Бетани Кембъл
Рай за всеки (5)

Пета глава

Колкото и да беше странно, Моли, Пиърс и сериозното старо куче се бяха сработили. Въпреки студа, Пиърс бе настоял да се разходят и сега вървяха по улиците.

Прекосиха Френския пазар, който беше истинска симфония от цветове и приятни ухания, а изложените за продан плодове и зеленчуци блестяха с наситените си цветове. Имаше ябълки, портокали, лимони и грозде — от бледозелено до тъмночервено и наситено лилаво. Имаше червени и зелени чушки, нанизи от алени люти чушлета и снежнобял чесън, торбички със златен лук, пирамиди от жълти като слънца грейпфрути, светлозелени зелки и синьо-черни патладжани. Множество амбулантни търговци предлагаха стоките си навсякъде. Продаваше се всичко — от тениски до тюркоазни бижута, а също и обкичените с пера карнавални маски — запазена марка на Ню Орлийнс.

Прекосиха Джексън Скуеър с неговите високи палмови дървета, които потрепваха от ледения вятър. В парка се издигаше величествена статуя на генерал Ендрю Джексън, възседнал изправен на задните си крака кон. Цялата скулптура беше покрита с блестяща слана. Малко по-късно, когато тротоарите се напълниха с туристи, уличните музиканти и артисти също заеха местата си. Двойка жонгльори си прехвърляха запалени факли. Един негър, облечен като Дядо Коледа, свиреше джаз на саксофон. Друг негър, слаб и красив, седеше пред три шахматни дъски и предлагаше да играе срещу трима души едновременно.

Разходиха се по Бърбън Стрийт покрай безбройните й ресторанти, барове, магазини и галерии. Млад мъж, застанал пред музей, наречен „Невероятно, но факт“, гълташе огън с такава лекота, сякаш ядеше захарна пръчка. Минаха и покрай музей на талисмани вуду и Моли потръпна. Имаше нещо в Ню Орлийнс — нещо, което я караше да вярва, че вълшебствата, добри и лоши, са възможни. Отново й направи впечатление, че движенията на Пиърс бяха по-бавни и някак несръчни. На няколко пъти се препъна, но успяваше да се задържи на крака и всеки път се засмиваше.

Накрая Моли осъзна, че от всички прекрасни неща, които бе видяла и чула във Френския квартал, най-добре ще запомни смеха им — нейният и на Пиърс. Едва ли съществуваше нещо, което той да не можеше да превърне в дръзка шега. За първи път от много месеци тя се забавляваше истински. Усещането беше приятно и опияняващо. Сякаш се връщаше към живота.

Пиърс заяви, че ако искат да се представят като добри туристи, ще трябва да обядват в Сентръл Стрийт Гросъри — винаги претъпкана бакалничка, която периодично печелеше наградата за най-добрите сандвичи в града. Разположиха се на високите столчета до бара, а Фриц се излегна в краката им. Поръчаха си от тукашната бира „Дикси“ и си разделиха един от прословутите сандвичи „муфалата“. Сутринта Моли си бе помислила, че нищо не може да бъде по-вкусно от закуската в „Кафе дьо Монд“, но след като опита „муфалата“, вече не беше толкова сигурна. Сандвичът представляваше невероятно вкусна смесица от месо и различни сирена, гарнирана със салата от маслини и поставена върху италианско хлебче. Всеки залък просто се топеше в устата й.

— Никога няма да се върна в Ню Йорк — блажено заяви тя. — Ще си остана тук, на това столче и ще ям, докато умра.

— А все още не си опитала почти нищо — подкачи я Пиърс.

Моли доволно въздъхна — самият град беше пир за сетивата. По улиците звучеше музика, а още повече музика излизаше от отворените врати на клубовете, въпреки ранния час. Ароматите на екзотичната кухня, носещи се от ресторантите, се смесваха с уханието на боровите клонки и влажния въздух от реката. Какво ли е, когато е топло и всичко е окъпано в слънчева светлина? Сигурно тогава градът се превръщаше в рай. Дори вътрешността на малкия магазин бе изпълнена с апетитни миризми на сирена и пикантни подправки, а по рафтовете бяха нагъсто подредени кутии и бутилки, които приличаха на скъпоценности. Внезапно, въпреки цялото си щастие, тя усети вълна от съчувствие към Пиърс, който не можеше да види прекрасните цветове и гледки в този невероятен град.

