Бетани Кембъл
Рай за всеки (6)

Шеста глава

— Ало? — каза Моли с напълно овладян глас.

— Кой е? — сряза я подозрителен женски глас.

— Моли Рандъл — изненадана отвърна тя.

— Стая двеста четиридесет и две? Правилно ли са ме свързали?

— Да, това е стая двеста четиридесет и две.

— И кой казахте, че е на телефона? — настоя женският глас. Тонът беше леден и ядосан.

— Моли Рандъл — повтори Моли.

— Я ми кажи, Моли Рандъл — подзе гласът с пресилена любезност, — откъде те е забрал пък теб? Мислех, че ще бъде с онази малка уличница от Тампа — Мелиса… — Лицето на Моли се вкамени. Със страх осъзна, че тази жена търси Пиърс и гласът й звучеше не само ядосано, но и изключително собственически. Моли не каза нищо в своя защита, защото в момента не можеше и да измисли какво. Пиърс наистина я беше забрал със себе си, въпреки че тя не беше направила нищо осъдително. Поне засега. — Той е там, нали? Искам да говоря с него. Веднага!

— Не е тук — отвърна Моли, която постепенно идваше на себе си. И тъй като забележките на жената я бяха засегнали, тя се хвърли в атака, готова на свой ред да задава въпроси. — Кой е на телефона? И какво искате?

— По стечение на обстоятелствата аз съм жената, за която миналата седмица той трябваше да се ожени — студено й отвърна гласът. — Ние с него имаме малко сметки за уреждане. А ти, миличка, можеш да си събираш багажа. Мъжът е вече зает. От мен. И настоявам да говоря с него. Веднага!

Думите на жената смразиха кръвта на Моли. Женен? Пиърс е трябвало да бъде женен, още миналата седмица? И както Майкъл, лъжецът Майкъл, си беше намерил друга? Мелиса — „човекът“, който не успя да пристигне от Тампа…

— Не е тук — процеди през зъби тя.

— Зная, че е там — безцеремонно настоя жената. — Хари ми каза всичко. Така че веднага ми го дай!

Хари, сепна се Моли и й прилоша. Нима Пиърс беше излъгал и за смъртта на брат си? Значи цялата история е била просто евтина лъжа, целяща да спечели съчувствието й? Е, мрачно помисли тя, и бе успял, нали?

— Той не е тук — за трети път каза Моли, а гласът й беше метален като острие на сабя. — Опитайте в стая двеста четиридесет и седем. И не смейте да ме обиждате повече!

Тресна телефона и я обзе отвращение, породено от гняв, какъвто не бе познавала досега. Стисна зъби и притвори очи. Грабна една възглавница от леглото и с всичка сила я запрати през стаята. Ох, помисли си ядосана, как можа да постъпи толкова глупаво два пъти подред? Отново същата грешка — бе се обвързала с мъж, който беше точно като Майкъл — без капка честност в душата си. Колко очарователно се бе държал Пиърс, какъв прекрасен събеседник беше, с негодувание си спомни Моли. Колко нежен можеше да бъде в моментите, в които сваляше безразличната си и пренебрежителна маска.

Историята за брат му я беше трогнала до сълзи, а после го бе съжалила и за това, че няма семейство. А сигурно всичките му роднини бяха живи и в цветущо здраве — като се започне от Хари и майка му, та чак до прословутия чичо Фейрън. Сигурно бяха жизнени като циркови акробати, въпреки навика му да ги убива всеки път, когато пожелаеше да свали поредната наивна и лековерна жертва. Дали не компенсираше слепотата с колекциониране на колкото можеше повече жени? Сигурно се опитваше да си докаже какъв мъж е, нищо, че бе сляп.

