Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Every Kind of Heaven, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 27гласа)

Информация

Сканиране
ibv1(2009)
Корекция и форматиране
ganinka(2014)

Издание:

Бетани Кембъл. Рай за всеки

Американска. Първо издание

ИК „Арлекин-България“, София, 1993

ISBN: 954-110-053-8

История

  1. —Добавяне

Осма глава

Почти ослепяла от гняв, Моли стигна до хотела, където събра набързо малкото си багаж в едно вързопче. Преброи парите си. Все още имаше петдесетте долара, които бе осребрила на летището в Далас. Трябваше по някакъв начин да й стигнат за тази последна нощ и утре сутринта. Щеше да намери възможно най-евтиния хотел. И щеше да вземе не такси, а автобус до летището. Дори нямаше да яде, ако се наложеше. Затича се надолу по стълбите, нетърпелива да напусне това място, което олицетворяваше собствената й глупост. Точно там се сблъска с Пиърс. Дишаше тежко, сякаш бе тичал. Сграбчи я за ръцете. Тъмнозелените му очи приличаха на скъпоценни камъни.

— Ела да ти обясня — придърпа я той, за да не избяга. — Това беше експеримент, почти шега. Но не можах да го овладея.

— Какъв експеримент? Каква шега? Само ме лъжеше! Лъжеше и лъжеше! Ти си целият направен от лъжи — явни и скрити!

— Престани! — просъска Пиърс и още по-здраво сграбчи ръцете й. — Опитах се да ти кажа, обаче непрекъснато нещо се случваше. Първо се обади Ирина. После Фриц закъса. Сама каза, че повече не искаш да се случва нищо лошо — беше Коледа. И аз реших да изчакам.

— Ирина! — Моли почти изплю думата. — Ирина има късмет, че се е отървала от теб! — Очите й се изпълниха със сълзи. — И Фриц! — процеди през зъби. — Та аз почти се разплаках заради теб и нещастния Фриц. Откъде се сдоби пък с него? Сигурно си го откраднал от някой истински слепец! Заедно с ламаринената чашка за милостиня и очилата! Мразя те! Наистина те мразя!

— Моли! — дрезгаво подзе той. Очите му блестяха като две опасни зелени пламъчета. — Кучето е мое. Беше на чичо ми. А чичо ми беше сляп. Той почина. Трябваше да отведа Фриц у дома. А също трябваше да разбера какво е да си сляп. Аз съм аниматор. Искам да направя филм. За една къртица. Една сляпа къртица — детектив в Ню Орлийнс. И за една норка. Това е… Една от причините, поради които още в началото исках да те задържа. Гласът ти. Престорих се на сляп, за да си представя къртицата. А ти ми помогна да си представя и норката.

Тя го изгледа с неприкрито отвращение. Устните й се разкривиха, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— Къртица? Норка? Рисувани герои? И това е било всичко за теб? Една игра с твоите рисувани фигурки?

— Не! — ядосано извика Пиърс. — В началото, може би. Но после просто не исках да те нараня… И се опитвах да намеря някакъв начин да ти го кажа…

— Никога нямаше да ми кажеш! — извиси се гласът й. — Твърде много се харесваше така. Да лъжеш и да лъжеш, и да лъжеш! О, да, наистина си те бива! — Моли почувства паренето на омразните сълзи, ала не спираше да го гледа в очите — тези красиви, проницателни зелени очи. — Помагах ти да си пиеш кафето! Помагах ти да си държиш чашата. Развеждах те наоколо, сякаш аз бях куче. Избирах ти дрехите в магазина. Накара ме да избера дори и бельото ти! Сигурно страшно си се забавлявал, а? Направо покъртително! Милата, глупава Моли! А през останалото време се опитваше да ме вкараш в леглото си. Предполагам от скука. Пък и наблизо нямаше други жени.

— Престани! — разтърси я Пиърс. — Не беше забавление. Нито подигравка. Да, исках те в леглото си. Кой нормален мъж не би те желал? Но повече няма да се опитвам да те вкарам там. Твърде много те уважавам. Чуй ме, дявол да го вземе!

— Ти не уважаваш нищо! — извика тя и се изтръгна от ръцете му. — Направи всичко това заради една… Една тъпа, скапана къртица! Гадна твар, която рови под земята! Е, сега можеш и ти да си прокопаеш тунел и да заживееш заедно с червеите!

— Той не е „тъпа, скапана къртица“! Той ще бъде най-великата къртица в историята на вселената! И аз трябва да му дам живот. Никога ли не си учила за роля?

— Аха, роля значи! — изсмя се Моли. — Не зная дали пак не ме лъжеш! Сигурно дори не си аниматор. Може да си всичко… Може да си… Марсианец! Не знам и не ме интересува. Единственото, което знам със сигурност е, че си лъжец!

Тя се завъртя на пети и побягна.

— Да, но аз наистина съм аниматор! — извика след нея той. — Работих десет години в студията на Дисни. И четири в Ти Ей Ес! И сега съм свободен да направя това, което искам!

— Не ме интересува къде си работил! — Моли се спря на последното стъпало и свали пръстена си. — И не искам да ти дължа нищо… — Протегна пръстена към него, ала Пиърс отказа да го вземе. — Вземи това. На майка ми е, но го продай. С него можеш да платиш храната, която съм изяла, и стаята ми. Предпочитам да изгубя пръстена, отколкото да ти дължа нещо!