— Ти невинаги си бил сляп, нали?

Лукавата усмивка слезе от лицето му.

— Не — с безизразен глас отвърна той.

— И от колко време си така?

— Не много отдавна…

— О… — Отговорът му беше твърде смътен. — Искаш ли да ми разкажеш как се случи?

— Предпочитам да не говоря за това.

— О! — отново възкликна Моли. Стана й неудобно, че бе засегнала тема, която му причини болка. — А с какво точно се занимаваш? Каза, че е нещо, свързано с развлечения.

— Ами… В момента съм самостоятелен — повдигна вежда Пиърс. — Доскоро работех за една филмова компания.

— Филмова компания ли? — още по-объркана попита тя. По какъв начин би могъл слепец да работи за филмова компания? После си помисли, че разбира. Понякога загубата на едно сетиво изостряше останалите. Може би затова имаше толкова много талантливи слепи музиканти. — Нещо свързано със звука ли?

— Включително и това — отвърна той с влудяваща уклончивост. — Виж, в момента започвам мои собствени проекти. И не искам да говоря много за това. Знаеш как е… — Моли се вгледа в него замислено. Знаеше, че някои артисти не обичат предварително да обсъждат плановете си. Смятаха, че това е прахосване на творческа енергия. Но дори техните отговори не бяха толкова мъгляви като неговите. Дали не криеше нещо? Но не, беше твърде жизнерадостен и искрен, за да има някакви тайни — такова поведение би било чуждо на собствената му природа. — Да не говорим за мен… — Пиърс раздразнено избута бутилката далеч от себе си. — Да поговорим за теб. Имаш страхотен глас. Занимавала ли си се с озвучаване? Или поне мислила ли си да работиш за озвучаване на анимация?

Отново я бе хванал натясно. Тя смачка салфетката си.

— Точно това ще правя, когато се върна в Ню Йорк. За образователен видео сериал. Ще бъда гласът на един микроб. — Той отметна глава и се разсмя. Моли се изправи с цялото достойнство, което й беше останало. — Смятам да бъда възможно най-добрият микроб — заяви тя. — Нали знаеш поговорката — „Няма малки роли. Има само малки актьори.“

— Обикновено цитирана от някой, който сключва договор за малка роля — отвърна Пиърс. — Познавам някои хора, които работят в анимацията. Те биха те харесали. Интересува ли те?

— Работата винаги ме интересува — каза Моли. — Стига да е почтена.

Усмивката, която бе затрепкала по устните му, се стопи.

— Почтена — измърмори той. — Винаги говориш за честност и почтеност. Толкова ли са важни за теб?

— Това са най-важните неща на света! — възкликна тя.

— Заради приятеля ти ли? — вметна Пиърс саркастично.

— Отчасти… — Моли прехапа устни. Лъжите на Майкъл бяха предателски и болезнени. И точно те я бяха накарали да намрази лъжата с цялото си сърце. Родителите й винаги я бяха учили да казва истината. Никак не обичаше хора, които не го правеха.

— И как — продължи той небрежно — би постъпила, ако разбереш, че още някой те е лъгал? Дори и с добри намерения…

— Няма добри намерения! — с горчивина, но убедено заяви тя. — Ще му обърна гръб и няма да му проговоря вече. Ще го смятам за най-нищожен измежду всички нищожества.

— Жена с принципи… — кимна подигравателно Пиърс. — Но това е непрактично. Животът невинаги е толкова прост. Как ще реагираш, ако този човек ти предлага работа?

Моли изненадано премигна.

— Тогава може да говори с агента ми — каза тя след малко. — В момента се съгласявам на всяка работа, която ми се предложи. Но това не означава, че трябва да уважавам човека, за когото работя. Или пък да го харесвам. Защо?