Точно като Майкъл, той бе обещал на една жена да се ожени за нея, а после я бе изоставил, навиваше се Моли разярена. Беше я предал, за да може да изживее необвързващ романс с друга жена — Мелиса, така наречената „уличница от Тампа“. И когато Мелиса бе забавена от бурята, той не си бе губил времето, а бързо си бе намерил трета — умело бе примамил Моли да влезе в живота му и почти — в леглото. Естествено, че беше очарователен, с горчивина си каза тя. Та как би могъл да съблазнява един съблазнител, ако не е очарователен? Естествено, че беше привлекателен, възбуждащ и предизвикателен. Такава беше ролята му, това беше примамката във вечната игра на котка и мишка между мъжете и жените…

А може би дори това беше професията му, помисли си Моли, обзета от съмнения. Може би затова ставаше толкова потаен, когато заговореха за професията му — защото беше просто едно жиголо. Съблазняваше жени заради парите им или просто за удоволствие, а тя сигурно му се беше сторила много забавна, защото му се опъваше… Телефонът отново иззвъня и разкъса веригата на жлъчните й мисли. Ядосана вдигна слушалката. Ако беше жената и се опиташе отново да я наругае, щеше да тресне слушалката още по-силно от миналия път. Този път обаче в ухото й прозвуча ниският и напрегнат глас на Пиърс.

— Моли — подзе той, — станало е недоразумение…

— Да — отвърна тя ледено. — Разбира се!

— Тази жена не ми е годеница. Ела в стаята ми. Ще ти обясня всичко. Постъпих като истински глупак, когато се свързах с нея. Но всичко свърши…

— Можеш да свършваш и с разговора! — отсече Моли. — Няма да дойда в стаята ти… Дон Жуан!

— Не съм Дон Жуан! Аз съм обикновен мъж, който се раздели с една жена, защото беше отвратително ревнива…

— И при това напълно оправдано! Дошъл си тук, за да бъдеш с друга жена. Годеницата ти не се зарадва кой знае колко, като разбра, че си стигнал и до трета.

— Моли — процеди Пиърс с опасно спокоен глас, — казах ти, че ще се срещна с един човек от Тампа. Ти какво си мислеше? Аз не съм дете и нямам никакви ангажименти към никого, освен към себе си, и ако искам да се срещна с някоя жена и да прекарам празниците заедно с нея, това си е мое право.

— Слушай! Не ми харесва да бъда „другата жена“. Знам колко е болезнено да разбереш, че има такава. И ако толкова искаш да плачеш на нечие рамо, можеш да се обадиш на брат си Хари и да го поздравиш от мен!

— Какво? — прогърмя като мълния гласът му.

— Чу ме много добре! — сряза го тя. — Брат ти. Твоята… твоята приятелка ми каза, че Хари й е дал номера на стаята ти. Вдигането от гроба го е направило малко недискретен. С две думи, раздрънкал се е!

За момент се възцари напрегната тишина.

— Брат ми Хари е мъртъв от двадесет и една години… — Гласът му бе по-леден и от нейния. — На тази планета има повече от един човек с това име. Хари Бидфорд е мой съсед, по дяволите! Прибира ми пощата и храни рибките, докато ме няма. И как си се докарала дотам, че дори не ми даваш възможност да ти обясня? Господи! Мислех те за по-свястна… — В гласа му имаше такова презрение и справедливо възмущение, че Моли се поколеба. Не беше ли стигнала до погрешни заключения, подтикната от гнева си? Не беше ли осквернила паметта на брат му? Ако беше така, значи бе постъпила наистина ужасно. Всъщност жената беше казала само „Хари“ и не беше споменала, че е братът на Пиърс. — Слушай — почти просъска в ухото й той. — Знам, че сигурно ти е казала отвратителни неща. Твърде добре ми е известно на какво е способна. Правеше се на добричка доста дълго. Толкова дълго, че сигурно почти я е убило, когато й казах, че всичко е свършило. Но не можех да прекарам остатъка от живота си с нея. Ревнуваше ме от какво ли не — от работата, кариерата ми, от всичко. Дори от чичо ми! — Тя слушаше с почервеняло от срам лице. Някак усещаше, че думите му са изпълнени със здрав разум и истина. Искаше й се да му вярва, но се страхуваше. — Не е задължително да ти обяснявам каквото и да било — продължи Пиърс присмехулно. — Единствената причина да го направя е фактът, че ми харесваш. Харесваш ми много. Тази жена — името й е Ирина Томас, произхожда от могъща холивудска фамилия. Работихме заедно и между нас се зароди… връзка.