Пиърс пак отказа. Вбесена, тя хвърли пръстена с всичка сила към него. Той отскочи от стената и се търкулна в краката му.

Моли тръгна през фоайето.

— Моли! — гневно извика Пиърс.

— Змия! — процеди през зъби тя и блъсна с две ръце тежката врата на входа на хотела. — Двулична змия!

Отвън едно такси бавно преминаваше пред хотела. Махна му и нахълта вътре. Затръшна вратата с всичка сила, сякаш така можеше да пропъди спомена за Пиърс.

— Накъде? — попита шофьорът.

— Най-евтиният хотел, който знаете — студено рече Моли.

— Мадам — поклати глава шофьорът, — едва ли ще искате да останете в най-евтиния хотел, който знам. В този град има и малко страшнички места.

— Не ме е страх — с метален глас заяви тя. И наистина, какво можеше да я уплаши? Най-страшното вече се бе случило.

Хотелът изглежда нямаше име. Над олющената му врата светеше неонов надпис, който гласеше: „отел“. „Х“-то беше тъмно и мъртво, а „о“-то едва мъждукаше. Стаята се оказа изненадващо евтина. Но беше също и малка, влажна, студена, мръсна и без топла вода. Тръбите бяха замръзнали и спукани. През цялата нощ някой кашляше в съседната стая.

Беше от хотелите, мрачно осъзна Моли, които си бе мислила, че съществуват само в потискащите филми. В точно такава стая разчорленият герой разбира, че е стигнал дъното и се решава на отчаяна постъпка. Нейната следваща стъпка, мислеше си тя, свита на студеното тясно легло, беше просто да си замине за Ню Йорк. Щеше да играе ролята на микроб, да сервира в ресторанта и да прави всичко необходимо за оцеляването си. Но щеше да се обади на Клайти Прокопулос и да й каже никога, ама никога, да не приема предложение за работа от мъж на име Пиърс Годард. А може и за това да я е лъгал. Предложението за работа в анимацията сигурно е било просто още една примамка по пътя към леглото му. Мъжът в съседната стая се разкашля, а Моли се обърна и зарови лице във възглавницата. И тази вечер тя щеше да легне в леглото на Пиърс — стига да бе пожелал. Каква глупачка! Щеше да легне с него щастлива и доволна, водена от чувствата си, за които после цял живот щеше да съжалява.

Горещи сълзи потекоха изпод здраво стиснатите й клепачи. Наистина беше глупачка — и то от най-големите, защото бе направила една и съща грешка два пъти. Първо се бе влюбила в Майкъл, стисна юмруци Моли. Само това преживяване й стигаше. Но неговите лъжи бяха малки, плахи и някак трогателни. Бе се заблуждавала, че го обича, ала онзи Майкъл, когото бе смятала, че обича, всъщност не съществуваше. Пиърс беше по-страшен, помисли тя, докато избърсваше ядните си сълзи. Неговите лъжи бяха огромни, дръзки и жестоки. Въпреки здравия й разум и нежеланието й, той я бе накарал да се влюби в него. Беше забавен и остроумен, можеше да бъде нежен или напорист и пред него Майкъл изглеждаше като момче, което Моли бе познавала в някакъв бързо избледняващ сън.

Ала и Пиърс, също като него, не беше онова, за което се представяше. Бе я излъгал още при първата им среща и сигурно щеше да продължава да я лъже до момента на раздялата им. Ако не беше произшествието на улицата, тя сигурно никога нямаше да разбере, че не е сляп. Веднага щом погледна в зелените му очи, Моли интуитивно разбра, че той сигурно вижда по-добре от обикновените хора. Обаче я бе лъгал.

Тя ядосано удари възглавницата с юмрук. Беше прекарала по-малко от три дни заедно с него. Най-щастливите дни в живота й… Но цялото щастие, което й бяха донесли, е било построено върху лъжи. И най-абсурдното, най-ужасното в цялата история беше, че всичко е било заради една къртица! Една глупава къртица, която дори не беше истинска, а герой от рисувано филмче, плод на въображението му. Ядосано си каза, че няма да плаче повече. Нямаше да плаче заради мъж, който я бе лъгал заради някаква къртица. Просто беше нелепо. Опита да си припомни всички бащини максими за смелостта, за проявата на сила в тежки обстоятелства, за високо вдигнатата глава. Това не й помогна. Въпреки решението си, продължи да плаче така, както не бе плакала дори за Майкъл, както не бе плакала за никого досега.

Мъжът в съседната стая кашляше, а в една от другите стаи някой слушаше блус по радиото. Напусна хотела още на разсъмване. Не беше спала добре и не се бе чувствала в безопасност, въпреки заключената врата. Мъжът в съседната стая бе кашлял цяла нощ, а другият, вероятно твърде самотен, за да заспи, бе слушал тъжни блусове и отчаяно бе сновал из стаята си. Моли се изми, доколкото й беше възможно, реса косата си, докато от нея започнаха да излизат искри, облече палтото си и излезе навън доволна, че никога вече няма да се върне в тясната и мухлясала стаичка. Това беше най-ужасната Коледа в живота й.