— Просто питам… — Той се протегна за каишката на Фриц. — Хайде да си размърдаме кокалите! Искам да попия цялата атмосфера, докато все още имаме тази възможност…

Озадачена, Моли хвана ръката му и двамата се отправиха към изхода на претъпкания магазин. Пиърс се блъсна в един бидон със зехтин, поставен до пътеката, и тихо изруга. Хвана по-здраво ръката й и иронично се засмя на самия себе си.

Винаги се смее на всичко, объркана си помисли тя. Дали не се беше присмял и на нея, че мрази лъжите? Изглеждаше точно така, но не можеше да бъде сигурна. Отвън на улицата фокусник с раздърпана черна мантия показваше сложни фокуси с дълга лента от навързани цветни кърпички.

— Сега я виждате — извика фокусникът, а след като лентата изчезна, продължи с лукава усмивка: — А сега — не…

— Вярно — загадъчно потвърди Пиърс.

Още много преди обяд той бе стигнал до извода, че слепотата в Ню Орлийнс е лишение, което артистичен човек като него едва ли би могъл да понесе. Но от друга страна му помагаше да разбере как би се движила къртицата, а за един аниматор няма нищо по-важно от движението. То беше ключ към илюзията за живот. Така изпитваше на свой гръб походката на Монкрийф Къртицата, препятствията, с които щеше да се сблъска, неговото поведение и реакции. Обаче беше адско изпитание. Чудеше се как чичо му Фейрън беше понасял слепотата си толкова жизнерадостно през всичките тези години.

Днес Пиърс бе отворил очи само два пъти. И двата пъти — за да види момичето. Образът й вече беше запечатан в съзнанието му и непрекъснато изплуваше пред очите му — като ярък кадър от сън, който не иска да си иде. Първият път беше сутринта, когато бе излязла от банята. Беше се зарекъл да не се привързва към нея, ала когато чу тихия й плач в банята, усети тежест в гърдите. Погледнал бе лицето й, за да се увери, че всичко е наред. И в този момент бе осъзнал колко много му харесва. То не беше стандартно красиво личице, нищо подобно. Но съчетанието на заоблените скули, чистите сини очи и щедрата уста му придаваха невероятна жизненост. Беше толкова очарователна, че за него беше мъчение отново да затвори очи.

След това бяха направили дългата и студена разходка до „Кафе дьо Монд“, по време на която Моли бъбреше и се шегуваше, забравила собствените си проблеми, за да се справи с неговите. Чувството й за хумор беше живо и жизнерадостно, достоен партньор на неговите необуздани и често горчиви шеги. Беше ужасно студено и той доброволно се бе затворил в своя свят на тъмнина, където бе обречен да се препъва и губи, дори при наличието на Фриц. Но с нея до себе си сякаш не чувстваше нито студа, нито мрака. Присъствието й беше като светлина, кротка, но по-силна от всяка тъмнина, която би могъл да си наложи.

Слава богу, Пиърс не беше сляп. Ценеше зрението си и щеше да направи всичко по силите си, за да го запази. Ала бе осъзнал, че ако тъмнината, сред която се луташе, беше истинска, той със сигурност би желал да има някой като Моли Рандъл до себе си. Някой точно като Моли Рандъл.

И така, в кафенето, когато протегна ръка към нея, Пиърс отново се хвана, че нарушава собственото си обещание. Бе я погледнал и великолепната й коса искреше на утринната светлина. Изучаващият й поглед го бе пронизал и той изпита странно усещане — като внезапно спускане с много бърз асансьор. Когато тя сложи ръката си в неговата, чувството за спускане отново го споходи. Ще отмине, бе си казал тогава. Не желая това чувство и то ще си отиде. Но чувството не си отиде. Разхождаха се, говореха и се смееха, а то си остана.

Това не му харесваше. Никак не му харесваше. Беше свободен мъж, който имаше намерение да си остане такъв. Сега Моли седеше срещу него в претъпкано ресторантче, където се сервираха местни специалитети и звучеше завладяваща, бърза музика. В средата на масата имаше кехлибареножълт свещник със свещ, която хвърляше топла мъждукаща светлина. Пиърс разказваше случки, които тя намираше за непоносимо смешни.