— Не е необходимо да ми разказваш това — пресече го Моли хладно и оскърбително, но всъщност беше доста объркана. Трябваше да си признае, че изпитваше и ревност — точно както Ирина, ала с много по-малко право.

— Права си, не е необходимо. Но както и да е. Тя пожела да се оженим и аз си помислих — какво пък, вече съм на тридесет и шест, имаме доста общи неща… Може би няма да е толкова зле. Обаче сбърках. Беше зле. И не би могло да бъде по-лошо. И когато през ноември чичо ми се разболя, тя не ме пусна да отида при него. Можело да провали безценните й сватбени приготовления. А аз го обичах. Нима трябваше да го оставя да умре в самота заради идиотските й снобски планове? И тогава й казах: „Виж какво, госпожичке, аз си имам свой живот и искам да се махнеш от пътя ми“. Това е всичко. — Моли не отговори нищо. Отново усети, че иска да му вярва. Дори не разбираше защо толкова силно, толкова отчаяно иска да му повярва. — Моли? — стресна я ниският му глас. — Слушаш ли ме?

Тя поотпусна пръстите си, които стискаха слушалката.

— Да — отвърна и прехапа устни.

В гласа му се появи нежност, която я накара да потрепери.

— Ако това ще те успокои, няма да искам от теб да дойдеш при мен тази нощ. Ако ще ти помогне да се почувстваш… по-малко заплашена. Става ли?

Моли се поколеба, все още засрамена от грозните си подозрения. Той нямаше да се опита да я прилъже в леглото си. Постъпваше като истински джентълмен.

— Става — най-накрая промълви тя с облекчение, а в същото време я изпълни странно усещане, което не можеше да определи. Някакво необяснимо сливане на болка и копнеж.

— Моли — отново подзе Пиърс напрегнато. — Трябва да поговорим. И то скоро. Трябва… да ти обясня някои неща. Но за това ми е необходим подходящ момент, място и настроение. Разбираш ли?

— Разбирам — повтори тя, обаче не разбираше. Отново я обзе чувството, че между тях се случва нещо напълно невероятно. Този мъж й даваше усещането, че в негово присъствие някакъв магьосник ще изскочи иззад ъгъла и ще извика: „А, ето ви и вас двамата! Очаквах ви!“. И всичко в живота й щеше да се промени като с вълшебна пръчица.

— Моли? — отново се обади той. — Лека нощ, Моли. И приятни сънища, любима…

Изтощена, объркана и изстискана от емоциите, тя легна на леглото и се сви като уморено дете. „Любима“, бе казал Пиърс. Любов… Някога, с Майкъл, си бе мислила, че знае какво означава тази дума. Но сега вече не беше сигурна. Придърпа крайчеца на атлазеното покривало върху себе си — както бе направил Пиърс снощи, за да покрие полуголото си тяло. Въпреки че беше все още облечена, Моли потръпна. Направо замръзваше. Нима отоплителната система се бе повредила напълно? Или може би събитията от тази вечер я бяха простудили повече и от студа навън? Вероятно голямото напрежение и тревогите бяха изсмукали цялата топлина от тялото й и я бяха оставили вцепенена от студ? Покривалото не можа да я стопли. Боеше се да си признае, че само едно нещо можеше да й върне топлината — прегръдката на тайнствения, смущаващ и опасен мъж в стаичката надолу по коридора…

 

 

Пиърс лежеше по гръб с ръце под главата и се мръщеше срещу тавана. Фриц все още спеше, свит на килимчето, и потръпваше от мразовития въздух в стаята. Пиърс тихо се наруга, стана от леглото и го зави с едно одеяло. Старото куче изсумтя и продължи да хърка.