Самолетът й излиташе чак в два следобед и тя реши да се пошляе по Бърбън Стрийт, която тази сутрин беше почти празна. Наоколо бе съвсем тихо и повечето магазини бяха затворени. Сигурно цял ден щеше да е така, предположи Моли. Дори тук, във Френския квартал, където купонът никога не свършваше, щеше да бъде по-тихо от обикновено. Защото днес беше Коледа. Хората си седяха по домовете със своите близки и любими. Да, любими, нещастно си помисли тя. Спря се пред витрината на магазина за маски — мястото, където бе научила истината за Пиърс.

Отново погледна маските. Тази с папагалските пера, другата със сребърната украса, третата с пурпурните пайети. Маската с черните паунови пера, подобни на рога, й приличаше на дявол и кой знае защо на Пиърс. Поклати глава. Маски. Преструвки. Измами. Лъжи. Зад гърба си чу мрачен мъжки глас.

— Изгуби си шапката. Не ти ли е студено? — Моли се вцепени. Продължи да гледа маските. Над тях се появи още едно отражение — на мъж, който стои зад нея. Пиърс. Стори й се, че сърцето й се превръща в студен, мъртъв камък, който заплашва да смаже гърдите й с тежестта си. Вдигна глава и се опита да запази лицето си спокойно. — Казах, че си загубила шапката си — повтори той. — Падна на стълбите снощи. Не ти ли е студено без нея? Или дори не си забелязала?

— Не съм забелязала, че я няма — студено каза тя, без да се обръща. — Махни се. Остави ме на мира…

— Няма! — неочаквано се възпротиви Пиърс. — Няма да се махна. И няма да те оставя на мира. Търсих те цяла нощ. Къде, по дяволите, се беше дянала?

— Не е твоя работа…

Той я хвана за раменете и я обърна към себе си. Моли нетърпеливо се освободи от ръцете му.

— Не ме докосвай! — почти изръмжа тя.

— Сложи си шапката! — нареди й Пиърс. Извади плетената й шапчица от джоба си и я протегна към нея. Моли го погледна, грабна я от ръката му и си я сложи. Забеляза, че бе небръснат, а вятърът бе разрошил косата му. Още й бе непривично да вижда очите му, тези почти мистични зелени очи, в които сега видя такава решителност, че сърцето й се сви. Отмести поглед и си тръгна. — Нося и пръстена на майка ти. Можеш и него да си вземеш.

— Задръж го — отвърна тя, без да се обръща. — Казах ти вече. Не искам да съм ти задължена. За каквото и да било.

— Моли! — извика след нея той. — Не бъди такъв инат. Този пръстен е на майка ти. Не мога да го взема. — Тя не му отговори — просто не можеше. На ъгъла видя отворен ресторант и се вмъкна в него. Вътре цареше полумрак. Моли безцелно тръгна към онази част на ресторанта, където сенките бяха по-плътни. Пиърс я настигна и я хвана над лакътя. Обърна я към себе си — така, че да срещне погледа й. В зелените му очи проблясваха опасни пламъчета. Тя забеляза, че порязаните места на брадичката му вече са започнали да заздравяват. — Какво гледаш? Защо ме гледаш така?

— Чудя се какъв идиот трябва да е човек, за да се бръсне със затворени очи — свирепо изсъска Моли. — Предполагам, че точно затова си се порязал, нали? Представял си си, че си къртица…

— Чуй ме, Моли! Няма закон, който да ми забранява да си представям, че съм къртица!

— Ти си невъзможен! Пусни ме!

— Искам да ме разбереш. Ти беше в беда. Имаше нужда от помощ. Никога не би ми позволила да ти помогна, ако знаеше, че не съм сляп. Не съм искал да ти сторя нищо лошо.

— Всеки, който направи нещо лошо, твърди същото!

— Опитах се да ти кажа. Щях да ти кажа. Но поведението ти ме накара да реша, че е по-добре това да стане след Коледа…

— Не ми трябват обясненията ти! — Гласът й трепереше от гняв и тя не се и опитваше да го скрие. — Не ми трябват извиненията ти! Не желая да имам нищо общо с теб. Имаш си жена в Калифорния, която те чака. Имаш още една в Тампа. Не разбирам какво искаш от мен. Нали вече се позабавлява? Сега ме остави на мира! — Моли издърпа ръката си. — Остави ме на мира — задъхано заповяда тя — или ще викам за помощ. Ще накарам да те изхвърлят оттук. Ще… Ще насъскам полицията срещу теб.

— Права си! Наистина не зная какво толкова искам от теб. И без това нямам време за такива работи. Следващите три години от живота ми са напълно ангажирани. Нямам време да се опитвам да обясня нещо на жена, която отказва да се вслуша в разума си. Когато стане дума за някои неща си по-твърдоглава и от камък. Сигурно ще имам повече късмет, ако изляза навън и поговоря на някой истински камък.

— А, браво! — пресипнала от гняв му отвърна Моли. — Първо ме лъжеш, а после ме обвиняваш в твърдоглавие!

— Виж — подзе той. — Опитах се да постъпя прилично и да ти се извиня. И да ти кажа, че… Да, че една от причините да се нуждая от теб, беше и си остава гласът ти. Бих искал да помислиш за това. Когато… когато се успокоиш. Ще се свържа с агента ти. Така че не всичко е било напразно. Става ли? Аз намерих един от героите си, а ти можеш да си намериш работа покрай това. И двамата ще имаме изгода.