— Не, не сте го направили! Кажи, че не сте го направили! — Очите й се бяха насълзили от смях.

— Напротив, направихме го! — Говореха си за детството. Поради странностите на баща й, нейното бе доста необикновено, но сравнено с неговото изглеждаше спокойно и дори скучно.

— Какви малки дяволи сте били! — засмя се Моли.

— И така, това беше третият път, когато полицията дойде за нас… — Беше й разказал как той и брат му Хари една нощ се бяха промъкнали в градския парк, където имало паметник на стар изтребител от корейската война. Двамата решили да накладат огън в кабината на самолета и да си изпекат наденички. Полицията пристигнала, когато си препичали филийки.

— Но как можа дори да ви хрумне такова нещо?

— Само като го погледнах и веднага се сетих за това. Не можех да мина покрай него и да не си помисля: „Каква идеална за скара кабина!“.

Тя поклати глава, едновременно смутена и очарована. Беше чудесен разказвач, а приключенията с брат му бяха невероятни — всеки техен подвиг надминаваше предишния.

— Трябва да сте били истинска напаст!

— Бяхме. Почти малолетни престъпници…

— Почти?

— Израснахме в разбито семейство — повдигна рамене Пиърс. — Баща ни ни напусна, когато бяхме още съвсем малки. Майка ни не можа… Не беше способна да се справи с всичко.

Моли се усмихна. Можеше съвсем ясно да си го представи — високо момче с безгрижна усмивка и бунтовнически дух, винаги готово да се засмее, но криещо в себе си духа на самотник. Зачуди се дали се е променил толкова много, дали тази самота го бе напуснала, или бе просто по-добре скрита.

— А какво стана с Хари? — Харесваше й как светлината на свещта позлатява лицето му. Изглеждаше като скулптура от злато или бронз, с танцуващи около тайнствената му уста сенки. — Разкая ли се за греховете си, когато порасна?

— Не — безизразно отговори той. Усмивката напълно изчезна от лицето му. — Хари умря. Беше на седемнадесет. По време на футболен мач го ритнаха лошо. Докторът каза, че нищо му няма. Следващата седмица отново отиде да играе и пак го удариха. Само дето този път ударът го уби. Глупава, безсмислена смърт, с която майка ми така и не се примири.

Очевидно бе, че въпреки пренебрежението, с което се отнасяше почти към всичко, Пиърс също не се бе примирил с тази смърт. Споменът за нея все още му причиняваше болка.

— О, Пиърс… Извинявай! — Тя стисна ръката му. — А какво стана с теб?

Погали ръката й, все още без да се усмихва.

— Като начало, не докоснах повече футболна топка. Дори не съм гледал футболен мач оттогава. Нито пък искам да слушам по радиото — до края на живота си. Останалото? Направих това, което винаги правехме двамата с Хари. Скрих се зад стена от шеги. Той би сторил същото, ако беше на мое място.

Шеги, помисли Моли. Винаги е утешавал болката си със смях. Нищо чудно, че го умее толкова добре.

— А майка ти?

— Мама и без това не се оправяше много добре в този свят. А след като Хари умря, сякаш изгуби всякаква връзка с действителността. Бях на петнадесет. Тогава дойде чичо Фейрън и ни взе. Отведе ни в Лос Анджелис и заживяхме там. Не можеше да помогне много на майка ми, но затова пък помогна на мен. И то как. Уха!

Поклати глава, ала явно споменът за чичо му го бе развеселил. Моли, която и без това си беше състрадателна, усети горчива буца в гърлото си. Издърпа ръката си от неговата, защото докосването му й харесваше твърде много. Започваше да харесва всичко в Пиърс Годард… Това чувство, едновременно сладко и горчиво, я безпокоеше.

— Сигурно е забележителен човек, този твой чичо Фейрън…

— Беше — каза той с уважение. — Но и чичо си отиде. Точно заради това бях в Ню Йорк. За погребението му. Премести се там преди няколко години, след смъртта на майка ми.

— О, наистина съжалявам! И сега никакви роднини ли нямаш?