Тъмните му очила лежаха на нощното шкафче. Откак Ирина му се обади, изобщо не му беше до това да си играе на сляп. Погали посивялата глава на Фриц, а после отново легна на леглото и мрачно се загледа в тавана. Тъкмо се бе решил да каже истината на Моли, когато се обади Ирина. Като злата магьосница от приказките бе спуснала проклятие над връзката им със своята ревност. Че беше наругала и обидила Моли, беше сигурно. Явно беше също, че това я бе разстроило. Ирина сериозно бе разклатила доверието й в него. Но не беше сега моментът да го разклаща още повече, като си признае, че може да вижда.

Ирина, мрачно си помисли той. Беше дребничка, руса и красива — приличаше на малък елф. Баща й държеше контролния пакет акции на Ти Ей Ес — Томас Енимейшън Стюдиос, където Пиърс бе работил като главен режисьор. Тя беше единственото дете на Ръс Томас и винаги получаваше онова, което искаше. Този път беше решила, че иска Пиърс. И почти успя, печално си помисли той при спомена за нея. Но безкрайният й егоизъм не можеше да бъде задоволен и започна да му се пречка. Пиърс имаше свои проекти, които искаше да осъществи, като най-важният от тях беше филмът за къртицата. А тя не би го позволила. Неговата работа, след като баща й се оттеглеше, щеше да бъде да управлява Ти Ес Ей така, както винаги е била управлявана.

Не преставаше да му опява колко пари щял да загуби с този свой филм. Защо искал да рискува купища време и средства, след като толкова лесно можел да стане богат шеф на студио? Искал нещо твърде амбициозно и невъзможно — защо просто не се придържал към старите и изпитани похвати? Накрая той осъзна, че Ирина всъщност го ревнува от филма му, защото щеше да отнеме твърде много от вниманието, предназначено за нея. Зряла жена, отвратен си помисли Пиърс, която ревнува от една рисувана къртица! Невероятно! Чак да ти се доповдига…

Техният последен и най-грандиозен скандал стана, когато се разбра, че Фейрън, който отдавна боледуваше, може би скоро ще умре. Бащата на Ирина каза, че не може да запази мястото му, ако точно сега замине. Самата Ирина заяви, че Фейрън и без това щял да умре и Пиърс не можел да направи нищо, за да му помогне. Така че от къде на къде щял да пътува до Ню Йорк и да й проваля така внимателно подготвените сватбени планове? Тогава нещо в него се пречупи. Каза на баща й, че веднага заминава при чичо си и ако това означава, че си губи работата — добре, тъй да бъде. На Ирина обясни, че няма никакъв смисъл да се женят, тъй като явно не се стремят към един и същ начин на живот. И ако баща й желае да го уволни заради това — прав му път. После бе отлетял за Ню Йорк и беше с Фейрън, когато той умираше. Не беше имал представа, че старецът, без да вдига много шум, бе направил доста пари през последните години от живота си. Беше купувал по няколко акции тук и там и полека-лека парите се бяха натрупали. Сега бяха около милион и половина.

