с превзет жест върна скейта. — Съжалявам, че ти я потроших.

— Шегуваш ли се? — изсмя се хлапето. — Много ти благодаря!

И незабавно скочи на новото си возило, за да го изпробва. Докато тълпата бавно се разпръсваше, другият малчуган опитваше да махне оранжевото кормило от тротинетката си, така че да получи нещото на своя приятел.