— Баща ми е все още жив — някъде. Но нямам намерение да се срещам с него. Доколкото знам, имам и две сестри, които никога не съм виждал. Значи, не — никой, освен мен. Вълк-единак съм. И май такъв ще си остана…

— О! — възкликна тя. — Никога ли не си искал да се ожениш?

Веднага съжали за въпроса си. Беше твърде личен. Внимателно следеше лицето му, за да види как ще реагира. Стори й се, че почти трепна зад тъмните очила.

— Почти — веднъж… Отървах се на косъм. И не искам да говоря за това. Ще сънувам кошмари. По-добре да танцуваме.

Моли го зяпна. Невероятно бързата промяна на настроенията му винаги я заварваше неподготвена.

— Какво?

— Да потанцуваме — повтори. — Това, че не искам да се женя, не означава, че ми е неприятно да държа жена в ръцете си!

Тя се поколеба, преди да му отговори. Опита се да помисли разумно. Не беше сигурна, че отново ще посмее да се озове в прегръдката му — чувствата, които предизвикваше у нея, бяха твърде силни, за да им устои. Освен това бе видяла как танцуват хората на бързата местна музика. Никога не беше виждала такъв танц — пълен със сложни стъпки и завъртания. Жизнерадостният глас на цигулката прочувствено се смесваше с меланхоличния стон на хармониката. Моли гледаше как двойките се въртят във вихъра на странния танц.

— Не умея да танцувам така — извини се тя.

— Не е задължително да танцуваме като другите — прекъсна я Пиърс. — Можем да танцуваме както си искаме, бързо или бавно, весело или тъжно. Кой то е грижа, освен теб и мен? — За втори път този ден той протегна ръка към нея. Моли го погледна — тъмните стъкла на очилата му й изглеждаха като два бездънни басейна, в които може да се изгуби. За втори път този ден тя сложи ръката си в неговата. — Стой, Фриц! — изкомандува го Пиърс и се изправи. Фриц въздъхна и отново облегна глава на лапите си. Изглеждаше страшно уморен и доволен, че ще може да си почине още малко. — Хайде, води! — обърна се той към Моли. — И не се подготвяй за вихрени танци. Ще трябва да си доволна, ако все още имаш десет пръста на краката си, когато свършим.

Стисна ръката й и на нея й се стори, че сякаш бе хванал не ръката, а сърцето й. Отведе го в един от ъглите на дансинга, където почти нямаше хора, а осветлението беше слабо.

— Ето, това място ми изглежда подходящо.

Пиърс протегна ръце и безпогрешно ги постави на талията й, а силните му пръсти погалиха извивката на гърба й. Бавно я привлече към себе си. Не беше като Майкъл. Беше много по-висок, по-властен и танцуваше съвсем близо — здраво прегърнал тялото й. Гърдите й потръпваха от близостта със силните му мускули.

— Сложи ръце на врата ми — прошепна той и наведе лицето си така, че бузата му докосна нейната.

Тя повдигна ръце и обгърна врата му. Пиърс започна да се движи така бавно, че почти не помръдваха от мястото си. Стъпките им не бяха предназначени да ги отведат някъде, а само да ги задържат близо един до друг. Моли притвори очи и облегна глава на гърдите му. Това майките и бащите им наричаха „бавно танцуване“ — чувствено поклащане в почти неподвижна прегръдка. Ритъмът на музиката отново беше жив и около тях се чуваха бързите стъпки и подвикванията на останалите. Но те двамата се движеха по законите на друг, много по-първичен ритъм.

— Никой не танцува като нас — прошепна тя в ухото му.

— Вече ти казах — отвърна й тихо той. — Няма значение какво правят другите. Можем да танцуваме както си искаме… — Ръката му успокоително я погали по косата.

— Сигурно си мислят, че сме луди…

— Може и да са прави…

Пръстите му се заиграха с косата й. Моли затвори очи. Такъв ли беше неговият свят? Тъмнината не й се струваше страшна или объркваща, когато беше в обятията му. Светът се беше смалил до размерите на прегръдката им и те леко се поклащаха под звуците на опияняващата музика.