— Остават за теб — му бе казал Фейрън. — Така че можеш да започнеш оня проклет къртичи филм, за който говориш от толкова години. — В болничното легло чичо му изглеждаше крехък и някак си смален. Но не беше изгубил чувството си за хумор. — Тази къртица съм аз, нали? — бе се изсмял той дрезгаво. — Пиърс трябваше да признае, че — да, идеята за къртицата бе вдъхновена от него, тъй като никога не бе позволил на слепотата да повлияе на забележителното му чувство за независимост. — И действието ще се развива в Ню Орлийнс, нали? — Да, наистина, бе отвърнал Пиърс. Щеше да го нарече „Монкрийф Къртицата отива на Юг“. В мечтите си виждаше цяла поредица от филми за къртицата и тайните, които тя разгадава: „Монкрийф Къртицата отива на Запад“ — в Уайоминг, „Монкрийф Къртицата отива на Север“ — в Аляска и „Монкрийф Къртицата отива на Изток“ — в Токио. — Ех! — доволно бе въздъхнал Фейрън. — Обичах Ню Орлийнс. Фриц също. Харесваха му миризмите. Всички тези храни… Сигурно си е мислел, че носът му подушва рая… — Пиърс се бе усмихнал. Никога не си бе представял нещата от такава гледна точка. — Искам да направиш няколко неща за мен — бе казал Фейрън с малко подсилен глас. — Първо, наистина направи този филм. Второ, когато умра, не искам никакъв траур. Изживях един чудесен живот, но той ме измори и сега съм готов да го напусна. Тъй че по обратния път искам да флиртуваш с най-хубавото момиче в самолета. Направи го заради мен. И накрая, погрижи се за Фриц. Беше ми добър и верен слуга. Ако ходиш до Ню Орлийнс, вземи и него. Ах, как обичаше тези миризми!

Пиърс бе останал в Ню Йорк една седмица, след като Фейрън почина, за да уреди формалностите по наследството. Обади се на бащата на Ирина, Ръс Томас, за да му съобщи, че няма да се върне в Ти Ей Ес и че поема по свой път. Ръс му бе казал, че е глупак, но също и че това е добре, защото Ирина не желаела завръщането му. По-късно му бе звъннала и самата Ирина, за да го наругае и да му каже, че не може да му се има вяра. А също и че не иска да го вижда никога повече.

Чудесно, съвсем искрено се бе зарадвал Пиърс. Сам не знаеше как му бе хрумнала идеята да се престори на сляп и така да вникне в същността на къртицата. Предполагаше, че причините са били няколко — най-накрая започваше работа по филма, а неговият сюжет се развиваше в Ню Орлийнс. И освен това трябваше да пренесе кучето. Фейрън бе споменал, че Фриц обожава Ню Орлийнс.

Идеята му се бе сторила прекрасна и пълна с предизвикателства. И за да стане още по-истинско, се бе обадил на Мелиса, която беше вятърничаво, но затова пък много сладко момиче, чиято единствена цел в живота беше да се забавлява. Бе казала, че ще бъде „върхът“ да го развежда из Ню Орлийнс. В замяна искаше да спи в най-хубавия хотел, да се храни в най-добрите ресторанти и да й купи една от онези маски с пера. Всичко бе изглеждало толкова просто, весело и естествено. На Фейрън, с неговото изключително чувство за хумор, наистина би му харесало. Но тогава се стовариха бурите. И се появи Моли. Моли, помисли си той и унило поклати глава. Трябваше да й каже истината. Ала не можеше да й позволи да си отиде, отвратена от него.

В началото си внушаваше, че иска да остане с нея просто защото му бе необходим водач. И че единственото, което я правеше по-различна от останалите, бе гласът й. И че я задържа при себе си само защото се нуждае от гласа й. Но истината беше, че я иска и по много други причини, по които не би трябвало да я иска, особено като се имаше предвид, че в момента беше безработен и му предстоеше да поеме риск за няколко милиона долара. Риск, който щеше да отнеме около три години от живота му и повече работа, отколкото един разумен човек би приел за възможно да бъде свършена. Подготвяше се да заложи всичко, което имаше — парите, кариерата, репутацията си — и след преживяното с Ирина нямаше намерение да иска от когото и да било да сподели с него този риск.

Ала не искаше и да изгуби Моли Рандъл. А когато й кажеше истината, може би щеше да я изгуби. Гласът, луничките и златисточервената й коса щяха да си отидат завинаги. Което не би трябвало да има значение за него, повтаряше си Пиърс. Никакво значение. Освен това, имаше работа за вършене — трябваше да продължи изучаването на къртицата. Кой знае кога щеше да може отново да си позволи пътуване до Ню Орлийнс. Положението му беше направо непоносимо. Половината нощ лежа буден, като мислеше за Моли.