Тя онемя. Думите, които току-що бе изрекъл, я ядосаха повече от всичко, което бе казал досега. Сякаш между тях не се бе случило нищо! И единственото, което имаше стойност за него, беше гласът й!

— По-скоро бих умряла от глад, отколкото да работя за теб! Бих се върнала в Минесота, за да сервирам в някой бар до края на живота си! Бих се отказала от театъра — завинаги!

Отново се обърна и се втурна към изхода на ресторанта.

— Не! — извика Пиърс след нея. — Не би го направила — така, както и аз не мога! Сега вече ти лъжеш…

Моли не реагира на думите му и бързо излезе на улицата. Този път той не я последва, а пристъпи към малкия бар на ресторанта. Още нямаше девет сутринта, ала не го беше грижа.

— Уиски — каза на бармана с отвращение. — Чисто.

— Женски проблеми ли? — благо попита барманът — красив негър в червено сако с борово клонче на ревера. Бе наблюдавал караницата им с професионално безразличие.

— Аха — мрачно му отговори Пиърс и погледна към вратата.

— Жалко, че е точно по Коледа — философски забеляза барманът. — Но хич да не ти пука. Жените си приличат. Губиш една и скоро намираш друга. Не са кой знае колко различни.

— Аха — съгласи се Пиърс и си изпи уискито на две глътки.

Спести ми доста неприятности, като си тръгна така, помисли си той. За какво му беше жена в този момент от живота? Гласът й щеше да му липсва, обаче по света имаше и други гласове. Напипа пръстена в джоба си. Щеше да го изпрати на Клайти Прокопулос или както там й беше името, с молба да го предаде на Моли. И вече никога нямаше да види това момиче. Без нея беше по-добре. Без нея беше свободен.

 

 

Моли дълго седя в „Кафе дьо Монд“ на чаша кафе с мляко и наблюдаваше уличните артисти. Беше същата двойка, която бе видяла онзи ден. Жонглираха с горящи факли и си ги прехвърляха един на друг със завидна лекота. По-надолу един негър, облечен като Дядо Коледа, свиреше на саксофон „Колко е тъжна Коледа без теб“. Момиче с дълга руса коса стоеше пред статива си и предлагаше шаржове на туристите. Днес всички те й се струваха абсурдни и доста трогателни — заради въодушевлението, с което бяха излезли на студения вятър, независимо, че днес почти нямаше публика. Но не постъпваше ли и тя също толкова абсурдно?

Сама и без пукната пара в Ню Орлийнс, мрачно си помисли Моли. Всичко, което правя напоследък, или се проваля, или е погрешно. Как можах така да объркам живота си? В Ню Йорк не я очакваше нищо по-добро от ролята на някакъв си микроб. Беше се оставила да бъде лъгана от един мъж, който не я обичаше, и то за втори път този месец! Може би Майкъл не беше страхлив, а просто практичен. Може би наистина трябваше да се откаже от глупавите си мечти, да се върне в Минесота и да заживее нормално като всички останали. Бе се помъчила да достигне звездите, но само бе паднала от по-високо.

Опита да се загърне още по-добре в палтото си. Баща й би се отвратил от нея заради тези мисли. „Ако получиш удар и паднеш, непременно трябва да се изправиш“ — често казваше той. — „Заеми се с любимото си занимание. Животът е твърде кратък, та да си губиш времето с други неща.“ Ала мечтите й се превръщаха в горчиви неуспехи. Може би ако не обърнеше гръб на грандиозните си планове, беше осъдена да прекара остатъка на живота си в безсмислени и неудачни опити.

Тя въздъхна и потрепери от студа. Никога не се бе чувствала толкова обезсърчена. Предателството на Пиърс, което се бе случило толкова скоро след това на Майкъл, из основи бе разклатило вярата й в себе си. Явно нямаше правилен подход към мъжете. Май към нищо нямаше подход, нито пък здрав разум, на който да се осланя. И как би могла да успее в каквото и да било? Защо просто не се върне в Минесота, където й е мястото, и не си потърси работа като преподавател или в някой офис? От гледна точка на здравия разум всичките й мечти изглеждаха глуповати и лекомислени.

Слънцето се подаде иззад един облак и окъпа улицата със злато. Сивотата на навъсеното утро мигом отлетя и Френският квартал отново се превърна в омагьосано място, където всичко бе възможно. Внезапно Моли усети, че мрачните й мисли също са си отишли. Осъзна, че трябва да се върне в Ню Йорк и да остане там, въпреки малкото възможности, които й се предлагаха. Въпреки че това би се сторило глупаво на някои хора. Щеше да работи като келнерка и да озвучава гласа на микроб. Просто трябваше да го направи и толкова.

Уличните артисти вече не й изглеждаха тъжни или абсурдни. Ако беше музикантка, жонгльорка или художничка, запита се тя, дали щеше да играе за почти празните коледни улици като тях? И внезапно отговорът я осени. Да, щеше да го прави. Щеше да поеме всички рискове, точно като тях. Почувства се тяхна сестра — играта беше в кръвта й и Моли не можеше да промени това, както не можеше да промени факта, че пише с дясната ръка или пък ръста си.