Пиърс бе планирал по-късно да отидат до „Презървейшън Хол“, за да чуят прословутия джазбенд, който свиреше там. Но така и не го сториха. Когато нощта се спусна над града, те все още бяха в прегръдките си и танцуваха странния си танц в своето уютно ъгълче, забравили за останалата част от света. Към полунощ музикантите обявиха, че ще изсвирят последното парче за тази вечер — „Луизиана Блус“. Той я придърпа още по-близо и зарови лице в копринената й коса. Тя въздъхна щастливо и обърна лицето си към неговото. Пиърс отново изпита чувството за твърде бързо спускане с асансьор. Усети как, почти без да иска, свежда устата си към нейната и я целува — дълга и търсеща целувка в полумрака. Щеше да се наложи да й каже истината, помисли си той. По някакъв начин трябваше да й каже истината, колкото е възможно по-скоро. Не можеше да продължава с тази игра.

По обратния път към хотела Моли забеляза, че Пиърс е странно мълчалив. Може би защото желязната ръка на студа отново бе стегнала хватката си около града, а това бе принудило хората да се приберат на топло и Френският квартал тънеше в неестествена тишина. Коледните украшения, вплетени в дантелените метални решетки на къщите, безмълвно мигаха и придаваха на пустата Бърбън Стрийт вид на омагьосана.

По улицата имаше само още няколко души, а Фриц уморено куцукаше по заледения тротоар. Старото куче се бе държало през целия ден, но когато стигнаха до ресторанта, беше почти пред припадък. Може би това тревожеше Пиърс. Или нещо друго, по-дълбоко? В интерес на истината, тя също беше неспокойна. Бяха танцували като двама души, които се влюбват един в друг, а това, реши Моли, беше невъзможно. Все още се мъчеше да преодолее спомена за Майкъл. Само Бог знаеше колко време щеше да й бъде необходимо, за да го забрави. Ако изобщо успееше. Не беше възможно да се влюбва в друг мъж. Това би било самоизмама — да се опитва да избяга от старата си връзка с помощта на нова. Реши, че наистина трябва да внимава.

Много жени се бяха впускали в пагубни връзки, за да удавят в тях мъката от любовните си разочарования. Беше виждала десетки такива случаи в колежа и се чудеше на глупостта на тези момичета. А сега самата тя постъпваше точно по същия начин. Чиста лудост! Освен това, опита се да разсъди разумно Моли, Пиърс имаше свободолюбив дух и беше твърдо решен да не се обвързва. Беше го показал съвсем ясно. Едно от малкото неща, които бе разкрил за себе си.

Не, те щяха да останат заедно само за няколко дни. И после щяха да се разделят. Живееха на срещуположните брегове на един континент. Какъвто и да беше неговият бизнес, той бе споменал, че съвсем наскоро е станал независим. Цялата си енергия щеше да отдаде на работата. А своите сили тя щеше да хвърли смело да пробие в света, който така силно бе уплашил Майкъл — светът на шоубизнеса.

Когато стигнаха до хотела, Пиърс се опита да наеме апартамент, но нямаше свободни. Невероятният студ бе причинил големи поразии. Из целия Френски квартал тръбите се бяха изпонапукали, а пещите на отоплението се бяха повредили. Повечето стаи бяха затворени, ненаети или негодни за наемане. Техният хотел, въпреки лукса си, не правеше изключение. Цялото източно крило бе останало без отопление.

— Остани в моята стая — й предложи той. — Аз ще си взема друга, малко по-надолу. — Моли тихо се съгласи. Все още се чувстваше неудобно от щедростта му, въпреки неговите твърдения, че това изобщо не е милостиня и че тя си изработва дори много повече. Изкачиха се по стълбите в тишина, а кучето накуцваше. — Станала си ужасно мълчалива — забеляза Пиърс, когато Моли отключи вратата на новата му стая.

— И аз си помислих същото за теб — отпаднало отвърна тя. — Ще вляза да ти покажа кое къде е. — Стъписа се, когато видя стаята — беше много по-малка и далеч не толкова луксозна, колкото онази, която й отстъпи. — Не! — възпротиви се Моли. — Защо аз да живея като кралица, а ти да седиш тук?