 

 

Моли застана пред вратата на Пиърс, стисна зъби и почука. Ще постъпи по най-разумния начин, мислеше си тя. Няма да се обвързва повече с него. Няма да робува на идиотската идея, че е възможно да се влюби в него.

— Винаги главата трябва да заповядва на сърцето ти — я бе съветвал баща й. — А ако не успява, това значи, че или си влюбена, или си в голяма беда. Тъй че внимавай, момичето ми.

И Моли бе решила да внимава. Вдигна глава и отново почука — силно и делово. Чу как вътре Пиърс се блъска в нещо, ругае, а носле се насочва към вратата и я отваря. Изражението му беше измъчено. Не се беше избръснал и наболата брада засенчваше лицето му. За трети ден носеше едни и същи дрехи и те бяха започнали да изглеждат доста смачкани.

— Добре ли си? — загрижено попита тя.

— Аз да. Но Фриц… Нещо лошо става с него.

— О, не! — Гласът й беше изпълнен със страх, а клетвите й да не се поддава на емоциите си отидоха на вятъра. Толкова се бе тревожила за Фриц! Той беше едно храбро и достойно старо куче и не биваше да му се случи нищо лошо. Профуча покрай Пиърс и коленичи пред килимчето. Фриц се опита да стане, но се люшна, задницата му безпомощно се изви настрани и животното тежко рухна на килимчето със скимтене, от което сърцето й се сви. — О, Фриц! — изстена Моли и го погали по главата. — Горкичкият ми! — Ами ако умира, ужаси се тя. Какво щеше да стане с Пиърс тогава? Направи нещо, си каза Моли. Погрижи се! Направи необходимото. Бъди хладнокръвна. Както би бил татко. Както би била мама…

— Трябва да го заведем на ветеринарен лекар — каза решително. — Ще потърся в телефонния указател.

— Моли — обади се Пиърс, който все още стоеше на вратата. — Миналата нощ ти казах, че трябва да поговорим…

— О, не сега! — нетърпеливо го прекъсна тя.

Нещастното куче умолително я погледна в очите и отново изскимтя.

— Важно е — каза той с равен глас.

— Не ме интересува — отвърна Моли. Наистина не я интересуваше дали иска да й се извини за снощи. Тези неща сега й изглеждаха съвсем неуместни. — Първо трябва да се погрижим за Фриц. Той страда. И мисля, че е уплашен до смърт. Трепери. А тук е толкова студено. Ох, защо не взе другата стая?

Тя придърпа одеялото и го подгъна под кучето.

— Моли…

— Всичко по реда си — твърдо каза тя и се изправи. — Не ме интересува личния ти живот. Интересува ме как да помогна на Фриц. — Мисли бързо, заповяда си Моли. Спри да губиш време. Вдигна слушалката на телефона и избра рецепцията. — Тук е госпожица Рандъл от стая двеста четиридесет и две. Обаждам се от името на господин Годард, стая двеста четиридесет и седем. Имаме спешен проблем. Неговото куче-водач се е разболяло. — Тя пое дъх и се опита да подреди мислите си. — Искам да направите три неща. Първо, да се обадите на най-близкия ветеринарен лекар и да му кажете да ни очаква всеки момент. Второ, поръчайте такси, което да ни откара там. И накрая, изпратете в стая двеста четиридесет и седем едно пиколо, което да пренесе кучето. Благодаря ви!

Постави слушалката на вилката и се обърна към Фриц. Той пак се опита да стане на крака, изскимтя и отново се катурна.

— О! — възкликна Моли ужасена и от очите й рукнаха сълзи.

— Ти наистина се погрижи за всичко — забеляза Пиърс. Тя не можа да разбере дали в тона му се съдържаше възхищение или ирония, или смесица от двете. — Но не беше нужно да викаш пиколо — процеди той.

— За мен е твърде тежко, а ти не бива да го носиш — отвърна Моли, която отново беше коленичила и галеше кучето. — Ох, горкичкият ми! Не се тревожи. Ние ще ти помогнем.