Наблизо един гълъб се разхождаше и перчеше, като въртеше главата си толкова смешно, че й напомни за Парвис — рисуваният гълъб от неделните анимационни филмчета за деца. Много обичаше „Гълъба Парвис“. Майкъл често й казваше, че е глупаво да си губи времето с детски филмчета по телевизията, но тя продължаваше да си ги гледа. Какво като „Гълъбът Парвис“ не бе от Шекспир, дразнеше го Моли. Това не му пречеше да бъде очарователен герой и сам по себе си да представлява класика.

Странно съмнение я жегна, докато наблюдаваше истинския гълъб. Рисуваният Парвис беше рожба на студията на Ти Ей Ес. Нищо чудно един от създателите му да е бил Пиърс. Трябва да е бил той, помисли тя с внезапна увереност. Защото гълъбът имаше същото шантаво чувство за хумор — стил, който би могъл да произхожда само от него. И тогава Моли се стъписа. Пиърс й бе казал, че тя не може да се промени — както не можеше да се промени и той самият. Беше я попитал дали някога се е готвила за роля. Да, беше се готвила. Спомни си как бе получила ролята на глухото момиче в „Деца, забравени от Бога“ в Минесота. Бе подлудила цялото семейство, защото се бе мъчила да живее като истински глух човек. Цяла седмица се бе разхождала с памук в ушите, без да се съобразява с неудобствата, които създаваше на другите.

По същия начин бе постъпил и Пиърс. Не я беше лъгал, за да й причини зло — беше искал само по-добре да разбере образа, който му предстоеше да създаде. А и действително не би приела помощта му, ако знаеше, че не е сляп. Наистина се бе опитал да й каже, да й обясни — два пъти. Но първият път се бе намесила Ирина, а вторият път Моли бе страшно разстроена заради Фриц. Всъщност той беше прав. Тя наистина го бе помолила да й спести всякакви неприятности по Коледа. Осъдих го така, сякаш е като Майкъл, объркано си помисли Моли. Но той изобщо не прилича на Майкъл. Защото е като мен.

Внезапно й се прииска отново да види Пиърс и да погледне в очите му. Зачуди се дали наистина се интересуваше само от гласа й, както бе казал. Но щеше ли само заради един глас цяла нощ да обикаля из улиците и да я търси? Не, беше ли почувствала самата тя, че между тях се случва нещо необикновено? И сега заради гнева, недоразуменията и твърдоглавието й то щеше да им се изплъзне…

Остави чашата си, изправи се и излезе на улицата. Забърза по тротоара с надеждата, че може да срещне Пиърс някъде по Бърбън Стрийт. Провери в ресторанта, където го бе оставила, но той не беше там. Високият барман с червеното сако само вдигна рамене, когато го попита накъде е тръгнал зеленоокият мъж. Задъхана стигна до хотела, където бяха отседнали с Пиърс, и попита за него на рецепцията. Казаха й, че преди около час е напуснал, взел такси и заминал.

Моли разсеяно се огледа наоколо. В единия ъгъл на фоайето имаше старомодна телефонна кабина. Тя влезе вътре и отвори указателя. Погледна си часовника. Колко време бе изминало от раздялата им? Час и половина? Два? Кога бе казал ветеринарният лекар, че ще бъде на работа? В десет ли? Сега беше доста след десет. С треперещи ръце набра номера на кабинета му. Отговори й автоматичният секретар. Тогава го потърси на домашния му номер. Обади се жена, която не скри раздразнението си, че безпокоят доктора навръх Коледа.

— При децата е. В момента отваряме коледните подаръци.

— Моля ви! — настоя Моли. — Много е спешно. Няма да му отнема повече от минута. Обещавам. Кълна ви се!

Жената неохотно се съгласи да го извика на телефона.

— Да? — каза след малко доктор Брусърд.

— Аз… Моли Рандъл е на телефона. Вчера бяхме при вас с един мъж на име Пиърс Годард. За преглед на куче-водач.

— Е?

— Те… Той взе ли си кучето?

— Да. Рано тази сутрин. Бързаше за летището. Нещо лошо ли се е случило?

— Не, не — бързо отвърна Моли. — Но кучето… Добре ли е?

— Ще се оправи — нетърпеливо каза докторът. — Предстоят му дълги старини, стига да си получава редовно инжекциите.

— Много ви благодаря! И ви желая весела Коледа — на вас и на цялото ви семейство!

— И аз ви пожелавам същото, госпожице!

Тя затвори телефона и облекчено въздъхна — поне с Фриц всичко беше наред. Ала как да намери Пиърс? Може би вече беше на летището? Пак вдигна слушалката и си поръча такси до летището. Стори й се, че мина цяла вечност, докато дойде.

На летището провери всички изходи, от които имаше полети за Лос Анджелис. Никъде нямаше и следа от висок мъж с куче. Обезсърчена, Моли се върна на своя изход с надеждата, че ще я чака там, че може би той също я е търсил. Но него го нямаше. Отлетя самичка за Ню Йорк. Там преотстъпи апартамента и нае стая — толкова малка, че мебелите едва се побираха вътре. Върна се на полудневната си работа като сервитьорка в „Грийнс Кафе“. И изпълни ролята на микроба при озвучаването на образователната програма.