Красивото му лице се намръщи съвсем леко — като че ли въпросът не заслужаваше обсъждане.

— Имат проблеми с отоплението и в това крило. Ти прекара целият ден с мен на студа. Надявам се да бъдеш с мен и утре. Но искам поне да спиш на топло през нощта.

О, боже, възкликна наум тя. Как бе възможно в един мъж да се съберат такъв джентълмен и такъв негодник, както в Пиърс Годард?

— Не мога…

— Но трябва! — прекъсна я той. — Аз искам така. И така ще стане… — Моли въздъхна и погледна към Фриц, който моментално се бе свил на едно килимче и вече хъркаше. — Виж — заговори й любезно Пиърс. — Иди си остави палтото и се освежи. Ще поръчам по едно бренди. След това се върни. Трябва да поговорим.

— Да поговорим ли? — Грозно съмнение, подобно на събуждащо се влечуго, се надигна в съзнанието й. Нима целият му чар, топлота и нежност тази вечер са били просто лукав начин да я подготви за леглото си? А и не беше ли логично, след като бяха танцували така? — Можем да си поговорим и утре — нервно се засмя тя.

— Предпочитам сега! — На лицето му нямаше усмивка. — Докато съм в подходящо настроение. Важно е…

— Аз… — По изражението му разбра, че говори сериозно. Но защо беше тази загадъчна сериозност? Това, че бяха танцували и се бяха целували, не означаваше, че иска да се люби с него. Отново осъзна, с неспокойна тръпка, колко малко знаеше за него всъщност. — Слушай — подзе решително. — Късно е. Все още не съм сигурна… Странно ми е… — Той направи крачка към нея. Моли отстъпи назад към вратата. — Отивам си в стаята. — Тъмните очила на лицето му изглеждаха като тайнствени черни дискове и тя вече не можеше да отгатва какво се крие зад тях. Нежност? Страст? Искреност? След прекрасния ден, който бяха прекарали заедно, беше твърде лесно да падне в прегръдките му, да забрави за света, да забрави утрешния ден. Щеше да й бъде лесно да го направи отново. Но все пак светът съществуваше. Независимо от това какво ти се иска, когато си завладян от желанията си. И утрешният ден винаги идва, за да напомня за дълговете, да донесе последствията и да изтръгне цената им. Моли погледна силното му, изпълнено с енергия тяло. Ако останеше още малко, щеше да я целуне отново. Сигурна беше. — Отивам си в стаята — твърдо повтори тя. Обърна се и тръгна, без да го поглежда. Тогава чу гласа му.

— Ще се върнеш ли? — прозвуча рязко и настойчиво.

Моли забърза по коридора към вратата на своята стая.

— Не зная… — поклати глава, загледана в аления килим.

— Ще поръчам брендито. И ще ти се обадя! — решително каза Пиърс. — Трябва да поговорим, Моли. Вярвай ми!

Тя отвори вратата, влезе в стаята и заключи зад себе си. Да му вярва. Само ако можеше… Но как да вярва на него, след като не вярваше на себе си?

Изтръска палтото си и го окачи. Там, в ресторанта, не бе изпитала никакви съмнения, докато танцуваха, обвити във вълшебния пашкул на музиката. Просто се бе притиснала към него и той към нея. Беше му вярвала, спомни си Моли, дори и в дългите, оплетени и неспокойни сънища от снощи. След малко щеше да й се обади, за да я помоли да отиде при него. Беше казал, че вратите между тях ще останат заключени — освен ако тя не пожелаеше обратното. Желаеше ли го?

Никога не бе прекарвала такъв очарователен и прекрасен ден като днешния. Толкова много нови гледки, омагьосващи звуци и великолепни усещания, толкова много смях — и всичко това, докоснато от тайната на Пиърс! Кой беше той всъщност? И какво искаше от нея? Зачуди се дори какво иска тя от него — може би нищо повече от удобства? Не, не можене да го повярва. Какво щеше да му каже, когато вдигне слушалката?

Телефонът иззвъня.

Решавай, заповядваше грубият му крясък. Решавай!