— Напълно способен съм да нося собственото си куче! Виж, Моли, трябва да ти кажа, че…

— Да, но не бива да го носиш и толкова — сряза го тя. — Ами ако паднеш по стълбите? Може да не те е грижа за теб, но какво ще стане с него? Може да го нараниш още по-зле.

— О, боже! — отвратено промълви Пиърс. — Та ти плачеш!

— И какво от това? — предизвика го Моли и избърса една сълза. — Да не е престъпление?

— Моли, не плачи! — Той разстроено поклати глава. — Моля те!

Фриц я погледна, опита се да стане и пак се олюля на слабите си крака.

— Не, Фриц, не! — настоя тя и нежно притисна задницата му към пода. — Лягай долу! Ето, това се казва добро момче! — В гласа й се промъкна хлипане.

— Моли — каза Пиърс с още по-умолително изражение. — Не плачи, дявол го взел! Така… Така разстройваш кучето.

— Добре — съгласи се тя и решително вдигна брадичка. — Няма!

Но гласът й отново затрепери.

— Животът ми е ад! — процеди Пиърс.

Моли реши, че е ужасно разстроен заради кучето. Трябваше да се опита да бъде храбра — и заради него…

 

 

Ветеринарният лекар, д-р Брусърд, беше висок млад човек с добре поддържана черна брада.

— Тези овчарки — започна той, докато преглеждаше Фриц, — често имат проблеми в бедрения пояс. Вината е на развъждачите, които допускат кръстосване на близки родственици. Но старият ви приятел, поне според мен, страда от артрит. Казвате, че стаята била студена?

— Да — потвърди Пиърс. — Хотелът има проблеми с отоплението. А и вчера цял ден се разхождахме навън.

— Разбирам… — Докторът поглади задницата на Фриц. — Бих искал да остане под наблюдение за известно време. Ако е артрит, ще можем да го оправим. Имаме ново лекарство, което за миг ще го вдигне на крака. Но ще се нуждае от няколко серии инжекции. А те са доста скъпи.

— Парите не са проблем — каза Пиърс. — Ще платя предварително. — Извади портфейла си и го отвори. Все още беше натъпкан с банкноти, сгънати и грижливо подредени според стойността. Докторът го изгледа внимателно.

— Няма да е необходимо, господин Годард. Имам ви доверие. Въпросът е дали ще можете да се справите без кучето. Това е съпругата ви, предполагам? — кимна към Моли той.

— Не съм му съпруга, но ще бъда с него… — Тя хвана Пиърс за ръка. — И ще се погрижа да не се случи нищо лошо.

— Радвам се, че ще бъде в сигурни ръце — усмихна й се д-р Брусърд. — Защо не ми се обадите утре? Нищо, че е Коледа. Звъннете ми към десет. Ако лекарството подейства, ще можете да вземете кучето си още утре. Но засега ще трябва да полежи малко и да си почине.

— Разбира се! — Моли погледна мрачната физиономия на Пиърс и стисна ръката му. — Ще направя всичко необходимо.

Брусърд се вгледа в грейналото й лице.

— Вие сте голям късметлия, господин Годард — каза той сухо.

— Аха — отвърна Пиърс неопределено.

Върнаха се в таксито, което чакаше отвън. Денят беше студен, макар и не колкото вчерашният.

— Искам на връщане да се отбием до някой магазин за облекло — каза Пиърс на шофьора. — И да ни изчакате отпред.

— Магазин ли? — разсеяно попита Моли, все още силно разстроена заради кучето.

— Не мога да издържа още един ден в тия дрехи — възропта Пиърс. — Следващия път, когато съблека тази риза, тя ще се изправи и ще тръгне из стаята, опряна на маншетите си. Ще купя нещо и за теб. Предполагам, че и ти се чувстваш така.

— Не — възпротиви се Моли. — Аз всяка вечер си пера дрехите.