Получи прекрасна роля в мюзикъла „Внезапно миналото лято“ по Тенеси Уилямс. Снима се в телевизионна реклама, в която играеше домакиня, въодушевено възхваляваща качествата на освежител за въздух. От бивши състуденти научи, че Майкъл се е оженил в деня на Свети Валентин. Не се развълнува кой знае колко, ала се замисли за Пиърс. Беше му дала адреса и телефонния си номер, а също и тези на Клайти. Той знаеше как да се свърже с нея, но не я потърси. Сигурно е решил, че наистина си е мислела всичко, което му наговори на раздяла — че не иска да го вижда повече и че никога няма да работи с него. Един ден събра цялата си смелост да му се обади в Лос Анджелис, обаче номерът му го нямаше в тамошния указател.

Може би не й се беше обадил просто защото тя не го интересуваше. Сигурно не изпитваше никакви чувства към нея. Прати му едно учтиво писмо, в което се извиняваше за прибързаните си реакции и питаше как е Фриц. Оправил ли се е напълно? И как върви работата по филма? Пишеше му, че просто й е любопитно, нищо повече. Писмото адресира до Ти Ей Ес с молба да му го препратят. Писмото не се върна, но не дойде и отговор. Така и не разбра дали е стигнало до него, или не.

Пролетта започна да си проправя път в големия град, макар и малко несигурно. Моли участва в още една реклама, този път за тоалетна хартия. Представленията на мюзикъла по Тенеси Уилямс приключиха и тя си намери незначителна, ала редовна работа в едно местно радио-шоу. Купи си малък черно-бял телевизор, но гледаше с внимание единствено детските анимационни филмчета в неделя сутрин. „Гълъбът Парвис“ все още й харесваше. В най-добрите епизоди фигурираше и името на Пиърс — като режисьор, а понякога и сценарист.

Беше неделя, първата истински пролетна и топла неделя от годината, и Моли седеше и четеше някакъв сценарий, като хвърляше по едно око към телевизора, по който течеше поредният епизод от „Костенурките Нинджа“. Клайти бе споменала, че ще се отбие, защото заминаваше за две седмици в Кънектикът и някой трябваше да гледа папагала й през това време. Неизвестно защо винаги го оставяше при Моли, а той беше наистина ужасна птица.

Клайти пристигна точно в момента, когато нинджите с победоносни викове завършваха поредното си приключение. Папагалът беше сърдит, защото бе покрила кафеза му, за да го предпази от студения вятър. Той по принцип беше много нервен и бе изкълвал всичките пера от гърдите си, така че сега беше полуплешив.

— Ето, миличка! Трябва да бягам, защото съм спряла на забранено място и като нищо ще ми вдигнат колата. Не позволявай на Скутър да говори мръсотии. Семената му са в тази торбичка. А, да, един мъж дойде при мен вчера и ме помоли да ти предам това… — Тя пъхна в ръцете на Моли голяма плоска кутия.

— Кой беше той? — понечи да попита Моли, но Скутър се разкрещя така силно, че заглуши думите й.

— Не е ли сладък? — Клайти отново покри кафеза му, за да млъкне. — Усеща, че заминавам и тъгува за милото си мамче. Довиждане, миличка! И не забравяй прослушването за сиропа!

Целуна я по бузата и се втурна навън. Моли поклати глава. Скутър роптаеше в кафеза си — беше от папагалите, които умеят да ругаят, и точно това правеше в момента. Тя се усмихна. Снощи бе играла разсеян вампир в радио-шоуто. Следващата седмица щеше да ходи на прослушване за ролята на шише със сироп в една телевизионна реклама. Идеята да облича идиотския костюм на огромна бутилка не я привличаше кой знае колко, ала заплащането беше добро, а Клайти бе споменала, че търсят актриса, която да се държи наперено.

— Вчера вампир, утре наперен сироп — философски си каза Моли. — А през останалото време затворена с един плешив папагал…

Отвори голямата бяла кутия, която бе донесла Клайти, и сърцето й спря да бие. В кутията лежеше червена карнавална маска, украсена с пайети и черни пера. Маската от Ню Орлийнс… В ъгъла на кутията съзря още една, съвсем малка кутийка за бижута, покрита с черно кадифе. Открехна я и пръстенът на майка й заблестя на слънчевата светлина. Тя въздъхна. Забеляза и голям бял плик, надписан с нейното име. Остави кутиите на пода и с разтреперани пръсти разкъса плика. Вътре имаше картинка на къртица. Къртицата, или по-точно — Къртичко, беше облечен в непретенциозно палто, а на главата му се мъдреше достолепно накривено бомбе. Тъмните очила скриваха очите му, а ръцете му бяха съзерцателно сключени отпред. Целият му вид подсказваше, че е безнадеждно влюбен. Отстрани бе написана кратка бележка, която гласеше:

„Норке, липсваш ми.

Къртичко.

Ако и ти се чувстваш така, можем да се срещнем по обед в неделя при «Марди Гра».“

— О! — възкликна Моли и сърцето й лудо заби. Погледна си часовника. Единадесет и половина. Знаеше къде е ресторантът „Марди Гра“ — само на няколко преки оттук. Ако веднага успееше да хване такси, щеше да стигне почти навреме.

Не можеше да се каже, че облеклото й бе подходящо за ресторант. Беше с големия си оранжев пуловер, най-стария си клин и оранжеви маратонки.

Погледна се в огледалото. Нямаше никакъв грим, освен бледооранжево червило, а косата й беше разпусната — но това беше без значение. Грабна чантата си и изхвърча през вратата. В стаята остана само Скутър, който ругаеше бавно и цветисто, че го бе оставила сам и покрит.

Стигна до ресторанта в дванадесет и двадесет. Той се помещаваше в стара сграда, чиито решетки и балкони бяха украсени с типичните за Френския квартал орнаменти. Към ресторанта имаше малък двор, чиято тухлена сграда беше обрасла с бръшлян. В двора имаше десетина мраморни масички, малък фонтан и едно дърво, обсипано с розови цветове.

Точно там, до фонтана, видя Пиърс. Отново усети как сърцето й спира, а после болезнено започва да бие. Той седеше и я наблюдаваше — с протегнати крака, облегнал лакът на масата, съвсем обикновен. Беше с черни панталони и тъмнозелен вълнен пуловер. Кестенявата му коса проблясваше на слънцето. До него седеше Фриц, вече с обикновена каишка. Изглеждаше още по-посивял и щом съзря Моли, я дари с няколко достойни махвания на опашката си.

Когато Моли влезе в дворчето, Пиърс се изправи. Беше почернял и със здрав вид, ала лицето му беше сериозно. Когато се приближи до него, й каза мрачно:

— Вече си мислех, че няма да дойдеш…

— Не успях веднага да хвана такси — внимателно му отговори тя. — Когато получих бележката ти, беше почти обед.

— Разбирам — все още сериозно кимна той. — Опитах да се свържа с теб вчера следобед, но Клайти каза, че си заета с ролята на вампир. А снощи трябваше да храня и поя някакви евентуални инвеститори.

— Разбирам — рече тя. Ох, помисли си, толкова дълго бе мечтала да го срещне… Защо сега им беше така трудно да разговарят? — Инвеститори за филма с къртицата ли? — сети се да го попита.

— Аха… — отново кимна Пиърс. — Филмът за къртицата. Няма ли да седнеш? Да пийнеш? Искаш ли нещо за ядене?

— О, би било чудесно! Да… Благодаря ти.

Докато дърпаше стола й, за да седне, ръцете им се докоснаха. И двамата трепнаха, сякаш между тях бе прескочила електрическа искра.

— Разкажи ми за себе си. Как виждаш бъдещето? Още вампири ли? — попита той.

— Не — поклати глава тя. — Предстои ми да бъда сироп. По телевизията. Ако имам късмет.

— Сироп — замислено повтори Пиърс. — Виждам те от време на време по телевизията. Все хвалиш освежители на въздуха. Държиш една кутия и говориш за миризмата на чесън и риба.

Моли вдигна рамене и опита да се усмихне.

— Трябва да се живее. Наложи ми се да превъзнасям качествата и на тоалетната хартия „Лингъл“.

— Да, вярно — с отсянка от предишната си ирония добави той. — Гледах и нея. Истински шедьовър… — Разсеяно затропа с пръсти по мраморния плот на масата. — А ти промени ли решението си? Ще се съгласиш ли да бъдеш гласа на моята норка? Или ще предпочетеш света на сиропите?

Значи това било, помисли си тя. Все още имаше нужда от гласа й — и това беше всичко. Стори й се, че денят помръква, въпреки че слънцето си светеше както и преди малко.

— Да — отвърна. — Мисля, че бих могла да бъда твоята норка. — Загледа се в бронзовата фигура на жаба, която украсяваше ъгъла на дворчето. Прииска й се и тя да бе направена от метал като нея и да няма никакви чувства.

— Добре — рече Пиърс. — Добре… — Между тях застана тишината, като неканен на масата трети човек. Слава богу, появи се един келнер. Пиърс поръча две чаши вино, а Моли продължи да гледа жабата, стиснала ръце в скута си.

— И как върви филмът? — попита тя. Позволи си да му хвърли един поглед. Той я гледаше толкова настойчиво, че й стана неприятно. Стори й се, че зелените му очи проникват в нея и виждат скритите й объркани чувства.

— Сценарият е готов. Намерих студио. В Западен Холивуд… — Пиърс за пръв път се усмихна и погледна към небето, сякаш там имаше някой, който споделя усмивката му. — Молих се, взимах назаем и придумвах толкова хора за пари, че сега дълговете ми възлизат на около дванадесет милиона… — Той сухо се засмя.

— Дванадесет милиона! — със страхопочитание повтори тя. — О, Пиърс, ти залагаш на това дванадесет милиона?

— По-точно тринадесет и три четвърти. Чичо ми остави доста пари. Спестих колкото можах от тях. Всичко отива за къртицата. Налудничаво, а?

Моли развълнувано поклати глава, а той се загледа в блестящата й коса и усмивката му изчезна.

— Не мисля, че е налудничаво — честно си призна тя. — Мисля, че е смело и прекрасно. Гледах доста твои работи — нещата, които си правил за телевизията. Убедена съм, че ще създадеш един наистина чудесен филм.

— Казвал ли съм ти някога, че харесвам косата ти? — попита я Пиърс дрезгаво. — Първия път, когато отворих очи и те видях, усетих, че не мога да й устоя. — Забележката му бе толкова неочаквана, че Моли не знаеше какво да отговори. Просто седеше и го гледаше. — И все още не мога да й устоя… — Той се протегна и хвана един кичур между пръстите си. — Може би никога няма да мога. Ще ми простиш ли за онова, което стана в Ню Орлийнс?

Тя го погледна в очите.

— Направих го много отдавна. Простих ти още на Коледа.