— Но аз искам да ти купя нещо! — раздразнено въздъхна той и простря ръката си на облегалката.

— Не! — твърдо каза тя. Много добре съзнаваше прекалената му близост, която й се струваше изключително неподходяща при тези обстоятелства. Осезателно чувстваше топлината на стройното му тяло уханието на хотелски сапун, което се носеше от него. Беше наистина забележителен човек. Непрекъснато я караше да забравя, че е сляп. Но беше сляп. И какво ще прави, ако Фрид не оздравее? Ето за какво трябваше да се тревожи. — О, Пиърс, мислиш ли, че ще се оправи? Фриц?

— Моли, докторът каза, че всичко ще бъде наред — опита се да я успокои той. — Не допускай лошите мисли да те разстройват.

— Аз не искам да съм разстроена — унило каза тя, без да смее да го погледне. — Просто, когато се събудих сутринта и… Сетих се какъв ден е днес и като че ли започнах да се самосъжалявам…

— Каза, че си се сетила какъв ден е днес. Какъв ден е? — озадачено попита Пиърс. Беше толкова близо, че топлината на дъха му погъделичка шията й.

— Утре е Коледа — отвърна изненадана, че не се е сетил. — А днес е Бъдни вечер. В нашето семейство на този ден винаги си разменяхме подаръци, приготвяхме предварително по един чорап за подаръците на Дядо Коледа и така нататък. Мисля, че това е първият път, когато няма да бъдем заедно за празниците. Вие празнувахте ли Бъдни вечер? Или Коледа?

— Празнувахме и Бъдни вечер… — Той нежно хвана един кичур от косата й и започна да си играе с него. — Хари и аз едва дочаквахме Коледа. Особено Хари. Все настояваше да спи в камината. Искаше Дядо Коледа да се приземи точно върху него. Доколкото познавам Хари, предполагам, че се е надявал да измъкне няколко допълнителни играчки от стареца.

Моли се обърна към него. Оказа се по-близо, отколкото бе предполагала. Красивото му лице сякаш запълваше цялото й зрително поле. Усети в себе си желание да приглади щръкналия му перчем. Вместо това отпусна ръце в скута си.

— Това е другото нещо, което ме кара да се чувствам зле, Пиърс. Нещата, които наговорих за брат ти снощи. Беше ужасно. Чувствам се толкова виновна…

— Ей! — тихо каза той, без да спира да гали косата й. — Това беше недоразумение. И вече свърши.

Искаше й се да не си играе с косата й — така събуждаше добре познатите й тръпки, които се разхождаха нагоре-надолу по гръбнака й.

— Все пак — измърмори тя, — когато ми отвори, изглеждаше толкова разстроен, че се уплаших. После видях Фриц и… Не можах да се овладея. А не исках да те разстройвам още повече…

— Всичко е наред! — Пиърс я прегърна и я притисна към себе си. — Фриц ще се оправи.

Моли благодарно облегна глава на гърдите му. Ръката, обгърнала раменете й, изглеждаше достатъчно силна, за да я предпази и от най-голямата опасност на света. Бе решила днес да стои настрана от него, но разбра, че това е невъзможно. В прегръдката му чувстваше удобство, уют и сигурност, които бяха твърде приятни, за да се лиши от тях.

— Всичко ще бъде наред, нали? — попита тя. — Повече нищо лошо няма да се случи, нали? Нито на Коледа, нито на Бъдни вечер. Нали?

Дали усети, или само й се стори, че мускулите му се напрягат? Той се умълча за миг и бавно погали косата й.

— Не. Повече нищо лошо няма да ти се случи. Нито на Коледа, нито на Бъдни вечер. Обещавам ти.

Наведе се и леко я целуна по ухото. Знаеше, че все още не може да й каже. Все още не. Прегърна я по-здраво, сякаш прегръдката му можеше да я предпази от всички нещастия. Но дълбоко в сърцето си знаеше, че най-много трябваше да я пази от самия себе си.