— Какво? — Ръката му все още галеше косата й.

— Проумях как е станало всичко… — Гласът й потрепери от нетърпението й да му разкаже. — Случи ни се цяла поредица от злополуки. Разбрах, че не си искал да ме нараниш. Опитах се да те намеря. Но беше заминал. Търсих те навсякъде.

— Мили боже… Моли! — Пиърс придърпа стола й към себе си и обхвана раменете й с ръка. — Само ако знаех… — Отново започна да гали косата й със свободната си ръка. — Само ако знаех, че… Да ми беше писала или поне телефонирала…

— Не успях да намеря телефонния ти номер — каза тя. — Изпратих писмо до Ти Ей Ес с молба да ти го препратят. Така и не разбрах дали си го получил.

— Дори не са ми споменали… — Той взе лицето й в ръце. — Но те май изобщо не препращат пощата ми. Вероятно Ирина изхвърля всичко. Мислех, че и ти като нея не искаш да ме видиш повече. Реших, че имаш достатъчно причини да ме мразиш.

— Не съм имала никакви причини да те мразя. Никакви. Точно обратното…

Пиърс приближи лицето си към нейното.

— Наистина ли казваш това, което ми се струва, че казваш?

Допирът на ръцете му я изпълваше с огромно вълнение. Призна му истината, защото не беше в природата й да лъже, а и чувствата й бяха твърде силни, за да ги скрие.

— Да… — Гласът й леко трепереше. — Мисля, че наистина казвам това, което си мислиш. Никога не съм преживявала толкова прекрасни дни с някой друг. Нито дори часове…

— Нито пък аз — рече той. — С никого, освен с теб… — Пиърс приближи лицето си още повече и я целуна — дълго и нежно. После се отдръпна и се усмихна. — Стани — промълви, — нека да го направим както трябва. Бяхме доста добри в това, доколкото си спомням.

— Какво? — объркано попита Моли. — Къде? — Той я заведе до разцъфналото дърво в отсрещния ъгъл на двора. То беше едно от мършавите и борещи се за живота си нюйоркски дървета, но все пак достатъчно голямо, за да ги скрие от погледите на хората от останалите маси.

Там Пиърс й се усмихна и я прегърна.

— Казвах си, че това никога не може да се случи. Казвах си, че няма да се случи. Повтарях си, че съм те забравил. Че си просто една жена — като всички останали. Но не е така. Няма друга като теб. Знаеш ли, открих, че си спомням всяка минута от тези три дни. Всяка дума, която си изрекла и точно как си я произнесла.

— Знам — със сълзи в очите отговори тя. — Аз също. И аз си спомням всичко.

Той я притисна към себе си и опря буза в косата й.

— Мисля, че те обичам, Норке…

— Май че и аз те обичам, Къртичко…

— Нямам много пари. Това е самата истина, Моли. Всичко съм вложил във филма. Не мога да ти предложа много. Не и сега.

— На мен не ми трябва много… — Тя го прегърна през врата.

— Но един ден нещата ще се променят и ако всичко върви добре, ще обкича с диаманти всеки сантиметър от великолепното ти тяло. Ако залогът ми спечели. Обаче рискът е ужасен.

— Не, не е ужасен! — Моли се надигна и докосна брадичката му там, където се бе порязал по Коледа. Щеше да обожава този малък белег до края на живота си. — А чудесен! Чудесен риск. Обичам рисковете…

— Наистина страхотен момент да попитам една жена дали иска да сподели живота ми! — засмя се Пиърс. — Точно когато се каня да заложа четиринайсет милиона на една къртица…

— Но не забравяй, че това е най-прекрасната къртица в историята на вселената! — усмихна се тя и го целуна по брадичката. — Сам го каза.

— Ти си единствена по рода си, Норке! Наистина вярваш в мечти.

— О, Пиърс! — отново се усмихна Моли. — Как така всичко се подреди? Как така се срещнахме в най-неподходящия момент и после се оказа, че всъщност това е бил единственият възможен начин? Как струпването на толкова много грешки ни събра заедно?

— Не зная — усмихна се той. — Сигурно само ангелите знаят. Ако отидем в рая, ще ги попитаме. Може би сме били обречени.

— Може би — щастливо се съгласи тя.

— И, Моли, когато сме заедно, мисля, че ще направим точно това — ще отидем в рая. И ще опознаем всяко негово кътче. Като започнем оттук. И сега… — Пиърс отново я целуна и на Моли й се стори, че целият свят изчезва и единственото реално нещо е той, прекрасният Пиърс, и неговата прегръдка. Когато устните му докоснаха нейните, тя почувства, че сякаш душите им се сливат и още по-силно се притисна към него. — Само едно забравихме да си кажем днес — прошепна й той. — Весела Коледа, Моли! Весела Коледа, Норке. Весела Коледа, любима… — Розовите цветове на дървото леко потрепваха от вятъра. Пиърс я притисна към себе си, засмя се и отново я целуна. — И Щастлива Нова Година!

Излегнат на припек върху стоплените от слънцето камъни до масата, Фриц спеше и хъркаше. От стомаха му долиташе слабо клокочене. Опашката му леко потрепна, сякаш сънуваше нещо хубаво, а носът му започна да души, като че ли доловил вълшебните миризми, носещи се из омагьосаните улици на Ню Орлийнс.

Край